Борис Виан
Мъртвите риби

I

Вратата на вагона, както обикновено, заяждаше, на другия край на влака началникът с фуражка натискаше силно червения бутон и сгъстеният въздух нахлуваше в тръбите. Помощникът се мъчеше да разтвори двете крила. Топло му беше. Капки сива пот кръстосваха лицето му като мухи, виждаше се мръсната яка на ризата му от брониран зефир.

Влакът щеше да потегли, когато началникът пусна бутона. Въздухът радостно се завъртя под влака и помощникът насмалко не загуби равновесие, защото вратата внезапно поддаде. Той залитна, като слизаше, и успя да скъса торбата си на ключалката.

Влакът потегли и разместването на въздушните пластове залепи помощника за вонящите клозети, където двама араби говореха за политика, размахали ножове.

Помощникът се отърси, приглади косата си, която се сплеска върху мекия му череп като гнила трева. Полуразголените му гърди димяха като на кон, върху тях се очертаваха изхвръкналите ключици и върховете на един-два чифта мизерни и лошо забучени ребра. С тежка крачка той тръгна по перона, застлан с червени и зелени шестоъгълници, тук-там изцапани с дълги черни ивици: следобед бяха валели октоподи, но гаровите служители се занимаваха с разни срамни работи през времето, определено от монолитната им харта за почистване на пероните.

Помощникът порови в джобовете си и пръстите му напипаха грубия пресован картон, който трябваше да даде на изхода. Коленете го въртяха, боляха го и разместените стави, които скърцаха от влагата на пребродените през деня локви.

В чантата си носеше, трябва да признаем, твърде завидна плячка.

Подаде билета си на невзрачния човек, изправен зад решетката. Човекът го взе, погледна го и се усмихна свирепо.

— Нямате ли друг? — попита той.

— Не… — каза помощникът.

— Този е фалшив…

— Но господарят ми го даде — каза любезно помощникът с усмивчица и леко му направи знак.

Служителят се изхили.

— Тогава нищо чудно, че е фалшив. Сутринта той купи от нас десет.

— Десет какво? — попита помощникът.

— Десет фалшиви билета.

— Но защо? — каза помощникът.

Усмивката му се смаляваше и увисваше наляво.

— За да ви ги даде — отвърна служителят. — За да ви се скарат, което и правя, primo, и secundo, за да ви накара да платите глобата.

— Защо? — повтори помощникът. — Имам съвсем малко пари.

— Защото е отвратително да пътуваш с фалшив билет… — отвърна служителят.

— Но нали вие ги произвеждате!…

— Така трябва. Защото има разни отвратителни типове, които пътуват с фалшиви билети. Да не мислите, че е много забавно да правиш по цял ден фалшиви билети?

— По-добре да бяхте почистили перона — каза помощникът.

— Стига сме си чесали езиците — отсече служителят. — Платете си глобата. Трийсет франка.

— Не е възможно… — каза помощникът. — Когато си без билет е дванайсет франка.

— Много по-лошо е да си с фалшив билет — отвърна служителят. — Плащайте или ще извикам моето куче.

— То няма да дойде — каза помощникът.

— Няма — съгласи се служителят, — но освен това Ще ви се пукнат тъпанчетата.

Помощникът погледна мрачното мършаво лице на служителя, който му отвърна с отровен поглед.

— Имам съвсем малко пари — прошепна той.

— И аз — каза служителят. — Плащайте.

— Дава ми по петдесет франка на ден… — обясни помощникът, — а трябва да се храня.

Служителят дръпна козирката на фуражката си и пред очите му се спусна синя завеса.

— Плащайте… — настоя той, като потри палеца о показалеца си…

Помощникът намери мазното си закърпено портмоне. Извади две десетфранкови зараснали банкноти и една малка петфранкова, която още кървеше.

— Двайсет и пет… — неуверено предложи той.

— Трийсет… — показаха трите щръкнали пръста на служителя.

