Кристин Мичълс
Целувката (2)

I

Всички мъже, които обичаше, бяха убити. Тя осъзна жестоката реалност. Това ли значеше да си роден без късмет?

Беше на тринадесет, когато видя баща си ограбен и пребит до смърт, малко след като бе затворил магазина си за авточасти. Убиецът така и си бе останал неразкрит. Преди две години бе загубила мъжа си Кен, офицер от полицията в Сиатъл. Стреляли по него при опит да разреши спор между съпрузи. Мъжът, който го бе убил, след това сам си бе пръснал черепа. Сега братовчедът й Трент беше убит в нейното родно градче, Лилоут Крийк, а убиецът му все още се намираше на свобода.

Вълна от скръб и безнадеждност сграбчи сърцето й. Когато научи ужасната новина, се бе затворила в банята и бе плакала, докато очите й се бяха подули и пресъхнали. Огромният облак на печал и гняв, който я беше обзел тогава, сега се превръщаше в малко ледено късче дълбоко в сърцето й.

Скоро трябваше да пристигне в Лилоут Крийк. Потънала в мисли, шофираше почти автоматично по острите планински завои. Първото нещо, което искаше да направи, бе да отиде до местния полицейски участък. Макар че вече беше загубила доверие в полицията след смъртта на баща си.

Ким стисна зъби. Чувството на гняв отново я завладяваше. Кракът й неволно се отпусна върху педала на газта. Трент лежеше мъртъв в същия град, където бе убит и баща й. Същият полицейски участък се занимаваше с разследването на убийството. Тази мисъл я караше да се чувства още по-зле. Но този път убиецът трябваше да бъде хванат. Беше се заклела пред себе си и пред паметта на убития си братовчед.

След миг разсейване, Ким почувства, че навлиза твърде бързо в един завой, и рязко натисна спирачките. Поклати глава. По цялото шосе липсваха пътни знаци. Ако не познаваше пътя добре, този коварен завой би могъл да й създаде големи неприятности. А върхът на досадата бе огромната табела „Добре дошли в Лилоут Крийк“, разположена точно на това място.

Ким се стараеше да избягва родния си град. Преди седемнадесет години заедно с майка си го бе напуснала и само няколко пъти беше посетила роднините си. Връзката между нея и братовчедите й се бе запазила. Те единствени я посещаваха в Сиатъл. Когато идваше в градчето, почти не напускаше къщата на леля си. Не можеше сама да си обясни, защо правеше това. Само знаеше, че мрази този град. Когато излезеше на улицата всичко, което видеше, й напомняше баща й. Тези спомени непрестанно я връщаха в нощта, когато бе станала очевидец на смъртта му. Дори годините и сеансите по хипноза не можаха да изтрият ужаса на случилото се. Чувството за вина не я напусна никога. Защо не можеше да си спомни? Защо беше оставила убиеца да й се изплъзне? Ако беше малко по-възрастна, всичко можеше да е различно. Може би тогава нямаше да остане безмълвна, а да помогне на полицията.

Умишлено зави наляво, за да избегне главната улица. Малко след това прекоси моста, от който започваше градчето. Не бе преминала и една пресечка, когато силен звук на автомобилен клаксон я накара да скочи върху спирачките. От ъгъла профуча джип, без изобщо да се съобрази със знака „стоп“. Беше един от джиповете на Картър Ламбърт. Но това, което привлече вниманието й, беше шофьорът. Мъж на средна възраст, когото никога преди не бе виждала. Главата му се подаваше от спуснатото стъкло. Ким потрепери от сблъсъка с очите му — почти нечовешки, бледозелени и студено неподвижни. Изражението на лицето му изобщо не се промени, сякаш нищо не се бе случило.

Ким преодоля вцепенението си и продължи напред. Местният участък на полицията се помещаваше в сградата на градския съд на около две преки от „Джаксън авеню“. Паркира и си пое дълбоко дъх, преди да излезе от колата. Заключвайки я, видя жена, която не беше срещана поне от десет години.

— Лельо Вили! — извика й.

Сякаш за тези години старицата изобщо не се бе променила. Помнеше я все същата още от детството си.

— Здравей, как си, лельо? — подаде й ръка, за да усети болезненото ръкостискане с една от най-силните жени, които познаваше.

Вили носеше мъжка червена риза и сини дънки. Бялата й коса, заплетена на плитка, почти достигаше до кръста й.

