Борис Виан
Кучетата, желанието и смъртта ^[0]

I

Осъдиха ме. Утре отивам на електрическия стол. Въпреки това ще напиша всичко, искам да обясня. В съда не ме разбраха. И след като Слакс е мъртва вече, ми беше трудно да говоря, знаех, че няма да ми повярват. Само ако беше успяла да се измъкне от колата! Ако можеше да дойде и да разкаже! Да не говорим повече за това, нищо не може да се направи. Поне на този свят.

Неприятното, когато си шофьор на такси, е, че придобиваш известни навици. По цял ден си зад волана и неизбежно опознаваш всички квартали. Предпочиташ едни пред други. Знам например хора, които по-скоро биха се оставили да ги смелят от бой, отколкото да закарат клиент до Бруклин. Аз пък го правя на драго сърце. Исках да кажа, правех го на драго сърце, защото повече няма да го правя. Бях си създал ей такъв един навик, почти всяка вечер, около един, минавах покрай „Трите чифта“. Веднъж закарах някакъв пиян-залян клиент и той поиска да вляза с него. Когато си излязох, вече бях наясно какви момичета има вътре. Оттогава, пълна идиотщина, но сами ще прецените…

Всяка вечер към един без пет-един и пет минавах оттам. Тя излизаше по това време. В „Чифтовете“ често взимаха певици и аз знаех коя е тя. Слакс^[1], наричаха я така, защото ходеше най-често с панталони. А вестниците писаха, че била лесбийка. Излизаше почти винаги с двама типа, пианиста и басиста й, и се намъкваха в колата на пианиста.

Никога не се застоявах там. Не можех непрекъснато да държа таксито свободно, нито пък да правя много голям престой, в тоя квартал винаги имаше повече клиенти, отколкото където и да било другаде.

Но оная вечер, за която ви разправям, те се сбиха, и то сериозно. Тя заби един юмрук във физиономията на пианиста. Здравата удряше това момиче. Направо го приспа. Той беше насмукан, но съм сигурен, че щеше да падне дори и на гладен стомах. Само че сега, като беше пиян, остана да лежи на земята, а другият се опитваше да го съживи, като му биеше такива шамари, че щеше да му отнесе пъпеша. Не видях края, защото тя дойде, отвори вратата на таксито и седна до мен, на допълнителната седалка. После щракна със запалка и ме погледна изпод вежди.

— Искате ли да запаля лампичката?

Тя поклати глава и угаси запалката, а аз потеглих. Малко по-нататък, след като завих по Йорк Авеню, я попитах за адреса, защото чак тогава включих, че не беше казала нищо.

— Направо.

Е, все тая ми беше, нали броячът щракаше. И така, настъпих педала. В тоя час в кварталите с барове има хора, ама като излезеш от центъра — край. Улиците са пусти. Хората не вярват, но след един е по-лошо и от предградията. Няколко возила и от време на време по някой тип.

След като й хрумна да седне до мен, не можех да очаквам нещо кой знае колко нормално от това момиче. Виждах я в профил. Имаше черни коси до раменете и толкова бледа кожа, че приличаше на болна. Носеше почти черно червило и устата й изглеждаше като тъмна дупка. Колата се движеше. Тя най-сетне проговори.

— Отстъпете ми мястото си.

Спрях колата. Бях решил да не противореча. Бях видял как се справи с партньора си и не държах да се препирам с женска от тоя десен. Канех се да сляза, но тя ме хвана за ръката.

— Не си правете труда. Ще мина през вас. Дръпнете се.

Седна на коленете ми и се прехвърли от лявата ми страна. Задникът й беше твърд като замразено месо, но не със същата температура.

Съобрази, че така може да ми стане нещо и се разсмя, но не злобно. Имаше почти доволен вид. Когато потегли, си помислих, че скоростната кутия на старата ми бричка ще гръмне, а ние подскочихме с двайсет сантиметра от седалките — толкова рязко подкара.

Влизахме в Бронкс, след като бяхме пресекли река Харлем, а тя натискаше газта до спукване.

