Кони Мейсън
Циганският любовник (1)

Пролог

Бедфордшър, Англия, 1785

Леден вятър шумолеше в дърветата, ридаейки като банши, която пее тъжна песен. Един мъж и една жена, навели глави под напора на зимата, пъплеха решително към светлините, които се лееха от прозорците на извишаващата се каменна къща. Многото карети, паркирани в двора и на кръговата алея пред родовия дом на маркиз Алстън, за миг ги накараха да замрат на място.

Те спряха, спогледаха се, после отправиха очи към къщата и в безмълвно съгласие продължиха напред. Жената се уви по-плътно в наметалото, люлеейки скъпоценния вързоп, който притискаше плътно до тялото си.

Двамата стигнаха до портата. Тя беше отворена и те влязоха, пробивайки си път покрай спрените карети, за да стигнат до главния вход. Без изобщо да се поколебае, мъжът хвана внушителния бронзов чук и почука рязко. Вратата се отвори, един лакей в ливрея ги изгледа презрително.

— Входът за прислугата е отзад — каза той, опитвайки се да затвори вратата под носа им.

Мъжът я задържа решително, благодарение на силата на мускулестата си ръка.

— Дошли сме да се срещнем с виконт Ноулз.

— Негова светлост вече замина на меден месец. Очакваме го да се върне след една година.

Жената издаде изумен вик:

— Той се е оженил?

Лакеят отново се опита да затвори вратата, но мъжът се провря покрай него.

— В такъв случай ще говорим с баща му. Кажете на лорд Алстън, че Шандор и Карлота молят за аудиенция.

Лакеят изгледа странната двойка с отвращение. По безвкусното им облекло би могъл да отсъди, че са цигани, и не можа да измисли никаква причина, поради която маркизът би пожелал да говори с тях. Но двамата отказваха да си тръгнат и не му даваха никакъв избор, освен да изпълни желанието им. Ако негова светлост пожелаеше да бъдат изхвърлени, той лично щеше да се погрижи. Пък и циганите изглеждаха готови да предизвикат неприятности, а лакеят знаеше, че маркизът не би искал неговите гости да бъдат притеснявани на този щастлив празник.

— Последвайте ме — каза лакеят, отвеждайки ги в малко преддверие близо до предната врата. — Чакайте тук и се грейте на огъня, докато съобщя на маркиза за вашето присъствие.

Жената се насочи право към огнището, докато мъжът придърпваше два стола, за да седнат.

— Почини си, Карлота — каза Шандор. — Обратният път до катуна е дълъг.

Карлота разгърна наметалото си и нежно залюля вързопа в ръцете си.

— Бедното момченце. Виконтът сега има съпруга, която ще му даде законни наследници.

— Детето няма да страда — закле се Шандор. И се тупна по гърдите. — Аз, Шандор, ще бъда неговият баща.

— Гостоприемството на маркиза е доста оскъдно — забеляза Карлота. — Не ни предложиха нищо за ядене, докато неговите гости се тъпчат с богати храни и питиета.

Шандор изсумтя.

— Да не си очаквала нещо друго? Имаме късмет, че сме тук, а не на студа. Изобщо нямаше да те доведа тук, ако не беше настояла.

Шандор потъна в мрачно мълчание, докато Карлота тананикаше тихо на детето.

Вратата се отвори и в стаята влезе един изискан джентълмен на средна възраст.

— Какво правите тук? — запита той рязко.

Шандор стана и впи поглед в красивия благородник. Въпреки сребристите нишки в гъстата му бяла коса, маркизът изглеждаше в добро здраве.

Шандор пое детето от ръцете на Карлота и го протегна към маркиза.

— Запознайте се с внука си, милорд.

Маркизът погледна безстрастно към повитото дете. Мигновена емоция пробягна по лицето му, преди да изчезне веднага.

— Защо сте донесли момчето тук?

Карлота взе детето от ръцете на Шандор, когато стана ясно, че маркизът няма намерение да го вземе. Тя го притисна към пищната си гръд с покровителствено изражение.

— Дъщеря ми умря при раждането. Синът ви има право да види детето си — каза Шандор.

Маркизът отвърна поглед.

— Синът ми няма представа, че му е предстояло да стане баща. Той се ожени за жената, за която го бях сгодил, и замина преди няколко часа на сватбено пътешествие. Ако можех да постъпя както искам, Александър никога не ще узнае за това дете.

Шандор запита ужасено:

— Не сте му казали?

— Помислих, че е най-добре да запазя тези сведения за себе си. След като вие ме осведомихте, че дъщеря ви ще роди незаконното дете на сина ми, го заплаших, че ще го обезнаследя, ако продължи да се вижда с нея, но не съм му казал за детето.

— Питах се защо той не се върна в катуна ни — изрече замислено Шандор.

— Пратих го надалече, за да съм сигурен, че няма да узнае за детето, което е създал. Знам как се отнасяте вие, циганите, към децата — каза Алстън. — Никога нямаше да се разделите с момчето, дори ако синът ми го беше поискал.

