Кристин Мичълс
Целувката (16)

XV

Ким почувства, че краката й омекват, и се отпусна на пода. Главата й бе пълна със страхове, съмнения, ужас. Струваше й се, че ще полудее. Той все още бе тук. Не можеше да се е измъкнал толкова бързо, без да го усети. И ако убиецът наистина бе Вон, нямаше начин да се е прибрал толкова бързо в къщата си. Това заключение сякаш прогони страха и грижата за собствената й безопасност. Искаше колкото се може по-скоро да му се обади, да се увери, че не се е излъгала в чувствата си към него. Заредена с решимост, грабна бухалката и хукна към стаята на леля си, където имаше телефон. Набра номера на Вон. Изчака няколко сигнала. Отсреща някой сякаш вдигна, но за неин ужас се оказа телефонен секретар. „По дяволите, къде е той по това време!“

Болезнено прехапа устните си от напрежение. „Какво да правя сега? Да отида и кажа на Килиан? Но защо той не е спрял убиеца? Мога ли да му вярвам?“ Страхуваше се да пресече тъмнината, за да стигне до колата. Трябваше бързо да измисли нещо, а не да трепери от ужас. „Но нали телефонът е до мен. Ще позвъня до участъка и диспечерът ще потърси Килиан по радиостанцията!“ Усмихна се на собствената си съобразителност и вдигна слушалката.

— Добър вечер, тук е полицейският участък Лилоут Крийк.

— Добър вечер, обажда се Ким Танас от дома на Вивиан Фарис. В къщата е влязъл някой. Моля ви, съобщете на Пол Килиан да дойде веднага.

— Един момент.

Секундите, през които чакаше да потърсят колата отвън, й се сториха безкрайни.

— Съжалявам, мис, но полицай Килиан не отговаря. Нещо се е случило с него. Веднага ще изпратя някой друг при вас. Само не излизайте навън. Чухте ли ме?

— Да, благодаря — едва се чу да отговаря.

Затвори очи. „Господи! Убиецът е наоколо, а няма кой да ми помогне! Това ли е планът на Вон, за да го залови. Вон? Къде е той?“ Не искаше да мисли за него. Не и се умираше и трябваше да се погрижи сама за себе си. Няколко сълзи се търкулнаха по бузите й и Ким ги изтри нервно с ръка. „Мисли, мисли бързо! Ако човекът, който да е той, е искал да ме убие, вече спокойно можеше да го е направил. Вече за втори път ми показва, че полицейската охрана не е никаква преграда за него. Тогава идеята му е била само да ме сплаши. И почти успя. Ако не се поддам на паника, шансовете ми да оцелея стават много по-големи. Трябва да се защитя. Да се защитя.“

Изведнъж си спомни разговора с леля си в дома на Деидре. Бавно отвори нощното шкафче и въздъхна облекчено. Беше там, точно където й бе обяснила Вивиан. Нов, лъскав пистолет. Не знаеше какъв модел е, но това нямаше значение. Баща й бе й показвал, как да си служи с оръжие, и сега само можеше да му е благодарна. Не бе зареден, но отстрани имаше пълнител. С треперещи ръце го извади и го зареди.

 

Вон излезе най-сетне от банята. Бе стоял почти около час вътре. Опитваше да измие от себе си миризмата на смърт, да измие и мислите за собствения си провал. Какво бе направил? Знаеше, че има убиец в града, и че Дорийн е мишената. Почувствал бе, че тя не трябва да ходи в Челан. И въпреки всичко се бе провалил. Не бе направил нищо, за да я защити. Сега трябваше да живее с мисълта за вината си. Не знаеше само как ще погледне хората в кафенето на Ерма. Това разследване се проточваше прекалено дълго.

