Кони Мейсън
Циганският любовник (16)

15

Два дни след бала у Хогартс лорд Парктън влезе в малката приемна, където Есме гледаше безразлично през прозореца.

— Съжалявам, опитах се, но Алстън отказва да се срещне с мене — каза той.

— Не очаквах, че ще иска, чичо. Много ми е сърдит.

Парктън се прокашля.

— Не исках да ти го казвам, но се страхувам, че трябва. Лонсдейл разказва наляво и надясно, че си избягала с него, за да се ожените, но си променила решението си в последната минута. Казва, че двамата сте били отседнали в някакъв хан, без да имаш придружителка.

— Какво се надява да постигне Калвин, като разпространява такива злобни клюки?

— Не съм сигурен. Явно разговорът ми с него не е бил от особена полза. Лонсдейл е огорчен. Струва ми се, че би направил всичко, само и само да заграби титлата и богатството на Алстън. Ти си ключът към всичко, което той иска, скъпа.

— Казах на Калвин, че възнамерявам да се омъжа за Данте. Той се вбеси. Мисля, че разпространява клюки, за да ме съсипе.

— Ще се погрижим за това — измърмори Парктън под нос.

— Какво каза, чичо?

— Не искам да се тревожиш, Есме — изрече той. — Отказвам да стоя безучастно и да гледам как някой руши репутацията ти. Ще се погрижа всичко да излезе наяве, ще видиш.

Есме отправи нежна усмивка към чичо си, макар че сериозно се съмняваше, че той може да направи каквото и да било, за да й помогне. Данте не я искаше и тя не можеше да го обвинява. А нямаше намерение да се омъжва за Калвин.

Само да можеше да накара Данте да повярва в невинността й.

Стегнала изражението си в решителни линии, Есме тръгна към къщата на Алстън малко по-късно същия ден с една-единствена цел. Щеше да говори с Данте, дори да се наложеше да го чака цял ден. Тя хвана месинговото чукче на врата и почука силно.

Отвори й Граймз.

— Лейди Есме, с какво мога да ви помогна?

— Моля, осведомете лорд Алстън, че желая да говоря с него.

Граймз я помоли да изчака и изчезна в дъното на дългия коридор.

Леки стъпки и прошумоляване на рокля привлякоха вниманието на Есме към стълбите. Това, което видя, я остави занемяла. Лорета, пременена като истинска дама, слизаше игриво и леко по стълбите. Спря, когато видя Есме, после продължи, стигайки до най-долното стъпало.

— Какво правите тук? — запита Лорета.

— И аз мога да попитам същото — отвърна Есме.

— За разлика от вас не се смятам прекалено добра за Данте. Той ме доведе в Лондон, за да му дам облекчението, което вие му отказахте.

Есме трепна. Думите на Лорета я ужилиха.

— Данте тук ли е? Трябва да говоря с него.

— Не иска да ви вижда.

— Предпочитам да го чуя лично от него.

— Лорета казва истината — чу се гласът на Данте зад гърба й.

Есме се обърна, изпивайки го с очи. Сърцето й биеше така силно, че тя се побоя да не би Данте да го чуе. Ястребовото му лице с високи, добре очертани скули, здрава челюст и пълни устни беше застинало в мрачен вид. Дори тъмните му, тайнствени очи, с гъсти мигли и изящно извити вежди, не можеха да смекчат суровите очертания на неодобрителното му изражение.

— Каквото и да ми кажеш, не искам да го чуя — продължи той. — Ти каза всичко, преди да ме оставиш ранен и на прага на смъртта.

— Не знаех — увери го още веднъж Есме.

— Не си? — изсмя се той.

Лорета се приближи към него, притискайки пищните си извивки към тялото му.

— Ако не бях аз, Данте щеше да бъде мъртъв. Аз се грижих за него, докато не оздравя.