Ноктите на ръцете й бяха покрити с крещящ розов лак. Макар че в нея имаше някакъв женски чар, за Ким тя си оставаше една „мъжка“ жена.

Леля Вили вдигна към нея чистите си зеленикави очи и промърмори:

— Ти не си ли момичето на Клейтън? Как ти беше името? Кимбърли, нали?

— Точно така. Само че сега фамилията ми е Танас. Мислех, че вече си ме забравила.

— О, какво говориш, как бих могла да забравя лицето на такова хубаво дете!

С леля Вили всъщност не бяха роднини. Някак си с течение на времето Уилма Нилсен се бе превърнала в „леля Вили“ за голяма част от населението в малкия град.

— Скъпа, жалко, че си идваш по такава причина. Зная колко си близка с Трент и Деидре. Истински съжалявам!

Ким сведе глава. Мразеше някой да й изказва съболезнования или съчувствие. Очите й винаги се пълнеха със сълзи.

— Аз също съжалявам.

— Е, добре, трябва да тръгвам. Отивам да половя риба долу на реката. Ще се видим утре, скъпа.

— До скоро, лельо.

Леля Вили нахлупи на главата си една спортна шапка, вдигна чантата с рибарските си принадлежности и закрачи по пътеката. Макар да изглеждаше доста ексцентрично за своите петдесет години, беше доста жизнена и енергична.

Ким усети, че някой я наблюдаваше. Обърна се и очите й се срещнаха с тези на един полицай от участъка. Отвори вратата и влезе в малка приемна. Посрещна я мъж с неприятно излъчване и телосложение на културист, който й напомни за онези безмозъчни типове, които играеха бодигардове или убийци по филмите. Неочаквано той се усмихна и усмивката промени лицето му.

— Здравейте. Аз съм полицай Люис, мога ли да ви помогна?

— Да. Чудех се дали шерифът е тук.

Мъжът погледна към вратата вдясно.

— Не съм сигурен. И аз току-що пристигнах.

Влезе красива млада брюнетка.

— А, това е Мелиса, тя ще ви помогне.

Без дори да се сбогува, Люис се обърна и излезе от стаята.

Жената седна зад бюрото и пусна дежурната си секретарска усмивка. След това си запали цигара и издиша дим, колкото комин на малка фабрика.

Ким зърна името й върху табелката на сакото й: Мелиса Адамс. „Откъде ми е познато това лице?“

— Ти не се ли казваше Мелиса Джонсън по-рано?

— Сети се най-после, по дяволите! — засмя се брюнетката.

— Е, трябваше ми малко време. Не съм те виждала от ученичка, а тогава косата ти беше на плитки. Няма да забравя в какво се забъркахме през онова лято…

Ким млъкна, като си спомни как приятелството им се бе прекъснало след смъртта на баща й. „Какъв ли по-различен живот щях да имам, ако той не беше убит?“

— Добре… опита се да имитира усмивка, — а откъде дойде фамилията ти, не си спомням мъж на име Адамс.

— Няма как да го познаваш. Кърт се премести тук преди девет години, за да открие зъболекарски кабинет.

— О, не понасям зъболекари.

— Е, той оставя всичките си игли и свредла в кабинета си и не ми прави особено впечатление.

Мелиса млъкна и лицето й помръкна.

— Кими, искам да ти кажа, че много съжалявам за Трент. А и на всички тук също много им липсва…

— Благодаря ти… — Ким избягна очите й и отклони погледа си върху картината на другата стена. — Всъщност, затова съм дошла. Искам да говоря с шерифа. Да знаеш дали е тук?

— Имаш късмет, върна се преди малко.

Изведнъж вратата до тях се отвори. Мъжът, който влезе, се отправи към другия ъгъл, където стоеше кафе машината. Тялото на Ким се вцепени за миг. Само чуваше ритъма на сърцето си. Той сякаш беше излязъл от онези филми за Дивия Запад, където шерифът нахълтва в кръчмата с револвер в ръка и поставя белезниците на мошениците на мястото им. Излъчваше самоувереност, под която сигурно не можеше да се проникне. И макар че беше един от най-привлекателните мъже, които Ким някога бе срещала, от опит знаеше, че типове с подобна външност са арогантни егоисти. Не ги понасяше.

Неволно си спомни кога за първи път бе срещнала такъв. На шестнадесет години се бе влюбила в осемнадесетгодишния Грейдж Лингън. Полъгана от красивата му външност, бе изпитала едно от най-големите си унижения. Стомахът й се сви на топка при този спомен от училищните години.

