Кристин Мичълс
Целувката (9)

VIII

Наближаваше 5 и 30 вечерта и Ким се чувстваше още по-изнервена. „Защо приех тази покана? Или по-скоро, защо се оставих да ме принудят да приема?!“ Мразеше този мъж. Не можеше да си представи нещо по-мъчително от една вечер в неговата компания. „Трябваше да остана сама в къщата. Но защо? Нима си заслужава да рискувам живота си заради човек като Гарет!“ Как й се искаше всичко това да е отминало. Вече три пъти се бе преоблякла, но все не можеше да намери дрехи, които да й харесат. Нищо от гардероба на Деидре не бе подходящо за барбекю. На всичко отгоре трябваше да контактува с хора, които изобщо не познаваше, или не бе виждала от години.

Отиде в кухнята и извади чинията с картофена салата, която двете с Лиз бяха направили сутринта. Вече наближаваше шест без двадесет, а Вон го нямаше. „Дано изобщо не дойде. Тогава Мартин Люис ще остане отвън и няма да се чувствам виновна за това…“

Звънна се. „О, по дяволите! Все пак той дойде. Как ли ще издържа тази вечер?“

Тръгна към вратата и след няколко крачки се спря, пое си дъх и изтри изпотените си длани.

Звънецът се обади отново.

Отвори вратата. Съвсем бе забравила колко привлекателен е Вон, когато не носи униформа.

— Здравей, идвам, само да взема салатата.

— Добре, ще те чакам тук.

Ким се отправи към кухнята.

— Влез за малко, ако искаш.

— Окей, изглеждаш много добре тази вечер.

— Благодаря, готова съм, да тръгваме.

Вон пое от нея чинията и макар че се правеше на сериозен, тя бе сигурна, че преди малко се бе усмихнал. Заключи вратата и тръгнаха към неговия джип „Форд Бронко“.

Марти Люис ги видя и също потегли, вдигайки облак прах.

— Какво му стана? — възмути се Ким.

— Бърза, за да може да се преоблече.

Вон й помогна да се качи в джипа. През целия път тя не го погледна нито веднъж. Тонът й бе студен и мрачен.

 

Противно на очакванията си, Ким бе прекарала чудесно. Бе избягвала Вон през цялата вечер, разговаряйки с другите жени. Съжаляваше само, че не бе взела своята кола, и сега мълчаливо гледаше през прозореца, докато Вон я връщаше в къщата.

Тежки облаци покриваха небето и тъмнината ставаше непрогледна. Беше нервна, защото Гарет щеше да остане дежурен през цялата нощ. Не бе негов ред, но Рей Чейни го бе помолил за смяна.

Ким се усмихна. Рей и Лиз се разбираха много добре. Бе ги наблюдавала как докосват тайно ръцете си на барбекюто, как Рей гали косата й. Изглежда, че за любовта нямаше възрастови граници. „Дано всичко им потръгне добре. Да остаряваш съвсем сам е ужасно.“

Мислейки за тях, изведнъж се сети за себе си. „Нали и аз съм съвсем сама? Никой не ме чака след работа. Никой не се интересува как се чувствам! Нямам дори приятел, с когото да изляза на вечеря или да отида на кино.“ Досега си бе внушавала, че ще може да се оправя сама, но дали наистина успяваше?

Тази вечер се бе държала отвратително с Вон. Но той сам си бе виновен. Не можеше да го понася. Вон съчетаваше двата типа мъже, с които се бе зарекла да няма нищо общо. Първият тип бяха егоцентричните, привлекателни и надути мъже, а вторият — полицаите. Но защо тялото й не се подчиняваше? Защо то се влияеше от неговата близост? Нима вече не можеше да се самоконтролира. Беше станала нервна и уязвима. Никога не се бе чувствала толкова раздвоена и объркана.

По време на партито независимо какво правеше, или с кого говореше, очите й несъзнателно следяха Вон. Гледаше го как подхвърля шеги, как се смее, как разпалва огъня на скарата. Русата му коса отразяваше светлината на пламъците и той някак изпъкваше сред останалите си колеги. Ким не можеше сама да разбере собствените си действия. Защо при толкова много мъже погледът й търсеше само него.