Той отправи развеселена усмивка към нея, но не пожела да й противоречи, въпреки че уменията на Карлота бяха спасили живота му. За да докаже пренебрежението си към Есме, обви ръка около раменете на Лорета. Видя как Есме трепва и едва не изостави маската, която си беше наложил, за да й докаже, че вече не се интересува от нея.

Знаеше защо е дошла Есме. Беше чул клюката, която Лонсдейл разпространяваше за нея, знаеше, че това ще накърни репутацията й. Тя трябваше да благодари на Лонсдейл, задето я беше забъркал в такъв скандал, защото Данте никога не беше очернил името й. Но тъй като той се беше примирил със загубата на титлата, не виждаше причина да попречи на Есме да се омъжи за съперника му.

— Можем ли да поговорим насаме? — запита Есме, поглеждайки към Лорета.

— Не виждам защо — възрази Данте.

За съжаление сърцето му не беше съгласно. Той още искаше Есме. Да, ужасно много я искаше, но гордостта го караше да не отстъпва. Стисна по-здраво Лорета, опитвайки се да не посегне към Есме, за да я зацелува несвястно. Знаеше, че това ще породи само още по-голяма болка. Беше разкрил сърцето си пред нея, а тя го беше отхвърлила. Сега идваше да го моли, когато репутацията й беше наранена от клюките.

Ако беше уверен, че тя наистина се интересува от него, би отстъпил, без да протестира, и веднага би се оженил за нея. Но дори в такъв случай в ума й винаги щеше да остане съмнение относно смъртта на дядо му.

Сърцето му се огради с броня, когато си спомни как изследваше всеки инч от сочното й тяло, отново чу блажените й викове, когато тя се разпадаше в ръцете му. Ако си позволеше да се замисли за любенето им, знаеше, че ще изгуби битката, която водеше, за да защити сърцето си.

Ако Есме искаше да се омъжи за маркиз, само трябваше да изчака Лонсдейл да поиска ръката й, след като получи титлата. Мисълта за Есме в леглото на Лонсдейл го накара да трепне вътрешно и той отпъди тази картина. Скоро щеше пак да бъде циганинът Данте, освен ако Бартоломю не намереше начин да заобиколи условията на завещанието на дядо му.

— Моля те само за няколко минути — каза Есме.

— Можеше да имаш всичкото ми време — отвърна той рязко. — Но ти реши да ме изоставиш.

— Не. Казах ти, Калвин не ми даде избор.

Данте вдигна рамене.

— Ти така казваш. Сега ме извини, ако обичаш, закъснявам за срещата с адвоката си.

Със самодоволна усмивка на сочните си устни Лорета се насочи към вратата и я отвори, подканвайки я да си тръгне. Вдигнала високо глава, Есме излезе, без да погледне назад.

Данте призова на помощ цялата си сила, за да не хукне след нея. Искаше я, имаше нужда от нея, но не можеше да понесе цял живот да бъде смятан за по-долен.

— Прав ти път — изкиска се злобно Лорета, след като затръшна вратата зад гърба на Есме. — Вече няма да се занимаваш с нея.

Данте я изгледа втренчено, усещайки, че беше допуснал грешка, довеждайки красивата циганка в Лондон, но тогава беше наранен и объркан и беше позволил тя да го убеди.

— Не можеш да останеш тук, Лорета. Опаковай си нещата и бъди готова да тръгнеш утре.

Лорета тропна с крак.

— Няма! Искам да остана с тебе.

— Ще ти бъде много по-добре в катуна. На хора като нас не им е мястото в Лондон.

Тя грейна изведнъж.

— С мене ли ще се върнеш?

— Не сега.

— Ще те чакам.

— Ще поговорим за това по-късно, сега наистина имам среща.

След като изрече тези думи, той мина покрай нея, оставяйки я сама във фоайето.

 

 

Един писар с хитри очи въведе Данте в кабинета на Бартоломю и се оттегли донякъде с нежелание.