Когато бях мобилизиран във Франция, съм виждал разни типове, дето взимат здравето на колите, като карат, но не можеха да ги съсипят и наполовина в сравнение с тая мацка в панталони. Французите са просто опасни. А тя беше пълен пожар. Аз все така нищо не казвах.

О, сигурно ви е много забавно! Защото си мислите, че с моя ръст и с мойте мускули бих могъл да й надвия на една женска. И вие нямаше да го направите, само да бяхте видели как изглеждаше лицето на това момиче в колата, ами устата й! Бяло като на мъртвец и с тая черна дупка… Гледах я отстрани и нищо не казвах и заедно с това я следях. Искаше ми се да ни засече някое ченге.

Нали ви казах, въобще не можете да си представите, колко малко хора има след определен час в град като Ню Йорк. Тя непрекъснато завиваше в която улица й падне. Изминавахме по няколко пресечки, без да забележим жива душа, а после виждахме по един-двама типа. Някой скитник, понякога жена, хора, които се връщат от работа; има магазини, които не затварят преди един-два през нощта или пък изобщо не затварят. Щом видеше някого на десния тротоар, извиваше волана и се долепяше до тротоара, съвсем близо до човека, забавяше малко, а после натискаше газта точно в момента, в който минаваше край него. Все така не продумвах, но когато го направи за четвърти път, я попитах:

— Защо правите това?

— Предполагам, че ме развлича — каза.

Нищо не отговорих. Тя ме погледна. Не ми харесваше да ме гледа, докато кара, и без да искам, хванах волана. Десният й юмрук машинално се стовари върху ръката ми. Яко удряше. Изругах и тя отново се развесели.

— Толкова са забавни, като подскачат, когато чуят шума на мотора…

Навярно беше видяла кучето, което пресичаше, затуй понечих да се хвана някъде, за да поема удара на спирачките, но вместо да намали, тя засили колата, а аз чух тъпия звук върху предницата и усетих удара.

— Ама че работа! — казах. — Прекалявате! Това куче кой знае как ми е подредило возилото…

— Затваряй си плювалника!…

Изглеждаше мъртво пияна. Очите й блуждаеха, а колата вече криволичеше. Две преки по-нататък тя спря до тротоара.

Исках да сляза да видя дали онова чудо не беше съсипало престилката под бронята, но тя се обеси на ръката ми. Дишаше, пръхтейки като кон.

Лицето й в този момент… Не мога да забравя лицето й. Да гледаш жена в такова състояние, когато ти самият си я докарал до него, върви, добре е… но да бъдеш на светлинни години от мисълта за това и изведнъж да я видиш така… Тя не помръдваше вече и с всичка сила стискаше ръката ми, малко се лигавеше. Ъгълчетата на устата й бяха влажни.

Погледнах навън. Не знаех къде сме. Нямаше никой. Можех да й смъкна гащите с едно дръпване на ципа. В кола обикновено никога не стигаш докрай. И въпреки това, никога няма да забравя този случай. Дори когато утре сутринта момчетата ще ми обръснат главата…

Малко след това я накарах да мине пак вдясно, седнах на волана, но тя почти веднага ми каза да спра колата. Беше си нахлузила криво-ляво дрехите и като псуваше като откачена, слезе, за да се настани отзад. После ми даде адреса на някакво нощно заведение, където трябваше да пее, а аз се опитах да съобразя къде се намираме. Нещо ми се губеше, както след едномесечно боледуване. Слязох на свой ред и успях все пак да се задържа на крака. Исках да видя предницата на колата. Нищо й нямаше. Само едно петно кръв от дясната страна, разплескано от вятъра при движението. Можеше да бъде всякакво петно.

Най-лесно беше да завия обратно и да се върна по същия път.