Това, което я подразни, бе, че Вон на няколко пъти го улавяше, като й отвръщаше с широка усмивка, от която сърцето й забиваше по-силно. Преди да дойде в Лилоут Крийк си мислеше, че вече никога няма да бъде подмамена от мъжката привлекателност. Веднъж се бе опарила и още страдаше от това. Бе си дала дума да не се увлича по самоуверени, добре изглеждащи егоисти. Изведнъж си даде сметка, че се страхува. Страхуваше се от чувствата си, от Вон, от самата себе си. От собствената си уязвимост и безпомощност.

Вон паркира пред дома на леля й. Тишината върна Ким в реалността.

— Отивам да проверя всички стаи. Ако искаш, ела с мен.

— Да, ще дойда.

Тръгнаха заедно към къщата. Вон все още не проумяваше, защо Ким е толкова мълчалива. Преди да се качи в джипа му изглеждаше толкова весела и щастлива. Сигурен бе, че е прекарала добре, защото я бе наблюдавал как говори с другите жени, как се усмихва на ухажването на Рей. Още едно чудно нещо, което главата му не искаше да побере. „Любов между ченге и врачка!“ Звучеше като епизод от хумористичен сериал.

Беше гореща юлска нощ. Близката гора сякаш бе оживяла от хора на щурците и звуците на нощните й обитатели.

Ким от около минута отчаяно ровеше из чантата си за ключовете. Най-накрая ги откри и ги подаде на Вон. Той отключи безшумно, направи й знак да мълчи и влезе на пръсти. Опитаха се да останат незабелязани, но персийската котка ги посрещна със силно, неодобрително мяукане. Ким се наведе, за да я успокои.

— Остани тук, аз ще проверя първо кухнята.

Вон отвори кухненската врата и включи лампата. Започна да оглежда един след друг шкафовете, лавиците и най-накрая хладилника.

— Всичко е наред, можеш да влезеш. Връщам се след минута. Ще проверя горния етаж, спалнята и дневната.

Ким седна на стола и си наля чаша кола. Не беше жадна, но просто нямаше какво да прави. Бе погълнала такова количество кафе, кола и бира, че едва ли щеше да заспи. Подскочи от изненада, защото не бе усетила, че Вон се е върнал.

— Извинявай, че те стреснах. Горе също всичко е наред.

Мекият му басов глас й действаше толкова възбуждащо. „По дяволите! Защо намирам всичко у него така привлекателно!“

Кимна с глава, без да му отговори. Надяваше се да я остави сама и да отиде да направи оглед на къщата отвън. Но Вон си стоеше и сякаш нямаше намерение да тръгва. Ким търсеше сили в себе си да му изкрещи: „Остави ме сама! Не искам да те виждам!“

— Как прекара тази вечер? Хареса ли ти барбекюто?

— Да, чудесно беше. Лилиан Хол е много приятна жена…

За да прекъсне този разговор, Ким тръгна към бюфета, макар че сама не знаеше какво ще търси там.

— Окей, Ким. Кажи ми какво става, какво те безпокои?

Изненадана се обърна към него. „Нима ми личи?!“

— Нищо, защо питаш?

— Не е истина, толкова си нервна. Явно нещо те притеснява. Кажи ми, може би ще мога да ти помогна.

Ким въздъхна и закри очите си с длан. Трябваше да се махне от това място. От този град, от самоуверения му шериф, от тази къща — затвор. Да се прибере у дома и да започне нормален живот.

— Мисля, че трябва да си тръгна за Сиатъл…

Допреди малко идеята й бе смътна. Едва когато произнесе тези думи разбра, че наистина иска да го направи.

— Добре ли чух, Кимбърли? Стори ми се, че каза: „Връщам се в Сиатъл?“

— Правилно си чул, шерифе.

Ким се обърна, решена да се пребори със сарказма, който долови в гласа му.

— Това чакане нещо да се случи ми писна. От една страна е направо смешно, а от друга ми действа прекалено изнервящо. Имам толкова други неща да върша. Зарязах бизнеса си, отказах се от нормалния си живот… Защо е всичко това, шерифе? Докога ще чакаме? Ами ако той изобщо не се появи?

 

Вон направи крачка към нея.

— Ким, моля те, успокой се. Минали са едва няколко дни. Закъде се разбърза изведнъж? Нима бягаш отново? — гласът му бе мек и спокоен, без следа от гняв. — Какво те изплаши толкова? Да не би да е Скитър Бърнс? Този нещастник, който обикаля цяла нощ улиците, само за да види някоя разголена жена? Та той е напълно безобиден.