— Шерифе — обади се Мелиса. — Кимбърли Лейтън е тук, за да говори с теб.

— Танас! — остро я прекъсна Ким. — След това смекчи гласа си. — Извинявай. Фамилията ми е Танас.

— Кимбърли Танас. — Мелиса нарочно наблегна на фамилията й — това е шериф Гарет.

Ким бе успяла да си изработи защита срещу мъже като Грейдж, която сега й влезе в работа. За нея нямаха значение чудесната му фигура, широките му рамене, едрите бицепси или чудесните му здрави зъби, които проблеснаха, когато се усмихна.

— Госпожо Танас, приятно ми е да се запознаем.

Протегна й ръка и Ким се видя принудена да я стисне.

— Шерифе, може ли да говоря насаме с вас? — попита хладно.

— Разбира се, заповядайте, седнете — посочи й стола срещу бюрото.

Гарет носеше униформата, сякаш беше роден в нея.

— Какво мога да сторя за вас? — кръстоса ръце зад тила си.

— Искам да зная, какво точно правите след убийството на братовчед ми Трент.

Думите й прозвучаха остро и Ким вече съжаляваше за това. Макар че не харесваше Гарет, доброто възпитание изискваше да бъде по-учтива.

Той втренчи в нея странните си златисти очи.

— Искате какво…

Гласът му замлъкна неочаквано. Настъпи неловко мълчание, което Ким не се реши да наруши.

— Искам да ви уверя, Кимбърли, че всичко, което може да се направи, е било направено.

— Не ми говорете заучени фрази, шерифе! Кажете ми какво е било направено? Имаше ли заподозрени или очевидци.

— Госпожо Танас, чувствам се обиден от вашето отношение. Мисля, че съм способен да водя следствието по едно убийство. Искам да ви кажа, че аз и моите хора сме готови и на невъзможното, само да открием убиеца. Няма защо да се напрягате и тревожите толкова.

Отговорът му прозвуча като обявяване на словесна война. Ким чувстваше, че губи контрол, и че скоро ще избухне. Инстинктът й подсказваше, че това няма да й донесе нищо. Опита се да изобрази нещо като усмивка.

— Шерифе, моята загриженост е, да не остане по-дълго време на свобода един убиец, поради…

Малко й оставаше да му каже „поради бездействието на силите на реда“. Това едва ли би допаднало на Гарет.

— … поради липса на разбиране между хората от Лилоут Крийк и полицейския участък. Ако желаете, ще ви дам и пример.

— Какво, да не искате да кажете, че има и друго убийство?

— Да, господин шериф. Това на баща ми преди седемнадесет години.

Гарет не отговори веднага, а поклати глава и я погледна с изучаващ поглед.

— Кимбърли Клейтън… спомням си много добре това име.

Ким потрепери леко. „Какво си е спомнил. Кой е всъщност той?“

— Радвам се, че ви поразмърдах паметта — подхвърли саркастично. — Сега ще отговорите ли на въпросите ми, защото не искам да отнемам от безценното ви време. Ако не можете, ще проверявам периодично, дали гледате на делото по убийството като на ваша основна задача.

„Нахалството на тази жена е невероятно.“ Гарет прочисти гърлото си. Вече съжаляваше, че не бе послушал инстинкта си. Отначало бе изпитал симпатия към нея. Тя носеше тясна черна пола и черни обувки с високи токчета. Под свободната й червена блуза напираше чудесният й бюст. Притежаваше излъчване на жена, която открито заявява, че иска да бъде приемана сериозно, и явно беше от този тип жени, които постоянно доказват, че могат да вършат всичката мъжка работа. Гарет познаваше добре тези жени.

Отново погледна очите й, а после елегантните й крака, обути в черен чорапогащник. „И по дяволите, аз съм само един глупак! Добре, че е омъжена“ — помисли си.

— Вижте, госпожо, това, което мога да ви съобщя, е, че моите хора говориха с вашите съседи. Никой нищо не е видял. Затова няма заподозрян в момента.

— С други думи, нямате нищо.

— Е, знаем малко повече, отколкото преди няколко дни, но все още нямаме следа или очевидец.

— Окей. — Ким рязко се изправи. — Благодаря ви, че ми отделихте време, шериф Гарет. Ще ви се обадя отново… в скоро време.

На шерифа му бе омръзнал саркастичният й тон, затова този път не си премълча.

— Ще ви дам един добър съвет. Следващият път, ако искате да говорите с мен, направете го по телефона.