— Надявам се да имате добри новини за мене — започна Данте.

— Моля, седнете, милорд — покани го Бартоломю.

— Мисля, че ще остана прав — отвърна Данте.

Съдейки по изражението на адвоката, би могъл да каже, че известията не са добри.

— Много добре, щом настоявате. Бъдете уверен, че използвах всички възможности, които имах, за да действам във ваша полза. Но…

— Казвайте, човече.

Бартоломю се изкашля.

— Завещанието на дядо ви е непоклатимо. Няма начин брачното допълнение да бъде нарушено или заобиколено. Той трябва да е бил извънредно уверен, че вие и лейди Есме ще си подхождате, иначе нямаше да продиктува тези условия. Запитах го за допълнението, когато пожела да промени завещанието си, но беше непреклонен. Искаше да се ожените за жена по негов избор.

— Разбирам. Благодаря ви, че опитахте.

— Сигурен ли сте, че няма възможност за брак между вас и лейди Есме?

— Дамата желае, но аз не желая — осведоми го Данте.

Поради някаква причина думите му като че ли допаднаха на Бартоломю.

— Може ли да попитам защо?

— Имам си причини. Ще държим връзка.

Данте намери Грейсън да го чака във фоайето, когато се върна у дома си.

— Имате посетител, милорд. Опитах да му кажа, че ви няма, но той настоя да ви изчака. Страхувам се, че трябва да се срещнете с него.

— Кой е? Не ми се бъбри с никого.

Данте знаеше, че се държи неучтиво, но след разговора с Бартоломю искаше да остане насаме, за да помисли. Мнението му относно участието на Лонсдейл в убийството на дядо му и в нападението срещу самия него беше същото като преди няколко седмици.

— Съжалявам, милорд. Знам, че ми казахте, че не искате да се срещнете с лорд Парктън, но той не приема „не“ за отговор. Поканих го в кабинета.

Данте изстена. Какво следва? Първо Есме, сега Парктън. Като прибави и Лорета към списъка, усети, че е изпаднал в непоносима ситуация. Отвори вратата на кабинета си и влезе вътре. Парктън стана при влизането му, от уважение към по-високия му ранг.

— Моля, седнете — изрече Данте.

Насочи се към бюфета, наля бренди в две чаши и подаде едната на Парктън. Облегна се на ръба на бюрото си, разклати кехлибарената течност и отпи голяма глътка, преди да заговори.

— Какво мога да направя за вас, лорд Парктън?

— Мисля, че знаете, Алстън. Чухте ли клюката за Есме?

Данте изгълта останалото бренди от чашата си.

— Да, чух я.

— Какво ще направите във връзка с това?

Данте остави чашата си на бюрото.

— Моля? Не е ли уместно да се насочите, към когото трябва? Есме изказа съвършено ясно желанието си. Тя предпочита Лонсдейл.

— Тя не иска Лонсдейл. Каза ми, че е склонна да се омъжи за вас, но вие сте я отхвърлили.

— А каза ли ви причината, поради която закъснях да се върна в Лондон?

Озадаченото изражение на Парктън ясно показа на Данте, че тя не е казала на чичо си цялата истина.

— Бях прострелян от неизвестен нападател, докато бях при дядо си и баба си. Имам основание да смятам, че Есме и Лонсдейл са заговорничили да ме премахнат.

— Това е абсурдно! — възкликна Парктън, надигайки се рязко от стола си. — Каква причина би имала тя да иска смъртта ви?

— Много просто. Лонсдейл ще наследи всичко, ако аз умра.

— Вие сте обезумял! Есме не е способна на такова предателство.

Данте се изсмя безрадостно.

— Тя би ли избягала с мъж, когото не харесва?

— Моята племенница може да е упорита и малко безразсъдна, но никога умишлено не би наранила, когото и да било. Мнението ви за нея е дълбоко погрешно. — Парктън спря, за да си поеме дъх. — Ако не се ожените за Есме, ще загубите всичко в полза на Лонсдейл. Готов ли сте да се върнете към предишния си живот?