Ким го гледаше мрачно. Нима можеше да я разбере. Не се страхуваше от Бърнс, а от Вон Гарет. От мъжа, който я привличаше и когото презираше.

Отвърна му също със спокоен тон, макар че ръцете й трепереха:

— Не мога да стоя като теб в това забравено от Бога място и да пилея времето си. Имам по-добри идеи как да прекарам живота си. Ако убиецът се е отказал от мен, има ли разлика, дали ще съм тук или в Сиатъл?

— Не, няма, разбира се.

Вон стоеше толкова близо, сякаш искаше чрез ръста си да й внуши своето превъзходство над нея. „Няма да стане, шерифе!“

— Но грешиш, ако мислиш, че се е отказал. Прекалено е хитър и винаги обмисля всичко внимателно — добави той.

Направи още една крачка напред и Ким се видя принудена да отстъпи.

— Окей, шерифе, ще остана още няколко дни, но не искай повече от мен. Ако нищо не се случи, си тръгвам. А сега ще те помоля да си отидеш.

— Не и преди да отговориш на въпроса ми.

Вон отново пристъпи и тя усети как гърбът й опира в стената.

— Какъв… какъв въпрос?

— От какво се страхуваш?

— От нищо. Не се страхувам от нищо.

— Е, добре. Защото не мога да си представя, че съм подценил онази нахакана, безцеремонна малка кучка, която нахълта в офиса ми преди няколко дни.

Малко оставаше да му залепи една плесница. „Нима така изглеждам? По този начин ли ме виждат мъжете?“ Сега разбираше, че постепенно се превръщаше в точно такава жена. В опита си да се защити се държеше грубо с всички мъже. Дори Кен Танас често й бе повтарял: „Ким, моля те, отпусни се. Бъди поне един път истинска, престани да се преструваш. Нали съм твой съпруг?“ Колко ли пъти бе чувала тези и подобни думи през четирите години на брака им.

Тогава не можеше да ги разбере. А сега?

— Не, не си ме подценил. Изглежда съм такава…

Вон усещаше, че изпада в особено настроение. Губеше контрол над себе си. Желаеше Ким. Искаше я толкова силно, както никога досега не бе желал жена. Може би това се дължеше и на откритието, което бе направил. Когато бе влязъл в спалнята, за всеки случай бе отворил и гардероба, за да провери дали няма вътре отново някаква изненада. „Изненада“ наистина имаше, защото рафтовете бяха отрупани с фино секс бельо. Наскоро беше чел, че жените много си падали по него, но Ким бе едва втората жена, за която откри, че носи такова. Първата бе една проститутка, която бе арестувал в Сиатъл, но за нея то си беше работно облекло.

Въображението му се развихри. Представи си Ким с разпуснати коси — така, както я бе видял преди няколко дни, когато я бе събудил. Виждаше я да лежи на голямото легло, покрито с бели сатенени чаршафи. Беше облечена в полупрозрачен червен комбинезон, черни бикини и чорапи с дантела.

Искаше да се люби с тази жена. Макар да си даваше вид, че не го харесва, вероятно и тя го желаеше. Колкото повече мислеше за това, толкова по-уверен се чувстваше. Ким имаше нужда от любов. Затова през цялата вечер го бе търсила с очи. Когато и да се обърнеше, откриваше, че тайно го наблюдава. Не знаеше само как да го направи. Преди няколко дни, когато я беше целунал, веднага бе заявила, че не иска да се обвързва с него. Но Вон също не искаше.

Пристъпи още една крачка напред и за нея вече нямаше място за отстъпление. Лицето й се изопна от напрежение, гърдите й се повдигаха от учестеното й дишане. „Какво ли бельо си е облякла тази вечер?“ — мина му през ума.

Ким се опита да се отдръпне.

— Няма да те пусна. Съществува един проблем, който трябва да разрешим.

— Какво имаш предвид?

— Желая те и мисля, че и ти мен — също.

— Какво ти стана? Полудя ли?! Мразя те, махай се!

— Изглежда, че чувствата ни са взаимни, скъпа, но има ли това значение?

— Престани да ме наричаш „скъпа“!