Нещо проблесна в очите на маркиза, емоция, която не беше лесно да се интерпретира.

— Ще се погрижите за него, нали?

— Ще му дадем любовта, която вие и вашият син му отказвате — обеща Карлота със свиреп тон. И се запъти към вратата. — Ела, Шандор, да оставим гаджите да се забавляват.

— Чакайте! — каза маркизът. — Не съм толкова безсърдечен, колкото ме мислите. Искам да се погрижа за образованието на момчето.

— Ние с Карлота ще дадем на Данте всичко, от което има нужда.

— Нарекли сте го Данте?

— Дъщеря ми даде на сина си името Данте в мига, преди да издъхне.

Маркизът кимна.

— Хубаво име, силно име. Но аз настоявам да платя образованието му. Това е най-малкото, което мога да направя. — И той отвори вратата. — Почакайте ме тук, няма да се бавя.

— Нямаме нужда от парите на негова светлост — изсумтя Шандор, когато останаха сами. — Хайде, Карлота, трябва да си тръгнем, преди да се е върнал.

Карлота не помръдна. Гледаше втренчено в пламъците, танцуващи зад решетката, очите й виждаха отвъд огъня, гледаха нещо, което никой друг не можеше да разгадае.

— Данте е предназначен за велики дела — изрече тя напевно. Съдбата му е предопределена. Видях я в звездите и я прочетох в мъничката му длан. Данте трябва да бъде подготвен да посрещне бъдещето. Ние можем да научим внука си какво е животът, но образованието в училище ще му даде знания, каквито ние нямаме.

— Каква глупост, Карлота. Ние можем да научим Данте на всичко, което му трябва, за да оцелее. Той е ром, това е неговото бъдеще.

— Наистина ли се съмняваш в способността ми да чета бъдещето, Шандор? Още не съм сгрешавала. Запомни какво ти казвам, Данте ще се издигне над скромния си произход.

Шандор отстъпи.

— Прости ми, Карлота. Щом казваш, че внукът ни е предназначен за велики неща, аз ти вярвам. Ще вземем парите на този гаджо и ще дадем на детето образованието, от което има нужда, за да постигне нещата, за които говориш.

Маркизът се върна.

— Вземете това — каза той, подавайки една тежка кожена кесия в ръцете на Шандор.

Старият циганин отвори кесията и надникна вътре.

— Това е злато — изрече той и бързо затвори и върза кесията.

— За Данте — каза Алстън. — Харчете го разумно. Ще уредя да го приемат в Кеймбридж. Заведете го в училището, когато стане на шестнадесет години. Трябва да остане там, докато стигне пълнолетие, на двадесет и една, после ще може да се върне при вас.

Шандор отвори уста да протестира, но веднага я затвори, когато Карлота го смушка в ребрата.

— Няма да ви разочароваме, милорд — каза тя, — нито пък нашият внук. На Данте няма да му липсва нищо.

Проницателните сини очи на маркиза се впиха в Шандор.

— Вярвам, че ще погрижите за момчето. Можете да избягате със златото и да забравите да го пратите на училище, но не бих ви посъветвал да го правите. Ако науча, че Данте не е в Кеймбридж, когато стигне изискваната възраст, имам начин да ви открия.

Очите на Шандор се присвиха.

— Защо ви интересува това? Няма вероятност вие и синът ви някога отново да видите Данте.

— Вярно е, но моята кръв тече във вените му и искам той да бъде образован. Ясно ли се изразих?

— Съвършено ясно, милорд.

Данте издаде тих мяукащ звук и се размърда в ръцете на Карлота.

— Болно ли е момчето? — запита маркизът тревожно.

Карлота се усмихна нежно на пеленачето.

— Не, милорд, Данте е здрав и бодър… и е гладен. Една жена в катуна ни наскоро роди и има достатъчно мляко да кърми своята дъщеря и нашия внук.

Шандор побутна Карлота към вратата.

— Трябва да си ходим, Карлота. Става късно.

— Къде отивате? — запита маркизът.

— Ние сме роми, милорд. Отиваме, където ни отнесе вятърът. Смятаме да останем на ливадата оттатък Алстън Парк до пролетта и после да тръгнем на север за през лятото.

Лорд Алстън се приближи към двамата цигани.

— Донесете детето по-близо до огнището. Бих искал да го погледна, преди да си тръгнете.

Карлота понечи да откаже, но нерешително се запъти към камината. Протегна Данте към негова светлост, за да го огледа. Алстън се взря в пеленачето за няколко минути, сякаш за да запомни чертите му, а после отстъпи настрана, за да отвори пътя на Шандор и Карлота към вратата.

Двамата излязоха от стаята, без да погледнат назад. Лакеят бързо отвори вратата и ги изведе навън, в ледения зимен въздух. Ако някой от двамата се беше обърнал назад, щеше да види фигурата на маркиза да се очертава на светлината, лееща се от входната врата, той гледаше как те излизат от живота му, отвеждайки новородения му внук.