— Мога да се върна към предишния си живот без никакви съжаления. Като Данте циганина ще бъда свободен от ограниченията на обществото.

— Оставяте ми само една алтернатива, Алстън. Щом толкова силно се противите на брака с Есме, трябва да търся съюз между нея и Лонсдейл. Надявах се да не се стигне дотам, но не мога да позволя репутацията й да бъде унищожена. Не исках да се омъжва за Лонсдейл, но тя непременно трябва да се омъжи за някого.

Нежелани картини започнаха да се оформят в мисълта на Данте, предизвикани от думите на Парктън. Макар да знаеше, че двамата са си лика-прилика, не можеше да понесе представата за Есме в прегръдките на Лонсдейл, как му отдава тялото си и всичко друго, което той беше загубил заради гордостта си.

Внезапно в ума му се появи мисълта колко много жертва и кой ще има полза, ако той се откаже от титлата. Последният човек в света, когото би искал да облагодетелства, беше виконт Лонсдейл. Но нима нямаше да се случи точно това, ако той откажеше да се ожени за Есме? Можеше да си представи радостта на Лонсдейл, когато Парктън му предложи ръката на Есме.

По дяволите! Лонсдейл не бива да има Есме. Той нямаше да го позволи. Да се откаже от всичко, което дядо му беше оставил, внезапно му се стори най-глупавото нещо, което би могъл да направи. Можеше да постигне много с титлата и богатството на Алстън. Би могъл да заеме мястото си в Парламента и да се опита да внесе промени, за да помогне на потиснатите.

— Вашето мълчание говори само за себе си — изрече Парктън. — Явно никога не сте се интересували от племенницата ми. Може би тя би била по-добре с Лонсдейл, в края на краищата.

И той посегна към дръжката на вратата.

— Чакайте!

Данте не можеше да позволи това да завърши по този начин. Интуицията му подсказваше, че Лонсдейл е убил лорд Алстън и е отговорен за покушението срещу неговия живот. Не можеше да остави този човек да спечели. Ако се откажеше сега, когато женитбата с Есме би попречила на Лонсдейл да получи власт, това щеше да бъде неблагоразумно решение.

Парктън се обърна с обнадеждено изражение.

— Променили сте решението си?

— Може би, но трябва да поговоря най-напред с Есме. Искам тя да разбере какво очаквам от брака.

— Така да бъде — съгласи се Парктън. — Ще ви чакаме за чая. Не закъснявайте.

— Грейсън ще ви изпрати.

Данте се взираше втренчено в затворената врата дълго след като Парктън си беше отишъл. Тялото му гореше, слабините му пулсираха при мисълта да има Есме в леглото си всяка нощ. Тя щеше да бъде негова завинаги, да се люби с нея, когато поиска. Макар да искаше да се люби с нея, той знаеше, че не може да й се довери. Закле се, че ще наблюдава всеки неин ход. Ако тя само погледнеше към Лонсдейл, щеше да я затвори у дома. Нямаше да й даде възможност отново да заговорничи срещу него. Това, от което Есме се нуждаеше, беше едно дете, за да я държи заета. Усмивка разтегна устните му. Да й направи дете щеше да бъде удоволствие за него.

 

 

Парктън се върна у дома навреме, за да се присъедини към племенницата си за обяд. Целуна я по челото и зачака да му сервират, преди да освободи Джеймисън, за да може да говори свободно.

— Видях се с Алстън тази сутрин — започна графът.

Вилицата на Есме спря на половината път до устата й.

— Мислех, че той не иска да се срещне с тебе.

— Не и този път.

Есме задъвка замислено.

— Не знам защо си си дал този труд. Любовницата му живее с него.

Това като че ли стресна Парктън.