„Господи, и неговите ли чувства към мен са толкова объркани, колкото моите собствени?!“ Сигурно беше така. Както всеки мъж, той навярно си мислеше, че след като я обладае, всичко ще се оправи. Но Ким не беше такъв тип жена. Винаги, когато правеха секс с Кен, той дълго я подготвяше. Запалваше огъня в камината, отваряше бутилка шампанско, търпеливо я възбуждаше…

— Моля те, Вон, иди си…

Пулсът й беше учестен, гърлото й пресъхна. Думите не прозвучаха категорично, а и може би не й се искаше да звучат така.

— Не, Ким!

Изведнъж устата му се наведе към нейната. Докосна я нежно и бавно. Несигурно и колебливо, сякаш да опита вкуса й. Ким не се опита да му попречи. Тялото й не се подчиняваше на разума. Устните й леко се разтвориха. Едва успя да разпознае изплашения звук, който излезе от собственото й гърло. Вон я притисна още по-плътно.

„Господи, помогни ми, как го желая и как се… ужасявам.“

Топлина заливаше тялото й на вълни, ръцете й се обезсилиха, усети езика му в устата си.

Чувстваше се като нощна пеперуда, привлечена от измамната красота на горящия огън. Страхът я връхлиташе неудържимо, но хипнотичното изкушение на желанието и страстта притъпяваха всеки негов изблик. Ръцете му загалиха гърдите й. Прилив на неземно удоволствие, по-силно от всичко досега, я разтърси цялата. Зърната й се уголемиха и втвърдиха. „Господи, колко съм се заблуждавала. Сексът винаги ми е липсвал…“

Вон извади езика си и обсипа с целувки лицето й. Усети топлия му дъх, когато устните му докоснаха меката извивка на ухото й. Сърцето й диво подскачаше. Дишаше бързо и на пресекулки.

Той се отдръпна неочаквано.

— Не мога да повярвам, че това е толкова хубаво… Хайде да се махаме от тази кухня.

Още преди тези думи да достигнат до замъгленото й съзнание, Вон я вдигна на ръце и я понесе. Когато преминаваше през дневната, той видя как стихва възбудата й и колко болезнено изживява всичко. Можеше да прочете всички емоции по лицето й, като в отворена книга. Страх, изненада, отчаяние, покорство. Не можеше обаче да разбере, защо преживява всичко това. Учестеният й пулс, набъбналите й гърди показваха, че тя също го желае. Качваше се вече по стълбите, когато резкият й глас го стресна.

— Вон, пусни ме! Мога да вървя и сама!

— Няма да стане. Ким. Не обичаш ли да те носят?

— Само през прага на църквата.

Влязоха в спалнята и се приближиха до леглото. Очите й се изпълниха с тревога и притеснение.

— Моля те, пусни ме, не знаеш какво правиш.

Той затвори устата й с целувка и я положи нежно на кревата. После бързо откопча и свали сандалите й. Седна до нея и започна да изследва с език чувствителната кожа зад ухото й. Ким се опита да протестира, когато ръката му се зае да разкопчава копчетата на блузата й, но Вон й прошепна нещо и тя се предаде.

Блузата се разтвори и това, което видя, го очарова.

Розов полупрозрачен сутиен покриваше красивите хълмчета на гърдите й. Свали първо блузата й, а после сутиена, и започна да докосва с устни набъбналите им зърна. Ким въздъхна и зарови пръсти в косата му, притискайки го по-силно към себе си. Помогна му трескаво да разкопчае полата й и да я изхлузи през бедрата й. Бикините й бяха същия цвят като сутиена. Тънката прозрачна материя подчертаваше прекрасните й форми. Нова гореща вълна премина през слабините на Вон. Чувстваше, че е максимално възбуден. Изправи се бързо и свали ризата си. Ким отвори очи, за да го наблюдава. Той разкопча колана и се освободи от панталоните си. Останал само по слип, бавно се отпусна до нея. В погледа й, освен страст и желание, откри и любопитство. Това малко го притесни и не избърза да свали слипа си.

