Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le figurant, 1949 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Рада Баларева, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Борис Виан. Човекът вълк. Разкази
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1989
Редактор: Екатерина Делева
Рецензент: Венко Христов
Художник: Димо Кенов
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Бонка Лукова
Коректори: Жанета Желязкова, Мая Поборникова
ЕКП 07/9536611311/5577-59-89
Разказите в сборника са подбрани от следните книги:
Boris Vian
Le Loup-garou
Les fourmis
Le Terrain Vague, 1968
Le Loup-garou
Ursula Vian
Christian Bourgois éditeur, 1970
История
- —Добавяне
I
Трябваше да прекоси целия Париж с метрото, затова сложи всички стрелки на будилника си на шест и половина и освен това го спря, за да бъде сигурен, че няма да подмине часа. Пъхна под него поканата за снимки, за да не я забрави, и си приготви чифт бели чорапи и чиста риза. Не хвърли за пране тази от гърба си, беше носена само два дни и ставаше за още два. Лъсна обувките си, изчетка костюма си по дължина, ширина и дебелина, доразсъблече се и си легна. Тази вечер, на идване, нощта се подхлъзна на един необикновено мокър пороен дъжд и падна малко по-рано, отколкото предвиждаше прогнозата за времето. Заради това църковният календар се обърка с два дни.
От полунощ до три и пет се случиха изключителни явления: странно отклонение на стрелката на компаса, цъфтеж на западната хидравлична подпора на Айфеловата кула, невъзвратима буря на 239° географска ширина и диаболична среща на Сатурн и мъглявината горе вляво. Освен това, когато стана от сън, той не видя поканата под будилника и се наложи да вземе будилника вместо нея. В седем и половина слезе от последния вагон на метрото и трябваше да прекоси целия перон, за да излезе. На изхода, откъм будката за вестници, на чиято витрина се мъдреше натъпканата със слама глава на Президента Крюгер, спомен от войната с бурите, три момчета чакаха нещо до един контрабас и разни продълговати кутии в черни калъфи, със съмнителен вид.
Точно когато подминаваше групата, един тромбон успя да се измъкне и офейка с пълна сила, криволичейки край покритите с бели плочки стени. Той помогна да го заловят, после да го вкарат отново в кутията и реши, че денят започва добре.
Като излезе от метрото, трябваше да стигне до моста, да пресече реката и след като завие надясно, да върви двеста-триста метра покрай брега. Времето беше ясно и хубаво, с вълнения по повърхността на водата. Беше много рано и малко ветровито на моста.
Отдясно, на брега на един доста зелен остров, забеляза малка кръгла постройка с плочест покрив, поддържан от осем релефни колони, която човек би описал много по-сбито и точно, като я сравни с така наречения Храм на любовта във Версай, департамент Сен-е-Оаз. Къпещите се в пет следобед храбреци оставят там дрехите и добродетелта си.
Пътят се спускаше от моста към студията и по продължение на петдесет метра брегът беше задръстен с внушителни грамади от камъни. Несъмнено предназначени за незавършената облицовка на подстъпите на моста. Чувствителното спадане на реката разкриваше ивици излиняла трева и възчерен чакъл, омазан с разни нечистотии, сред които окаяни клошари търсеха насъщния с гега. Рибари в избелели сини дрехи и еспадрили размахваха вече развалени червеи пред трескавите риби, увесили нос.
На няколко десетки метри от него по тротоара изникнаха дървета и точно преди да ги изкорени пътьом, той видя портата на студията. Тя беше направена от две ламаринени тръби, занитени с метална лента отгоре, а отдолу — със земята, по която се вървеше и която образуваше четвъртата страна на рамката. Всичко боядисано в тъмнозелено, потъмняло от снежните бури и метеорите. Вляво се намираше по-малка врата, за пешеходци, през която той мина. В двора имаше красиво дърво, истинско, стари коли, по-нови и един кран, направен от медна тръба, свита под ъгъл и закрепена с въжета, останал навярно от корабокрушението на „Дюз“. В един ъгъл имаше и труп на лапландец.
В дъното на двора и малко вляво видя остъклената будка на портиера, до стенния часовник, и един дълъг коридор с ателиета и складове за декори от двете страни. След дванайсет метра коридорът завиваше под прав ъгъл и се разделяше на три, към павилион Б, към гримьорните и павилион А, а третият водеше към небето. На разклонението се намираше прожекционната зала и кабината на кинооператора, снажен хермафродит, който на дванайсет години изяждаше вече по пет телешки пържоли на всяко ядене. Голям стъклен похлупак увенчаваше всичко, а стените на коридорите, складовете и ателиетата не стигаха до покрива и това придаваше на ансамбъла вид на умален град, постоянно покрит, чудовищно стълпотворение, както би казал братът Емил Зола, единственият резултат от което бяха редките бози, които се оказват и вкиснати, като ги гледаш.
Преди да се стигне до гримьорните, вляво се виждаше бюрото на художниците, след това бърлогата на директора на продукцията, с неговата секретарка, синеока брюнетка, чиято кожа се белееше неприятно на кръста. Стаите за артисти и двете гримьорни бяха разпределени наоколо твърде неравномерно, за да може едно нефотограметрично описание да даде задоволителна представа за тях.
Такава му се видя студията „Синебрюан“.
Той срещна двама общи работници и застигна трети, по-дребен, облечен в същия цвят дрехи като предишните двама. Влезе при директора на продукцията, секретарката погледна поканата му, която в последния момент беше намерил в джоба под часовника, и му посочи неговата стая. Той излезе, пресече главния коридор и пое по друго напречно коридорче за стаите от единадесета до двадесета. Неговата беше 16-та и на още двама статисти. Тя беше тясна, с кремави плочки, две огледала, един умивалник и три силни електрически крушки, които осветяваха с глухо бръмчене една криволинейна част от пространството. Мивката от порфир и гуано грееше с блясъка на полираните си метални части, а запушалката не работеше.
Двамата му другари по стая още не бяха пристигнали. Той си свали сакото, сложи на една поставка куфара си, в който бяха чистата му риза и обедът, състоящ се от парченце маринован пескадор между две филии и два домата, упоени за всеки случай, пи в шепи малко вода от чешмата, тъй като гърлото му бе сухо и стържещо като гласпапир, и пак излезе, за да причака пристигащите.
Като се озова отново в главния коридор, се надяна на някакво развихрено лице, което му каза: „Минете на грим, докато няма никой“ и се отправи по вече споменатия главен коридор към вратата, на която висеше табела, даваща най-подробни сведения за артистичното и краснолюбиво предназначение на стаята.
II
Две женски гримьорки и една мъжка гримьорка си разделяха тясна дълга стая, обзаведена с една-единствена маса до стената, но затова пък от единия до другия й край с огледала над нея, в които може да се види как се появява мутрата на някоя ужасна звезда. Той падна в ръцете на мъжката гримьорка, прелестен педераст със свежо избръсната кожа, спиртосана, обеззаразена, ланолинирана, масажирана, залята със спермацет и екстракт от чист живачен хлорид, с черни фризирани коси и мек глас, пленителни жестове и изключителна любезност, с шарещи пърхащи очи, чиито клепачи се повдигаха рязко и падаха с влажен звук, като при всяко падане в ъгълчетата на очите се издуваше малко червено мехурче. Бели влажни зъби, бежово-сив костюм със свалено за момента сако.
Той му каза:
— Имате светла кожа… ще ви сложа № 31.
Статистът отговори:
— Оставям се във вашите ръце.
А другият му пусна един признателен поглед, с три мехурчета.
Статистът разтвори широко яката на чистата си риза. Гримьорът внимателно потопи палеца и показалеца си в бурканче с жълто-червеникава пудра. С леки потупвания той обсипа лицето с овални и назъбени петна, подредени така, че статистът можа да прочете в огледалото думите „вие ми харесвате“. Той почервеня, а пръстите на гримьора потръпнаха от допира с пламналата кръв на бузите му. После малката гумена гъбичка стопи всичко в еднакъв матов тен, върху който синьото на очите му силно заблестя, и гримьорът, за да може да продължи, без да се възбужда, закри своите очи с тъмни очила.
С помощта на свилена четчица, потопена в червен руж, той оживи цвета на очните орбити и на скулите, прокара по устните друга четчица, намазана с червило, и трябваше да се отдръпне за няколко мига, за да даде простор на вълнението, предизвикано от чудесния резултат.
Когато се върна успокоен, статистът установи бледността му и се подложи, възпитано и покорно, на четчицата за пудра от слонски косми, от чийто допир леко му потекоха лиги, както при мисълта за попивателна в устата, и която минаваше по лицето му с лекичко дращене, като на прясно подрязани нокти по идеално гладък сатен. Изтощен от толкова усещания, статистът излезе от гримьорната, залитайки, но маската от грим запазваше невинния му вид.
Другите статисти пристигаха. В своята стая намери двамата колеги, по-младият от които се казваше Жак, а по-възрастният Максим.
— Много съм доволен — започна статистът, след като се запознаха, — че намерих тази работа. Преди шест години, когато бях още в гимназията и…
— Извини ме, братче — каза Жак, — ама ще отида на грим, докато още няма никой.