Виждах я в огледалото за обратно гледане, тя дебнеше през прозореца и когато забелязах черната мърша върху тротоара, я чух. Тя отново дишаше учестено. Кучето още мърдаше, колата навярно му беше премазала вътрешностите и то се беше влачило до тротоара. Повръщаше ми се, чувствувах се слаб, а тя се разсмя зад гърба ми, виждаше, че съм като болен и започна съвсем тихо да ме обижда, говореше ми такива гнусни неща, че можех да я хвана и да я почна отново там, на улицата.

Вие, момчета, не знам от какво сте направени, но когато я откарах до онова заведение, където тя трябваше да изпее някаква песен, нямах сили да остана отвън да я чакам. Потеглих начаса. Трябваше да се прибера вкъщи. Трябваше да си легна. По принцип не е много забавно да живееш сам, но слава богу, че тая вечер бях сам. Дори не се съблякох, пийнах, каквото имах, и положих тяло, чувствувах се празен. Мамка му, бях гадно изпразнен…

А после, на другата вечер, бях отново там и чаках, точно отпред. Свалих таксиметровия знак и слязох да се разтъпча по тротоара. Тоя квартал гъмжи от хора. Не можех да остана. И все пак я изчаках. Тя излезе по същото време. Точно е като часовник, това момиче. Веднага ме забеляза. И ме позна. Ония двамата я следваха, както обикновено. Тя се смееше, както обикновено. Не знам как да ви го обясня, само като я видях, и ми идеше да хвръкна. Тя отвори вратата на таксито и тримата се намърдаха вътре. Щях да се задуша. Не очаквах такова нещо. Идиот, казах си. Не разбираш, че едно такова момиче, е пълно с прищевки. Една вечер — ставаш, на другата си шофьор на такси. Ти си никой.

Така ли било!… Никой!… Карах като луд и навярно съм закачил задницата на онова голямо возило пред мен, берях душа несъмнено. Бях зъл и какво ли не още. Тримата зад мен се веселяха. Тя разказваше вицове с мъжкия си глас, гласа й, боже господи, човек би казал, че го изкарва от гърлото си в обратна посока и това приличаше точно на едно хубаво нацепване.

Слезе първа веднага щом стигнахме, двамата дори не настояха да платят. И те си я знаеха… Влязоха в бара, а тя се наведе през вратата и ме погали по бузата, като че ли бях бебе; взех стотинките. Нямах желание да се разправям с нея. Щях да кажа нещо. Търсех какво. Тя заговори първа.

— Ще ме чакаш ли? — ми каза.

— Къде?

— Тук. Излизам след петнайсет минути.

— Сама?

Мамка му! Спукана ми беше работата. Искаше ми се да си върна думите назад, нищо не можех да върна и тя впи нокти в бузата ми.

— Виждаш ли това? — каза тя.

Пак се забавляваше. А аз не схващах. Пусна ме почти веднага. Пипнах си бузата, течеше ми кръв.

— Нищо ти няма! Като се върна, вече няма да кърви. Ще ме чакаш ли, а? Тук.

Влезе в бара. Опитах да се видя в огледалото. На бузата имах три дъгообразни белега и четвърти по-голям, срещу тях, от палеца й. Не кървеше много. Нищо не усещах.

И така, чаках. Тази вечер не убихме нищо. И нищо не получих…

Мисля си, че тя отскоро вършеше тия работи. Не говореше много и аз не знаех нищо за нея. Сега прекарвах деня в полусън, а вечер взимах старата бричка и тръгвах да я посрещна. Тя не сядаше вече до мен, би било много глупаво да ни сгепцат ченгетата заради такова нещо. Слизах, тя заемаше мястото ми и най-малко два-три пъти седмично улучвахме котки и кучета.

Мисля, че към края на втория месец, откакто се виждахме, тя започна да желае нещо друго. Това вече не й действаше така, както в началото, и мисля, че й хрумна да потърси по-голям дивеч. Друго не мога да ви кажа, смятах го за естествено… тя не реагираше вече както преди, а аз исках да бъде както преди. Зная, може да кажете, че съм чудовище. Но вие не познавате това момиче. Куче или дете — щях да го направя с еднаква сила заради нея. И така, убихме петнайсетгодишно момиче, то се разхождаше с приятеля си моряк. Връщаха се от Лунапарк, но да ви разкажа.