Дланите на Ким го помилваха плавно по гърба. Гладката му бронзова кожа я възбуждаше неимоверно. Топлината на тялото му я изненада. Когато Вон сваляше ризата си, откривайки мускулестото си тяло, очакваше, че то ще бъде студено като мрамора, от който сякаш бе изваяно. Всичко в него бе перфектно. Добре оформени твърди гърди, широки рамене, стегнат ханш. Не беше много окосмен, с изключение на русите косъмчета по средата на гръдния му кош. Прекара ръка по плоския му корем и той почти подскочи. „Нима е толкова чувствителен към моите ласки, колкото аз към неговите?!“

Вон развърза плитката и разпръсна с пръсти косата й. Ким доближи лицето си, за да усети отново приятната топлина на гърдите му. Миришеше на хубаво. Имаше приятен мъжки аромат. Без съмнение, Вон бе най-привлекателният мъж, когото бе срещала. Но нали й бе в характера да избягва контактите с мъже от неговия тип. Кен бе симпатичен, но не можеше да се сравнява физиката му с тази на Гарет. Кен винаги щеше да си остане в спомените й като добър и любящ съпруг.

„Господи, какво ми става? Аз съм в леглото с мъж, за когото сигурно мечтаят поне една четвърт от жените в щата, а си мисля за покойния си съпруг…“

Дланите й в унес галеха и изучаваха тялото му. Вон наведе глава, устните му докоснаха гърдите й, а после загриза зърната им. Ким застена от удоволствие. Дълго… прекалено дълго бе живяла без това…

„Вон покри устата й с целувки. Ръката му навлезе под ластика на бикините й, галейки русото венерино хълмче, търсейки я. Влагата прииждаше между бедрата й. Вон внимателно пролази с пръст в утробата й. Все още беше тясна, но ласкава като кадифе, тръпнеща от нетърпение.

Той изхлузи бикините й и започна да изучава тялото й с език и устни. Тишината бе нарушена от дълбоките стонове и въздишки на Ким. Напрежението й вече приближаваше връхната си точка, когато Вон свали слипа си и плавно разтвори бедрата й. Целуна я силно и, притискайки се към нея, бавно започна да прониква във влажните й недра. След няколко тласъка тя изохка от болка.

— О, моля те, скъпа, отпусни се…

— Аз… съжалявам. Не съм го правила от две години…

Треперещият й глас подсказваше, че може да се разплаче всеки момент.

— Шшт. Господи, защо ми се извиняваш? Успокой се.

Вон напрегна волята си, за да овладее желанието и страстта си. Без да излиза от нея, започна да гали лицето и косата й.

— Успокой се, всичко е наред.

Бавно, сантиметър по сантиметър, започна да напредва навътре. Инстинктивно Ким му помагаше, извивайки ханша си.

— Ти да не си девствена? Как си могла да се въздържаш толкова години?!

Ким не му отговори. Пръстите й се впиха в гърба му, притискайки тялото му по-плътно и по-плътно към нейното, докато той най-накрая проникна докрай в нея. Ким застена и обви с крака кръста му, за да приеме по-дълбоко мощните му тласъци.

Няколко минути по-късно Вон усети, че нещо се е променило. Ким все така стенеше, но в стоновете й имаше някаква разлика. Искаше му се да открие каква е, затова се опита да забави ритъма, но вече бе твърде близо до оргазъм. С още няколко мощни движения го достигна, почти едновременно с Ким. Или поне така му се стори…

Сърцето му бавно се успокои. Отпусна, се на една страна до нея и нежно започна да отмахва косата й от лицето:

— Защо имитира, че имаш оргазъм?

Тя се надигна и го погледна учудено.

— Как… защо мислиш така?

— Не съм много сигурен, но ми се стори, че само се преструваш.

Ким се отдръпна от него, зави се в одеялото и впери очи в прозореца.

— Винаги съм го правила.

Нямаше сили да го погледне.

— Не исках никой да разбере, че съм фригидна. Че не мога да изживявам… Винаги ми е било по-лесно да се преструвам.

Вон си спомни страстната, жадна за любов жена, която допреди малко бе в прегръдките му. Не, тя не би могла да е фригидна. За да не може да достига до оргазъм, сигурно имаше причина.

Изправи се на лакти и се взря в лицето й.

— И ти никога не си…

— Не…

Имаше нещо, което криеше. Професионалният нюх му го подсказваше.

— Да не си била изнасилена?

— Не, не съм.

— Ами какво има тогава, кажи ми?

— Ти ще излезеш голям любопитко.

— Винаги съм бил.

Настъпи мълчание.