III
Всички бързаха по тесния коридор. През открехнатата врата на стая № 14 той видя високо слабо момиче по бански, което се решеше пред огледалото, и сърцето му подскочи и си падна на мястото малко по-нататък, пред стая № 18. Той се отдръпна, за да направи път на някакъв разчорлен брадясал младеж, въоръжен с контрабас много по-висок от него, снабден с две колелца отдолу, които позволяваха на тази внушителна машинария по-лесно да се придвижва. Брадясалият и контрабасът се набутаха в стая № 18. Статистът се обърна и се опита да се добере отново до главния коридор, но беше стъпкан от един шумнотъркалящ се голям сандък и двама други здравеняка с ръст, колебаещ се между 1,85 и 1,90 м, в които разпозна онези, дето им беше помогнал да хванат избягалия в метрото тромбон. Те също показаха добра памет, като всеки му нанесе, под формата на шега, по един удар с инструмента, който носеше, и за щастие пианистът беше с празни ръце. Надигна се, помисли, че е разбрал, и излезе от коридора на заден ход, но с движенията за преден и по тази причина произведе значително количество пот. Това обаче му даде възможност да установи отличното качество на грима, по който капките се стичаха, без да оставят никаква следа. Когато стигаха до небръснатата му от сутринта брадичка, те мигновено се изпаряваха.
На това място коридорът се разширяваше и едно голямо огледало заемаше едната му стена. Човек се виждаше в него в два десена отпред и с други два съвсем различни в гръб и трябваше да избягва да се оглежда от двете страни едновременно. Срещу огледалото, в една чупка, образувана от някаква издадена напред стая, един акумулиращ нагревател с вода акумулираше до припадък топла вода, въпреки укорите на директора на продукцията, отвратен от такава алчност. Някакъв висок слаб човек, с накъдрена посивяла коса се загръщаше в зелен халат с разкошен шнур, под който носеше черен фрак на салонен управител — вероятно беше такъв, върху фрака му имаше сини кръгове за регулиране на звука.
От стая № 18 на равни интервали започнаха да излизат същества в бели костюми, които странно приличаха по еднаквите си вратовръзки на широки диагонални алени и жълти райета на „червени“ оси. Техните причудливи, некоординирани на пръв поглед движения доведоха статиста до мисълта, че се връщат от грим, след като най-напред минаха покрай него бели, а после — почти черни; и бъдещето показа, че е прав.
А от стая № 18 се дочу пронизителен шум, отначало неясен, но лека-полека се избистри, в който, ако човек разбира нещичко от американо-европейско-негърска музика, можеше да разпознае „Розета“. Една предвидлива ръка затвори след малко клатещото се прозорче над вратата, предназначено за проветряване на въпросното помещение, така че статистът доби смелост да се приближи до източника на отслабналия шум.
Той проникна в малкия коридор и моментално се върна назад, тъй като срещу него идваше петдесетгодишен мъж, облечен като келнер в кафене, с намусено изражение, ръце на гърба и петно във формата на полумесец (и същия цвят) точно по средата на челото.
Този почти старец го заговори:
— Проглушиха ни ушите с тяхната дивашка музика!
— Не обичате ли джаз? — попита статистът, изчерви се и впечатлителното му сърце затуптя в тритактов ритъм.
— Днес всички млади са еднакви. Суинг, а? Нали така го наричат? Едно време бяха то танци. А сега!… Слушайте само. И барабанът!… Това е лудост.
— Докато — помисли си диригентът, който го чуваше наум — кейкуокът беше нежна музика.
Отдалечаваха се от стая № 18 и статистът съжаляваше.
— Много съм доволен, че намерих тази работа! — каза той. — Все пак тук е забавно.
— Да, щом ви е за първи път, но не е като театъра, сцената…
— Като си припомня, от шест години, откакто баща ми умря — каза статистът, — …
— Не ви съветвам да продължавате този занаят — каза другият.
— Да съм статист ли?…
— Не употребявайте тази дума. Ние сме спомагателни артисти. Впрочем това не ми е професията, аз съм певец, и все пак, когато си получил първа награда в Консерваторията на Соасон, не можеш да се смяташ за прост спомагателен артист.
— Били сте певец?
— Аз съм певец, да, да… В момента съм в отпуск.
— Когато завърших гимназия — каза статистът, — се опитах да…
— Това е мръсна професия — заяви другият. — Повярвайте ми, зарежете я.
И той отиде да пикае, тананикайки си някакъв стар романс.
Директорът на продукцията вървеше по коридорите и викаше:
— Всички на снимачната площадка.
IV
Точно след разширението на голямата площадка с акумулиращия нагревател коридорът свършваше с „Грим — статисти“ и стаите от № 4 до № 8, после завиваше под десен ъгъл наляво, явно противоречие, резултат от което бяха стаята „Грим — звезди“ и гримьорната на изпълнителката на главната женска роля Жизел Декарт, висока слаба личност с кестенява коса, леко нацупено лице, макар и твърде младо, непостоянен характер и най-големи претенции. В края се издигаше първото светлинно табло „ТИШИНА“ с големи букви, после коридорът отново влизаше във владение и се връщаше надясно, където се виждаше голяма блиндирана врата, ново табло „ТИШИНА“ и думите: „Павилион Б“. Надморската височина чувствително се повишаваше и един барометър по всяка вероятност би дал възможност да се узнае какво ще бъде очакваното време, но не и денивелацията, тъй като тя беше резултат от вертикалния трус, който статистът усети, като прочете „Павилион Б“ върху блиндираната врата. Той се напъна, бутна я и се озова сред смесица от мирис на насечени дърва, разсеяна светлина и прясно забъркан гипс. По земята се влачеха кабели. Отляво различи гърба на декора, храсти в сандъци, изобразяващи зеленината, купища необработени дърва с мръснобял цвят, навсякъде нацвъкано с гипс; летви, телени мрежи, прозорци, скелета, въжета, резервни прожектори, на стойки, на колела, кръгли, квадратни, шестоъгълни и всичките обемисти. А също и работници. Трябваше да заобиколи декора, за да се доближи до снимачната площадка, изкачи, после слезе по две стъпала и се озова в пещерата.
От всичко това лъхаше непогрешимата миризма на хубава боза, тъй като този добре поддържан декор означаваше опитен продуцент, но статистът надушваше само смущаващия опиум на бъдещата слава, който запуши ноздрите му.
Между другото забеляза, че решетките от ковано желязо, които стоят така истински в суперлуксозните продукции, се правят с малко средства от огънати и съединени дървени летвички и си помисли, че за бъдеще може да извлече полза от това.
Декорът, с овална форма, възпроизвеждаше интериора на шикозно кабаре, в измислен град с минерални води. На хоризонта — ниша със сталактити, обзаведена като бар. После, като се завъртиш по посока на часовниковата стрелка на обикновен ръчен часовник — едно повдигнато ниво, представляващо малка нелепа пещера с прожектори в нея. После подиумът на оркестъра. Широки отвори, зад тях прожектори. Няколко маси и столове, главният вход, където той стоеше в момента, дебел стълб, друга издигната част, маси и столове, леко издадена напред зона, украсена с розови хортензии, където беше масата на звездите, още един дебел стълб, свързан с първия чрез аркада от гипсова арматура, и други маси и столове до бара, при който се връщаме.
Празното пространство в центъра оформяше дансинга.
Най-горе, върху обрамчените с мрежи осветителни мостове, прожекторите, загасени в момента, строго очертаваха терена с петдесет и два съгласувани лъча. Редуваха се голям, малък и така нататък. Вътре в тях, зад всяко стъкло, подкастрено ала Френел от фризьора на студията, се виждаше, ясно увеличено от оптиката, малкото човече, което прави светлината.
На пода имаше други прожектори на стойки, различно високи, снабдени с бленда за измерване на светлината в дециграмове, нагласена да не превишава смъртоносната доза.
Статистът установи, че сродните му души не бързат да дойдат и се запита какво ли означава това. Леко смутен от величието на мястото, той се отдръпна от входа, прекоси ивицата със стърготините, които имитираха пясък, заплете се в един кабел, падна, изправи се и седна на една куца маса, чието място не беше там, но тя си стоеше невъзмутимо. Беше се оплел в кабела и се бореше с него с последни сили, но кабелът също се бореше и го превъзхождаше по дължина. Все пак той го притесни, като успя да го върже на възел, и кабелът се вдърви и се отдалечи, като изплю три електрически искри. Статистът изпитваше болка, в плачевно състояние се добра до стаята си, като пътьом се възхити на големия столитров пожарогасител, който не беше забелязал преди, и го погали с ръка, за да станат приятели.
Уцели коридора и се осмели да запита една статистка в къса, съвсем обикновена рокличка — Жаклин беше името й, а мъхът над устните — отличителният й белег.
— Значи няма да снимаме?
— Не, разбира се — каза му тя. — Декорът не е готов.
— Но въпреки това изглежда добре… Оттам идвам…
— Слушайте какво ви казвам! Обзалагам се, че няма да започнат снимки по-рано от следобед… Тук винаги е така.
— Снимали ли сте вече тук?
— О, да… По-лошо е от Бианкур, тук винаги е хаос.
— Преди шест години — каза статистът, — след като напуснах гимназия, бях принуден да работя, за да живея…
— Навярно сте се занимавали с много неща оттогава — прекъсна го момичето.
— Да, но намирам, че да бъдеш спомагателен артист е хубава професия.
— Старият Марне ви научи на този термин, нали? — каза тя. — Наистина ли смятате, че тази професия е толкова хубава?
