Кристин Мичълс
Целувката (20)

XIX

Вон бе закарал Ландън и Уилма в града и току-що се беше прибрал. Двамата с Ким бяха започнали да приготвят вечерята, когато вратата на кухнята се отвори.

— Здравей, Лиз.

— Здравейте.

— Лиз, Ким каза ли ти нещо за Ландън?

Тя остави на масата чантата с покупки.

— Не, но това дете ми прилича на мой внук. Така ли е наистина?

Вон пъхна ръце в джобовете си.

— Да, така е. Точно за това исках да поговорим. — Обърна се към Ким. — Ще ни извиниш ли за момент, ще отидем в дневната.

— Разбира се, аз ще довърша тук.

— Благодаря ти, няма да се бавим.

Хвана ръката на Лиз и я поведе. Тя седна на дивана, а Вон остана прав.

— Не знам как да започна.

— Като за начало, можеш да ми обясниш как си успял да запазиш в тайна сина си и защо си го направил?

За втори път от няколко седмици на Вон се наложи да разкаже историята на връзката си с Дорийн.

— И затова никой не разбра, че Ландън е мой син. Точно тук е мястото да ти кажа, че искам да ми направиш голяма услуга — завърши повествованието си.

— Слушам те.

Той нервно кръстосваше стаята.

— Знаеш ли, доста мислих за това. Вече сме много близо до убиеца — може всичко да се случи и детето ще остане сирак. Ти нямаш документи, за да докажеш, че съм твой син и Ландън ще бъде даден за осиновяване. Аз не искам това да стане. Уилма е силно привързана към него, но вече минава седемдесетте. Затова ти предлагам, ако си съгласна, да подпишем необходимите документи и да му станеш настойник. Какво ще кажеш?

— Разбира се, че съм съгласна. Той е прекрасно дете, а е и мой внук.

— Чудесно. Вече съм приготвил всичко, ще извикаме само Ким като свидетел.

Лиз се намръщи.

— Вон, случило ли се е нещо?

— Защо?

— Защо си се разбързал? Защо си подготвил тези документи точно днес? Усещаш ли нещо?

Лицето й побледня.

— Лиз, успокой се. Много прибързано си правиш изводи. Нали ме предупреди, че трябва да съм подготвен. Вече не бива да мисля само за себе си, а и за Ландън.

— Само това ли е?

— Да, нищо друго.

— Слава Богу. Помислих си, че предчувстваш нещо. Не мога да си представя как ще живея, ако те загубя, след като съм те търсила толкова години.

— Не се тревожи за това, но има нещо по-важно. Подозирам, че Ким е в голяма опасност през следващите 36 часа. Аз няма да напускам къщата. Друг полицай ще охранява отвън, както обикновено. Ще бъдем нащрек и ще го очакваме. Но все пак на няколко пъти убиецът успя да се промъкне.

— Не разбирам, защо ми казваш всичко това?

— Мисля, че не е много безопасно за теб да оставаш тук.

Вон забеляза, как изражението на лицето й се промени.

— Виж, няма защо да спорим излишно. Затова и искам ти да си настойник на Ландън, защото ще бъдеш на безопасно място. Веднъж вече пострада и твоите способности нищо не ти помогнаха. Има ли смисъл да се излагаш на излишна опасност? Ако той влезе отново тук, искам да знам, че трябва да се погрижа само за Ким. Разбираш ли ме?

— Разбирам те. Ще си наема стая в хотела.

Вон нежно погали ръцете й.

— Благодаря ти, Лиз.

 

Черни буреносни облаци придойдоха от планината и навън изведнъж притъмня. Лиз бе събрала багажа си и бе заминала в хотела.

Двамата вечеряха мълчаливо, всеки потънал в собствените си мисли.

Горещият въздух беше застинал. Нито една тревичка не помръдваше. Небето се осветяваше от светкавици, а последвалите ги гръмотевици отекваха като далечни барабани. Ким изохка, когато за секунда електричеството изгасна. Вон побърза да хване дланите й.