Подсуши се с хавлията и тръгна към спалнята. Зеленикавите цифри на електронния часовник показваха десет и четвърт. Времето направо летеше. Поколеба се какво да облече — дънките или направо в пижамата си. Но сега и да си легнеше, едва ли щеше да заспи. Нахлузи дънките и тръгна към кухнята, за да си налее нещо за пиене. Още преди да се изкъпе си мечтаеше за уиски с лед. Докато пресичаше дневната, забеляза, че лампичката на телефонния секретар премигва. Някой го бе търсил, докато се бе къпал в банята. Натисна бутона, за да прослуша записа. Не последва нищо. Върна обратно лентата и усили звука. Чуваше се само учестено дишане, а после — въздишка. Усети отново неприятното гъделичкане в главата си. „По дяволите, какво пък става сега? Ким! Трябва бързо да й се обадя. Не, направо ще тръгна натам.“ Не искаше да изпробва дали и този път не го подвежда интуицията.

Остави чашата с уиски, от която дори не бе успял да отпие, и тръгна към спалнята за чиста риза. Леко щракване го накара да настръхне. В съседната стая имаше някой. Познаваше този звук на отваряща се врата. Измъкна пистолета от кобура. Свали чехлите си и бос, на пръсти, се долепи до стената на коридора. Отново долови някакъв шум. Вече можеше да се закълне, че наистина има някой. Затаи дъх, коленичи и пропълзя към дневната. Ето — там отново някакво движение — една сянка, по-тъмна от нощта.

— Спри, където си, или ще стрелям!

Не последва отговор. Придвижи се бавно — нямаше никой. Халюцинираше ли? Не, не беше възможно. Пое си дълбоко дъх и се опита да овладее притока на свръхдоза адреналин. Усещането, че нещо не е наред с Ким, се усилваше. Избра си набързо чиста риза, пъхна пистолета в кобура и оставаше само да се среши. Приближи се към огледалото, но нещо се заплете в краката му. Погледна към пода — беше мръсната риза, която преди малко бе оставил в пералнята. Този тип се подиграваше с него. Искаше да изпробва нервите му. Изведнъж телефонът иззвъня. Вон измърмори някаква ругатня и вдигна слушалката.

— Вон Гарет слуша.

— Шерифе, вие сте там? Най-после!

Усети как Етел Райт въздъхна с облекчение.

„Разбира се, че съм тук. Къде другаде да съм по това време.“ Въртеше ризата в ръцете си и изведнъж забеляза странни червени петна по яката й. Приличаше на червило. „Какво пък е това?!“ Имаше чувството, че ще полудее.

— Звънях ви много пъти, но се включваше секретарят, а не отговаряхте и на пейджъра си…

Тревогата стегна гърлото му. Нещо се беше случило, щом го бе търсила толкова усилено. „Дали не закъснях отново, докато си играех на криеница?!“

— Какво има?

— Обади се мис Танас. Каза, че имало някой в къщата. Помоли ме да извикам Пол Килиан по радиостанцията, но той не отговаряше.

— Кога беше това?

— Преди около половин час. Изпратих Рей Чейни, след като не можах да се свържа с вас. Той ми се обади, когато пристигна, а после и неговото радио замлъкна.

— Тръгвам веднага.

Вон закопча ризата си, пъхна пистолета в задния си джоб, обу маратонките си на бос крак и хукна към джипа.

Когато пристигна, къщата беше грейнала от светлини. Знаеше вече, че Ким включва всички лампи, само когато нещо силно я е изплашило. Паркира между двете полицейски коли и тръгна към входа. Беше тихо, прекалено тихо. Не се виждаше никакво движение. Автомобилът на Рей се оказа празен — той сигурно бе вътре. Но в този на Пол Килиан имаше някой. Приличаше на човек, заспал зад волана. Предпазливо заобиколи и вече съжаляваше, че не бе взел прожектора си.

— Килиан? — извика тихо. Никакъв отговор.

— Пол?

Със свито сърце отвори вратата. Полицаят лежеше неподвижно. Веднага провери пулса му и въздъхна облекчено. Бе малко неравномерен, но се усещаше.