— Когато започнах да работя, преди шест години каза статистът, — …
— Аз — заяви тя — всъщност не съм статистка. В момента мъжът ми е мобилизиран и се занимавам с това, за да ми минава времето… Виждате ли онзи висок рус мъж там? Това е режисьорът, Жозеф дьо Маргуя[1]. Той е много…
— Харесва ли ви?
— Не си падам по лягането. Впрочем той сега е с малката Жинет… Повярвайте ми, това не е особено приятна професия.
Тя се отдалечи, тананикайки си, а статистът остана да стърчи по средата на коридора. Малко го беше срам, че е само статист, но се погледна в огледалото и духът му подскочи много нависоко.
В коридора все така цареше известно оживление. Другите същества, външно прилични на статисти, никак не бяха забавни, често вървяха по двойки, пропити с някаква споделена претенция, и със самодоволен вид, който единствено ги занимаваше. Един от тях дори не бе имал нужда да минава на грим. Беше силно загорял, със светло сако и шалче с цвят на естествена коприна, между 38 и 40-годишен, вонящ непоносимо. Те нарочно си придаваха тайнствен вид, пълен с намеци.
Сутринта си минаваше, а снимките не започваха. Все пак малко преди обед започна някакво движение напред-назад и лека-полека всички се явиха на терена.
V
— Вие, господине, със саксофона — каза режисьорът, — застанете там, на края до пианото. Вие, господин контрабасист, зад него. Вие… Всъщност кой е диригентът?
Тромпетистът направи крачка напред и стисна протегнатата ръка на Жозеф дьо Маргуя, която изскърца, но устоя.
— Нали разбирате — каза онзи. — Първият кадър с вас влиза в панорамата. Камерата тръгва от шейкъра на бармана там, после се обръща, хваща танцуващите двойки в малката пещера и после вас, а после входа на кабарето, където пристига тандемът на Роберт и Жизел.
Тромпетистът се съгласи.
— Засега — каза режисьорът — …
Погледна часовника си.
— Отиваме на обяд!… — завърши той.
Отметна с привичен жест главата си назад и поклащайки леко бедра, отиде при първия асистент.
Статистът, захласнат по ослепителния вид на сакс-тенора Патрик Вернон, се приближи до музикантите и плахо опита да се включи в тяхната група.
— Отдавна ли свирите? — попита той.
— Не — отговори Патрик, — само от една година. Преди свирех на тромпет, но е много по-тъпо.
— Ето вече шест години — каза статистът, — откакто напуснах гимназията, тогава свирех малко на цигулка, после…
— Цигулката, за джаз, не, не, не става… много е трудно да се свири точно и освен това й липсва сила.
— Вие всички свирите добре. Какво ви е името?
— Ние не сме постоянна група — каза тромпетът. — Когато Коко Пури[2] ме помоли да участвам в оркестъра, ми каза, че няма да свирим. Песните са записани вече, снимат на плейбек…
Тази техническа дума отекна внушително в слуховия орган на статиста, чиято глава бързо започна да излъчва на къси вълни.
— Впрочем — продължи тромпетът — в групата имам две момчета, които не свирят, ей ония двамата саксофонисти. Единият свири на барабани, а другият е в Института за политически науки. Със саксофона по̀ става.
— Не трябваше да захвърлям цигулката след гимназията — каза статистът. — Тогава не мислех, че ще бъда статист… Много съм доволен, че станах. Преди шест години бях принуден да…
— Вие сте статист? — каза тромпетът.
— Бих предпочел да бъда музикант — учтиво каза статистът — …
— Грешите… аз съм инженер… но очевидно да си музикант все пак е по-малко досадно, отколкото статист…
Едно доста хубаво момиче се доближи до тях.
— Кажете, как се казва вашият оркестър? — попита тя.
— Това не е постоянна група — отвърна тромпетът и погледна статиста не особено любезно, защото малко преди това той му беше задал същия въпрос.
Статистът въздъхна и се осмели да попита:
— Вие статистка ли сте?… — Защото тя беше хубава.
— Не! — отговори тя. — Журналистка съм, това е за материала ми…
Тогава статистът се отдалечи и се настани в стаята си съвсем сам, за да изяде своя сандвич с пескадор, пак го хвана срам, но реши да се научи да свири на китара и това го ободри.
VI
Не даваха много време за обяд.
Събра спомените си от всичко четено в киносписанията и стигна до извода, че някъде има кафене, но първия ден не се осмели да отиде там съвсем сам. Отново пи от кранчето на чешмата и разсърденото кранче завъртя лебедовата си шия и го поля обилно. Той се задави и отиде до полицата, на която беше куфарът му, за да вземе кърпа, полицата се наклони и пусна куфара върху главата му, докато той, полусляп, се мъчеше да намери ключа му в джоба си. Другите бяха привършили с яденето и бързаха по коридорите и тъй като вече започваше да ги разпознава, откри, че са твърде много и се почувствува много сам сред шумотевицата, която идваше от прозореца. Успя да намери ключа, отвори куфара, изтри лицето си и се приведе в ред, преди да излезе.
По коридора минаваше Морьой, първият асистент на режисьора, в морскосиня риза, с навити до лактите ръкави. Беше слаб, тридесет и пет годишен, доста симпатичен и почти без коса.
— Скоро ли ще снимаме? — попита някой до статиста.
— Не веднага… още малко… и почваме… — каза Морьой, като извади от джоба си сгъваем нож, с който разряза като пакостник една от тръбите за парно отопление по дължината на коридора.
Статистът отново се върна в стаята и седна на един стол.
В осемнайсета стая музикантите настройваха инструментите си и се пробваха на няколко трудни ноти, когато се появи Коко Пури, композиторът на музиката на филма.
— Е — осведоми се Коко, — как е, деца?…
— Добър ден, господин Пури — каза диригентът, разбрал от опит стойността, която някои придават на изговарянето на собственото име след родовото понятие „Господине“, той често пускаше в ход тоя търговски трик.
— Добър ден, господин Савен — отговори Коко.
Коко нямаше повече от тридесет и пет години, мъничък, симпатичен, китарист поначало.
— Е, знаете ли какво ще свирите?
— Засега — каза диригентът — не го свирим. Изчакваме точно момента и само караме хората да танцуват една мелодия в по-бавно темпо…
— Да, това е за контраст, заблуда на противника — каза Коко, — донесох ви нотите на едно бавно валсче, английски валс, което бихте могли да свирите в този момент. Нарича се „Само ние двамата“, ще ви го изпея.
Той взе китара и изтананика мелодията, като си акомпанираше.
На втория път тромпетът и тенорсаксът изсвириха горе-долу темата и за по-весело я подеха в суинг. Това беше един от онези рефрени на Коко Пури, който ти се върти непрекъснато в главата и ти досажда в безлунните нощи.
Привлечена от шума, звездата Жизел Декарт скоро се появи на вратата на стаята.
— Ваша ли е музиката? — каза тя на Коко и му стисна ръката. — Бихте ли ми я изсвирили пак? — попита тя диригента с усмивка среден калибър.
— Ще се опитаме… — отвърна диригентът и спря за миг, да си поеме дъх, защото да свириш меко на тромпет такава остра мелодия изисква известно усилие и е равностойно на изразходването на около двадесет и осем калории — а през това време:…
— Не искате ли да свирите? Не сте много учтив — каза Жизел и се нацупи…
— Секунда само, ще ви я изсвирим, хайде сега! Не се сърдете!
— Вие подигравате ли се с мен! Отивам си…
И като даде този образец на своя мил характер, тя се отдалечи с гордо вдигната глава.
Те се спогледаха и след като се насмяха, както се полага, във фа диез мажор, подхванаха един стар семеен диксиленд и стаята, където температурата се покачваше от терца на терца, забълва огън и жупел.
Статистът чуваше всичко от своята стая и окончателно реши да се учи да свири на кларнет. В действителност на кларнет в момента свиреше пианистът, Жан Меркаптан[3], защото пианото беше останало на снимачната площадка.
Шумът ставаше все по-силен и след всяка обща партия музикантите хвърляха от гърба си по някоя дреха. Зозо, контрабасистът, дърпаше бясно четирите корди на машината си и едри капки пот се стичаха по него. Най-после те спряха точно когато таванът се готвеше да се сгромоляса върху тях, за да сложи край на тая олелия.
Статистът стигна до главния коридор и отново видя Морьой, който се връщаше от кафенето. Той носеше под мишница свитък бумаги, търкаляше един обръч и весело си подсвиркваше.
— Сега ли ще снимаме? — попита статистът.
— Да… скоро… не закъснявайте — каза Морьой и изчезна към павилион Б, като изпълни с обръча ангелския скок[4] на Жан дьо Булон.
Статистът направи няколко крачки в обратна посока и се озова редом с диригента и барабаниста, те си вървяха безгрижно и разговаряха за музика и литература.
— Наистина ли? — каза барабанистът.
Той се наричаше Клод Леон, по прякор Доди, и упражняваше благородната професия асистент по химия в Колеж дьо Франс.
— Така мисля! — отговори диригентът.
— Ще попреча ли?… — подхвърли статистът, когато се изравни с тях.
— Всъщност — попита диригентът — според вас има ли хубави момичета тук?
— И още как!… — каза статистът.
— Значи имате набито око, ерген сте, тогава какво чакате?
