Борис Виан
Водопроводчикът

I

Не звънеше Жасмен, защото тя пазаруваше в едно съмнително магазинче заедно с любовника си. Не беше и чичо ми, защото той умря преди две години. Кучето дърпаше шнура два пъти, а аз имах ключ. Значи трябва да намерим друг отговор. Звънът беше характерен: тежък… тромав, може би… не, плътен или по-скоро… едно бавно и скъпо иззвъняване.

Следователно — водопроводчикът. Той влезе, нарамил изтърбушена чанта от кожа на безжизнено тревопасно, натъпкана с дрънчащи железа.

— Банята е натам — каза ми той с типичен жест на Стрелец.

Не ми задаваше въпрос. С една дума уведомяваше ме къде в този апартамент се намира банята, чието разположение и без неговата забележка аз още дълго бих могъл да отлагам да определя със завидната точност, която се съдържаше в краткото му изречение.

В този час на деня, понеже Жасмен я нямаше и понеже чичо ми беше умрял наскоро, а кучето звънеше два пъти (най-често) и вкъщи бяха само единайсетте ми племенника и племеннички, които си играеха в кухнята с бутилка газ, не се чуваше никакъв шум.

Тъй като след дълго обикаляне, теглен от своя порив, той се озова в хола, аз го вкарах в правия път и следователно го заведох в банята. Щях да вляза с него, само че той ме отстрани, не грубо, но с онази решителност, присъща единствено на специалистите.

— Нямам нужда от вас — каза ми той, — а и може да си изцапате хубавия нов костюм.

Наблегна на нов.

Нищо не казах, защото отгоре на всичко той се хилеше ехидно, така че започнах да поря висящия етикет.

Още една небрежност на Жасмен. Но в края на краищата не може да очаквате от жена, която не ви познава, която никога не е чувала името ви, която дори не знае, че съществувате, а самата тя съществува може би само отчасти и дори изобщо не съществува, да ви прислужва като английска гувернантка — Алис Маршъл, родена в Бриджпорт, графство Уилшайър^[1], — а аз нахоках Алис за нейната хроническа разсеяност. Тя ми възрази, че човек не може едновременно да се въздържа да гледа племенниците и да сваля етикети и аз трябваше да сведа глава, защото в този момент минавах през вратата, която водеше от преддверието към столовата, явно толкова ниска, че на няколко пъти обръщах внимание на глухия архитект, нает от собственика на сградата.

Щом възстанових безупречния си вид, се отправих на пръсти, за да не привлека вниманието, към стаята на Жасменината майка, на която бях отредил една от най-хубавите в апартамента, от тези, дето гледат към улицата и се обръщат на другата страна, когато никой не ги забелязва, с едничката цел да запазят равновесието си.

Време е, изглежда, да ви опиша портрета на Жасмен, но на тъмно (прозорците никога не се отварят, защото Жасмен не съществува и следователно не може да има майка, това е безспорно, както ще се убедите от продължението на тази история), и така, на тъмно описанието няма да е точно.

Прекосих стаята на Жасменината майка и предпазливо отворих вратата, която води към билярдната, разделена с една стена от банята. Предвид идването на водопроводчика, доста отдавна бях пробил в тази стена квадратен отвор, а това значи, че от тази гледна точка можех на воля да наблюдавам действията на човека, докато той се суетеше около тръбите. Като вдигна глава, ме видя и ми направи знак да отида при него.

Втурнах се обратно по маршрута, който току-що бях преминал. Пътьом забелязах, че племенниците ми още се въртят около бутилката с газ и изпитах (но бегло, защото водопроводчикът ме чакаше, а съвсем не желаех да вземе закъснението ми за надменност, на която често отдават сериозния ми вид) дълбоко и безразсъдно презрение към тези несъвършени уреди — газовите печки. Бързо стигнах до офиса, отворих вратата, водеща към антре с четири врати, едната от които щеше да води към билярдната зала, ако не беше зазидана, другата, също зазидана — към стаята на Жасменината майка, а четвъртата — към банята. Затворих третата и най-сетне влязох.

Седнал на ръба на ваната, водопроводчикът меланхолично съзерцаваше дебелите дъски, които в минало несвършено време закриваха тръбите, защото той току-що ги бе изкъртил с длетото.