— Дръж се, момче, сега ще извикам линейка. Продължи бързо напред. „Какво ли прави Рей? Защо не е извикал доктор Харкоурт?“ Качваше се вече по стълбите, когато забеляза раздвижване зад ъгъла. Прикри се зад една колона и безшумно се промъкна нататък. Луната се показа за момент и освети задния двор. Веднага разпозна Ким по русата коса и забеляза, че в ръката й проблясваше пистолет. Успокои се, че е добре, но го тревожеше оръжието. „Откъде ли го е взела? Умее ли да си служи с него?“ Нямаше как да й извика, защото можеше инстинктивно да стреля по него. Приближи се по-близо. Какво ли гледаше толкова съсредоточено в храстите. За момент покрай един от осветените прозорци премина прегърбената фигура на Скитър Бърнс. После изчезна в тъмнината. Когато отново погледна към Ким, тя вече бе насочила пистолета към него.

— Не, Ким! Това съм аз, Вон!

Изражението й не се промени и вече със свито сърце очакваше да чуе изстрела.

— Ким, аз съм. Свали пистолета и ми го дай. Моля те…

С треперещи ръце тя му подаде оръжието. Докато Вон го вземе, изглежда силите й я напуснаха и краката й се подгънаха. Преди да успее да падне, той я подхвана и я поведе към къщата. На входа почти се сблъска с Рей, който също носеше някого. Беше Лиз Мърфи.

— Рей, какво по дяволите става тук?!

Чейни вдигна рамене. В очите му имаше тревога.

— И аз не знам, Вон. Вдигнаха ме от леглото. Когато дойдох, намерих Килиан в безсъзнание. Всички лампи бяха светнати, а вътре нямаше никой. Мислех, че жените са в микробуса. Намерих Лиз също в безсъзнание. Някой я е ударил по главата. Реших първо да се обадя на доктора, а после да търся Ким.

Ким потрепери. Студената вода, стичаща се по бузите й, я дразнеше.

— Ким, скъпа, събуди се.

Мъглата пред очите й бавно се отдръпваше. Първото нещо, което видя, бе загриженото лице на Вон. До него бе коленичил Рей с чаша вода в ръце.

— Какво стана?

— Боя се, че припадна.

Ким го погледна недоверчиво.

— Не ставай смешен. Никога през живота си не съм припадала.

— Е, добре, не си припаднала. Изведнъж се почувства уморена и легна на земята да си подремнеш. Как се чувстваш?

След около минута тя се опита да вдигне главата си и устните й се свиха от болка. Имаше усещането, че невидими игли се забиват в слепоочието й.

— Главата ми се пръска от болка.

— Имаш ли някъде „Тиланол“?

Ким се опита да се концентрира.

— Мм, трябва да има в шкафчетата на банята.

— Добре, стой така, отивам да взема.

Затвори очи, но още преди Вон да се върне, някой почука на вратата.

Чейни се изправи.

— Влизай, докторе, добър вечер.

„Защо ли са извикали лекар?“ Ким се помъчи отново да се надигне. Този път успя, но почти веднага й се зави свят и се отпусна на дивана.

— Лиз Мърфи е в другата стая. Но нея ще я видиш по-късно. Пол е зле, здравата са го ударили.

Ким се обърна и с усилие фокусира зрението си. „Господи!“ Килиан лежеше на пода, а русата му коса бе потъмняла от съсирена кръв.

— Какво се е случило?

Вон се върна с чаша вода и пакетче „Тиланол“.

— Ние се надявахме ти да ни кажеш.

— Благодаря.

Ким взе хапчето и го глътна.

Главоболието й пречеше да мисли. „Защо питат мен? Откъде мога да зная?“ Гледаше как доктор Харкоурт почиства раната на Килиан и се опитваше да надмогне болката си. Да, спомни си как говореха с Уилма за детството на Вон. А после? Какво се беше случило?

Спомни си и как бе видяла Скитър и как едва не го бе застреляла. Ако беше направил някакво рязко движение, щеше да дръпне спусъка. Страхът я бе парализирал. А после изглежда Вон я беше пренесъл в кухнята. „Как можах и за секунда да заподозра, че може да е убиец?!“

— Ето, от това ще ти стане по-добре — той й подаде кубчета лед, увити в кърпа.

