Кристин Мичълс
Целувката (18)

XVII

Лиз се събуди. Стори й се, че бе чула писък. Преди да си легне, бе взела приспивателно и сега главата й беше леко замаяна. „Дали не сънувам кошмар?“ Втори писък отекна откъм кухнята. Скочи от леглото, наметна халата си и хукна натам. Отвори кухненската врата и установи, че наистина има кошмар, но този път не в съня си, а в реалността. Тялото на Черъти се люлееше обесено на полилея, а вятърът разрошваше сивата й козина. На няколко метра от нея лежеше Ким. В друга ситуация Лиз само би пищяла истерично, но мисълта, че е необходима, че трябва да помогне, се оказа по-силна. Коленичи със свито сърце, но веднага въздъхна облекчено, когато усети отчетливия й пулс. Слава Богу, беше само припаднала. Нямаше рани по тялото й, а кръвта по ръцете й сигурно беше от котката. Трябваше да извика помощ. Вдигна слушалката от пода и набра номера на полицията.

Някой отсреща вдигна още след първото позвъняване.

— Здравейте, аз съм Лиз Мърфи. Моля ви, изпратете някой в къщата…

— Извинявайте, но говорите много бързо, не можах нищо да разбера. Успокойте се, мис Мърфи.

Ако това не се случваше в Лилоут Крийк, Лиз знаеше, че вече щеше да е наругала жената отсреща. „Нима е глуха? Кой, по дяволите, я е взел на работа в полицията?!“

Опита се да говори по-бавно.

— Моля ви, изпратете спешно някого в къщата на Вивиан Фарис. Моля ви!

— Ще ми кажете ли какво се е случило?

— Не, няма! — сряза я Лиз и едва се сдържа да не изпищи от яд.

— Един момент, почакайте. Ще се опитам да се свържа с Рей Чейни, той е дежурен тази вечер при вас.

Сърцето на Лиз замря. „Рей е тук! Но защо не е направил нищо?!“ Секундите се нижеха и тревогата й се усилваше.

— Ало, мис Мърфи?

— Да, тук съм.

— Шериф Гарет пристига при вас след минута.

— Шериф Гарет?

— Точно така.

— Но къде е Чейни?

— Съжалявам, но той не отговаря на повикването. Сигурно е извън колата си.

— По дяволите, нещо не е наред!

— Моля ви, мис Мърфи, успокойте се. Шериф Гарет ще пристигне всеки момент. Ще ми кажете ли какво се е случило?

— Не знам, бях взела приспивателно.

— Мис Танас добре ли е?

— Мисля, че да, но котката е мъртва.

 

Вон не можеше да заспи. Реши да направи няколко обиколки по пустите улици. След като цялата служба бе заета със следствието, бяха зачестили случаите на дребни кражби. Вероятно бяха местните тийнейджъри и това допълнително го изнервяше. Радиостанцията му изпука.

— Шериф Гарет слуша.

— Шерифе, нещо се е случило в къщата на мис Фарис. Можете ли да отидете?

— Тръгвам веднага.

Усети как сърцето му заби лудо. Натисна педала на газта почти до пода. „Какво, по дяволите, става?! Къде ли е Чейни? Нима и с него нещо се е случило?!“

Спря джипа и изскочи от него. Освети с прожектора колата на Рей. Беше празна. Хукна към къщата и едва не изкърти заключената входна врата. Удари няколко пъти с юмрук, но не изчака да му отворят. Изтича в задния двор. Първото нещо, което видя, бяха петната кръв. „Ким?!“

Дъхът му спря, когато отвори вратата. С облекчение видя, че Ким и Лиз са седнали до масата.

— Вон, успокой се. Ким е добре.

— Какво е ставало тук?

— Не съм сигурна, бях заспала, а Ким още е в шок.

— Отивам да повикам Стоун.

Вон влезе в дневната. В тази стая всичко изглеждаше наред. Вдигна слушалката и тогава забеляза отворената книга на дивана. Стихотворението на тази страница бе „Погребението“.