— Не съм си и помислила друго, шерифе.

— Чудесно. Не искам този град да страда от още едно убийство. Заслужено или не…

Ким го стрелна със студен поглед.

— Това заплаха ли е?

— Довиждане, Кимбърли — процеди той през зъби.

 

Ким излезе от участъка и скоро шофираше към къщата на леля си, разположена на хълма над градчето. Ръцете й още трепереха от яд. Знаеше, че се бе държала доста грубо, но това бе единствената форма на самозащита срещу мъже като Гарет. Пред такива типове често изпускаше контрола над нервите си. За нейно съжаление, такъв бе се оказал и съпругът на братовчедката й, Кайл Уорд. Дори в присъствието на Деидре, не криеха взаимната си неприязън. Но през последните дни Ким бе променила малко мнението си за него. Кайл беше поел отговорност, може би за пръв път в живота си, и бе организирал всичко необходимо за погребението на Трент. Леля й не би могла да се справи сама.

Кайл бе успял да развие собствен бизнес с мъжко облекло, а това в такова малко градче беше истински успех.

Ким също търгуваше с облекло и имаше неголям бутик в Сиатъл. В момента той й носеше повече проблеми, защото нейната съдружничка Кати бе заминала на почивка в Калифорния. Загуби цял ден, докато успее да я открие. Заедно взеха решение да затворят магазина за няколко дни, което в разгара на туристическия сезон си беше чиста загуба. Добре, че Кати се бе съгласила да прекъсне отпуската си и да се върне в Сиатъл.

Кимбърли зави към къщата на Вивиан Фарис и паркира до стария гараж. Това място сякаш не се променяше с времето — всичко си беше по старо му. „Още една къща, пълна с болезнени спомени!“ Защо не можеше да премести всичките си роднини в друг град. Някой наблизо до Сиатъл, някой друг град, който не се казваше Лилоут Крийк.

Нощта премина мъчително бавно. Погребалната служба и самото погребение — още по-бавно. „Господи, горкият Трент!“ Миризмата на прясна пръст завладяваше изцяло сетивата й. Ким се опита да я изолира като се концентрира върху аромата на мокри борови иглички. Застанала на ръба на пресния гроб, чувстваше как не издържа и започва да ридае. „Не, аз няма да плача отново. Не и пред толкова много хора!“ С крайчеца на подутите си очи забеляза свако си Джейк, който се беше отделил от всички. Изненада се, че той е тук, защото отношенията между него и семейството му бяха определено лоши.

Братовчедката й Деидре се придвижи напред, подкрепяйки с ръка майка си. И двете сложиха цветя върху ковчега. Ким си помисли, че и нейната собствена майка от уважение би трябвало да дойде на погребението. Но тя, след като се бе омъжила повторно, се бе преселила да живее в Австралия. Вчера бе пристигнала съболезнователната й телеграма.

Силен, сърцераздирателен плач отекна в мъгливото утро. Кимбърли пристъпи с намерение да подкрепи леля си, но усети, че някой леко я оттласна встрани. Свако й Джейк прегърна бившата си съпруга. Това беше първата им среща от може би пет години раздяла. Ким сведе глава. Мъката и разочарованието я смазваха и се чувстваше напълно обезличена.

Тежестта лежеше върху сърцето й като камък. Потърси с поглед нещо, което да я откъсне поне за момент от нещастието. Опита да се концентрира върху капчиците роса по тревата. През нощта беше валяло. Тъмна завеса от облаци все още прикриваше лятното небе. Няколко слънчеви лъчи се показаха и локвичките заблестяха с всички цветове на дъгата. Тази проста красота я накара да се почувства по-добре.

Беше неин ред да се прости с Трент. „Господи, как мразя погребенията!“ С усилие на волята пристъпи и постави карамфили върху ковчега му. Братовчед и обичаше карамфили. Глупаво бе да се каже това за един мъж, но си беше истина. Трент никога не го бе признавал, но всички знаеха. Това бяха цветята, които той подаряваше, и които очевидно го правеха щастлив.

Когато завършваше училище Ким бе получила от него огромен букет червени карамфили. Усмихна се през сълзи, когато си спомни за това.

— Сбогом, Трент, благодаря ти за всичко… — прошепна.