Помощникът въздъхна и физиономията на неговия господар се появи между пръстите на краката му. Той се изплю отгоре й, точно в окото. Сърцето му се разтуптя. Физиономията се стопи и почерня. Той сложи парите в протегнатата ръка и излезе. Чу как козирката на фуражката изщрака и зае нормалното си място. С бавни крачки се заизкачва по стръмната пътека. Чантата натъртваше слабите му хълбоци, а бамбуковата дръжка на мрежата се удряше в такт с крачката по мършавите му безформени прасци.

II

Той бутна желязната порта, която поддаде с ужасно скърцане. Горе, на стълбищната площадка, светна голяма лампа, а в антрето се разнесе слаб звън. Той влезе колкото може по-бързо и затвори решетката, но не без да го удари ток, защото алармената инсталация не беше на обичайното си място.

Тръгна по алеята. Точно по средата кракът му се натъкна на някакъв твърд предмет и от земята бликна ледена струя вода, която проникна в панталона му и го намокри от глезените до коленете.

Затича се. Както всяка вечер, гневът постепенно го завладяваше. Изкачи трите стъпала със стиснати юмруци. Горе мрежата се омота в краката му и за да избегне падането, той направи такова движение, че повторно скъса чантата си на един пирон, забит в нищото. Дълбоко в него нещо се беше изкълчило и той дишаше като риба на сухо. След малко се успокои и брадичката му отново падна върху гърдите. После усети студа от мокрия панталон и хвана дръжката на вратата. Бързо я пусна. Разнесе се неприятна миризма и едно парче от кожата му, залепнало за нажежения порцелан, започна да почернява и да се гърчи. Вратата беше отпорена. Влезе.

Слабите му крака не го държаха и тон рухна в ъгъла на антрето върху студения квадрат, който миришеше на проказа. Сърцето му ръмжеше между ребрата и той се тресеше от силните, груби и неравномерни удари.

III

— Мършава работа — каза господарят му.

Той проверяваше съдържанието на чантата.

Помощникът, изправен пред масата, чакаше.

— Повредили сте ги — добави господарят. — Зъбчетата на тази са съвсем повредени.

— Мрежата е много стара — каза помощникът. Ако искате да ви хващам млади марки в добро състояние, дайте ми пари за нова мрежа.

— А кой похабява тая мрежа — попита господарят. — Вие или аз?

Помощникът не му отговори. Изгорената му ръка го болеше.

— Отговорете — настоя господарят. — Вие или аз?

— Аз заради вас — отвърна помощникът.

— Не ви карам насила — каза господарят. — Ако искате да печелите по петдесет франка на ден, трябва все пак да ги заслужите.

— Без трийсет франка за билет… — каза помощникът.

— Какъв билет? Плащам ви пътя отиване и връщане.

— С фалшиви билети.

— Вие пък внимавайте.

— Как мога да забележа?

— Никак не е трудно — каза господарят. — Щом са направени от пресован картон, явно са фалшиви. Истинските са от дърво.

— Добре. Ще ми върнете ли трийсетте франка?

— Няма. Всичките марки са в лошо състояние.

— Не е вярно — отвърна помощникът. — Цели два часа ги лових, трябваше да разбивам леда. Взех най-строги предохранителни мерки и от шейсет само една-две са повредени.

— Такива не искам — каза господарят. — Искам двуцентовата Гвиана от 1855 година^[1]. Какво да правя с тая занзибарска серия, нали вчера ми наловихте от нея.

— Ловя каквото намеря — каза помощникът. — Особено пък с такава мрежа. Освен това на Гвианите не им е сезонът. А Занзибарите можете да ги размените.

— Тази година всички събират от тях — отвърна господарят. — Вече не струват нищо.

— А мокрите ми крака, а инсталацията на решетката, а дръжката на вратата… — избухна внезапно помощникът.

Жълтото му слабо лице се набразди от бръчки и той сякаш беше готов да се разплаче.

— Това закалява — каза господарят. — Иначе какво да правя тук? Скучно ми е.

— Вървете да ловите марки — отвърна помощникът.

С голямо усилие успяваше да се сдържа.

— Затова ви плащам — каза господарят. — Вие сте крадец. Крадете парите, които печелите.