— Вие не сте ли ергени? — попита статистът.
— Не, женени сме и сме още по-заинтересовани… — отговори барабанистът, — но установяваме, че тук бездруго не си струва да изневериш на жена си…
— Тази е много сладка… — каза статистът.
Посочи една брюнетка, която минаваше, едра и добре сложена. Беатрис, с една дума.
— Вие — продължи диригентът — хич не сте луд. С какво се занимавате извън киното?
— Е, добре! — отвърна статистът. — Преди шест години напуснах гимназията и започнах като момче за всичко в една кантора.
— Елате, приятелю, ще ни разкажете за това на терена — каза диригентът, защото видя как останалите шестима от оркестъра изникнаха един зад друг от коридора.
И тримата забързаха заедно с другите статисти, които излизаха от стаите. Гримьорът идваше също, носеше малка металическа кутия, пълна с бурканчета и четчици за поправяне на грима, но изведнъж от нея излезе една мериносова чапла и гримьорът отскочи ужасен.
Те отново минаха през тежката метална врата, прекосиха задната част на павилиона и стигнаха до центъра на декора.
Дузина работници привършваха поставянето на една тежка машина, монтирана на гуми, чиято платформа носеше камерата, оператора Андре и свети Кристоф, покровителя на автомобилистите, влязъл, без някой да забележи, през една дупка на покрива. Андре, залепил око на визьора, въртеше камерата във всички посоки. Един флейтист с римски сандали на босо и сини памучни къси панталони, нисък, трътлест, със светлоруси коси и мустакат отгоре на всичко, плавно движеше количката според указанията на Андре. Свети Кристоф ги погледа малко, намери спектакъла за безинтересен и изчезна в златист ореол.
Осемте музиканти заеха местата си, подредиха се, както преди, на малкия подиум, предназначен за техните изпълнения.
Навсякъде имаше сталактити от теглено стъкло, закачени на гирлянди от невидими метални жици, а други извити стъклени тръби имитираха малки водоскоци около дебелия стълб близо до входа.
Скриптърката, средновисока блондинка, твърде безцветна, с телешко изражение, седна извън терена и започна да преглежда бележките. Статистите идваха при нея да уточнят какво се изисква от тях и се разпръскваха през декора, който сега гъмжеше от най-малко шейсетина шарени индивида.
Дьо Маргуя влезе небрежно, с отметната назад глава, както подобава на човек с неговото положение.
Оркестърът, за да минава времето, свиреше тихичко „От слънчевата страна на улицата“ и няколко статисти танцуваха.
Дьо Маргуя зае мястото на Андре пред визьора, провери ефекта на фарта и слезе от количката. Направи знак на Сципион да въдвори тишина и той я издействува с оглушителен глас.
— Начало! — изкомандва Дьо Маргуя.
Отекна звук на клаксон и прожекторите светнаха един след друг. Той се отправи към диригента.
— Ще ни изсвирите тихичко някоя мелодийка, за да ги накараме да танцуват, докато снимаме.
Савен направи знак на Патрик и на ритмичната секция и те засвириха „Само ние двамата“ във валсов ритъм. Но Дьо Маргуя ги спря на четвъртия такт.
— Ще ни приспите… Нямате ли нещо друго?
— Това беше предвидено от господин Пури — обясни Савен, любител на точността.
— Все ми е едно!… Впрочем целият този плейбек не ми харесва!… Ще наредя да се направи нов, този не се връзва достатъчно. Ще запишем с някой голям оркестър… Не, изсвирете това, което свирихте преди малко.
Савен изсвири първите два тона на „От слънчевата страна…“
— Отлично!… Точно това е!… И така, като кажа „стоп“… (той се обърна към статистите), оркестърът спира, а вие всички продължавате да танцувате.
Тогава се обърна към Робер Монлери и Жизел Декарт:
— А вие двамата тръгвате с велосипеда от отвора там, зад господин… китариста и минавате пред втория отвор в момента, в който камерата подмине диригента и когато аз кажа „стоп“… Първо ще го репетираме. НАЧАЛО! — изкрещя той отново.
Асистент-режисьорът се приближи до оркестъра с бурканче черна постна боя и боядиса гърба на китариста.
— Много сте прозрачен — обясни той, — вижда се прожекторът през вас.
Бюбю Савен (това беше братът на диригента) се съгласи, както обикновено, тоест без да си отвори устата и със съвършено равнодушен вид.
Всички статисти бяха застанали по местата си, едни на дансинга, други на бара, трети пред малката, издигната на нивото на оркестъра пещера. Последва миг на трескаво вълнение, муха да бръмнеше, щеше да се чуе.
— Тишина! — измуча Сципион.
— Камера! — изкомандва Дьо Маргуя.
Един работник, въоръжен с клапа, се приближи до обектива и му показа въпросното животно.
— „Приятелят на госпожата“, 358-и–1-ви дубъл — обяви той и изчезна назад, шейкърът на бармана се раздруса на свой ред пред голямото око, забито в дъното на черен сенник.
— Музика! — изкомандва Дьо Маргуя.
Статистите започнаха да се клатушкат и с вид на познавачи се мъчеха, без въобще да поглеждат към обектива, да са в кадър, като по този начин закриваха, за негово голямо неудоволствие, диригента, който свиреше малко по-ниско от своите хора и предизвика ужасен фалш.
— Стоп! — изкомандва Маргуя.
Музиката спря изведнъж и отрязаната фраза тупна на земята като чувал с картофи. Статистите още танцуваха и тандемът тръгна, но не стигна до втория отвор. Чу се страхотен шум и смехът на Жизел Декарт, докато Монлиери се изправяше с мъка от пръстта на сандъчето с прекършен кучешки дрян. Тромбонът, оставен без надзор, се възползва от това и се изниза повторно.
— Прекратете! — изкомандува Маргуя. — Започваме отново.
Статистът беше седнал на една маса вляво, непосредствено до оркестъра, до Беатрис. Разтапяше се от щастие, защото щяха да го видят на екрана, и се възползва от прекъсването, за да захване с нея разговор, изпълнен с надежда.
— Това е забавна професия, нали? — каза той.
— Много слабо е платена — отговори Беатрис — и няма голямо бъдеще…
— Често ли се снимате?
— Да, доста често. Тук с оркестъра, е много сладко, но оня ден снимах един костюмен филм — „Полковникът“[5], това е много досадно заради горещината, а и в паузите нищо не може да се прави.
— Преди шест години се наложи да напусна гимназията — каза статистът — и да започна работа. Първо бях момче за всичко в кантората на…
— Явно — каза Беатрис, — като нямам друга работа, ще правя това, за да си плащам обувките.
— Значи вие не сте професионална статистка?
— Не! Тук съм с връзки… но нищо не можеш да постигнеш, ако не спиш с някого, а това не ме интересува… Поне ако не си го избера.
Статистът се изчерви.
— Но за мъж — продължи Беатрис — смятам, че това е последната възможна професия. С другите никога не говоря, всички са идиоти. Мислят само как да те натиснат.
Действително тя караше човек да си мисли за това.
— Начало! — изкомандва точно на място режисьорът.
И клаксонът изписка отново като хремав унгарски гущер.
Статистите млъкнаха и заеха местата си.
— Камера? — изкомандва Маргуя.
Настъпи тишина.
— Клапа!
— „Приятелят на госпожата“, 358-и–2-и дубъл — обяви набеденият мъж.
— Музика!
Оркестърът започна отново „От слънчевата страна на улицата“.
Камерата се изтегли, после започна да се върти около оста си в панорама.
— Стоп! — изкомандва Маргуя, тъй като полето на кадъра току-що беше подминало диригента. Музиката спря. Този път тандемът тръгна нормално и закова пред входа на декора.
— Край! — каза Маргуя.
— Трябва да започнем отначало — каза Андре. — В касетата е нямало лента, сега забелязах.
Оркестърът започна петдесет и третия си хорус[6] върху темата на „От слънчевата страна…“ и този път я уцели. Но мелодията вече им извираше от ушите и тромбонът се възползва от случая, за да избяга още един път от ръцете на собственика си и се скри под пианото, откъдето го изкараха с ритници.
Един статист каза на една статистка:
— От Коко Пури ли е музиката на филма?
— Да — отговори тя.
— Не е лоша тая мелодия…
А диригентът чу и припадна, защото всички знаят, че „От слънчевата страна…“ е от Римски-Корсаков.
Статистът се канеше да поднови разговора с Беатрис, твърде зле започнат, трябва да си признаем, но тя стана и отиде при музикантите, мнозинството от които й изглеждаха на висота. Един реквизитор се отправи към ъгъла, където статистът все още седеше.
— Изпарявайте се — каза му той, — трябва да сложа една тенджера на вашето място.
— А, така ли? — попита статистът.
И се махна, за да не бъде сварен.
VII
Докато кранистите слагаха криви релси, предназначени за следващия фарт, диригентът, който се беше свестил и му се искаше да изсвирят нещо по-различно, започна тихичко „Остави ме да сънувам“ и ритмичната секция постепенно се включи.
Статистите и статистките отново се хванаха на двойки и започнаха да танцуват на терена.
Мелодията беше бавна, без емоции, и статистът събра толкова смелост, че покани едно страхотно момиче, дълго и стегнато, манекенски тип, със сини клепачи, червеникаворуси коси и любопитно, леко вирнато носле.
