Кристофър Прийст
Машината на пространството (25)

II

Дълго не можехме да откъснем очи от аленочервената стена от растения, неспособни да намерим думи, с които да изразим удивлението си от необичайната гледка.

Най-високата част и особено гребенът на това поле бяха наглед закръглени и гладки. В същност напомняха на хълм с леко вълнообразна форма, в която, ако се вгледаш по-отблизо, ще се увериш, че гладката на пръв поглед повърхност се състои от хиляди, милиони стъбла.

В по-ниската част, там, където бяхме лежали, нещата изглеждаха съвсем иначе. Стъблата бяха млади, поникнали вероятно от семена, разпръснати от възрастните растения. И двамата с Амелия изпитахме страшно неприятно чувство от усещането, че стената неумолимо напредва към нас и се издига все по-високо.

В този момент, макар и отвратени от невероятните, издигащи се като стена растения, забелязахме, че слънчевата светлина има странно въздействие върху тях — от всички страни откъм стената започнаха да долитат дълбоки, сякаш гърлени звуци, последвани от пукот и шум от чупене. Първо се раздвижи едно стъбло, после още няколко… докато постепенно цялата маса от лъскави стъбла и клони се „съживи“ и поде някакъв невиждан танц.

Амелия се вкопчи отново в ръката ми и посочи право пред себе си.

— Вижте, Едуард! — възкликна тя. — Моята чанта е там! Трябва да я вземем!

На около тридесет стъпки навътре сред гладката на пръв поглед повърхност се забелязваше голяма вдлъбнатина. Щом Амелия се отправи нататък, изведнъж осъзнах, че това вероятно е мястото, където Машината на времето ни бе запратила с такава сила.

На няколко стъпки встрани, на върха на едно стъбло, съвършено нелепо висеше чантичката на момичето.

Побързах да настигна Амелия, която, повдигнала пола почти до коленете си, вече беше стигнала до растителната стена.

— Не можете да я стигнете — опитах се да я разубедя аз. — Растенията започват да се събуждат.

Не бях свършил, когато дълго, пълзящо стъбло пролази към нас и капсулата му, пълна със семена, се разпука с гръм, подобен на пистолетен изстрел. Въздухът около растението се изпълни с облак ситни семена.

— Едуард, на всяка цена трябва да си взема чантата.

— Не можете да стигнете до нея!

— Трябва!

— Ще се наложи да се простите с пудрите и кремовете си.

В продължение на един дълъг миг тя ме гледа гневно.

— Там има много повече неща. Пари… манерката с бренди. Много неща.

Тя отчаяно пристъпи към растенията. В същия миг към нея се протегна едно клонче, улови края на полата й и разкъса плата; момичето се олюля и с писък падна на земята.

Приближих бързо, помогнах й да се изправи и да се отдалечи.

— Стойте тук… ще отида аз.

Без повече колебания се „хвърлих“ напред сред стенещите, движещи се стъбла и си запробивах път към мястото, където за последен път бях видял чантата. В началото не беше много трудно. Бързо схванах кои от растенията ще издържат тежестта на тялото ми и кои не. Когато стигнах до стъблата, издигащи се над главата ми, започнах да се катеря по тях, на няколко пъти клоните, за които се улавях, се пречупваха в ръцете ми и отгоре ми се изливаше струя течност. Всички растения около мен се движеха; изправяха и махаха клони, като че бяха ръце на възторжена тълпа. Вдигнах очи и на един от извисилите се на повече от двайсет стъпки над главата ми клон видях да се полюшва чантата на Амелия. Бях успял да се покатеря само на три или четири стъпки към нея. Наоколо нямаше нищо друго, което да издържи тежестта ми.

На няколко ярда вдясно от мен се разнесе силен пукот и аз бързо се свих, защото очаквах някой от по-големите стволове наблизо да се е раздвижил… чак тогава забелязах, че тревогата ми е била напразна и шумът идва от плъзгането на чантата от клона, на който беше „кацнала“.

С голямо облекчение изоставих обреченото си на провал катерене и се хвърлих между полюшващите се по-ниски стъбла. Шумът и без това беше оглушителен, но когато близо до ухото ми се разпука друга семенна шушулка, почти оглушах от силния пукот. Единствената ми мисъл сега беше да се добера до чантата на Амелия и да се измъкна колкото се може по-скоро от тези кошмарни растения. Без да ме е грижа вече къде стъпвам, колко стъбла изпочупвам или колко сок се излива върху мен, ожесточено си пробивах път през растенията; грабнах чантата и веднага се върнах обратно.

Амелия седеше на земята и щом стигнах до нея, хвърлих чантата в краката й. Без особени основания много ме беше яд на нея, макар да съзнавах, че това просто е реакция на изпитания преди малко ужас.

Тя ми благодари, а аз се извърнах и втренчих поглед в аленочервената стена от растения. Дори отдалеч се виждаше, че растенията са много по-разбъркани от преди, клони и стъбла стърчаха отвсякъде. Пръстта пред първите стъбла бе порозовяла от току-що наболи млади фиданки. Растенията настъпваха към нас, бавно, но неумолимо. Известно време наблюдавах как възрастните растения изпущат сока си и навлажняват почвата, след което шушулките им с трясък се пукаха.

Когато се върнах при Амелия, тя бършеше лицето си с малка фланелена кърпа, която бе извадила от чантата.

— Вие допущате, че сме все още в северното полукълбо, така ли?

— Разбира се. За ваше сведение, Едуард, вече отгатнах къде сме. Тук е толкова студено и високо, че сигурно сме попаднали на Тибет.

— В такъв случай вървим към Хималаите.

— Ще се справим и с тази пречка, когато стигнем до тях.