Помощникът прокара уморено протрития ръкав по челото си. Главата му кънтеше като камбана. Масата леко се отдръпна от него и той потърси нещо, за да се опре. Но и камината, на свой ред, му се изплъзна и той се свлече на пода.

— Станете — каза господарят. — Не на моя килим…

— Бих искал да вечерям… — промълви помощникът.

— Следващия път се приберете по-рано — каза господарят. — Станете. Не искам да ви гледам на килима. Ставайте, да ви вземат дяволите!

Гласът му трепереше от ярост, а възлестите му пръсти барабаняха по бюрото.

Помощникът направи неимоверно усилие и успя да коленичи. Корема го болеше, от ръката му течеше серум и кръв. Беше я увил с мръсна носна кърпичка.

Господарят бързо избра три марки и му ги хвърли в лицето. Те се залепиха на бузата му като вендузи, чу се едно „пльок“.

— Да ги върнете там, откъдето сте ги взели — каза той. Натъртваше сричките, за да им придаде формата на стоманени остриета.

Помощникът плачеше. Меките му коси падаха по челото, а лявата му буза беше белязана от марките. Той се надигна тежко.

— За последен път — каза господарят, — не искам повредени марки. И не ми ги разправяйте тия за мрежата.

— Няма, господине — отвърна помощникът.

— Ето ви вашите петдесет франка — каза господарят.

Извади една банкнота от джоба си, изплю се върху нея, скъса я на две и я хвърли на земята.

Помощникът се наведе с мъка. Коленете му пукаха глухо на къси триоли.

— Ризата ви е мръсна — каза господарят. — Тази нощ ще спите отвън.

Помощникът прибра банкнотата и излезе от стаята. Вятърът духаше още по-силно и клатеше релефното стъкло пред кованата решетка на входната врата. Той затвори вратата на кабинета, като хвърли и един последен поглед на господаря си. Наведен над своя албум със занзибарски марки, въоръжен с дебела жълта лупа, той започваше да ги сравнява, за да ги оцени.

IV

Слезе по външната стълба, загръщайки се в дългото си сако, позеленяло от твърде продължителното съприкосновение с локвите с марки. Вятърът проникваше през дупките на плата и издуваше гърба му, докато не му направи гърбица, което не беше безвредно за гръбначния му стълб, той страдаше от вътрешна мимикрия и трябваше ежедневно да се бори, за да поддържа редовните функции и нормалната форма на своите повредени органи.

Съвсем се беше мръкнало и земята излъчваше мътна и евтина светлина. Помощникът зави надясно и тръгна покрай стената на къщата. Ориентираше се по черната линия на развития маркуч, с който господарят му давеше плъховете в мазето. Стигна до близката колибка, проядена от червеи, където вече беше спал предната нощ. Вътре сламата бе влажна и миришеше на хлебарки. Парче старо одеяло закриваше кръглия вход. Когато го повдигна, за да се вмъкне вътре пипнешком, блесна ослепителна светлина и се разнесе експлозия. В колибката беше гръмнал голям фишек и я изпълни със силна миризма на барут.

Помощникът подскочи и сърцето му обезумя. Опита се да усмири ударите, като спря да диша, но очите му веднага изхвръкнаха и той лакомо пое глътка въздух. Миризмата на барут влезе в дробовете му заедно с въздуха и го поуспокои.

Изчака отново да стане тихо и внимателно се ослуша, после свирна лекичко. Пропълзя в колибката, без да поглежда назад, и се сви върху мръсната слама. Отново свирна, после нададе ухо. Леки ситни стъпки се приближаваха и на бледата земна светлина той забеляза своята живинка, която идваше да го види. Тя беше питомна живинка, мека и космата, която той криво-ляво изхранваше с умряла риба. Тя влезе в колибката и легна до него. Изведнъж той се сети и докосна бузата си с ръка. Трите марки започваха да смучат кръвта му и той грубо ги отскубна, като едва се сдържа да не закрещи. Хвърли ги далече от себе си, навън от колибката. Във влажната земя те непременно щяха да се запазят до утре. Живинката започна да ближе бузата му и той й заговори, за да се успокои. Приказваше й тихо, тъй като господарят му използваше подслушвателна система, когато помощникът беше сам.

