Борис Виан
Без късмет

I

Клам Жоржобер гледаше как жена му, хубавата Гавиал^[1], кърмеше плода на тяхната любов, ячко тримесечно бебе от женски пол, но това няма никакво значение за следващите събития.

Клам Жоржобер имаше единайсет франка в джоба си и на другия ден трябваше да плати наема, за нищо на света обаче не би посегнал към натъпкания с хилядарки дюшек, върху който спеше големият му син, навършил единайсет години на дванайсети април. Клам държеше в себе си само дребни банкноти и монети на обща стойност до десет франка и всичко останало заделяше. Поради това Жоржобер смяташе, че в този момент притежава само единайсет франка и острото чувство за отговорност към новородените.

— Сигурно вече е време това дете все пак да стане полезно, не че се отричам от него, но то кара четвъртия месец… — каза той.

— Слушай — отвърна жена му, хубавата Гавиал, — няма ли да почакаш да навърши шест (месеца)? Най-малките не бива да работят, изкривява им се гръбначният стълб.

— Права си — отвърна Жоржобер, — но сигурно има някакъв изход.

— Кога ще ми купиш количка да разхождам бебето? — попита Гавиал.

— Ще ти направя от стар сандък за сапун, с колела от „Пакард“ — каза Жоржобер. — По-евтино ще излезе, пък и е много шик. В Отьой всички хлапета ги… разхождат… в… За бога! — сети се той. — Намерих изхода!…

II

Хубавата Гавиал заситни през гигантския портал на сградата с номер сто и семсе, както би казала Каролин Лампион, известната белгийска звезда от булевард „Мердозар“^[2]. Вляво, в дъното на широкия и дълъг коридор, застлан с черни и бели плочки, имаше вита стълба с парапет от съвсем ковано желязо, а в подножието на тази спирала, през която минаваше асансьор в стил „Луи Х“, с автентичния подпис на производителя Бул (само че асансьорът беше фалшив), стояха две великолепни колички от фирмата „Братя Бонишон и Ман“, украсени с бяла заешка кожа, първата от които очакваше слизането на потомците на прочутия род Боа Зепе дьола Кенел^[3], а втората — на потомците на Марсьолен дю Конже^[4].

Дължината на предишното изречение позволи на хубавата Гавиал да се скрие зад него и да мине покрай портиерната, без да я забележат. Трябва да се добави, че хубавата Гавиал, облечена елегантно в дълга пола, последен вик на модата, изпод която се подаваше също такава дантелена фуста (фустата от първото й причастие), нежно носеше на ръце момиченцето, което господ й беше отредил в резултат на един успешен контакт с нейния съпруг, Клам Жоржобер.

Хубавата Гавиал от пръв поглед реши, че количката на младия Дьола Кенел е в по-добро състояние от количката на младия Конже. Правилно заключение, защото той се напикаваше в нея като пълен простак всеки път, когато бавачката му срещнеше кон. Странен рефлекс, защото шест години по-късно бащата на младия умря, разорен от конни надбягвания, но нека не изпреварваме събитията…

Тя влезе в асансьора като у дома си, изкачи се до втория етаж и слезе обратно по стълбата, за да я види портиерката. После се приближи до количката и нежно положи върху косматата заешка възглавничка момиченцето, наречено Вероник, особеностите на чието възпитание обяснихме по-горе.

Хубавата Гавиал излезе през големия портал с високо вдигната глава, като буташе количката пред себе си, тръгна нагоре по булевард „Мердозар“.

Сто метра по нататък я чакаше съпругът й.

— Отлично — каза той, докато оглеждаше количката. — Тази струва трийсет стотачки по магазините. Ще й вземем дванайсет бона.

— Дванайсет бона за мен — уточни Гавиал.

— Дадено — каза Клам Жоржобер великодушно. — Това ти беше сефтето и ти свърши работата както трябва. Смятам, че така е редно.

III

— Ще ми я върнеш ли след час? — попита Леон Нанилеон.

— Разбира се — увери го Клам.

Клам Жоржобер намести на главата си мотоциклетната каска, която Нанилеон му подаде, и се погледна в огледалото.

— Заспива! — каза той. — Бомба! Приличам на истински!

— Давай! — отвърна Леон. — След час да си тук.

Един час по-късно Клам паркира пред квартирата на своя стар приятел Леон яркочервен мотор „Нортън“ с калници до осите.