— Сигурна ли си? Не видях нищо, което да доказва твърдението ти.

— Видях я със собствените си очи.

— Ходила си у Алстън? Не е било разумно от твоя страна, Есме. Надявам се да си взела камериерката със себе си.

Тишина.

Парктън въздъхна.

— Твоята импулсивност ми съсипва живота.

— Данте не ме иска.

— Той промени решението си. Ще дойде днес за чая. Очаквам да ти предложи брак и искам да приемеш. Или той, или Лонсдейл.

Устата на Есме зяпна смаяно.

— Какво си му казал, за да промениш решението му? Беше категорично против нашия брах, когато говорих с него. Беше съвсем очевидно, че той и Лорета са заедно.

— Не знам нищо за Лорета, знам само, че е склонен да се ожени за тебе.

Нотка на горчивина пропълзя в гласа й.

— Данте трябва да се е решил, че в края на краищата иска титлата. Обвини ме, че съм заговорничила с Калвин, за да го убием.

— Така каза и той. Истина ли е?

— Не! Как можеш да задава такъв въпрос? Дори не знаех, че е бил прострелян, докато не го чух от самия него.

— По дяволите! Мислиш ли, че Лонсдейл е способен на убийство?

Есме се поколеба. Доколко наистина познаваше Калвин? Способен ли беше да извърши зло?

— Честно казано, чичо, не мисля така. Знам, че Калвин разчиташе да наследи вуйчо си, но не вярвам, че е способен на убийство.

— Дядото на Данте беше свободен да остави имуществото си на когото и да било. Очевидно е мислел от известно време за внука си и го е сметнал по-подходящ от Лонсдейл. Знаел е повече за тях двамата, отколкото ние знаем. Знам, че трябва да изберем човека, когото той е избрал, но не ми харесва мисълта, че Алстън вярва, че ти си заговорничила с Лонсдейл.

— Нямам никакво участие в никаква конспирация, чичо Даниел.

— Вярвам ти, сега обаче ще трябва да убедиш Алстън. — Той замълча, набръчквайки замислено чело. — Да започнеш брака с недоверие към партньора не предвещава хубаво бъдеще. Не искам да те видя наранена, скъпа. Може би постъпих грешно, като отидох да се срещна с Алстън. Можеш да се върнеш в провинцията, докато обществото не намери за кого другиго да клюкарства.

Есме се замисли сериозно. Нямаше нищо против да клюкарстват за нея, нито пък би имала нещо против да се върне в дома си, винаги беше харесвала провинцията. Но в никакъв случай не искаше да се раздели с Данте. Въпреки ниското му мнение за нея тя го обичаше прекалено силно, за да го остави на Лорета.

— Не бих имала нищо против да се върна в провинцията, чичо, но ако го направя, би изглеждало така, сякаш имам нещо да крия. Данте ще си мисли най-лошите неща за мене.

— Но ако се омъжиш за него, той би могъл да направи живота ти непоносим, скъпа.

— Не и ако го убедя, че… че не ми е безразличен.

Веждите на Парктън се извиха нагоре.

— Наистина ли не ти е безразличен? Някак си ми е трудно да го повярвам, като знам, че си напуснала катуна заедно с Лонсдейл.

Есме сведе очи и се вгледа в пръстите си.

— Опитах се да се самоубедя, че циганската му кръв има значение за мене. Исках да вярвам, че стои много под мене, за да бъде мой сериозен обожател.

Тя отново погледна чичо си.

— Когато накрая разбрах, че съм се заблуждавала, беше прекалено късно. Съжалявам, че напуснах циганския лагер с Калвин — тя още не искаше да признае пред чичо си, че е била принудена, — а след това Данте не ме искаше.

Парктън поклати отрицателно глава.

— Нищо не разбирам, Есме. Знам, че си била насаме и с Алстън, и с Лонсдейл, и макар че нямам никаква представа какво се е случило, докато си била с тях, подозирам, че ще е в твой интерес да се омъжиш за Алстън. Ще е и в негов интерес.