— Приятно е да има оркестър — каза той, — за да се занимаваме, докато не снимат.
В същия миг допусна печалната грешка, като настъпи левия й крак и по този начин провали очаквания положителен отговор. Веднага добави:
— Често ли снимате?
— В момента не чак толкова — отвърна тя.
— Когато преди шест години започнах като момче за всичко в кантората, след като напуснах гимназията…
— Толкова ли сте млад? — попита тя.
Беше лека, почти неуловима и очарователно следваше дори грешните му стъпки.
— Е, добре — продължи той, — бях момче за всичко в кантората цели…
— Аз ви давам трийсет години — каза тя.
— Как се казвате? — попита я той.
— Мюриел…
— Виждате ли, Мюриел — продължи той, — предпочитам сегашната си професия. Нали е забавно да си статист?
— Никога не съм я работила редовно — отвърна Мюриел, — аз съм танцьорка, всъщност смятам, че човек не може да се задоволи с това, трябва да прави и нещо друго.
— Да — каза статистът засегнат и за да се овладее, добави: — Ще уча кларнет…
Оркестърът спря.
— Помолете ги да ви дадат инструмент и насоки — каза Мюриел. — Те са много любезни. И добре свирят.
Диригентът слезе от естрадата.
— Мога ли да ви поканя на танц? — попита той.
— Разбира се — каза Мюриел с усмивка и ситни бръчици около очите. Цялото й лице се смееше.
— Меркаптан, изсвири ми „Не знаех нищо за теб“, тя ме вдъхновява.
Статистът, отново изоставен, ги погледа как танцуват. Тя беше много висока, най-малко метър и седемдесет и пет с токовете.
В края на парчето Мюриел се измъкна, трябваше да играе в следващия кадър. Оркестърът не участвуваше, но спря да свири, за да позволи на оператора да даде, без да вика, своите указания на артистите.
Диригентът седна на ръба на издигнатата част, която представляваше пода на малката пещера, отдясно на оркестъра. Случайно се падна точно до Беатрис.
— Наистина ли се казвате Беатрис? — попита той.
— Да…
— Хубаво име… напомня ми нещо…
Леко се надигна и с безпокойство прекара ръка по мястото, където беше седнал.
— Ще се омърлям! — каза той. — Тук е пълно с гипс.
Тя беше повдигнала полата си, като сядаше.
— Е, да можех като вас — продължи той. — Най-после се сетих какво ми напомня…
Каза го нарочно.
— Беатрис пред…
— О, не! — запротестира тя.
— Това е триста и осмият път от сутринта, нали?
— Не сте много оригинален — отвърна тя.
— Не го казах за това. А заради Меркаптан.
Последният току-що беше станал и стоеше точно пред нея.
— Той? — запротестира Беатрис. — А, не, без такива.
— Не говорете така! — възрази диригентът. — Човек никога не знае. Не намирате ли, че Маркаптан е хубаво момче?
Меркаптан седна от дясната страна на Беатрис.
— Я се дръж по-спокойно — каза й той.
— Това ваш стил ли е да говорите с всички на „ти“? — попита тя.
Престори се на обидена и стана, Меркаптан я последва.
Доди зае свободното място до диригента. Оттам се виждаше Мюриел, седнала отсреща в едно плетено кресло, под светлините на прожекторите, до масата на четирите звезди.
Статистът отиде да седне до Доди.
С музикантите той се държеше по-свойски.
— Кажи бе, Доди, гледай това! — каза диригентът.
— Страхотно — промърмори Доди.
Мюриел беше станала, за да оправи едно плисе на полата си и сядаше отново в профил към тях, разкривайки целокупното си дълго и нервно бедро.
— Това момиче — оцени Доди — има страхотен задник.
— Ще кажа на Мадлен — заплаши диригентът.
— О, не, приятелю, аз говоря от чисто естетическа гледна точка… Тя има такъв задник, че на човек му се иска да го захапе и да откъсне едно голямо парче.
— На мен по-скоро ми се иска да го пипна — забеляза диригентът. — Изглежда много стегната наистина. Във всеки случай бас държа, че танцува добре.
— Танцьорка е… — осмели се статистът.
— Така ли? — попита Доди. — А познавате ли я?
— Тя ми каза. Не, днес я видях за пръв път.
— Приятелче — подхвърли диригентът, — не я гледай така, ще ти изтекат очите… Мамка му!… — продължи той и стана съвсем блед, тъй като Мюриел отново беше се изправила, разкривайки същата гледка.
— Прави го нарочно — каза Доди. — Не мога повече да издържам. Уморително е да си статист.
— Все пак — продължи диригентът, — да не преувеличаваме. Има и други, не по-лоши.
— Можеш ли да ми покажеш тук?
— Ами… Беатрис не е лоша…
— Не е същото! — каза Доди. — Виждаш ли Мюриел — искам да направя отливка на задника й и да я сложа на камината си, да го гледам непрекъснато.
— Мен пък — отвърна диригентът — това не ме интересува.
— Тя има крушовиден задник… — забеляза Доди. — Знаеш ли, че това е голяма рядкост… Уверявам те, че е страхотна.
— Предполагам — каза диригентът, — че имаш предвид долната част на крушата.
Доди помисли малко.
— Защото — продължи диригентът, — ако мислиш за горната част на крушата, както обикновено се прави, тя не е много хубава.
— Чакай — отвърна Доди. — Остави ме да си помисля малко.
— То е очевидно — каза диригентът, — но защо сега да не помислим за ябълка, тя отдолу е същата.
— Това са подробности — каза Доди.
— Питам се — продължи диригентът — каква ли форма щеше да има една круша, ако растеше в страна, където няма гравитация. Дали щеше да е кръгла, или продълговата? Във всеки случай ябълката нямаше да е кръгла. Щеше да има дупе отгоре.
Доди не отговори нищо, защото Мюриел ставаше за трети път и диригентът изтича на бара за чаша вода, за да го съживи.
Като му поддържаше главата, статистът го изведе от снимачната площадка.
Диригентът отиде при Беатрис, която Меркаптан все така притискаше. Продължаваше да й говори на „ти“.
— Кажете — попита тя, сочейки Меркаптан, — той винаги ли е такъв?
— Не знам — отговори диригентът, — за първи път свиря с него.
— Във всеки случай — каза тя — това не ми харесва.
Тя се отдалечи небрежно, изправила рамене, за да подчертае дръзкия си бюст. Диригентът и Меркаптан останаха заедно.
— Ти — процеди Меркаптан през зъби, като я гледаше как си отива — май плачеш за един хубав плесник по задника.
— Ти за грубите маниери ли си? — попита диригентът.
— С тези момичета така трябва — отвърна Меркаптан. — Действува им добре.
— Иска ли ти се да спиш с нея?
— Не — каза Меркаптан, — тя има нужда само от един хубав плесник по задника.
— На мен — обясни диригентът — по принцип не би ми било неприятно, но това са неща, които един уважаван баща на семейство не може да си позволи, и тъй като тя е само на седемнайсет години и половина, рискуваш да бъдеш осъден за разврат с малолетни.
— Това ми е напълно чуждо — лицемерно каза Меркаптан, — след осем дни се женя и тези момичета не ме интересуват.
— Не мислиш ли, че е малко перната? — попита диригентът.
— Всичките са такива — отвърна Меркаптан, който караше военната си служба.
— Според мен е симпатична — каза диригентът с подкупваща откровеност.
Те млъкнаха, тъй като се разнесе клаксонът и останаха на терена, докато се заснеме новата сцена.
Декарт и Монлери слязоха от велосипеда и влязоха в кабарето. Един салонен управител — високият, със зелевия халат, който бе забелязан по коридорите — се приближи до тях.
— Има малко недоразумение — каза той. — Дойдоха други хора и тъй като името беше същото, им дадохме масата, запазена за вас.
Той артикулираше отлично, със силен южняшки акцент, и ги заведе на масата, където бяха настанени другите две звезди, Сортекс и Кики Жако.
Те явно се познаха и Декарт се опита да се отдръпне.
— Виж ти! — каза тя и те размениха две други общи теми без резултат.
— Мисля, че вече се познавате — добави управителят със сатанинска усмивка. — Толкова по-добре, защото все пак раците!… Би било жалко.
— Така! — прекъсна Дьо Маргуя. — Трябва да се изнесеш малко надясно, за да си в кадър, Робер — подсказа той на Монлери. — Продължавайте…
Дълбочината на тези няколко реплики очарова така силно ухото на диригента, че той се скри зад декора, за да си ги осмисли. Там намери Доди. Беше по-добре.
— Как смяташ, ще свършим ли утре? — попита той.
— Глупости! — отговори Доди. — Утре? Твърдо не. Ще има едночасова стачка на работниците. Коко Пури мисли, че ще бъдем тук и понеделник.
— Но това е много тъпо — каза диригентът, — в понеделник трябва да се върна в бюрото. Все пак за 600 франка на ден не може да се занимаваш вечно с тая професия. Какво си въобразяват те?
— Вие наистина ли работите в бюро? — попита статистът.
— Разбира се — отвърна диригентът. — Утре ще поставя сериозно въпроса на директора на продукцията.
— И да се опитаме да получим допълнително възнаграждение — каза Доди. — Защото все пак ангажирани сме за статисти, а през цялото време ни карат да свирим.