— Всичко ще е наред.

— Знам, не се страхувам, щом си тук.

Тя не мислеше повече за бурята. Това беше първото им докосване след онази вечер, когато му бе гостувала в неговата къща. Пръстите му описваха нежни кръгове по дланите й. Едва сега разбираше как й е липсвала дори тази малка нежност.

Навярно трябваше да мисли, че животът й е застрашен, че трябва да търси спасение. А мислеше само за него, искаше да се люби с него; отново да усети силното му тяло до себе си. За момент дори се смути от неконтролируемото си желание. Не отиваше ли твърде далеч — още една крайност в друга. От пълно въздържание почти до нимфомания. Искаше да го вкара в леглото си, но все още, без да му дава отговор за бъдещето на тяхната връзка. Не се чувстваше готова да вземе категорично решение, а и навярно се плашеше от риска, който бе поела.

Освободи леко ръката си и се изправи. Заобиколи масата, застана зад гърба му и започна да масажира широките му рамене.

— Много си напрегнат.

— Ким, какво правиш?

— Помагам ти да се отпуснеш.

— Това значи ли, че си мислила за нашия разговор от предишната вечер?

— Мислих, но нищо не съм решила.

Вон хвана китките й и я притегли към себе си.

— Обясни ми, Ким, какво чувстваш?

— Харесва ми да бъда с теб.

— В какъв смисъл?

Той я сложи да седне на коляното му.

— В целия смисъл.

— Но ти все още не искаш да кажеш, че един ден би могла да ме обичаш?

— Не мога да го направя. Имам чувството, че в следващия момент могат да те убият.

— А нима мислиш, че любовта може да се управлява?

— Не, със сигурност не може. Затова и реших да оставим нещата такива, каквито са си в момента, но да продължим да се наслаждаваме един на друг.

— А, така ли било? Ударил те е хормонът и имаш нужда от някой нещастник. А после „Довиждане, ще ти се обадя, когато се пенсионирам, да си побъбрим!“

— Няма защо да си толкова вулгарен. Мисля, че и на теб ти харесваше секс без обвързване. Нали такива сте повечето мъже, какъв ти е проблемът?

Вон стисна челюсти, избута я от себе си и се изправи рязко.

— В началото ми харесваше, но този период отмина. Вече доста време сме заедно и започвам да се интересувам какви са чувствата ти към мен. Има ли нещо повече от физическо привличане?

— Съжалявам, но не мога да ти отговоря.

— По-добре кажи, не искам да ти отговоря.

— Както желаеш.

— И нищо друго няма да добавиш?

— Мисля, че няма какво.

Ким усети, че главата започна да я боли от този напълно безсмислен разговор. Отиде на мивката и се зае да почиства мръсните чинии. Вон се приближи и започна да й помага мълчаливо.

— Това не е твоя работа, шерифе. Работата ти е да ме охраняваш.

Той направи кисела физиономия.

— Лека нощ, мис Танас.

Тътенът на гръмотевицата усилваше напрежението във въздуха.

— Няма ли най-после да завали?! — промърмори Ким. Винаги бе обичала дъждовното време, но това очакване й действаше изнервящо.

 

Той спеше. Някъде във вътрешността на къщата часовникът удари един часа. Познатият звук го накара да отвори очи. Пое си дълбоко дъх, за да прогони напълно съня. „По дяволите! Как съм допуснал да заспя?!“ Можеше много лесно да го хванат. Ставаше твърде самонадеян, а това водеше и до грешки. Все още ядосан на себе си, се изви под леглото и се приготви да се измъкне. Изведнъж си спомни, че не беше чул гадателката да се прибира. „Къде ли е отишла?“ Друг път винаги я усещаше. Опита се да чуе дишането й, но в стаята цареше тишина. „Е, сигурно на стария Рей пак му е излязъл късметът.“

