Кристофър Прийст
Машината на пространството (21)

VI

Усетих, че ме обзема някаква лудост! Изправих се рязко и Амелия, която се беше облегнала на рамото ми, удивена вдигна очи. Над главата ми пробягваше смяната на дните и нощите.

В мен бушуваше главозамайващ поток от противоречиви чувства, причинен вероятно от шемета, свързан с движението в Четвъртото измерение, а може би това бе някакъв инстинкт, подготвящ ме за онова, което щеше да последва. Пристъпих напред по пода на Машината и подпирайки се на лоста, успях да се надвеся през тялото на Амелия.

— Едуард, какво правите? — Гласът й трепереше и едва успяла да зададе въпроса, тя отново се разплака. Без да й обръщам внимание, се взрях в уредите, намиращи се сега само на няколко инча от лицето ми.

От странното редуване на дните разбрах, че Машината се движи назад във времето. Намирахме се в 1902 година и видях, че стрелката на един от циферблатите минава от август на юли. Лостът пред циферблатите бе в почти вертикално положение, а прикрепените към него никелови лостове излизаха от самото сърце на кристалоподобния механизъм.

Повдигнах се леко, седнах в предния край на седалката и накарах Амелия да се премести назад, за да не ми пречи.

— Не бива да пипате нищо по таблото — обади се тя, накланяйки се встрани, за да види какво правя.

Улових здраво велосипедното кормило и го дръпнах към себе си. Доколкото можах да забележа, това не повлия ни най-малко на досегашния ход на движението. След юли последва юни.

Тревогата на Амелия нарастваше все повече и повече.

— Едуард, не бива да прекъсвате програмата — извика тя силно.

— Трябва да отидем в бъдещето! — отвърнах й аз също толкова силно и завъртях кормилото, така както се извива кормило на велосипед при завой.

— Не! Оставете Машината да се върне автоматично!

Въпреки всичките ми усилия, обратният процес продължаваше спокойния си ход. Амелия вече беше уловила ръцете ми и правеше опит да ги отдели от кормилото. Над всеки от циферблатите имаше по едно малко метално копче и аз хванах едното от тях. Забелязах, че при завъртане настъпва промяна в движението. Очевидно това беше начинът за прекъсване на обратния ход във времето, но Амелия разбра какво правя и опитите й да ме спре станаха още по-отчаяни. Пресягаше се да улови ръката ми, но като разбра, че няма да успее, сграбчи кичур коса от главата ми и силно го дръпна.

Пуснах кормилото, но кракът ми отскочи инстинктивно напред. Токът на дясната ми обувка се допря до един от никеловите лостове, прикачени за основната ос, и в същия миг корпусът на Машината се наклони по най-ужасния начин, който можех да си представя, а наоколо ни настъпи непрогледен мрак.