— Не е лошо — каза Леон, който го чакаше пред вратата и гледаше часовника си.

— По магазините струва двеста и петдесет стотачки — отвърна Клам, — но като имаш предвид, че е без документи, защото е краден, не мога да го косна за повече от сто бона. Ама за такъв удар си струваше да ми услужиш с каската, нали?

— Разбира се — съгласи се Леон Нанилеон. — Я кажи… Да ти дам ли моя в замяна? Така няма да имаш неприятности с документите…

— Дадено — отвърна Клам. — И твоят ли е Нортън?

— Да — каза Леон Нанилеон. — Но амбреажът му не е трипалцов с мека предавка като този.

— Няма да ти откажа — отговори Клам. — Прието! Дори и да загубя, ти си приятел.

IV

Клам продаде мотора на Нанилеон за сто и петдесет хиляди и докато Нанилеон гниеше в затвора, си купи хубава шофьорска униформа с фуражка.

— Разбираш ли — обясняваше той на жена си, хубавата Гавиал (която дъвчеше рахат локум, а Вероник смучеше биберон, пълен с коняк от доброто старо време), — никога няма да им дойде наум да спрат кола на дипломатическия корпус, особено пък с шофьор в нея.

— Най-вече заради шофьора — съгласи се тя.

— И локомотив мога да открадна също така лесно — обясни Клам Жоржобер, — но ще трябва да си намажа лицето със смазка и ръцете със сажди. Между другото, въпреки висшето ми образование, може да се окаже, че не ме бива да карам локомотив.

— О! — каза Гавиал. — Ще се справиш отлично.

— Предпочитам да не опитвам — отвърна Жоржобер. — Между другото не съм амбициозен и един среден доход от сто бона на ден ми е предостатъчен. И после, има едно неудобство — релсите. Ако се движа по линията без разрешително, ще си навлека неприятности, а по пътя с локомотив — ще привлека вниманието.

— Липсва ти замах — заяви хубавата Гавиал, — но затова те обичам. Искам да те помоля за нещо.

— За тебе винаги, скъпа — каза Клам Жоржобер.

Той се пъчеше в шофьорската си униформа. Тя го привлече към себе си и му каза нещо на ухото, после се изчерви и скри лицето си в една бродирана възглавница.

Клам се засмя широко.

— Приключвам с кадилака на посолството и веднага отивам да ти потърся това — каза той.

Що се отнася до кадилака, операцията мина благополучно и той веднага го косна за сто и тридесет хиляди франка, защото вече печатаха серийно фалшиви документи за „Кадилак“, току-що ги бяха пуснали в оборот и ги имаше по всички будки за цигари.

Преди да се прибере, Клам намина при един познат търговец на дрехи. След четвърт час се върна при Гавиал. Всичко беше готово и той носеше обемист пакет.

— Ето, скъпа. Имам униформа. Всичко е тук, дори и брадвата. Ще имаш твоята пожарна, когато пожелаеш.

— Ще се разходим ли с нея в неделя?

— Разбира се.

— А ще има ли висока стълба?

— Ще има висока стълба.

— Скъпи, обичам те!

Вероник протестираше, защото смяташе, че две деца са напълно достатъчни.

V

Времето в затвора течеше лениво за Нанилеон. Той чу стъпки и стана, за да види кой е. Пазачът спря пред неговата врата и ключът се превъртя в ключалката. Влезе Клам Жоржобер.

— Добър ден — каза той.

— Здрасти, старче — отговори Нанилеон. — Много мило, че дойде за компания, че времето е лениво.

Те се разсмяха, въпреки че майтапът беше употребен по-горе.

— Какво те води насам? — попита Леон.

— Пълна идиотщина — въздъхна Жоржобер. — Тъкмо й бях свил пожарна кола, ама жените са ненаситни. Поиска катафалка.

— Тя прекалява — кимна Нанилеон с разбиране, защото неговата жена не му беше искала нищо повече от трийсет и пет местен автобус.

— Представяш ли си! Тогава купих ковчег, пъхнах се в него и тръгнах да й търся катафалка.

— И сигурно си успял — каза Нанилеон.

— Опитвал ли си да вървиш в ковчег? — възкликна Клам. — Преплетох си краката и падайки, премазах някакво кученце. Тъй като то беше на директоршата на затвора, разбираш какво последва, нали…

Леон Нанилеон поклати глава.

— Мамка му… — каза той. — Някои хора хич нямат късмет.