Онемя, след като се чу да изрича тези думи. Безвъзвратно бяха отминали безгрижните дни на детството им, когато тя, Трент и Деидре не се разделяха. Всичко бе свършило след смъртта на баща й. Майка й, ужасена, бе събрала най-необходимото и двете бяха заминали за Сиатъл. Потънала в спомена си, Ким не бе забелязала, че задържа процесията. Някой леко я докосна и тя се отстрани. Заедно с Деидре и майка й тръгнаха бавно към редицата паркирани автомобили. Свако й Джейк вече потегляше със своята кола.

Слънцето най-после проби сивите облаци и плисна ярка светлина. Червеникава катеричка направи няколко изумителни скока върху боровете. Погребението завършваше и хората си тръгваха на групи, като говореха помежду си. „Животът продължава“ — помисли си Кимбърли.

— Мисис Фарис!

Шерифът Гарет се приближаваше с бързи стъпки. Макар че днес той изглеждаше по-различно, за Ким това нямаше особено значение. Не носеше униформа, а елегантен сив костюм и черна риза. Русата му коса, малко по-дълга от обичайното за полицай, бе грижливо сресана. Лицето му излъчваше същото самочувствие, както при първата им среща. Ким дори се запита, защо ли е останал в Лилоут Крийк. С такава външност лесно би направил кариера и в далеч по-голям град.

— Мисис Фарис… — Шерифът застана на няколко крачки от тях. — Няма да мога да дойда до вашата къща, затова реших сега да изкажа съболезнованията си.

Кимбърли с изненада откри, че очите му бяха зачервени и помръкнали от скръб. Явно се бе познавал добре с Трент, но братовчед й никога не й бе споменавал за него. Даже фамилията му не й говореше нищо.

Вивиан хвана ръката му.

— Благодаря ти, Вон, благодаря, момчето ми — погледна го втренчено, без да пуска дланта му. — Но най-доброто, което можеш да сториш, е да откриеш убиеца на Трент. Няма да умра спокойна, ако не го направиш. Моля те!

„Вон?“ Малкото му име й звучеше някак познато. Гарет прегърна леко леля й.

— Не се безпокой, ще направя всичко необходимо.

Вивиан кимна и се опита да се усмихне.

— Е, хайде, деца, трябва да се прибираме.

Ким й помогна да седне на задната седалка, след това заобиколи от другата страна на колата. Гарет вече й беше отворил вратата и я гледаше с пронизващите си златисти очи.

— Радвам се да те видя отново, Кимбърли Танас.

Само те двамата знаеха колко саркастична е тази любезност. Ким му отвърна със студена усмивка и тръшна вратата под носа му.

— Ди, можем да тръгваме.

Деидре потегли и, когато излизаха вече от гробището, Ким се обърна още един път, за да погледне мъжа в сив костюм. „Откъде ми е познато това име?“ Изведнъж си спомни. „Та нали имахме Вон Гарет в училище.“ Той беше едно от осиновените деца на Ана Ървинг. Но тогава Вон бе слабо, жилаво момченце с късо подстригана коса и с кожено яке, за което всички знаеха, че е крадено. Ким би се обзаложила, че му е отредено по-голямата част от живота си да прекара зад решетките. „Нима е възможно да настъпи толкова голяма промяна с него. Но все пак, колко хора с името Вон Гарет може да има в градче с размерите на Лилоут Крийк.“

Скоро Кимбърли отклони вниманието си от темата „шерифа Гарет“, защото обмисляше как да си убие времето, което оставаше до нейното заминаване. Престоят й в този град й се отразяваше отвратително.

Надяваше се Деидре да е преодоляла депресията и да започне да се успокоява. Тя беше най-слаба психически и като деца с Трент винаги се грижеха за нея. Бе накарала съпруга си Кайл да вземе двете им деца от детската градина, но след мистериозното убийство на Трент, никоя жена от града не искаше да бъде детегледачка в тяхната къща.

Домът на Деидре и Кайл се намираше на около 7–8 мили от Лилоут Крийк, високо в планината, и всъщност бе по-близо до Калиспел Фолс — малко курортно селце. Ким никога не се беше качвала дотам, въпреки че често я канеха. Може би някой път трябваше да си удължи отпуската и да ги посети. Отношенията й с Кайл не бяха приятелски и имаше чувството, че той е доволен от факта, че не им гостува. Запита се, дали Кайл и Вон Гарет са приятели. По характер и маниери бяха като близнаци.

 

Елизабет Мърфи изохка от удоволствие, когато топлата вода погали уморените й крака. Напоследък те й създаваха проблеми. Дори бе ходила на лекар, за да получи някакво болкоуспокояващо. Проклетият лекар й бе казал, че е добре и ще стане още по-добре, ако спре да се мотае из цялата страна на нейната възраст. След това, разбира се, си бе прибрал чека за хонорара.