— На никого не съм разказвала това… Дори и на Кати, най-добрата ми приятелка. Но може би е дошло време да го направя — Ким вдигна очи към него и се усмихна. — След като ти си първият мъж, който откри това…

Отново настъпи мълчание. Ким още се двоумеше. «Дали да му кажа? Узнавайки за това, той става твърде опасен. Когато си поиска, може да ме нарани така, както никой друг досега.» Но някакъв вътрешен глас й казваше, че може да му вярва. Господи, дано не правя грешка!“

— Бях на шестнадесет… Казваше се Гейдж. Беше две години по-голям. Звездата по футбол в нашето училище. Един такъв мускулест, наперен. Когато те видях за пръв път, много ми заприлича на него. Както и да е, излизахме заедно няколко месеца. За него вероятно не съм значела нищо, защото той можеше да има, което момиче си пожелае. Но аз бях глупава и си мислех, че той ще бъде първият и единствен мъж в живота ми. Гейдж ми отне девствеността. Първият път ми хареса, но бях очаквала повече… Извинявай, май ще имам нужда от цигара.

— Вземи си, в джоба на ризата ми са.

Ким се пресегна и извади пакета „Кемъл“. Лицето й бе изопнато от напрежение. Тези спомени все още й причиняваха болка. Загърна се в одеялото, стана и се приближи до стената, където висяха снимки на отдавна починали нейни роднини. Остави пакета цигари на масата до гардероба и погледна към него, макар че едва ли го забелязваше.

— Да, докъде бях стигнала… Реших, че сексът не е нищо особено. Нямаше ги „фойерверките“, които очаквах. Но използвах секса, за да задържа Гейдж при мен. Не допусках, че такава връзка няма никакво бъдеще. Хиляди пъти съм се питала, как съм могла да излизам и да спя с него. Та той не заслужаваше и един ден да бъде с мен. Но тогава сигурно ме е карал да се чувствам като по-голяма, като възрастна, а аз имах нужда от това.

Ким замълча и оправи косата, падаща по лицето й.

— Неговите приятели не ми харесваха. Не бях от тези момичета, които прекарваха цели нощи по купони. Не исках да излизаме с тях, нито дори да ги виждам, независимо колко настояваше той. И понеже удовлетворявах всичките му сексуални желания, Гейдж все по-рядко и по-рядко се включваше в компанията им. Срам ме е като си спомня, каква глупачка съм била.

— Не мисля, че трябва да се срамуваш. Всички сме извършили неща, от които после не сме горди. Такъв е животът.

— О, недей използва тези изтъркани фрази. Каквото и да кажеш, няма да промениш начина, по който се чувствам. Както и да е… Един ден се срещнахме, както обикновено. Гейдж ме заведе в гимнастическия салон. Часовете бяха свършили и бе съвсем тихо. Отидохме в задната част, където държаха дюшеците и другите уреди. И… и той ме съблече. Започна да ме възбужда, само така… нали разбираш… Господи, мислех, че ще ми е по-лесно.

Ким се облегна на гардероба. Мразеше Гейдж толкова, колкото и спомена за себе си оттогава. „Как съм могла да бъда толкова наивна?!“ Не й се мислеше за това, но вече бе започнала да му разказва. Всичко се превръщаше в истинско мъчение.

— Обикновено, преди да се любя, той ме възбуждаше за съвсем кратко време. Смятах, че това е в реда на нещата. Но този път Гейдж бе различен. Любовната ни игра продължи сякаш безкрайно. Сигурно е било повече от половин час. Започнах да усещам неща, които дотогава не бях усещала. Може би за първи път исках искрено той да прави любов с мен. Трябва да ме разбереш, че тогава съм била неопитна и… срамежлива. Опитах се да покажа на Гейдж, че съм готова. Целувах го, притисках тялото му в моето. Но той сякаш не ме забелязваше. Изведнъж ми прошепна: „Кажи ми какво искаш, скъпа. Кажи, че искаш да те любя.“ Мислех си, че тези думи ще го възбудят още повече и затова не се замислих изобщо, когато ги изрекох. Аз наистина исках да го направи. Казах му това, което искаше, молех го да ме люби… — Споменът от болката и унижението сви гърлото й. — И тогава Гейдж се изправи и ме погледна по-особено. Аз лежах там, дънките ми бяха свалени, блузата разкопчана, косата разчорлена, а той каза само: „Чао, скъпа!“

Ким потрепери. Сигурно тези две думи означаваха много за нея, защото Вон усети ужаса, с който ги произнесе. Разбра колко страдание е скрито зад това „сбогуване“.