— И ти имаш смелостта да протестираш — каза диригентът. — Какво друго щяхме да правим? Щяхме да пукнем от скука.
— Кажете, щом е така — попита млада брюнетка с убийствено око, — няма ли скоро да свирите?
— Вие подигравате ли се с нас? — забеляза диригентът.
— О! Какво говори той! — възкликна тя доста неубедително. — Танцува ми се суинг.
Тя подхвана няколко тона на една песен, която беше на мода, и за много кратко време те прецениха, че е по-безопасно да свирят. Върнаха се в стая № 18 и започнаха малък джемсешън.
VIII
В шест вечерта от реката се издигна гъста пара, оцвети в червено стрелките на стенните часовници и те забелязаха, че е време да спрат.
Статистът излезе от павилион А, където се въртеше като автомобилист на писта, и се върна в стаята си да се разгримира. Нямаше вазелин и направо си смъкна кожата от това гадно търкане на сухо. Накрая остана много, почти колкото в началото, и той се притесни при мисълта, че ще се качи на метрото с такава мутра. Съблече чистата си риза, чиято яка беше започнала да се зацапва от пудрата, закачи я и сложи старата, после излезе, каза довиждане на двамата си другари по стая и отиде да си вземе парите от касата.
Имаше опашка. Беше между последните и най-лошо почистен. Някои обаче изобщо не си сваляха грима, смятаха, че е „по-звездно“ да излязат така, с небрежно преметнато копринено шалче и да вземат метрото.
— Утре ще идвате ли? — попита той съседа си.
— Вероятно — каза другият.
— Днес не беше зле.
— Нищо не беше готово. Можеше да върви много по-бързо.
— Мислите ли, че утре ще свърши?
— Не преди понеделник… — прецени другият. — Само по-бързо да се омитаме!
— Другаде ли ще бъдете статист? — попита статистът.
— Не, тук съм статист, защото директорът на продукцията, с когото се познавам, ме помоли. Другата седмица отивам на село, тук наблизо, да играя ролята на шеф на банда по време на окупацията. Това вече е роля!
— Смятам, че да си статист е забавно. Като си помисля какво беше преди шест години, започнах като момче за всичко в кантората на „Дюпомпие“[7] и по цял ден…
— Аз пък мисля, че много повече си струва да си момче за всичко в кантора, отколкото да искаш да останеш цял живот статист — отговори неговият събеседник, — а и е много трудно да „изплуваш“, ако нямаш нещо в себе си — прибави той скромно.
После, тъй като му дойде редът, влезе, а статистът изчака, платиха и на него и той излезе от студията, за да вземе метрото.
Прибра се вкъщи, изяде парче хляб с две захарни бучки, пи вода от чешмата, преброи богатството си и пресметна колко дни би трябвало да яде хляб и захар, за да си купи кларнет, направи друга сметка за ударни инструменти, бяло трикотажно сако, шал, куфарче от свинска кожа и вратовръзка на вертикални райета, каквато носеше един тип от студиото, а после си легна и заспа, като нави будилника, за да няма опасност да закъснее.
IХ
— Нали разбирате — каза Коко Пури на диригента и му стисна ръката, — за вас е отлична реклама. Ще се знае, че това е вашият състав, този филм е касов, ще има успех, ето защо не трябва да държите сметка, че се плаща толкова малко, той ви дава нематериални облаги, които за вас са доста сериозни, нали?
— Да — отвърна диригентът, — в крайна сметка така ще бъде по-достойно, а филмът ще ни направи добра реклама.
— Точно така… Изобщо няма да приличате на онези нещастни оркестри, които не могат да изсвирят и един суинг… защото плейбекът е записан с отлични музиканти.
— Няма да скрия от вас — каза диригентът, — че въобще не ми пука за рекламата. Защото групата е сформирана за момента и двама дори не свирят, но в края на краищата…
— Няма значение, ще видите, от това ще имате само полза. Сега ви напускам… Тази сутрин не мога да остана…
— Разберете ме правилно — каза Жозеф дьо Маргуя.
Отново бяха на терена, всеки на мястото си, готови да свирят.
— Аз искам да стане смешно. Трябва да накарате Жизел и Робер да танцуват под звуците на бесен суинг, правете каквото искате, гримаси, все едно какво, но да изглеждате весели, и не се страхувайте, натиснете педала. Това е краят на вечерта, всички са се развихрили и вие си правите кефа.
— Така ли? — каза Доди и разроши косата си.
— Това е! — потвърди Маргуя. — Много добре, а пък вие размахвате тромпета на всички страни… Вижте… елате… госпожо…
Той направи знак на една очарователна статистка на около петдесет лазарника.
— Вие ставате, идвате и награбвате господина, не се притеснявайте, дори му вземете тромпета и духнете…
Диригентът пребледня.
— Момчета — подхвърли той на своите авери, които се пръскаха от смях, — ще поискам допълнителен хонорар за танцьорите…
Патрик Вернон се задуши в саксофона и оттам излезе странен звук.
Статистът, застанал до подиума, ги гледаше със завист.
— Ще се получи хубав кадър! — каза той на диригента.
— Това ми напомня младостта — отвърна диригентът, — когато бях на петнайсет години, танцувах пак така… но тогава ми беше забавно.
— Преди шест години, при „Дюпомпие“, където бях момче за всичко — каза статистът, — имаше бал…
— О! — възкликна диригентът. — Това е много скоро. За мен, десет години има оттогава. Но все пак тая може, дори и отдалеч, да ми бъде майка или по-скоро голямата сестра на майка ми.
— Казва се леля — уточни гримьорът, беше дошъл да поправи нечий грим.
— Кажете — подметна диригентът на Маргуя, за да промени тази твърде конкретна тема, — можете ли да ни пуснете плейбека?… Знаете ли, никога не сме го чували…
— Ще имате време да го чуете, докато свършим снимките — увери го Маргуя. — Пуснете плейбека — нареди той на тонтехника, седнал в ъгъла до един допотопен механизъм, задвижван чрез удари с пневматичен чук.
Тогава се чу някаква странна мелодия и астматичният глас на един певец измуча във високоговорителя тези коварни думи, от които се разбираше само началото: „На вас ви трябва само Отвъдатлантическият суинг“.
— Ах! Ах! Това ли било, значи! — промърмори Патрик.
— Опитай се да хванеш хармонията, Меркаптан — подхвърли диригентът.
— Опитвам се — каза Меркаптан и неговият опит, бързо увенчан с успех, бавно и величествено се поду от непоносима доза високомерие.
— Още един път, ако обичате — нареди той в края на парчето.
И те започнаха да свирят едновременно с плейбека. Обиден, той спря, но твърде късно, парчето беше свършило.
Статистът се възползува от музиката, за да покани на танц една очарователна блондинка, чиито вдигнати коси около чистото и свежо лице й придаваха вид на овчарка от 17-и район, най-шикозният квартал.
— Хубаво е — каза той, като направи едно класическо встъпление, — че имаме оркестър на разположение.
— Много е хубаво — съгласи се тя.
Щастлив от този успех, той продължи:
— Наистина тази професия си има своите добри страни…
— Професията на музиканта ли? — попита тя.
— Не, на статиста…
— Не знам — каза тя, — тук е много забавно, но дали навсякъде е така?
— Нямам опит — призна статистът, — за първи път снимам, преди шест години бях момче за всичко в кантората на „Дюпомпие“ и по цял ден пълнех класьори с документи… След напускане на гимназията това ме промени много…
— Изучавали сте поетите — попита тя…
— Е… Да… — отвърна той, леко смутен. — Между другото…
— Аз съм поетеса — каза тя, като се изчерви. — Родителите ми не са оттук. Баща ми е норвежец.
— Като напуснах „Дюпомпие“, след шест месеца — продължи храбро статистът — …
— Мога да ви кажа едно мое стихотворение… — предложи тя, цялата озарена.
Очите й бяха от нежен порцелан. Статистът схвана, че ставаше дума за пеперуда, която се люби с вятъра, и го възприе като напречен разрез на метафизиката.
— Много е хубаво да си поет — каза той. — Засега съм доволен, че съм статист. А вие?
— Не — отговори тя, — тази професия ми се струва отвратителна и лишена от тайнство… За мъж може би е различно… Аз обичам само поезията…
— Когато напуснах „Дюпомпие“… — подхвана статистът с надежда…
— Извинете ме — каза тя, — мисля, че ми правят знак…
Действително Патрик Вернон я викаше.
Статистът се върна огорчен в своя ъгъл, седна на една маса и зачака реда си да мине пред обектива. Замисляше занапред да се представя за богат дилетант, който се впуска с удоволствие в дръзки начинания по съмнителни места. Нахално се изплю, за да си вдъхне смелост.
— Всички на снимачната площадка — заповяда Мирьой, — ще снимаме.
Няколкото запалени прожектора угаснаха, работниците току-що им бяха хвърлили по една кофа вода.
— Стачкуваме — казаха те, леко притеснени.
— Отлично! — поздрави ги побеснял Жозеф дьо Маргуя. — Вероятно това разбирате под работа.
Всички се събраха зад декора.