Лека червенина пропълзя по шията на Есме. Чичо Даниел имаше основателна причина да настоява за брак между нея и Данте, но тя нямаше да признае, че двамата са били интимни. Освен това се съмняваше, че чичо й ще иска да чуе за недискретното й поведение.

— Нямам намерение да отклонявам предложението на Данте, чичо. Но не храня и илюзии относно причините за предложението му. Отказът от всичко, което е наследил, и връщането към предишния му живот сигурно ще е трудно за него.

— Значи всичко е уредено?

— Да. Предполагам, че ще науча какво точно очаква Данте от нашия брак, преди да ми го предложи — изрече тя замислено.

Облекчението на Парктън беше осезаемо.

— Ще пия чай с вас и после ще се оттегля.

Есме се изправи и го целуна леко по бузата.

— Благодаря, чичо. Ще кажа на готвачката да приготви нещо специално за чая.

Парктън наблюдаваше как Есме излиза от стаята, питайки се защо ли още има резерви относно този брак. Искаше племенницата му да бъде щастлива, но тези перспективи изглеждаха съмнителни, докато Алстън вярваше, че тя е заговорничила, за да постигне смъртта му.

Данте дойде в уречения час и беше поканен в приемната. Парктън го приветства излиятелно, но той гледаше към Есме. Сърцето му подскочи в гърдите. Винаги я беше смятал за изключителна красавица, но днес тя като че ли грееше. Ръждиво — червеникавата й коса блестеше така, че кожата й сякаш сияеше.

Беше облечена в бледосиня кадифена рокля с дълбоко деколте и дълги прилепнали ръкави, която й стоеше великолепно. Никога не я беше желал повече, отколкото в този момент, но и не й беше вярвал по-малко. Като я гледаше, се чудеше как човек с вида на Есме може да е способен на предателство. Въпреки подозренията си все пак беше поел задължението да се ожени за тази омайна красавица, но само според собствените си условия.

— Добре дошъл, лорд Алстън — приветства го Парктън.

Данте нерешително отмести поглед от Есме.

— Добър ден, милорд. — Обърна се към Есме и леко се поклони. — Милейди.

— Точно навреме — отбеляза Парктън. — Чаят ще бъде поднесен веднага. Моля, седнете.

Данте избра стол между Есме и чичо й, от изражението му не можеше да се отгатне какво мисли. Не би могъл да си позволи да даде свобода на емоциите си. Искаше Есме и чичо й да смятат, че не се интересува много от този брак.

Една прислужница пристигна с чая, Есме го наля в чашите.

— Мляко или захар? — запита тя.

— И двете — отвърна Данте.

Очите им се срещнаха и останаха така, докато той поемаше чашата. Той се стресна и се застави да отмести поглед. Опитвайки се да разсее напрежението, което пулсираше помежду им, той си взе един малък сандвич, резен лимонов кейк и една бисквита.

Парктън заговори за незначителни неща. Данте прояви достатъчно присъствие на духа, за да кима от време на време и да измърморва по някой отговор. Есме беше странно спокойна. След няколко опита да поведе разговор Парктън стана и се извини.

— Малко работа ме чака в кабинета ми — каза той. — Сигурен съм, че вие с Есме имате да обсъждате много неща.

Данте преглътна последната хапка от сандвича и върна чашата с чинийката й на подноса. После се прокашля.

— Сигурен съм, че знаете защо съм тук, милейди.

— Чичо ми каза да очаквам предложение.

— Тогава няма да го разочаровам. Задавал съм ви този въпрос и преди, милейди, но вие винаги сте намирали причина да ми откажете.

— Знам — отговори Есме. — Ще ми го зададете ли отново?

Данте беше така привлечен от виолетовия пламък в очите й, че за един кратък момент се почувствува напълно погълнат от него.