— Изпаднах в шок. Разбрах, че съм измамена, но не знаех какво може да е направил. Всичко премина през главата ми. Едва като излизаше от салона, чух как изключи касетофона, скрит в чантата му.

Направил го бе заради приятелите си. Явно са го подигравали, че някаква си кучка го върти на пръста си. Били се обзаложили, че той винаги може да си тръгне, дори ако го моля да прави секс с мен. И спечели. Надявал се е, че ще го разбера, че ще го оправдая, след като е възвърнал самочувствието си. Никога не можа да разбере какво ми е причинил…

Вон я гледаше как крачи напред-назад из стаята. Разбра колко мъка е преживяла през детството си. Бе избягала от ужаса след смъртта на баща си, за да намери срама и унижението в училище.

— И след това… оттогава, достигна ли до този момент, когато съм само на секунди от оргазъм, нещо се прекършва в мен. Все едно, че някой натиска бутон. Всичките ми чувства умират, нищо не остава… Никога след това не съм молила мъж за нещо…

Ким изрече тези думи толкова тихо, че те едва се чуха. Учуди се дори, че ги е казала.

Вон прехапа до болка устни, безсилен да направи нещо, за да й помогне. Ако можеше да се добере до онзи мръсник, с удоволствие би му извил врата. Това засега изглеждаше невъзможно, затова си обеща следващия път, когато се любят, тя на всяка цена да изживее оргазъм.

Разбира се, ако имаше следващ път…

 

Бяха се сбогували с Вон преди един час. Ким вече се обвиняваше, че му е казала. Изчерви се от неудобство. „Как може да съм толкова глупава?! Няма ли отново да съжалявам след няколко години? Какво ли си е помислил за мен? Как ще го погледна отново в очите? По-добре да не го срещам, освен ако е неизбежно.“ Изведнъж подскочи от изненада, когато големият стенен часовник удари един часа. Вибрациите от звъна му още отекваха, когато си спомни нещо. Вон бе й споменал, че може би времето има особено значение за убиеца. Зави се по-плътно с одеялото и тръгна надолу към кухнята. Макар че къщата бе осветена и Вон седеше вън в колата си, не се чувстваше спокойна. Едва ли щеше да заспи и тази нощ. Досега никога не бе страдала от безсъние. Може би това се дължеше и на големите дози кофеин, които напоследък поглъщаше без мярка. Отвори хладилника и извади бутилка „Севън ъп“ и пакетче пуканки. Отпусна се на дивана и реши да погледа телевизия. Надяваше се да открие някой достатъчно скучен филм, от който да й се доспи. Нямаше програмата, затова взе дистанционното управление и започна да сменя каналите един след друг. Намали звука, защото рекламите както винаги бяха с няколко децибела над нормалното. Първият филм, на който попадна, бе с Линдси Вагнер в главната роля. Героинята й бе преследвана от тълпи оживели трупове, опитващи се да я привлекат в техния свят. След не повече от минута смени канала. Най-накрая се спря на поредния епизод от „К-9“. Беше го гледала преди година и нямаше какво толкова да я разтревожи. А и от всички филми той се оказа с най-малко изстрели и насилие.

Вече се бе увлякла във филма, когато неочакван звън наруши тишината. Звукът я изненада и разля част от газираната напитка върху ръката си. Вече бе почти седмица тук, а телефонът звънеше за първи път. „Кой ли може да е по това време?!“ Ядосано се избърса и се протегна да вземе слушалката.

— Ало? Кой е? Ало?

— Здравей, Кимбърли.

Беше дрезгав, неприятен глас. Напълно непознат.

— Кой сте вие?

Настъпи мълчание и Ким понечи да затвори апарата.

— Отмъщението е мое. Аз нямам име. Наричат ме Господарят на смъртта.

Ким замръзна. Стисна слушалката толкова силно, че ръката й побеля. Отново мълчание, а после — странен съскащ смях. Макар и парализирана от страх, тя намери сили да попита:

— Защо правите това?

— Ти я почувства, нали, Кимбърли? Усети нейната ледена целувка. Те са приятелки със Смъртта. Името й е Опасност.

Ким потрепери ужасена, но гневът, който я обхващаше, бе по-силен.

— Кажете ми, защо правите това?! — настоя с равен тон.

— Не исках да си мислиш, че съм те забравил. Аз никога не забравям, Кимбърли. Запомни това.

Линията прекъсна и настъпи тишина. Зловеща тишина.