— Койд!

Ким се бе оказала права. Койд беше жив. Той си падаше много по тази поема, а Вон я беше намразил. За първи път от двадесет години я прочете отново. Парченце лед заседна в стомаха му, след последните редове.

Мотивът му беше отмъщение. Отмъщение към всички, които го бяха отхвърлили в детството му. Койд никога не беше имал приятели. В характера му имаше някаква студенина, която държеше всички на разстояние. И двамата бяха отраснали като самотници. Но, докато Вон обичаше самотата и я използваше за самоусъвършенстване, Койд тежко преживяваше всеки неуспешен опит за контакти с останалия свят.

Затвори очи и си спомни болезнените думи, които си бяха казали, когато се разделяха:

„Ти просто не ме искаш!“ — бе изкрещял Койд.

„Не е вярно, разбери ме, просто не мога да те издържам.“

Тогава беше на шестнадесет, а Койд на четиринадесет години. Вече смяташе, че ще може сам да се справя, и бе решил да напусне къщата на Ана Ървинг. Уилма с много труд бе успяла да му намери вечерна работа, а парите от нея стигаха колкото да си плаща квартирата и храната. Не можеше да издържа себе си и Койд, а и Ана едва ли щеше да позволи двамата да си тръгнат по едно и също време. И въпреки всичко, Койд си бе тръгнал една седмица преди него. Чувството за вина, че може би е подтикнал приятеля си да се самоубие, често го измъчваше. Но сега се оказваше, че Койд само хитро бе имитирал собствената си смърт, за да се върне и да търси отмъщение. „Къде ли е прекарал тези петнадесет години?“

Замислен тръгна обратно към кухнята. Въпреки че нямаше преки доказателства, бе съгласен с Ким. А и неговите инстинкти му подсказваха, че Койд е жив. Но сега не беше време за умуване. Трябваше да открие Рей.

Лиз очакваше завръщането му.

— Отивам горе с Ким. Ще й помогна да се преоблече.

— Добре, аз отивам да търся Рей. Стоун ще дойде всеки момент.

Заобиколи внимателно трупа на котката и излезе в задния двор. С помощта на мощния си прожектор най-накрая успя да открие Рей. С вързани крайници и запушена уста той лежеше под микробуса на Лиз. Изглежда, че само преди минути бе дошъл в съзнание. Още като го измъкваше, го провери за наранявания, но откри само цицина с големина на кокоше яйце на тила му. Развърза го и махна кърпата от устата му. Рей се изкашля, изплю се шумно и езикът му веднага заработи.

— Ей, мамицата му ще разплача на този кучи син! Само да го спипам! Ще съжали, че сам не се е пречукал!

Вон не обърна внимание на ругатните. Все още оглеждаше в какво състояние е главата му.

— Ох! — Рей отскочи като ужилен. — Абе, ти да ме довършиш ли се опитваш?

— Ще можеш ли да стигнеш до къщата?

— Разбира се, че ще мога. Какъв, по дяволите, е този въпрос? Проклетникът ме удари по главата, а не ми е откъснал краката.

— Хайде тогава, дай ми ръка.

Въпреки своята самоувереност, Рей се надигна трудно, олюля се и се отпусна на рамото му.

След пет минути вече седяха около кухненската маса. Независимо от протестите на колегата си, Вон телефонира в болницата. Разбраха се с доктор Харкоурт да закара Чейни за преглед. Остави слушалката и тъкмо щяха да подновят спора си, когато Лиз влезе.

— Ким си почива — изпревари въпроса му. — Дадох й хапче за сън. Рей, как се чувстваш?

— Добре съм, имам само цицина на главата.

Гласът му беше по-различен от преди, нямаше и следа от грубост. Лиз леко отстрани косата му и огледа раната.

— Този тип има лошия навик да удря по главата всеки, който се изпречи на пътя му.

— Можеше да е и по-зле.