Усети, че очите й се изпълват със сълзи. Вон бе толкова мил с нея.

— Не искам да те притеснявам, скъпа, но ще те попитам нещо. Никой друг, освен теб не е в състояние да говори.

Ким го погледна. Виждаше, че бе загрижен за нея, в погледа му се четеше нетърпение и решителност. Не можеше повече да мълчи. Трябваше да му разкаже всичко. Но не и пред толкова хора.

— Може ли да останем насаме?

— Да, разбира се.

Вон протегна ръце, за да й помогне да стане.

 

Бяха сами в къщата. Пол и Лиз имаха сътресение и Рей бе заминал да съпроводи линейката до болницата.

Вон гледаше Ким и не можеше да повярва на ушите си. Това, което бе чул, го нарани, а същевременно и ядоса. Уилма за първи път бе нарушила принципите си да не издава тайни. Нямаше право да разказва на Ким за детството му.

— И какво искаш да ми кажеш с това?

— Опитвам се да ти кажа, че има три възможности за приликата между твоето минало и почерка на убиеца. Нали ти така го нарече?

Вон кимна мълчаливо. Главоболието на Ким сигурно бе преминало, защото бе захвърлила кърпата на пода.

— Първа възможност. Някой много добре те познава, познава детството ти и просто се опитва да те натопи. Втора възможност — Койд не е загинал в планината, а е жив и се намира тук, в града, под друго име. И последна възможност — ти си раздвоена личност.

Той я погледна шокиран. „Какво? Нима тя допуска, че бих могъл да убивам! След като толкова време се грижа за нейната сигурност.“ Но очевидно това бе логично. Не можеше да се отрече, че имаше голяма прилика между малтретирането, на което бе подложен като дете, и почерка на убиеца. Побиха го тръпки. „Защо не го осъзнах по-рано? Защо Ким трябваше да ми го посочи?“ Знаеше отдавна отговора на този въпрос. Защото просто не искаше да го осъзнае. Защото и сега се опитваше отчаяно да изтрие ужасните спомени от своето детство. Нима трябваше да се разрови в отдавна погребаното минало. Трябваше ли отново да се срещне със страха, унижението, омразата. Стомахът му се сви.

Погледът му срещна очите на Ким. Тя го наблюдаваше, сякаш очакваше да изръкопляска на дедуктивните й заключения. Опита се да се усмихне, но не се получи нищо съществено.

— Добре. Мога да те уверя, че не страдам от раздвояване на личността, но това едва ли ще промени нещата. Мисля, че утре ще се разбере, коя от версиите ти пасва най-добре. Надявам се Килиан и Лиз да ни кажат нещо, след като се оправят. Засега можеш да ми покажеш само тази целувка на огледалото.

Беше прекалено ядосан. Първо на Ким, че се бе ровила в миналото му. После на себе си, на собственото си невежество и малодушие. Но най-вече бе ядосан на човека, който му причиняваше всичко това. Гневът му бе толкова необуздан, че му причерняваше пред очите. Ако сега го докопаше, щеше да се превърне в онова, за което Ким го мислеше — убиец.

Когато видя яркочервената целувка, веднага си спомни за петната по ризата си. Всичко съвпадаше. Спомни си и скърцането на вратата, тихите стъпки. Ядът му не можеше да се сравни по сила с омразата, която сега го обсебваше. Убиецът не се опитваше да го натопи. Той само си играеше с него, както котка с мишка. Беше влязъл при Ким, не за да я убие, а да му покаже, че никаква охрана не може да го спре. Да покаже, че всичките му усилия да я предпази са били напразни. А по-късно отново се бе върнал в къщата му. „Що за изрод е той?!“ Усети, че коленете му треперят. Чувстваше се уморен, ужасно уморен.