— Искате ли?

— Вярвам, че да.

— Много добре, но този път предложението ми идва с известни условия.

Той видя как лицето й почервеня и се запита какво ли си мисли. Разбра, че е раздразнена, когато виолетовите й очи станаха тъмнопурпурни.

Тя стана рязко и тръгна към него с ръце на кръста.

— Условия ли? Осмеляваш се да ми диктуваш?

Той стана и се извиси на цяла педя над нея.

— Или се съгласяваш, или няма никакъв брак.

— Не чух предложението ви, милорд.

— Милейди, ще ме удостоите ли с честта да станете моя съпруга?

Насмешливият му тон раздуха още повече гнева й.

— Само ако приемете моите условия.

— Твоите условия ли? Виж ти, интересна концепция.

— Кажи си условията и после аз ще представя моите — каза Есме.

— Много добре. Първо, няма да имаш никакви контакти с Лонсдейл.

— Съгласна съм. Друго?

— Да. Нашият брак няма да бъде формален. Имам нужда от наследник, от няколко наследници, за да съм сигурен, че Лонсдейл няма да получи наследството, ако някой от опитите му да ме убие сполучи.

На Данте му се стори, че от темето на Есме излиза пара.

— Нека си го изясня — изрече тя със спокойствие, което не издаваше надигащия се гняв. — Жениш се за мене, за да си осигуриш наследството, а после смяташ да ме превърнеш в кобила за разплод.

— Ти го казваш, не аз.

Тя се заразхожда, после изведнъж се извърна рязко, за да се изправи с лице към него.

— Нещо друго?

— Това изчерпва нещата. — Той се замисли за миг, после добави: — О, без малко щях да забравя. Няма да престъпваш брачните клетви, нито да показваш неуважение към дядо ми и баба ми.

— Подобно високомерие заслужава възмездие. Сега аз ще ти кажа моите условия — отвърна с рязък тон Есме. — Първо, ще кажеш на Лорета да си стегне багажа. Няма да търпя любовницата ти в моя дом. Второ, и ти няма да престъпваш брачните клетви и няма да си вземаш любовница.

Устата му трепна, но той успя да потисне усмивката си. Мисълта, че ще иска друга жена, освен Есме, го забавляваше.

— Нещо друго?

Тя вдигна брадичка.

— Трябва да ми вярваш.

Данте се намръщи.

— Трудна задача ми поставяш. Досега не ми даваше много причини да ти вярвам. Колкото до другите ти условия, нямам проблеми с тях.

Есме го загледа смаяно.

— Ще отпратиш Лорета?

— Вече я отпратих.

— И ще ми бъдеш верен?

— Казах, ще бъда.

— Но ти не ми вярваш.

— Не. Какво ще кажеш за моите условия?

— Съгласна съм с всички.

— Дори да ми родиш деца?

Тя кимна полека, почти срамежливо.

— Съмнявам се, че има нещо, което мога да направя, за да спра хода на природата. Щом не ми вярваш, изненадана съм, че искаш да… да…

— Да спя с тебе? — Той се засмя. — Аз съм мъж, Есме, и току-що обещах, че ще остана верен на брачните ни клетви.

— Тогава съм съгласна. Ще се омъжа за тебе, Данте.

— Не съм се и съмнявал — изрече той сухо.

Жаждата му за нея пламтеше у него като разяждащ огън. Той искаше още в този миг да я вземе в обятията си, да я положи на пода и да се люби с нея, докато и двамата не се преситят.

— Ще подпечатаме ли годежа си с целувка?

— Ако настояваш.

— О, да, милейди, настоявам.

Есме се вгледа втренчено в блестящите му тъмни очи, жаждата за него препълваше сърцето й. Треперейки, зачака целувката му, жадна да го вкуси отново. Той не я разочарова. Целувката му бе повече от вълнуваща. Тя беше всичко, което една жена би желала.

Дори повече.