— Никога не съм виждал — увери ме той — подобна инсталация.

— Стара е — казах аз.

— Вижда се — отвърна той.

— Затова го казвам — казах аз.

Защото не бих могъл да определя годините на една инсталация, след като никой не може да ги установи.

— Някои ти говорят — отбеляза той — и докъде стигат така?… Но тази не е поставена от човек от бранша.

— Вашата организация ги инсталира — казах аз. — Съвсем точно си спомням.

— По това време не съм работил там — отвърна той. — Иначе да съм напуснал досега.

— Значи — казах аз — пак същото, щом сте щели да напуснете, все едно че сте били там, когато ви е нямало.

— Както и да е — каза той, — ако ми падне това мръсно копеле, заченато от кенгуру, което така гадно е изпортило тая тъпа, шибана инсталация… така де… както се казва, няма да му изразя почитанията си.

После той се разпсува и вените на врата му се издуха като въжета. Смени позата, провикна се към дъното на ваната, за да получи мощен резонанс, и цял час стоя така.

— Добре — отсече накрая, останал без дъх. — И така, остава само да се хвана за работа.

Вече търсех удобна позиция, за да го гледам как работи, когато той измъкна от кожения калъф голям оксижен. Извади от джоба си шише и изсипа съдържанието му в дупката, направена от изобретателния производител в основата на тръбата за впръскване на газове. Драсна клечка и към тавана лумна голям пламък.

Осветен от синята светлина, водопроводчикът се наведе и презрително огледа тръбите за топла и студена вода, тръбата за газ, инсталацията на централното отопление и още тръбички, чието предназначение не знаех.

— Най-добре е — каза той — да срежа всичко до дъно и да започна от нула. Но няма да мине безболезнено за вас.

— Щом трябва — отвърнах аз.

Не исках да присъствувам на клането и си тръгнах на пръсти. В момента, в който затварях вратата, той завъртя вентила на оксижена и ревът на газообразното гориво заглуши лекото изщракване на езичето с пружина, което тутакси влезе в леглото си.

Минах през вратата на Жасменината стая, която първоначално беше зазидана, но чието наказание току-що бе отменено, прекосих салона, отклоних се към столовата, откъдето успях да се върна в моята стая.

Неведнъж съм се губил из апартамента и Жасмен иска на всяка цена да го сменим, но нека сама намери друг, щом упорства да се върне, без да съм я помолил за това.

Впрочем самият аз упорито ви говоря за Жасмен и то е просто защото я обичам; тя не играе никаква роля в тази история и вероятно никога няма да играе, освен ако, разбира се, аз не си променя мнението, но това никой не може да предвиди и тъй като решението ми скоро ще се разчуе, излишно е да се задълбочаваме в една толкова безинтересна тема, по-безинтересна от която и да е друга, имам предвид по-специално отглеждането на тиролските мушички или доенето на влакнодайните листни въшки.

Щом влязох в моята стая, се настаних до мебелта от полиран дъб, който много отдавна без преувеличение бях превърнал в електрофон. Завъртях копчето, което прекъсва веригата на електрическия ток, чието затваряне задействува апарата, и пуснах в движение диска, върху който веднага легна една плоча, за да се подложи на изтръгване на мелодията, изсмукана посредством остра игличка.

Възчерните акценти на „Deep South Suite“ ме накараха да потъна скоро в любимата ми летаргия, а ускорението, произтичащо от движещите се махала, увлече слънчевата система в един забързан кръговрат, скъсяваш продължителността на света с почти цял ден, така че сега беше осем и половина сутринта и аз се събуждах, притеснен да не докосна с крак съблазнителните крака на Жасмен; уви, Жасмен не ме познава. А аз непрестанно я чакам; косите й струят като вода под слънцето и ми се иска да обгърна талията й със здравите си ръце и да я накарам да издъхне под кръвопийските ми целувки, но не в дните, когато започва да прилича на Клод Фарер^[2].

„Осем и половина — казах си. — Водопроводчикът сигурно умира от глад!…“

За миг се облякох, ориентирах се и тръпнах към банята. Обстановката ми се стори дълбоко променена, като след някакви сериозни природни бедствия; бързо схванах, че разликата е само в липсата на обичайните тръби и свикнах с гледката.