Отпусна се на леглото и прокара пръсти през косата си. „Какво да направя срещу него? Нещо, което да го принуди да сгреши?“

— Вон? Какво има?

— Нищо — опита се да се усмихне.

Ким виждаше колко е изтощен. Можеше само да си представи какъв ден бе преживял. Импулсивно тръгна към него. Обгърна рамената му, притисна се към гърдите му.

— Отпусни се. Всичко е наред.

Започна леко да масажира стегнатите му бицепси, премахвайки от тях умората и напрежението.

След около минута Вон вдигна глава и я погледна в очите. После я притегли в прегръдката си и я положи нежно да легне.

— Ким, аз…

Не можа да довърши, защото устните им се сляха в гореща, всепоглъщаща целувка.

Тялото й веднага реагира, прилепвайки се плътно до неговото. Интуицията й подсказваше, че той има нужда от ласки, от разбиране и съчувствие, от щастливо забвение и любов.

Сърцето й се сви от мигновена, разкъсваща болка. Не можеше да е сигурна, че ще му даде последното. Харесваше го, желаеше го, а понякога се и страхуваше, защото само той знаеше нейната най-съкровена тайна. На всичко отгоре, Вон Гарет бе и ченге. Една от професиите с най-голям риск. А вече бе загубила първия си съпруг от куршум. Не можеше да го обича с цялата си душа. Това значеше да разбие собственото си сърце. Осъзнавайки вината за своето малодушие, се притисна по-плътно до него.

Правиха любов, както никога досега. Като двама напълно непознати, отдадени на собственото си удоволствие. Сексът им беше първичен, отчаян и див. Като смях в лицето на смъртта.

Вон спеше в прегръдките й. Ким не можеше все още да заспи и се взираше в тъмнината. Съмненията продължаваха да я тормозят. Ако Койд беше жив, къде ли живееше? Как така никой не го бе разпознал? Наистина, оттогава бяха изминали петнадесет години, но можеше ли да се е променил толкова? Доколко можеше да се промени външността на един човек? Спомни си как не бе могла да познае Сюзън Гринджър. Излишните килограми я бяха изменили напълно.

Изведнъж подскочи, стресната от звука на чупещо се стъкло. Сърцето й лудо заби. Нима той се бе върнал? Но нали бяха заключили всички врати.

— Вон, събуди се!

Вон се размърда леко, но очите му останаха затворени. Настъпи тишина. Дали само си въобразяваше. Не, наистина отново нещо тракаше откъм кухнята. Трябваше да провери. „Нима съм толкова безпомощна? Нали от две години живея напълно самостоятелно. Няма смисъл да будя Вон заради някакъв незначителен шум.“ Протегна се, включи нощната лампа, а после внимателно се надигна от леглото. Бавно измъкна пистолета на леля си от дънките му и на пръсти се измъкна от стаята.

Когато излезе от спалнята и тръгна по стълбите, палеше всички лампи по пътя си. Това й бе станало като навик. Ярката светлина винаги прогонваше кошмарите и страховете й. Стигна до основата на стълбището и се залепи за стената. „Какво ли ме очаква в дневната? Ще имам ли сили да дръпна спусъка, ако наистина се наложи?“ Още една стъпка. Пое си дълбоко дъх и се опита да успокои разтуптяното си сърце. Дневната бе осветена само от лампата на коридора, но светлината й бе достатъчна, за да се убеди, че вътре няма никой. Погледна колебливо към кухнята. Чудеше се, дали да провери и там, или да се върне в топлите завивки.

Пресече фоайето и бутна леко с крак летящата врата. Ключът за осветлението бе на четири-пет крачки по-навътре. Изчака, докато свикнат очите й с тъмнината. Тъкмо понечи да влезе, когато сърцето й замря. Две жълти огънчета се размърдаха в непрогледния мрак.

— Мяу — у.

Ким поклати ядосано главна.

— Черъти! По дяволите, изплаши ме до смърт.

Отвори напълно вратата и включи лампата. Силната светлина прогони тъмнината. Котката седеше на бюфета и сънливо премигваше.