— До гуша ми дойде от него — прошепна той.

Живинката промърмори тихичко нещо и го заблиза още повече.

— Мисля, че трябва да направя нещо. Няма да се оставя да ме малтретира, ще си слагам чисти ризи, макар да ми забранява, и ще се снабдя с фалшиви билети от дърво. Освен това ще поправя мрежата и няма да му позволявам да й пробива дупки. Мисля, че би трябвало да му откажа да спя в колибката и да настоявам за своя стая, да поискам и увеличение на заплатата, защото не мога да живея с петдесет франка на ден. И ще напълнея, и ще стана много як и красив, ще се разбунтувам най-неочаквано и ще го прасна с една тухла по физиономията. Смятам, че ще го направя.

Той се обърна на другата страна и се замисли толкова напрегнато, че въздухът започна да излиза от колибката на талази през кръглия отвор и вътре не остана много за дишане. По малко влизаше през процепите, през пода, през сламата, но това засилваше още повече миризмата на хлебарки, която сега се смесваше с неприятния мирис на голи охлюви на топло.

— Не ми харесва тая колиба. Студено е. Добре че ти си тук. От мазето се чува, това е водата, която влиза в дупките на плъховете. Не може да се спи, когато всяка божа вечер в ушите ти пищят плъхове. Защо иска на всяка цена да избие тия плъхове, и то с вода? Плъхове се избиват с кръв.

Живинката не го ближеше вече. Той съзираше профила й върху сивия фон на светлеещата земя, нежната и муцунка и острите уши, жълтите й очи, които отразяваха някакви студени проблясъци. Тя се преобърна, търсейки удобно място, и се сгуши до него, с нос в бедрата му.

— Студено ми е — каза помощникът.

Тихо заплака. Сълзите му потекоха по сламата и от нея се издигна лека пара, а контурите на предметите се размазаха.

— Събуди ме утре сутринта — добави той. — Трябва да отнеса обратно трите марки. Дано не ми даде фалшив билет за влака.

Чу се някаква далечна шумотевица, после пронизително цвъртене и шум от ситно галопиране.

— Ох!… — каза помощникът. — Ей на̀! Пак започва с плъховете! Иска ми се той да е плъх. Сам ще държа маркуча. Да се надявам, че утре вечер ще ми даде петдесетте франка. Гладен съм. Мога да изям жив плъх.

Притискаше корема си с две ръце и все така плачеше, постепенно ритъмът на неговите ридания се забави — като машина, която спира, и превитото му тяло се отпусна. Краката му стърчаха през отвора на колибката, а той спеше, притиснал буза към вонящата слама. От празния му корем се чуваше шум на търкалящи се камъчета.

V

Пълзейки из стаята, господарят чу напевния възглас на продавачката на пипер, с който обикновено тя известяваше, че минава. Той стъпи на краката си, видя, че може да ходи така, изтича към антрето и нарочно отвори рязко вратата. Изправен на стълбищната площадка, се загледа как девойката приближаваше.

Тя беше в своята униформа, къса плисирана поличка, едва покриваща задника, къси чорапки в червено и синьо и болеро, което разкриваше гърдите й, като не забравяме и платнената шапчица на червени и бели райета, които търговците на пипер от остров Мавриций бяха наложили в света благодарение на търпението си.

Господарят й направи знак и тя пое нагоре по алеята. В същото време той слезе по стъпалата и тръгна да я пресрещне.

— Добър ден — каза той. — Искам пипер.

— Колко зърна? — попита тя с престорена усмивка, защото го мразеше.

Черните коси и матовата й кожа пораждаха у него усещането за чаша студена вода върху слабините му, много важно усещане наистина.

— Качете се по стълбите — каза той — и ще ви кажа колко.

— Искате да останете долу и да гледате бедрата ми, нали?

