Кристофър Прийст
Машината на пространството (20)

V

Разнесе се гръм от втора експлозия, но този път някъде по-далеч. Усетих как Амелия застина в ръцете ми и се извърна сковано към мен.

— На какво попаднахме? — запита тя.

— Нямам представа.

Далеч някой изкрещя пронизително и сякаш очаквали този знак, в отговор се чуха още два писъка. Последва трета експлозия, по-силна от предишните две. Нови стъкла се счупиха и на пода издрънчаха няколко парчета. Едно от тях падна върху Машината на времето на около шест инча от крака ми.

Постепенно, когато свикнахме с бъркотията от шумове наоколо, можахме да различим един особен шум, който се налагаше над всички останали. Започваше с нисък дрезгав рев, постепенно извиваше нагоре като заводска сирена и се превръщаше на края в пронизителен писък. Той временно заглушаваше пукота на пожарите и виковете на хората. Сетне секваше, но скоро отново се появяваше.

— Едуард! — Лицето на Амелия беше станало снежнобяло, а от устата й излизаше сърцераздирателен шепот: — Какво става?

— Нямам представа. Трябва да си тръгваме. Заемете се с управлението.

— Не зная как да го направя. Ще трябва да изчакаме автоматичното връщане.

— От колко време сме тук?

Преди Амелия да успее да ми отговори, бяхме разтърсени от нова експлозия.

— Стойте спокойно — обадих се аз. — Надали ни остава много време до края на престоя. Попаднали сме във война.

— Но по света няма война!

— Да, в нашето време.

Питах се колко ли време ще трябва да чакаме тук в този ад на 1903 година и проклинах на ум спрелия часовник. Не вярвах, че ще се наложи да стоим дълго до задействането на автоматичния механизъм, който ще ни върне обратно в блаженото ни и мирно съвремие.

Извила неудобно тялото си на седалката, Амелия се беше обърнала и скриваше лицето си в рамото ми. Без да свалям ръце от кръста й, се опитвах, доколкото мога, да я успокоя.

Огледах лабораторията и бях поразен от промяната, настъпила в нея от мига, когато прекрачих прага й за първи път. Боклуци и прах покриваха всичко и дори самата Машина на времето.

Неочаквано забелязах движение оттатък стъклената стена на лабораторията; някой отчаяно тичаше през моравата към къщата. Когато фигурата се приближи, разбрах, че това беше жена. Тя дойде до самата стена и притисна лице о стъклото. Зад нея тичаше още някой.

— Амелия… вижте! — обадих се аз.

— Какво има?

— Там!

Тя се извърна, за да погледне в показаната от мен посока, но в същия миг нещата се промениха отново. В средата на моравата избухна мощна, придружена от силен пламък експлозия, която погълна жената отвън и… Машината на времето се поклати по характерен начин. Отново бяхме погълнати от тишината на четвъртото измерение, лабораторията си беше пак цяла, както преди, а над главите ни през стъкления покрив се заредиха в обратен ред ден и нощ.

Все още неудобно извърната към мен, Амелия се разплака от облекчение, а аз мълчаливо продължавах да я държа в прегръдките си.

Щом се поуспокои, тя ме попита:

— Какво видяхте в момента, когато започнахме да се връщаме?

— Нищо. Просто зрителна измама.

Нямаше как да й опиша жената, която бях видял. Тя приличаше на диво животно — със сплъстена, разрошена коса, с размазана по лицето кръв и разкъсани дрехи, под които прозираше тялото й. Нито пък можех да й обясня кое най-много ме беше ужасило в случая.

В лицето на жената познах Амелия в предсмъртния й час по време на тази дяволска война през 1903 година.

Не можех да й го кажа, не можех дори да повярвам на онова, което с очите си бях видял. Но независимо от това, то беше така: бъдещето беше истинско и бях видял смъртта на Амелия.

На 22 юни 1903 година пожар, избухнал в градината на сър Уилям, щеше да я погълне.

Момичето се беше сгушило в прегръдките ми и чувствах как все още трепери. Не можех да позволя тази, видяна в бъдещето съдба, да стане действителност!

И така, без да разбирам прибързаността на действията си, се опитах да променя хода на нещата. Машината на времето трябваше да ни отнесе по-нататък в бъдещето, отвъд онзи ужасен ден!