Измъкна се и тръгна към вратата. Гръмотевиците му пречеха да долови другите шумове в къщата. Спря се и отново се ослуша. Нищо. Отвори джоба на якето си и извади чифт гумени ръкавици и найлонов плик. Тръгна на пръсти към кухнята. Оставаха му само пет-шест крачки дотам, когато интуицията му подсказа, че нещо не е наред. Залепи се до стената и внимателно огледа дневната. В началото не видя нищо, но после се чу въздишка и някой се размърда на дивана. С изненада установи, че това е Вон. Не очакваше той да е тук, след като друг негодник пазеше отвън. Вече знаеше, че двамата с Ким спят заедно. „Какво ли прави сега в дневната?“ Устата му се разкриви в усмивка. „Сигурно е сгазил лука и тя го е пратила по дяволите. Е, така само ще ми помогне да направя живота му по-интересен.“ Влезе крадешком в кухнята, отвори хладилника и остави съдържанието на плика. „Готово!“ Усмихна се отново, представяйки си реакцията на Вон. Сега, когато беше вече успял, всичко му се видя лесно. Прекалено лесно.

 

Зазоряваше се. Небето се изчистваше от буреносните облаци. Вон се протегна и потри с ръка подутите си очи. Не бе успял да заспи през цялата нощ. Мислеше си за Дорийн, за Ким, за Ландън. Успокояваше се, че дори Ким да си отиде, вече нямаше да е сам. Имаше син, имаше майка… роднини, брат, сестра.

Изправи се, прозя се шумно и тръгна към прозореца. Джордан се виждаше как пуши в колата си. Реши да направи кафе и да занесе и на него.

Приготви кафе машината и отвори хладилника, за да вземе мляко. Тогава я видя. Черна роза, поставена на лист хартия. Наведе се да прочете написаното:

О, Земя!

Зашиеш тежко очите нейни.

Затворени навеки да останат.

Да не остане нито звук.

Тъмнина по-чиста

и от летен ден.

Тишина по-музикална

и от всяка песен.

Дори и нейното сърце

ще спре да бие.

Докато настъпи утрото на Вечността.

Тогава и покоя й не ще започне

или свърши.

Но нека!

Юмруците му се свиха. Това беше един от любимите стихове на Ана Ървинг, „По дяволите, Койд отново е идвал!“ Облегна се на стената и се опита да раздвижи мозъка си. „Ким!“ Хукна към спалнята й, вземайки стъпалата по две наведнъж. Само за няколко минути през нощта се беше унасял в дрямка и може би точно тогава Койд се бе промъкнал. Спря се за миг, за да успокои дъха си. Не искаше да я плаши излишно. Отвори безшумно вратата и надникна със свито сърце. Ким спеше. Въздъхна облекчено и около минута наблюдаваше спокойното й лице.

Слезе в кухнята и си наля чаша кафе. „Как ли е успял да се промъкне Койд?“ Поклати ядосано глава. Това едва ли беше толкова трудно. В тази огромна къща винаги можеше да отвори врата или прозорец, без никой във вътрешността да разбере това. А и снощи гръмотевиците бяха заглушавали всеки друг шум. Охраната отвън се бе оказала безсмислена. Вероятно Койд идваше пеш, заобикаляше и ставаше невидим за полицая отпред. Дори и да накараше хората си да патрулират в кръг, Койд просто щеше да ги изчака да отминат и тогава да влезе. Трябваше му добро полицейско куче, но такива имаше само в школата на Сиатъл.

Наля още една чаша кафе за Джордан. Искаше да обсъди положението с него. Трябваше да спрат Койд, дори още тази вечер.