— Да — отвърна господарят и лигите му потекоха.

Той протягаше ръце.

— Първо платете пипера — каза тя.

— Колко?

— Сто франка зърното, но първо го опитайте.

— Ще се качите ли по стълбите?… — прошепна господарят. — Ще ви дам една серия от Занзибар.

— Вчера брат ми донесе три вкъщи — каза тя със сладникава усмивка. — Опитайте пипера.

Подаде му едно зърно, а господарят не забеляза, че това беше семе от отровен карамфил. Поднесе го доверчиво към устата си и го глътна.

Търговката на пипер вече се отдалечаваше.

— Как? — учуди се господарят. — А стъпалата?

— Ха-ха-ха! — каза търговката на пипер с рафинирана жестокост.

През това време господарят започна да усеща тонизиращото действие на отровата и се втурна да тича с всичка сила около къщата. Облегната на желязната порта, търговката на пипер го наблюдаваше.

На третата обиколка тя му направи знак и зачака господарят също да я погледне, но тичайки все по-бързо и по-бързо, той я погледна едва когато започна четвъртата обиколка. Тогава тя повдигна плисираната си поличка и отдалеч видя как лицето на господаря става мораво, после съвсем черно, а после започна да изгаря и тъй като очите му бяха все така приковани в това, което тя му показваше, той се спъна в маркуча за поливане, който използваше да дави плъховете; сгромоляса се по лице върху един голям камък и камъкът се заби между скулите му, точно в носа и челюстта. Краката му още стържеха земята и дълбаеха двойна бразда, в която постепенно, с изтъркването на обувките, се появиха следи от пет дебели пръста, с които той си служеше, за да задържа чорапите си.

Търговката на пипер затвори желязната порта и пое отново по пътя си, като отметна подигравателно пискюла на платнената си шапчица.

VI

Помощникът напразно се опитваше да отвори вратата на вагона. Във влака беше много топло, така щом слезеха пътниците, хващаха хрема, а механикът имаше брат, търговец на носни кърпички.

Цял ден се беше мъчил за някакъв мизерен улов и сърцето му се бе надуло от задоволство, защото той щеше да убие господаря си. Най-после успя да разтвори двете крила на вратата, като дърпаше нагоре и надолу, и разбра, че шефът с фуражката я беше обърнал настрани, за да му свие гаден номер. Щастлив, че се е справил, той скочи леко на перона и бръкна в джоба си. Веднага намери парчето пресован картон, което щеше да даде на изхода, и бързо се придвижи към същия изход, зает от някакъв човек с лукаво изражение, в когото разпозна служителя от предната вечер.

— Имам фалшив билет… — каза той.

— Аха! — каза другият. — Дайте да видим…

Той подаде билета си и мъжът го взе, после го заразглежда с такова внимание, че фуражката му се отмести и ушите се пъхнаха в подплатата.

— Добре направено — каза човекът.

— Само дето не е от дърво, а от картон — отвърна помощникът.

— Наистина ли? — учуди се служителят. — Бих се заклел, че е от дърво, ако естествено не знаех, че е от картон.

— И само като си помислите — каза помощникът, — че господарят ми го даде за истински…

— Истинският струва само дванайсет франка — каза човекът. — За тези плащат много по-скъпо.

— Колко? — попита помощникът.

— Ще ви дам трийсет франка за него — отвърна човекът и пъхна ръката си в джоба.

Жестът му беше толкова непринуден, че помощникът го заподозря в лоши намерения. Но човекът извади само три десетфранкови банкноти, фалшифицирани с багрило от орех.

— Ето — добави той.

— Фалшиви, разбира се? — каза помощникът.

— Ами помислете, не мога да ви дам истински банкноти за фалшив билет — отвърна служителят.

— Да — каза помощникът, — но ще си взема билета.

Присви се, за да събере сили, благодарение на което слабият му юмрук смъкна кожата от дясната половина на лицето с фуражката. Човекът вдигна ръка до козирката си и падна, козирувайки, поради което удари лакътя си в твърдия цимент на перона, настлан с шестоъгълници, сини и фосфоресциращи точно на това място.