Водопроводчикът, проснат до ваната, още дишаше, впръснах му бульон през ноздрите, защото беше захапал със зъби една пръчка калай за запояване. Веднага се съживи и отново се залови за работа.

— Излиза — каза ми той, — че съм свършил най-едрата работа, всичко е отрязано до стените, започвам от нула. Избирайте.

— Както намерите за добре — отвърнах аз. — Доверявам се на вашите възможности като специалист и за нищо на света не бих искал най-малкото внушение от моя страна да попречи на вашето творческо мислене… това творческо мислене, което, би следвало да кажа, е изключителен капитал на корпорацията на водопроводчиците.

— Не преувеличавайте — посъветва ме той. — По принцип разбирам, но моята диплома е стара и ако ми досаждате, няма да разговарям повече с вас. Странно защо хората, които се мислят за образовани, изпитват нужда да дразнят целия свят!…

— Уверявам ви — казах аз, — че високо ценя и най-дребния ви жест, не се съмнявайте в моето покорство.

— Добре — каза той. — Не съм злобар. И така, ето какво ще направя. Ще я възстановя точно както я бяха поставили. Все пак мой колега се е занимавал с това, а един водопроводчик винаги има основание. Често си казваме: „Ето тази тръба не е права!…“ Питаме се защо и естествено обвиняваме водопроводчика, но ако искаме да стигнем до същността на нещата, това става най-често по неизвестни причини, а ние предпочитаме да вярваме, че тръбата не е права. Но не е тя, а стената. Що се отнася до нашата работа, ще направя всичко точно както си беше; и после, сигурен съм, че ще работи.

Преглътнах една забележка: то си работеше и преди той да дойде. Но може би всъщност не знаех нищо. Притчата за правата тръба остана в главата ми и аз млъкнах.

Успях отново да намеря леглото си. На горния етаж отекваха неспокойни крачки. Много са досадни хората, не могат ли нервно да си легнат, вместо да сноват нервно из стаята. Отстъпих пред разума — не.

Образът на Жасмен съвсем очевидно ме преследваше и аз проклинах майка й, задето я отдалечава от мен с нищо неоправдана злонамереност. Жасмен е на деветнайсет години и аз знам, че е познавала и други мъже освен мен; още една причина да ме допусне до себе си без всякакво колебание, заради майка й и от ревност. Насилвах се да мисля за нещо съвсем друго, за незаслужената злоба, но ми беше толкова трудно да доловя точната й форма, материализирана от червени и бели памучни конци, че на свой ред припаднах за дълго. Бръмченето на оксижена в банята украсяваше рамката на моето видение със сини, неравномерно окислени ресни.

II

Водопроводчикът остана вкъщи четиридесет и девет часа без прекъсване. Работата далеч не беше свършена, когато на път за кухнята през външния вход чух удари по вратата.

— Отворете!… — викаха. — Спешно е!…

Отворих и видях съседката от горния етаж, която стоеше пред мен в дълбок траур. По нея личаха следите от неотдавнашна скръб, която струеше по килима ми. Тя сякаш беше излязла от Сена.

— Във водата ли паднахте? — попитах заинтригуван.

— Прощавайте за безпокойството, господине — каза тя. — Вкъщи има спукана тръба. Бях извикала водопроводчик, трябваше да дойде преди три дни…

— Тук има един — отвърнах аз. — Да не е вашият?

— Седемте ми деца се удавиха — каза ми тя. — Само двете най-големи още дишат, защото водата стига само до брадичките им. Но ако водопроводчикът има още работа у вас… не искам да ви притеснявам…

— Предполагам, че е сбъркал — казах аз. — Ще отида да го питам, за да ми е чиста съвестта. Всъщност моята баня функционираше задоволително.

III

Когато влязох в банята, той довършваше една заварка във формата на ирис, която красеше голата част от стената.

— Така вече ще издържи — каза той. — Направих отново всичко точно както си беше, прибавих няколко заварки, защото по тях най ме бива, а обичам добре свършената работа.

— Търси ви една дама — казах. — Не трябваше ли да отидете на горния етаж?

— Тук четвъртият ли е?

— Третият — казах.

— Значи съм сбъркал — отсече той. — Ще ида при тази дама. Кантората ще ви изпрати сметката. Но не съжалявайте… В една баня винаги има работа за водопроводчик.