Един от работниците, младеж в синя престилка, лапна думата и я изплю ето по този начин:
— Другари! — каза той. — Тъй като предупреждението, което направихме във връзка с нашето искане за преоценка на недостатъчното заплащане, не беше взето под внимание, напомням ви, че решихме, съгласувано със синдиката, да проведем кратка протестна стачка срещу ниските ни сегашни заплати. Днес не може с тридесет франка на час да се посрещне поскъпването на живота и ние сме се събрали тук, за да поискаме от продуцента, да вземе предвид нашето движение за социални придобивки, целящо да ни даде възможност да живеем в прилични условия. Работата ни е тежка, а от шест месеца заплатите на работниците не са увеличавани, докато, за да ви дам пример, в други корпорации, като тази на пушкодраскачите или на производителите на фалшиви монети, вследствие на организираните движения за социални блага като нашето, съгласувани със синдиката, заплатите с долна граница шестнайсет франка са стигнали в най-благоприятните случаи до шейсет и три франка на час. Ние не искаме много, но считаме, че е крайно време да протестираме и ако тази едночасова стачка, която е символичен акт, не е достатъчна, предвидили сме, съгласувано със синдиката, стачки с по-голяма продължителност, с една дума решени сме да доведем докрай движението за социални придобивки.
През това време работниците придобиваха социални пози. Една статистка караше да я изнасилват в ъгъла, дъжд от рози и карамфили валеше от стъкления покрив и едно голямо тритонално танго издъхна, като хвърли снопове гладиоли по най-непрогледните кътчета на декора.
Статистът имаше съвсем смътни познания по социология и затова живо се интересуваше от дебатите, мислейки да извлече някаква полза за общата си култура.
Продуцентът — един огромен тип без сако, чийто колан, изглежда, се задържаше около корема чрез ефекта на самовнушението, необясним, като се има предвид температурата, отговори на тези думи и ореол с цвят на курешки обгърна без видима причина неговата пространна личност.
— Всъщност — попита той — вие какво искате?
— Искаме четирийсет франка на час.
— Ясно! Добре, имате ги. Ако тези господа са съгласни!
Той се обърна към съдружниците си и един бенгалски огън пламна, осветявайки ги в червено.
— Съгласни сме! — отговориха съдружниците.
Ораторът от противниковия лагер изглеждаше разочарован, че дискусията свършва толкова бързо, но разбра, че се налага да произнесе няколко благодарствени думи:
— Е, добре — каза той, — мисля, че от името на моите другари трябва да ви благодаря, разбира се, и можем само да съжаляваме, че не сме били удовлетворени по-рано, учудвам се, че щом сте съгласни, не сте отговорили в този смисъл на предявените ни чрез синдиката искания, който не се бореше за повече от това, което вие сега ни отпуснахте…
— Не сме знаели — отвърна продуцентът, като издемонстрира един жест на щедрост, който току-що беше родил и който витаеше над главата му като метафизичен символ, но без да вика, — че съществува подобно искане.
— В такъв случай — продължи работникът — ще отида да се осведомя в синдиката и мисля, ще остане само да подновим работата.
— И аз мисля така — каза режисьорът.
Той сигурно ядеше до насита всеки ден, но трябва да признаем, че беше по-малко дебел от продуцента. Тълпата се разпръсна и се върна пипалообразно бавно на снимачната площадка, по работните си места.
Статистът се приближи до Доди. Онзи кършеше ръце от отчаяние и приличаше на Муне-Сюли[8] във ваната.
— Много е шик от страна на продуцента — каза статистът. — Когато ме изхвърлиха от „Дюпомпие“ преди пет години и половина, защото бях направил…
— Тъпанари! — вайкаше се Доди. — Банда тъпанари!
— Какво има? — попита статистът. — Не намирате ли, че е шик?
— Не, разбира се! Той ги облада… Другите не трябваше да се съгласяват, преди да се отнесат до синдиката!… Иначе това става едничка мярка и щом филмът бъде завършен, ще върнат старите заплати…
— Ах! — възкликна статистът.
— Тъжна работа — каза Доди. — Да се оставят да ги метнат така!… Ще отида да поговоря с тях.
— Бях направил грешки при класирането — каза статистът — и ме изхвърлиха, но след като видях какво става тук, мисля, че е по-добре да си статист, отколкото сценичен работник.
— Ами! — отвърна Доди. — Да си статист не води доникъде. Трябва да се опиташ да поведеш тези типове и да им попречиш да вършат подобни глупости…
— Наистина ли! Така ли мислите? — прошепна статистът, впечатлен.
На снимачната площадка работниците попиваха влажните още прожектори и се опитваха да ги запалят отново, като развъртаха коксовете и ги триеха един в друг. Един от тях го удари ток, понеже въртеше много бързо, и виковете му изпълниха въздуха, бързо го положиха на земята, за да му изпразнят електричеството, и отбелязаха мястото с кръстче, за да го намерят на другия ден.
Като прецени, че нещата няма да се оправят до час, диригентът извърши ловко змиевидно движение и покани Беатрис да пийнат по чашка в кафенето.
В коридора на стаите се засякоха с Меркаптан и с всеизвестната му недискретност той направи полукръг, тръгна с тях и следователно диригентът беше разкрит.
Статистът се приближи до двама музиканти, останали по столовете си, всеки със своя саксофон през рамо.
— Ще свирите ли пак, ако тръгнат нещата? — ги попита той.
— Тоест пак ще се правим, че свирим! — отговори Юбер дьо Вертий, дребният къдрав очилатко, с английска яка от достойнство.
— Изобщо ли не свирите? — попита статистът.
— Задоволяваме се да бъдем статисти.
— Тази професия е доста приятна, нали?
— Честно казано, аз уча в Института за политически науки и съм за първи път в студио — каза Юбер.
— Преди — започна статистът — работех при един борсов агент, след като напуснах кантората на „Дюпомпие“, където бях момче за всичко. Но след шест месеца ме изхвърлиха заради допусната грешка при класирането на документите. Впрочем това беше претекст. При борсовия агент…
Останал без дъх, той спря, защото за първи път го оставяха да говори дълго, без да го прекъснат.
— Това е идиотски занаят — каза Юбер, — но ние, музикантите, сме малко по-добре платени, а и точно преди лятната отпуска съвсем не е неприятно.
— Аз печелех по-малко, когато работех канцеларска работа — започна статистът. — …
— Веднъж да ме назначат за аташе на посолство — каза Юбер, — и няма да има нужда да се занимавам с това. Впрочем родителите ми не ме оставят без пари, но малко допълнителни средства винаги са добре дошли. Например гледам да не свалям очилата си, защото ако ме познаят, ще има драми. Ако родителите ми знаеха, че съм статист, щяха да се поболеят. В някои кръгове не можеш да си позволиш подобни неща.
Смазан, статистът млъкна.
Х
— Много е сладка — каза Патрик. — Баща й е норвежец, а тя е поетеса.
— Хубавото в нея — каза диригентът — е общото й излъчване.
— Прозрачна е… Много е странно, но точно такова впечатление създава.
— Каза ли ти свои стихове?
— Да, последното е историята на една пеперуда, която се люби с вятъра…
— Очарователно! — каза диригентът. — Свободен стих?
— Да…
— Това е лошо…
Свободният стих трябва наистина да е добър, но това не е по възможностите на всеки.
— Дали ще имат още нужда от нас в понеделник? — питаше се Патрик на глас.
— Не, надявам се — каза диригентът. — Трябва да отида в бюрото, накрая ще ме изхвърлят!…
— Трябваше да говориш с тях — забеляза Доди. — По принцип Коко ни беше казал два дни.
— С понеделник ще станат четири.
— Във всеки случай би трябвало да поискаш допълнително възнаграждение — каза Доди. — Ако свирехме в бар, щяха да ни се съберат по-малко часове и щяха да ни платят по-добре.
— И по-малко щяхме да свирим!…
Дьо Маргуя току-що завърши един едър план с четирите звезди на масата. Те останаха неподвижни няколко секунди и фотографът направи три снимки, после кранистите се засуетиха около апаратите за нов кадър.
Диригентът се въоръжи с всичката си смелост и се отправи към него.
— Извинете, господине — каза той, — имаме ли още много сцени?
— Ама разбира се! — отвърна Дьо Маргуя. — Най-малко две. Трябва да бъдете тук, когато Кики пее в пещерата, и също по време на суинга на Робер и Жизел…
— Защото — продължи диригентът — вероятно ще ми бъде трудно да събера всичките си музиканти в понеделник. Разбирате ли, казаха ни два дни. Вече станаха три и с понеделник ще станат четири.
— Ама слушайте какво — каза Дьо Маргуя, — оправяйте се с директора на продукцията. Мен това не ме интересува. Не съм в течение на уговорките ви с Пури. Вижте директора…
— Добре! — съгласи се диригентът.
И осмината нямаха абсолютно нищо за вършене в понеделник… Освен бюрото, но от време на време човек има право да бъде и болен.
— Вие не сте тук, за да свирите, а за да сте статисти — каза директорът. — Не мога да ви платя допълнително, защото не свирите почти нищо, а това, което свирите, всъщност няма да бъде оставено като звук.
— Но ни карат да свирим през цялото време — забеляза диригентът.
— Познавам тарифите — каза директорът на продукцията — и отлично знам, че като музиканти ще спечелите много повече, но Коко Пури навярно ви е обяснил какво ще правите?…
— Да — отвърна диригентът, — той ни каза два дни и само да се правим, че свирим.
— Е!… Сбъркал е — заяви директорът.