Помощникът прекрачи тялото и отмина. В него набъбваше един топъл и ясен живот и той забърза по пътеката. Откачи мрежата от ремъка, за да си помогне при изкачването. Мяташе я върху железните колове, на които беше опъната защитната решетка покрай изравнения път, теглеше се с дръжката и се катереше леко сред острите камъни по пътеката. След няколко метра мрежата се скъса и отхвръкна. Той щеше да надене металния обръч на врата на господаря си.

Стигна много бързо до желязната порта и я бутна без предохранителни мерки. Надяваше се да го удари ток, за да разпали яростта му, но не усети нищо и спря. Пред стълбите нещо мърдаше едва. Затича се по алеята. Въпреки студа, кожата му доби ръждив цвят и той усети миризмата на занемареното си тяло с дъх на слама и хлебарки. Напрягаше слабите си бицепси, а пръстите му се впиваха в бамбуковата дръжка. Явно господарят му беше убил някого.

Спря стъписан, когато разпозна тъмния костюм и блестящата колосана яка. Главата на господаря му беше вече само една възчерна маса, а краката му дълбаеха две дълбоки успоредни бразди.

Обхвана го нещо като отчаяние, трепереше от главата до петите, изпълнен с ярост и желание да коли. Хвърли две очи наоколо, смутен и объркан. Толкова неща се беше приготвил да каже. Трябваше да ги каже.

— Защо направи това, свиньо?

„Свиньо“ отекна в безучастния въздух старомодно и слабовато.

— Свиня! Мръсник! Гад! Мерзавец! Мръсна гад! Крадец! Негодник! Гад такава!

От очите му потекоха сълзи, защото господарят не отговаряше. Стисна бамбуковата дръжка и я заби в гърба му.

— Отговаряй, стари глупако. Ти ми даде фалшив билет.

Натисна с цялата си тежест и дръжката потъна в размекнатата от отровата тъкан. Завъртя острието като стрелката на жироскоп, за да извади джигера.

— Фалшив билет, слама с хлебарки, трийсет франка и глад, а петдесетте ми франка за днес?

Господарят почти не мърдаше вече, а джигерът не излизаше.

— Исках да те убия, гад мръсна. Трябваше да те убия. Ще те убия мъртъв, стари глупако, теб, да. Къде са петдесетте ми франка, а?

Отскубна дръжката от раната и заудря с всичка сила овъгления череп, който се пръсна като кора на прегоряло суфле. На мястото на главата вече нямаше нищо. Трупът свършваше до яката.

Помощникът престана да трепери.

— Предпочете да си отидеш? Добре. Но аз трябва да убия някого.

Седна на земята, заплака като снощи и неговата живинка дотича с леки стъпки, търсейки ласките му. Помощникът затвори очи. Усещаше топлия нежен допир до бузата си и пръстите му стиснаха крехката шия. Живинката не се опитваше да се освободи и когато милувката върху бузата му стана студена, той разбра, че я е удушил. Тогава се изправи. Затътри се по алеята и излезе на пътя, вървеше надясно, без да знае защо, а господарят вече съвсем не мърдаше.

VII

Точно пред себе си видя голямата локва със сини марки. Нощта падаше и водата светлееше с тайнствени и далечни отблясъци. Локвата не беше дълбока, в нея имаше стотици марки, но без голяма стойност, защото се размножаваха през цялата година.

Взе от чантата си две колчета и ги заби до локвата, на метър едно от друго. Опъна остра стоманена жица между двете и се опита да изтръгне с пръст една тъжна нота. Жицата беше на десет сантиметра от земята, успоредно на локвата.

Помощникът се отдалечи на няколко крачки, после се обърна с лице към водата и тръгна право към жицата. Беше затворил очи и си свиркаше нежна мелодия, онази, която живинката обичаше. Вървеше бавно, пристъпяше ситно и така се спъна в стоманената жица. Падна с глава във водата. Тялото му не помръдваше, а под стихналата повърхност сините марки вече се лепяха по мършавите му бузи.