Тази вечер Слакс беше ужасна. Още щом се качи, видях, че иска нещо. Разбрах, че ще обикаляме и цяла нощ, ако се наложи, но ще трябва да намерим.

Мамка му! Лошо ни се пишеше. Тръгнах направо по моста Куинсбъро, а оттам продължих по околовръстните магистрали, никога не бях виждал толкова много коли и толкова малко пешеходци. Това е напълно естествено за магистралите, ще ми кажете. Но онази вечер аз не го съзнавах. Другаде ми беше акълът. Карахме с километри. Направихме пълна обиколка и се озовахме насред Кони Айланд. Слакс беше на волана от известно време. Аз бях отзад и се държах на завоите. Тя приличаше на побъркана. Аз чаках. Както обикновено. Бях вечно в полусън, нали ви казах. Събуждах се в момента, в който тя минаваше при мен отзад. Мамка му! Не искам да мисля за това.

Стана просто. Тя започна да кръстосва между 23-та и 24-та — Запад и ги видя. Те се забавляваха, като той вървеше по тротоара, а тя долу по улицата, за да изглежда още по-малка. Той беше висок, хубав младеж. В гръб момичето изглеждаше съвсем малко, руси коси, рокличка. Не беше много светло. Видях ръцете на Слакс върху волана. Негодница. Хубаво шофираше. Налетя върху тях и удари момичето в таза. Тогава ми се стори, че ще пукна. Успях да се обърна, то беше паднало на земята, неподвижна купчинка, а младежът крещеше и тичаше след нас. А после видях, че някаква зелена кола, от старите полицейски, излиза от пряката.

— По-бързо! — изревах.

Тя ме погледна за миг и насмалко да се качим на тротоара.

— Давай!… Давай!…

Знам какво изпусках в тоя момент. Знам. Виждах само гърба й, но знам какво чудо щеше да бъде. Затова не ми пука, разбирате ли. Затова утре сутрин момчетата могат спокойно да ми острижат тиквата. А могат и да ми я обръснат, като ми оставят един кичур, за да се позабавляват, или да ме боядисат в зелено, като полицейска кола, не ми дреме, разбирате ли.

Слакс натискаше газта. Успя да се справи с положението и ние се озовахме на Сърф Авеню. Тая стара бричка вдигаше адски шум. Зад нас оная, полицейската, ни подгони.

После стигнахме до пропусквателен пункт за магистрала. Никакви червени светофари. Мамка му! Само ако имах друга кола! Всичко щеше да бъде иначе. А пък и оная, дето пълзеше отзад… Надбягване на охлюви. Просто да си изгризеш ноктите от яд.

Слакс се оправяше, доколкото беше възможно. А аз все така гледах гърба й, знаех какво й се иска и това ме тормозеше точно толкова, колкото и нея. Изревах още веднъж: „Давай!“ — и тя продължи, а после се обърна за секунда и някакъв тип изскочи иззад един парапет. Тя не го видя. Идваше от дясната ни страна. Караше най-малко със седемдесет и пет километра в час. Видях дървото и се свих на кълбо, а тя дори не помръдна и когато ме извадиха от колата, аз ревях като животно, а Слакс все така не помръдваше. Воланът беше издънил гръдния й кош. Трудно я извадиха, като я дърпаха за белите й ръце. Бели като лицето й. Още й течаха малко лиги. Очите й бяха отворени. А аз не можех да помръдна, защото кракът ми се беше извил лошо, но ги помолих да я поставят до мен. Тогава погледнах очите й. После погледнах нея. Беше цялата в кръв. Освен лицето й. Струеше.

Те разтвориха коженото й палто и видяха, че отдолу е само по панталони. Бялата плът на ханша й изглеждаше като чужда и мъртва под светлината на халогенните лампи, които осветяваха пътя. Ципът й е бил вече разтворен, когато се блъснахме в дървото.