— Да, изглежда си прав — колебливо рече тя.

— Рей, ще ни кажеш ли какво се случи?

— Чух някъде да мяучи котка, но толкова силно, все едно че някой я беше настъпил по опашката. Помислих си, че сигурно е паднала някъде. Така мяукаше, че космите на гърба ми настръхнаха. Не съм виждал друга котка наоколо, освен тази сивата, и реших да отида и да я освободя. Тръгнах към стария гараж, завих зад ъгъла и усетих някакво движение. Докато успея да се наведа, видях само звездички и това беше. После Вон ме измъкна. Кучият син ме набутал под твоя микробус. Добре, че не си решила да се поразходиш.

Вон се обърна към Лиз.

— Ти не си ли чула нещо?

— Нито звук, хапчетата ме приспаха веднага. Не бих чула и земетресение.

— А Ким?

— Не съм сигурна. Когато я намерих, косата й все още беше мокра — сигурно е била в банята.

Той ядосано удари с юмрук по масата.

— По дяволите! Този изрод извади от строя двама от хората ми, а никой още не е виждал дори лицето му.

Макар че добре си спомняше Койд, не можеше да си представи как изглежда сега. Под какво име живееше. Какво работеше.

На вратата се почука и влезе агент Стоун.

След около три часа бяха направили снимки, достатъчни за фотоалбум. Опаковаха трупа на котката, ножа и бележката. След като прочете стихотворението на отворената страница, Стоун прибра и книгата. Отидоха на верандата.

— Значи си почти сигурен, че е той, но не можеш да си представиш как се е променил с времето?

— Да, така е. Всеки 25–30 годишен мъж, дошъл преди най-много пет години в Лилоут Крийк, би могъл да е Койд. Другата отправна точка е тази, че е бил в Сиатъл миналата година. Разполагаме със списък на хората, които са казали това доброволно. Но може да има и такива, които са скрили.

Стоун кимна.

— Усещам, че се приближаваме. Но трябва да работим по-бързо. Вече е с прекалено голямо самочувствие и ще стане още по-опасен. Успяхме да вземем кръвна проба от парчето плат, което намерихме с теб. Ако изолираме ноктите на котката, ще сме сто процента сигурни каква е кръвната му група.

— Добре, аз утре ще претърся целия двор. Може би…

— Вон? — чу се гласът на Лиз от дневната. — Може ли да дойдеш за момент?

— Идвам — изпъшка ядосано Вон.

— Вон, изглежда, че няма начин да накарам Рей да остане в болницата. Едва успях да го убедя да се прегледа. Затова ако мислиш да прекараш при Ким тази нощ, аз ще отида с него в болницата. Искам да видя с очите си, че няма нищо сериозно. Как мислиш? Имам предвид, ще можеш ли да останеш?

— Няма проблеми, Лиз. И без това едва ли повече ще мога да оставя дори за минута Ким. Тръгвай с Рей и ми се обади след прегледа.

— Сигурен ли си, че не съм ти необходима?

— Казах ти, всичко е наред.

— Добре тогава, до утре.

Отново със Стоун бяха сами на верандата, след като колата на Чейни се скри от погледа им.

— Не е ли усетила нещо, с което може да ни помогне?

— Не съм я питал, а и не мисля да я намесвам директно в това разследване.

Агентът кимна с разбиране.

— Това не ме учудва. Да включим медиум в следствието е едва ли не отказване от почти всичко, което са ни учили в Академията. Но, все пак… не бих имал нищо против, да погледне онова, което сме събрали като доказателства. Може и да ни помогне с някои идеи.

— Добре, ще я помоля да дойде при теб утре сутринта.

Стоун кимна и тръгна към колата си.

— Лека нощ, Гарет.

— Лека нощ, Стоун.

Вон влезе в къщата и старателно провери всички врати и прозорци.

Когато свърши, се качи в спалнята. Ким лежеше с отворени очи на леглото. Лицето й беше бяло като платно.