— Какво правиш там, веднага слизай!

— Мяуу.

Остави пистолета на масата и тръгна към нея със заплашително изражение.

— Чуваш ли какво ти казвам, слизай!

Големите очи на Черъти гледаха към прозореца.

— Мяу — у.

Ким проследи погледа й. Там, където преди стояха няколко саксии с цветя, сега имаше купчина пръст и парчета керамика.

— Какво, опитваш се да ми кажеш, че не си го направила ти?

— Мя-яу.

— Не ти вярвам.

— Мяу.

Котката пъргаво скочи от бюфета, натисна с лапи вратата и изчезна. Ким изохка от досада и започна да събира натрошените саксии.

 

Беше десет часа сутринта, когато Вон спря пред входа на автомобилното гробище. Все още не можеше да повярва на резултатите от лабораторията. Отпечатъците, които Стоун бе свалил от дръжката на колата, се оказаха на Скитър Бърнс. А Вон искрено се бе надявал, че ще бъдат на Майк Драйтън.

Излезе от джипа и започна да си проправя път през купчините развалини и стари автомобилни гуми. Стигна до купето на ръждясал автобус, на което се мъдреше табелата: „Офис“. Отвори вратата и надникна вътре. Неприятната миризма едва не го събори. Отдръпна се назад и изчака няколко минути. Купчина мръсни дрехи бе струпана до входа. Кофата за отпадъци бе на няколко метра от тях, а съдържанието й преливаше по пода. Мирисът на развалена храна, цигари, моторно масло и грес се смесваше с неописуема воня.

— Скитър, вътре ли си?

Не последва отговор. Вон запуши носа си и влезе по-навътре, където беше спалнята му. Празното пружинено легло бе покрито с надупчено сиво одеяло. Вече се канеше да си тръгва, когато забеляза нещо да проблясва до възглавницата. Беше малък радиокасетофон. Изглеждаше съвсем нов. Можеше да се закълне, че е на Дорийн.

Излезе навън, пое си дълбоко дъх и тръгна из двора. Нямаше и следа от Скитър, но Вон знаеше, че е тук някъде.

— Ски-и-тър — извика силно.

Обърна се на другата страна и направи фуния с длани.

— Ски-итър.

Изчака около минута. В самия край на двора се мярна червена спортна шапка и сякаш изпод земята след нея изникна и Скитър. Той размаха ръце, че го е видял. Мръсните дънки бяха провиснали под корема му. Гледайки как мършавите му крака се заплитат, Вон очакваше всеки момент да се просне на земята. Но явно свикнал да пази равновесие по този начин, Скитър уверено се приближаваше. Фланелката му, някога бяла, сега имаше сивкавокафяв цвят. Върху нея бе облякъл синьо работно яке без копчета и с толкова големи дупки, че беше странно, как още се държи на раменете му.

— Здравей, Скитър, как я караш?

Вон се опитваше да не обръща внимание на вонята, която се носеше от него. Кой знае откога не се беше къпал.

— Добре съм, добре съм, шерифе — ухили се той. — Какво те води насам? Сигурно си търсиш резервна гума, а? Ей тука, ще ти покажа едни.

— Не, не. Наминах само да ти задам няколко въпроса.

— Ъ-хъ, добре, шерифе, както кажеш.

Скитър свали шапката и почеса сплъстената си коса. — Скитър, нали си спомняш Дорийн Хенсън?

— Ъ-ъ, една такава висока, хубава. Да, да, спомням си.

— А запомнил ли си каква кола караше?

— О, да. Една малка „Тойота Корола“. Идвала е тук да търси части.

— Знаеш ли, че Дорийн беше убита преди няколко дни?

Усмивката изчезна от лицето му. Скитър се изгърби и пъхна ръце в джобовете си. После кимна леко с глава и сведе очи към върховете на изтърканите си обувки.