Като пътуващ писател и фотограф, Елизабет най-накрая беше постигнала това ниво на самостоятелност, за което винаги си бе мечтала. Пътуваше през лятото, събираше впечатления, а през зимата рисуваше, пишеше материали, откопираше снимки, които след това продаваше на различни издателства. Идеалният живот се нарушаваше само от чувството за самотност, което я обземаше понякога. Горещо желаеше Уолтър да би могъл да се наслади на този живот заедно с нея. Но година, след като и второто им дете се бе оженило, той бе починал. Оставаха му месеци до пенсиониране и често се бе шегувал, че си представял пенсията като огромен, лъскав коледен подарък.

„Каква несправедливост! Защо Уолтър трябваше да умре!“

Лиз се отпусна във ваната. Грижливо пресметнатите й средства позволяваха малки луксове. Вместо обичайното преспиване в микробуса, паркиран на някой къмпинг, бе си взела стая в „Сиатъл Шератън“. Още щом си бе направила резервацията, знаеше какво я очаква: телевизор, меко легло, закуска в леглото — истински рай.

Малко след като излезе от ваната, сушейки косата си, разгъна един брой на „Сиатъл Таймс“. Обикновено преглеждаше заглавията и, ако нещо я заинтересуваше, го четеше изцяло. Още на първата страница погледът й се задържа върху заглавието от рубриката „Произшествия“: „Брутално убийство, извършено в Лилоут Крийк.“ Ръцете й замръзнаха, когато видя тези думи. Пое си дълбоко дъх и прочете материала докрай.

Зашеметена от прочетеното, през главата й пробягваха картини, като от филм на ужасите. После сякаш я тласна пружина — захвърли вестника и се втурна към телефона. Бързо набра номера на дъщеря си, като се молеше горещо тя да си е вкъщи. Пое си дълбоко дъх, за да може да говори по-спокойно. Не искаше да я паникьоса. Най-накрая някой отсреща вдигна слушалката. Изминаха няколко безкрайни секунди.

— Ало!

— Кералайн, здравей! Обажда се майка ти. Как… — гласът й изневери за момент. — Как сте, скъпа? Всичко наред ли е?

— О, здрасти, мамо. Всички сме добре. Откъде се обаждаш?

— От хотела в Сиатъл.

Поговориха за ежедневните проблеми на младото семейство, което поуспокои страха й. Но все пак искаше да е сигурна.

— Кери, нали не смятате да ходите скоро в щата Вашингтон?

— Не, мамо. Робърт е много зает и няма време за отпуск. А ти защо питаш?

— Ами, просто така.

Лиз се сбогува и затвори. После започна да набира номера на сина си.

— Дейвид Мърфи на телефона.

— Здравей, Дейв, аз съм.

— О, мамо, откъде се обаждаш? Всичко наред ли е?

Дейвид винаги бе бил по-съобразителния от двете й деца. Трябваше да внимава, да не го разтревожи.

— Всичко е окей, скъпи! Аз съм в Сиатъл. А как е при вас? Как върви бизнесът?

— Ние сме добре. Само нещо продажбите ми са в застой. Хората изглежда се страхуват да дават пари за компютри.

— Ако наистина не върви, защо не си вземеш няколко дни отпуск.

— Не знам, мислих по този въпрос, но може после да съжалявам, ако пропусна клиенти. А и Уенди е много заета напоследък в болницата.

Лиз въздъхна с облекчение и обеща да му се обади след няколко дни. Дейвид не одобряваше нейното скитничество от град на град и държеше поне да знае къде се намира.

Вестникът отново попадна пред погледа й. Е, добре, децата й бяха в безопасност. Никой нямаше намерение да ходи в щата Вашингтон. Но защо беше почувствала такова напрежение? Предчувствието й никога не я беше лъгало. „Има ли някой, когото познавам в това градче Лилоут Крийк?“ Затвори очи и се опита да се концентрира. „Има ли някой, когото обичам, там?“

Някакво изображение се получи в съзнанието й. Огледалното отражение на кървав ловджийски нож смрази кръвта й. На самото острие имаше червен отпечатък от устни.

Лицето на Лиз пребледня. Нямаше избор, някой беше в смъртна опасност.

Утре сутринта трябваше да тръгне за Лилоут Крийк.