— Вон?

— Аз съм, скъпа. — Седна до нея и нежно погали лицето й. — Не можеш ли да заспиш?

— Не, чаках те. Ще останеш ли тази нощ?

— Да, тази и всяка следваща нощ. Няма да те оставя повече сама.

Ким се усмихна измъчено.

— Благодаря ти…

 

Зазоряваше се. Вон бе прекарал цялата нощ, дремейки на дивана. Лиз му бе позвънила с добри новини от болницата. Главата на Рей се беше оказала по-дебела от тази на Килиан и той се бе отървал само с подутина.

Слънцето бавно просветляваше хоризонта. Вече можеше да започне претърсването на задния двор. Тъкмо ставаше от дивана, когато Ким се спусна по стълбите. Беше напълно облечена, дори бе преметнала дамската си чанта през рамо.

— Къде тръгна толкова рано, почти не си спала?

— Същият въпрос важи и за теб. Искам да отида до Калиспел Фолс. Не мога да кажа на леля си за Черъти по телефона. Беше много привързана към тази котка.

— Не мисля, че е добре да ходиш там точно сега. Виждаш, че дори и с охрана не е безопасно. Койд е причакал Дорийн рано следобед.

— Едва ли някъде може да съм в пълна безопасност. Отивам само за няколко часа. Следобед обещах да взема Ландън, докато Уилма е на погребението. Ти нали също ще ходиш?

— Да, разбира се.

— Кога мислиш да кажеш на хората, че Ландън е твое дете?

— Надявам се, че сами ще разберат. Днес ще прочетат завещанието на Дорийн, а там съм записан като кръстник на детето. Веднага ще направят връзка, защо е така. Но все още не смятам да го вземам при мен, не и докато не завърши следствието. Всичко е толкова несигурно.

Не й каза, че голяма част от тази несигурност бе свързана с нея. Ако се съгласеше да се омъжи за него, дали щеше да приеме момчето. Веднъж му бе споменала, че са мислели с Кен да си осиновят дете, но дали това е било само хрумване, или сериозно намерение? Имаха много неща да разрешават помежду си, но всичко оставаше за след това. Първо трябваше да открие Койд.

— Да, това е разумно.

Вон я погледна въпросително.

— Извинявай, какво каза? Бях се замислил.

— Казах, че това е най-добре за сигурността на Ландън. Нека остане при Уилма, докато всичко утихне. Койд едва ли подозира, че той е твой син, а и при нея някак си ще свикне по-лесно със загубата на майка си. Нали ходиш при него?

— Да, всеки ден.

— Добре, защото сега пораства и може после да откаже да те приеме.

— Да, права си.

— Ще изпия чаша кафе и тръгвам.

— Виж, Ким, щом настояваш толкова да отидеш до Калиспел Фолс, ще ми направиш ли една услуга?

— Да, каква?

— Обади се по телефона на Деидре, да знае, че след малко тръгваш. Ако не пристигнеш там до… — Вон погледна часовника си, — осем, осем и четвърт, да ми позвъни веднага. Съгласна ли си?

Ким се поколеба.

— Добре, щом мислиш, че е необходимо.

Вон изчака докато двете коли, на Ким и на Джордан Хол, се скриха от погледа му. Пое си дълбоко дъх. Макар че не беше спал, чистият планински въздух го накара да се чувства бодър и отпочинал. Започна претърсването на задния двор. Разочаровано огледа твърдата и суха почва, по която нищо не личеше. Намери угарка от цигара, но изглеждаше доста стара. За всеки случай я прибра в малък найлонов плик. Насочи се към ъгъла, където беше нападнат Рей, но отново нищо.