— В края на краищата — заключи диригентът — ще се опитам да ви намеря осем души за понеделник… но нищо не ви обещавам.
Той съвсем не беше ядосан, но трябваше да създаде малък инцидент, за да си повдигне акциите.
— Да — каза директорът, — не ни оставяйте да се провалим!… Надявам се, че сега вече всичко е уредено. Разбирате ли ме?
— Дадено — отвърна диригентът, като се отдалечи, вглъбен в себе си.
Единствено Меркаптан не можеше наистина да дойде в понеделник сутрин, но той се виждаше само в гръб и Майора сигурно щеше с удоволствие да го замести.
Диригентът се върна обратно и влезе при директора на продукцията.
— Забравих да ви кажа… Дали ще бъде удобно жена ми да дойде в студиото. Тя е нещо журналистка и би искала да види как се снима филмът.
— Ама разбира се, нека дойде! — каза директорът. — Ще бъде приятно да се запознаем, моля…
Тя беше вече там от обяд. В момента, седнала до входа на декора, наблюдаваше влизанията и излизанията на актьорите и работниците.
Статистът бродеше наоколо и отиде да седне при нея.
— Не напредва — каза той.
— Точно така! — отговори тя.
— В Бианкур е друго нещо — увери я статистът.
— Не знам — отвърна тя, — последния път, като бях там, съвсем не вървеше по-добре. Знаете ли… навсякъде е едно и също.
— В другите професии — каза статистът — работата е по-редовна. Като напуснах гимназия…
— Отдавна ли?
— Шест години вече… Отидох при „Дюпомпие“, не можах да остана, много се отегчавах, а после бях при един борсов агент, но това е безинтересно като професия, после станах куриер, но не задълго. Сега е трудно да намериш работа…
— Вярвам ви! — съгласи се тя.
— Много съм доволен, че съм статист — каза той неубедено, — и вие навярно обичате тази професия.
— Право да ви кажа, не бих я обичала много, струва ми се, че предпочитам да танцувам…
— Вие не сте ли… — и статистът пребледня.
— Аз съм съпругата на диригента — каза тя, — дойдох да видя как го снимат.
Статистът стана, угнетен.
— Сигурно единственият статист в тази студия съм аз — прошепна той. — Когато доставях пакети от бакалницата…
— Ами, не! — каза тя. — Има много други. Впрочем вие сигурно ще стигнете до нещо много добро… Извинете, съпругът ми ме вика. Освен това трябва да е вече към шест. До понеделник, надявам се…
ХI
— Не съм сигурен, че наистина имаме нужда от теб — каза диригентът, — но при всички положения, дори и Вернон да доведе Дидие, ще можеш да се забавляваш, като гледаш статистките и декора.
Майора се съгласи мълчаливо и подскочи няколко пъти, за да засвидетелствува радостта си.
Прекосиха реката през моста, повървяха двеста метра покрай нея и стигнаха до студията.
— Ето — каза диригентът, — помотай се само и ще се забавляваш. Иди да те гримират, ако ти е интересно.
— Не, благодаря! — отвърна Майора.
И изчезна по посока на павилион Б, издаващ защитна миризма от неопределено естество.
Цялата сутрин премина в поставяне на една кратка сцена, в която управителят на учреждението представяше на публиката номера „Сирената на неосветените води“, в дадения случай Кики Жако, покрита по този повод с дебел пласт фон дьо тен и две дражета на върха на гърдите.
Управителят постоянстваше в упорството си да произнася „ноесветени“ и всеки път имаше забележителен успех. Малко по малко той загуби самообладание, наложи се да произнесе думата правилно и теренът се опразни от зрители.
Музикантите си прекарваха чудно. Доди говореше откровено на Мюриел за нейната забележителна задница. Вернон и другите правеха джемсешън зад декора, между платната и рипсовете.
Този път статистът участвуваше, седнал на една плетена маса пред чаша оранжада, която поднасяше на равни интервали към устните си всеки път, когато започваха сцената отначало.
Към единайсет часа тя беше уточнена. Заснеха я и всички отидоха да обядват, разчитайки да продължат работата малко по-рано следобед.
Меркаптан, както се предвиждаше, не беше там. По този начин диригентът можеше свободно да разполага с Беатрис, но допусна грешката да не злоупотреби с нея и заради това тя легна с Меркаптан следващата сряда, в навечерието на сватбата му. Никой никога нямаше да разбере, тъй като снимките на статистите свършиха в понеделник вечерта, някои обаче го предчувстваха, защото Меркаптан неколкократно беше уверявал, че това не го интересува; че в понеделник не може изобщо да дойде. Но в три следобед го видяха да се появява и да подновява контакта, а в този момент започваха да снимат.
— Начало! — заповяда Дьо Маргуя.
— Начало! — измуча Сципион.
— Камера!
— Музика!
„Трябва ви само Отвъдатлантическият суинг“ и двойката Монлери-Декарт зарита лудешки, по модата отпреди три години.
Дидие, доведен от Вернон, дублираше Меркаптан, а Майора, неупотребен, току-що бе сложил два товара динамит под пианото, после разглоби пожарогасителя, като замести течността с бензин от резервоара на синята кола, гордостта на Маргуя.
Приключи тази дейност и заспа насред коридора.
— Струва ми се — забеляза скриптърката в момента, в който щяха да започнат сцената отново, — че един от тези господа вчера имаше лека ерекция.
— Внимавайте, трябва да заемат същите пози — подчерта Марьой.
Показаха на Патрик набор от подходящи пощенски картички и един работник му ги измъкна от ръцете, когато постигна желания ъгъл.
— Камера! — изкомандува Дьо Маргуя.
В този последен ден атмосферата беше особено трескава. Командите валяха една след друга, снимаше се с адска бързина.
Камерата се запали, в резултат на което стана възхитителен пожар, когато задействуваха пожарогасителя, но никой не се разсърди на Майора, тъй като не го бяха видели.
Статистът, полузадушен, напусна снимачната площадка и залитна в дима. Затича се и стигна до една стая, където Сортекс, облечен във великолепен яркочервен халат, бавно пушеше цигара.
Той се осмели да го заговори:
— Господин Сортекс?…
— Какво има, приятелю?…
— Като статист ли започнахте, преди да станете звезда?…
— Не, разбира се, много добре знаеш, че бях певец. Това е първият ми филм. Разбираш ли, дори за мен тоя занаят е досаден. А пък за теб е ясно, че ти е писнало. Би трябвало да се пробваш в песента. Сигурен съм, че имаш хубав глас… но трябва да работиш върху него.
— В гимназията — каза статистът — пеех малко.
— Така ли?… Това е много добре. Продължавай, не се отчайвай. Извинявай, но трябва да ида да снимам. — Той хвърли фаса си и се отдалечи по коридора.
Статистът заброди по посока на снимачната площадка и се спъна в тялото на Майора. Онзи, вече полуразбуден от минаването на Сортекс, разтърка очи, седна и обгърна коленете си с ръце, докато статистът сядаше до него.
— Има пожар — каза той.
— И то добре направен! — увери го Майора.
— Тази вечер свършваме — добави статистът, — утре няма да идваме.
Майора не отговори, но вдигна ужасен шум, като дръпна клепача на стъкленото си око и го пусна обратно, както се прави на прасеца с жартиер.
— Когато — каза статистът решително — напуснах гимназията, шест години има оттогава, отидох да работя при „Дюпомпие“ като момче за всичко, но не се задържах дълго. Станах чиновник при един борсов посредник, а после правех доставки по домовете от бакалницата. След това известно време се занимавах с представяне…
— Вие сте били призван за сцената! — възкликна Майора.
— Не — каза статистът, — това бяха четки и вакса. Там успях да се задържа година. После намерих място при един шивач, който обеща да ме научи на занаята. Беше отвратителен. Осем дни по-късно се наложи да се махна и гледах кучета в един кучкарник…
— Какво мислите за легхорните…? — попита Майора.
— Но… — каза статистът.
— Нищо — увери го Майора. — Продължавайте.
— След кучкарника — продължи статистът — карах вечерни курсове. През деня миех чинии в един ресторант. А после все пак получих малко наследство.
— И аз! — каза Майора. — Трябва да отида в Байон, за да го взема. Много е досадно.
— Но всичко похарчих — заключи статистът. — А после се оправих и успях да намеря това място на статист. Аз съм — продължи той мрачно — изключително щастлив, че съм статист.
— Мисля — каза Майора, — че човек, освен ако не е кретен или неграмотен тъпанар, трудно може да си намери професия по-идиотска, по-глупава, по-тъпа, всъщност с една дума от професията статист.
— Не трябваше да казвате това — отвърна статистът покъртен. После, запазвайки някаква надежда, прибави: — Вие сте статист по професия, нали?
— Аз — каза Майора, — аз? Майора?
Той избухна в сатанински смях.
— И после — завърши той, — имам стъклено око и следователно не чух нито дума от това, което току-що ми казахте.
Надигна се, отърси праха от задника си и се отправи към изхода.
Статистът остана сам. Направя няколко крачки по коридора, като си вдигаше панталоните над чорапите, а Беатрис му показваше позиции от класическия танц на станка.
Статистът, все така вървейки, се озова пред купчина гипсови отломъци, произхождащи от разрушаването на предишния декор. И взе един голям ръждясал пирон, и го изяде; така умря той на двадесет и втората си година.