Борис Виан
Златното сърце

I

Олн^[1] вървеше плътно покрай стените, като се оглеждаше подозрително на всяка крачка. Току-що беше откраднал златното сърце на дядо Мимил. Е, наложи се, разбира се, да поизтърбуши стареца, по-точно да разпори набързо с кривия градинарски нож гръдния му кош, но когато там има златно сърце, човек не трябва да мисли за средствата.

След като измина триста метра, Олн съвсем демонстративно свали каскета си на крадец, захвърли го в един отходен канал и си сложи мека шапка като почтен човек. Походката му веднага стана уверена, макар сърцето на дядо Мимил, още съвсем топло, да го притесняваше, като туптеше неприятно в джоба му. Впрочем Олн искаше да му се полюбува, защото то представляваше гледка, която просто подтиква човек към пакости.

Двеста метра по-нататък, в друг отходен канал, по-широк от първия, Олн изхвърли тоягата и ножа. По двата инструмента бяха полепнали косми и кръв и понеже си вършеше грижливо работата, без съмнение те целите бяха покрити с отпечатъци от пръсти. Остана в същите дрехи, омазани с лепкава кръв — все пак минувачите не очакват от един убиец да се облича като всички други граждани, а и трябва да се спазват правилата на бранша.

От стоянката за таксита си избра едно доста ярко и набиващо се на очи старо „Таратити“, модел 1923 година, с изкуствена облицовка, щръкнала задница, едноок шофьор и издънена задна броня. Малиновият и жълтият цвят на раирания сатенен гюрук прибавяха незабравим щрих към цялото. Олн се качи:

— За къде, гражданино? — попита шофьорът, украинец, ако се съдеше по акцента.

— Да пообиколим квартала… — каза Олн.

— Колко пъти?

— Колкото е нужно, за да те вземат ченгетата на мушка.

— А-ха!… — размисли се шофьорът на глас. — Ясно… добре… да опитаме… И да искам, не мога да превиша скоростта, ами да карам в лявото платно, а?

— Става — каза Олн.

Той смъкна гюрука и седна възможно по-изправен, за да се вижда кръвта по дрехите му; всичко това, съчетано с шапката му на почтен човек, щеше да докаже, че в него има нещо съмнително.

Направиха дванайсет обиколки и срещнаха едно ловно пони с полицейски регистрационен номер. Понито беше боядисано в металносиво и теглеше лека ракитова каручка с герба на града. То подуши „Таратити-то“ и изцвили.

— Чудесно — каза Олн, — започват да ни преследват! Карай вдясно, да не прегазиш някое хлапе.

Шофьорът намали максимално скоростта, за да може понито да ги преследва, без да се уморява. Олн невъзмутимо насочваше таксито; наближиха квартала с високите сгради.

Скоро към първото пони се присъедини второ, също боядисано в сиво. Както в първата каручка, и в тази седеше ченге с парадна униформа. Двете ченгета, от едната каручка и от другата, се съветваха шепнешком, като сочеха с пръст Олн, а понитата подтичваха в тръс едно до друго и клатеха глави като гълъбчета.

Щом забеляза подходяща сграда, Олн накара шофьора да спре и леко се приземи на тротоара, като прескочи вратата на таксито, за да могат ченгетата да видят ясно кръвта по дрехите му.

После хлътна в сградата и се добра до черното стълбище.

Без да бърза, се изкачи до последния етаж. Там бяха стаите на прислугата. Коридорът, застлан с шестоъгълни теракотови плочки, го заслепяваше. Имаше два пътя, наляво и надясно. Наляво се виждаше вътрешният двор, към който гледаха баните и клозетите. Тръгна натам. Внезапно пред него зейна доста висока капандура. Под нея се издигаше стълбичка като щастлива звезда. Олн вече чуваше стъпките на ченгетата, които кънтяха по стълбището. Бързо се покатери на покрива.

Там си пое дъх преди неизменното преследване. Въздухът, който погълна в достатъчно количество, щеше да му потрябва при спускането.

Прибягна по лекия наклон на покрива, в стил „Мансар“^[2]. Спря на ръба и се обърна с гръб към бездната, после се наведе и като се хвана с ръце, стъпи на улука.

Придвижи се по почти отвесния цинков ръб. Павираният двор долу изглеждаше съвсем мъничък, с пет боклукчийски кофи в редица, стара метла като четчица и сандък за отпадъци.

Трябваше да слезе по стената и да се вмъкне в някоя баня от съседната сграда отсреща. За тази цел обикновено се използуват забитите в стената скоби, после се залавяш с ръце за прозореца и се прехвърляш. Професията на убиеца съвсем не е лека. Олн тръгна по ръждясалите железа.

Горе на покрива ченгетата се суетяха и тичаха в кръг, като тропаха с обувки, за да спазят въведения от префектурата план за озвучаване на преследванията.

II

Вратата беше заключена, защото родителите на Бриз-Бонбон^[3] току-що бяха излезли и той беше съвсем сам вкъщи. На шест години все още нямаш време да скучаеш в апартамент, пълен с чаши за чупене, завеси за подпалване, килими за цапане с мастило и стени, които можеш да покриеш с отпечатъци от пръсти във всички цветове на дъгата, оригинално приложение на системата на Бертийон^[4] на така наречените безвредни бои. Където отгоре на всичко има и баня, кранчета, разни неща, които плуват… и бръснача на баща ти, с идеално острие за подостряне на запушалки.

Като чу викове от двора, към който гледаше банята, Бриз-Бонбон разтвори, за да вижда по-добре, открехнатите капаци. Две големи мъжки ръце се хванаха за каменния перваз пред носа му; главата на Олн, почервеняла от напъните, се появи пред учудените очи на Бриз-Бонбон.

Но Олн бе надценил своите гимнастически способности и не успя да се прехвърли отведнъж. Имаше здрави ръце и за миг увисна на тях, за да си поеме дъх.

Бриз-Бонбон полека вдигна бръснача, който все още държеше, и прокара тънкото острие по побелелите стави на убиеца. Тези ръце бяха прекалено големи.

Златното сърце на дядо Мимил теглеше Олн с всичка сила към земята, а ръцете му кървяха. Сухожилията му щръкваха едно по едно като струни на китара. При всяко скъсване се чуваше крехък звук. На перваза на прозореца останаха десет побелели кокалчета. От всяко се стичаше тънка струйка кръв. Тялото на Олн се блъсна в каменната стена, подскочи върху корниза на първия етаж и се строполи в стария сандък. Трябваше просто да го оставят там, на другия ден боклукчиите щяха да го отнесат.