Вниманието му привлече люляковият храст до стария гараж. Имаше няколко счупени клонки точно по средата. Защо ли някой се бе напъхал точно в храста, след като спокойно можеше да го заобиколи. „Освен, ако е бил силно изплашен от нещо и е потърсил прикритие.“ Сърцето му заби по-бързо. Най-после имаше някаква следа. Със сигурност, тук снощи са били двама души — убиецът и случаен свидетел. Наведе се и затърси отпечатъци от обувки. Нищо. Върна се към стария гараж. Там имаше едва забележими следи, но те бяха съвсем малки. Можеше ли дете да е идвало тук снощи. Малко бе вероятно. Имаше няколко тийнейджъри, които за развлечение опустошаваха градините, но те винаги се движеха на група. Едва ли някой от тях би имал смелостта да дойде сам, и при това след полунощ. Извади кутията „Кемъл“ и си запали цигара. Надеждите му, че е попаднал на нещо важно, постепенно се стопяваха. Не можеше да се сети кой може да е идвал тук толкова късно. Никотинът го накара да се разкашля, но сякаш пораздвижи и мислите му. „Скитър!“ Сигурно не си беше взел бележка от неговото предупреждение. „Дошъл е да погледа Ким, но нещо силно го е изплашило.“ Замислен тръгна обратно към къщата. Отмина храстите, но вятърът подухна и нещо привлече погледа му. Няколко бели влакънца от плат висяха на един от клоните. Внимателно ги взе с пинсети, но нямаше нужда от експертиза. Остро се чувстваше миризмата на машинно масло и грес. Вече можеше да се обзаложи, че Скитър е идвал тук. Трябваше бързо да се срещне с него. Когато заключи вратата и тръгна към джипа си, пристигнаха Рей и Лиз. Спомни си какво беше обещал на Стоун при снощния им разговор.

— Добро утро.

— Добро утро, Вон.

— Лиз, Стоун ми каза, че би желал да се срещне с теб. Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се. Кога?

— Когато ти е удобно, но колкото се може по-скоро.

— Ким вкъщи ли е?

— Не, отиде да види леля си, но ще се върне следобед.

— Добре, тогава няма какво да правя тук. Само ще се преоблека и можем да тръгваме.

— Чудесно, ще се видим по-късно.

Лиз влезе в къщата и Вон се обърна към Рей.

— Мисля, че попаднах на следа. Скитър е бил тук, видял е нещо и много се е изплашил. Бях на път за неговия „офис“.

— Да дойда ли и аз? Само ще закарам Лиз.

— Разбира се, ще те чакам там.

 

Вон паркира пред входа на автомобилното гробище. Излезе от джипа и тръгна към стария автобус. Стори му се, че нещо не е наред. Беше зловещо тихо. По гърба му полазиха мравки. Наблюдаваше ли го някой, скрит из безбройните ръждясали останки от коли. Обърна се рязко. Нищо.

— Ски-и-тър?

Не последва отговор — само вятърът свиреше в автомобилните скелети. Тежестта в гърдите му се усилваше. Опита да се отърси от нелепото си предчувствие. Нямаше още девет часа и Скитър вероятно още спеше. Но кой тогава го наблюдаваше? Почука на вратата.

— Скитър, аз съм шериф Гарет. Буден ли си?

Отново не последва отговор. Намръщи се, защото никак не му се искаше да влиза вътре. Още не беше забравил вонята от предишното си посещение.

— Скитър, събуди се!

Натисна дръжката и отстъпи назад. Миризмата, която бе усетил преди няколко дни, беше като морски бриз пред зловонието, което сега се разнесе. „Господи, как може да живее в тази мръсотия!“ Направи няколко крачки навътре и с ужас разбра, че този път напразно е обвинявал малкия човек за хигиенните му навици.

Скитър лежеше на леглото в локва кръв. Рояк мухи вече беше накацал лицето му. Вон бе погнусен. Вече толкова пъти се бе срещал със смъртта, но никога не можа да свикне с нея. Повдигна му се и бързо излезе навън. Чувството, че някой го наблюдава, отново се появи. „Защо не дойдох малко по-рано? Как Койд е разбрал, че Скитър го е видял снощи?“ Отново беше загубил играта. И отново нямаше никакви следи.