 

„Какво, по дяволите, става тук?!“ Гледаше невярващо към празната полицейска кола. Очевидно, Вон бе променил методите си. Най-сетне се беше сетил да го направи. Усмихна се доволно — обичаше новите неща и предизвикателството. Внимателно изучаваше осветените прозорци. Виждаше Джордан Хол, седнал на дивана в дневната. Оттук не можеше да открие къде е Вон, но проследявайки погледа на Джордан, се досети, че навярно седеше някъде срещу него. Спалнята на Ким бе тъмна. „Нима тя спи? Защо не ме очаква? Май твърде много разчита на своя любовник, шерифът Вон Гарет! Нали й доказвах на няколко пъти, че нищо не може да ме спре. Сляпа ли е, не го ли вижда? Е, съвсем скоро ще се увери за последен път в глупостта и невежеството му…“

За няколко минути се концентрира върху плана си при променената ситуация. Провери оръжията си. Свали предпазителя на 9-милиметровия „Берета“. Намръщи се, защото никога не бе обичал пистолетите. Според него, само най-големите глупаци убиваха с пистолети. Любимото му оръжие си оставаше ловджийския нож, но тази вечер бе приготвил изненада.

Единственият проблем беше, че нямаше добър заглушител. Бе опитал няколко модела, но никой не бе показал добри резултати. Или звукът си оставаше силен, или куршумът летеше с голямо отклонение. Усмихна се, когато си спомни за заглушителите от криминалните филми. Там се чуваше само лек пукот, но това си бе трик на кинаджиите, а не реалност.

Огромна светкавица освети цялата къща и се наложи бързо да залегне. Това беше доста неприятно, защото лесно можеха да го видят. Бавно се промъкна към верандата, използвайки за прикритие храстите. Извади необходимия ключ. Още първия път, когато влезе тук, си бе направил дубликати от всички ключове. Сигурно слабоумието на Вон му пречеше да разбере как влиза, без да бъде забелязан.

Вече имаше готов план. За съжаление, Гарет веднага щеше да последва Ким. Двамата щяха да умрат почти едновременно, а толкова му се искаше неговото наказание да е последно. Щеше да е интересно как ще преживее загубата на любимата си Кимбърли. Но нямаше друг избор. Дали днес или другия месец, Вон вече бе осъден на смърт. Пък и защо да не умрат заедно, нали са любовници. „Ще завържа китките им ведно, за да посрещнат едновременно гнева ми. Каква чудесна идея! Защо не го планирах така още в самото начало? Можех да ги оставя за най-накрая. За един достоен епилог. Но сега е твърде късно.“

 

Вече втора вечер притъмняваше прекалено рано. Още от следобед буреносни облаци се заспускаха от планинските върхове. На връщане от работа Рей се бе отбил в магазина и бе взел една видеокасета под наем. Сега двамата с Лиз седяха на дивана, гледаха „Обратна тяга“ и от време на време се пресягаха към голяма чиния с пуканки. Въпреки че филмът изглеждаше интересен, Лиз не успяваше да се съсредоточи. Усещаше, че нещо я дразни, но какво точно — не можеше да разбере. Дали не беше разговорът й с Вон предишната вечер? Сега имаше и внук, за когото даже не бе подозирала. „Не, не е това, нещо друго…“

— Лиз, какво има? Много си бледа, да не ти е зле?

— Няма нищо, изглежда, че времето ме прави нервна.

— Сигурна ли си?

Тя се усмихна и стисна ръката му.

— Не се тревожи. Ако има нещо важно, нали знаеш, че ще ти кажа.

— Окей.

Рей обгърна рамото й и отново се загледа в екрана. Лиз също се опита да следи филма и дори за момент се увлече. Но когато посегна да си вземе пуканки, нещо в главата й избухна. Ръката й събори чинията. Рей я питаше нещо, но изобщо не чуваше гласа му.

Една след друга в съзнанието й нахлуваха сцени, сякаш от филм на ужасите. Джордан и Вон лежаха в локви кръв. Ким стоеше в спалнята си и пищеше от ужас. От мрака излизаше мъж с огромен нож в ръка. Вдигна я и побягна през тревите. Отнасяше я вкъщи. Катедралата. Процесия от хора, облечени в черно. Погребваха някого, поставен в бял ковчег.

— Лиз? Чуваш ли ме? Какво става?!

Тя скочи бързо на крака.

— Вон, Ким… да тръгваме!

Не успя да довърши думите си. Тялото й изискваше сякаш повече кислород от необходимото.

— Да тръгваме, Рей! Бързо, той е там!