— Моля те, Скитър, искам да ме гледаш, когато говорим. Можеш ли да ми кажеш, защо намерихме твои отпечатъци по колата на Дорийн.

От жизнерадостното изражение на Скитър не бе останала и следа. Страхът се разгоря в погледа му.

— Н-не съм направил нищо, шерифе. Трябва да ми повярваш. Кълна ти се! Знаеш, че не мога да сторя такова нещо. Не съм я убивал!

Вон сложи ръката си на рамото му и усети острата му ключица.

— Успокой се, Скитър. Не те обвинявам в нищо. И аз се учудих, че твоите отпечатъци са там. Ако имаш какво да ми разкажеш, казвай?

Тонът му изглежда го поуспокои.

— Не съм направил нищо. Имах едно птиче със счупено крило. Излекувах го и вече трябваше да го пускам, да си ходи. Викам си, ще го пусна там, дето го намерих. И тогава видях колата. Ключовете й бяха на таблото. Мислех си, че Дорийн ще се върне всеки момент. Гледам, хубав касетофон, а напоследък много хора идват и търсят…

Скитър замлъкна, усетил, че току-що си е признал кражбата.

— И тогава взе касетофона?

— Е, така стана. Нали знаеш, мислех си, че тя ще си купи друг. Застраховка или нещо такова…

— Разбирам. А да помниш кой ден стана това?

— Ами, трябва да е било вторник сутринта.

Всичко се връзваше. Дорийн бе тръгнала за Челан в понеделник следобед и никога не бе успяла да стигне.

— Нещо не забеляза ли?

— Какво?

— Нещо по-особено, което ти е направило впечатление.

Скитър замислено сви устни.

— Ъм. Не, не си спомням.

— Добре, имам още един въпрос. Какво правеше снощи около къщата на Вивиан Фарис?

Той отново забоде очи в земята.

— Кой ти каза, че съм бил там? Изобщо не съм излизал оттук.

— Аз те видях, Скитър, не ме залъгвай. Не разбираш ли, че можеха да те застрелят?

— Да-а ме за-астрелят ли? — втрещи се Скитър. — За това, че само гледах…

Явно отново осъзна, че сам е признал вината си, защото не довърши.

— Да, мис Танас те бе взела за убиец и замалко да те застреля. Не можеш ли да проумееш, че хората от града са наплашени. Първо ще стрелят, а после ще питат какво си правил там. Разбра ли ме? Моля те, гледай ме в очите. Ако чуя или те видя да надзърташ някъде, ще те прибера на топло в участъка. Ясен ли съм?

— Да, шерифе.

— Добре, това е всичко. Дай ми само касетофона, той е веществено доказателство.

Изражението на лицето му стана още по-печално.

— Окей… — измърмори като дете, което смята, че отново е наказано несправедливо.

Вон реши следващата му среща да е с Майк Драйтън, за да го попита къде е бил в понеделник през нощта, и какво е правил снощи.

 

След като се разделиха с Вон, Ким тръгна към болницата, да посети Лиз. Оказа се, че това е почти невъзможно. Дебелата, строга медицинска сестра, напомняща надзирател в женски затвор, отказа да я пусне. Посочи и надписа на стената:

— Госпожице, не можете ли да четете? Спазвайте часовете за посещение.

Не успя да разбере даже в какво състояние е приятелката й.

— Все още докторът не я е прегледал — заяви дебеланата с писклив глас.

Ким напусна бясна болницата и тръгна към библиотеката. Искаше да открие любимата книга на Ана Ървинг — „Английска поезия“. От тази сутрин, дори и когато се разхождаше из града, нямаше да е сама. Джеф Мол, полицай от Калиспел Фолс, бе изпратен като подкрепление, след като Пол Килиан бе постъпил в клиниката. Чувстваше присъствието му на няколко крачки от себе си. Градската библиотека на Лилоут Крийк притежаваше тази книга, но радостта на Ким, че я е открила се помрачи, когато видя обема й от хиляда страници. Чудеше се как ще се справи с толкова много стихове. Реши да вземе сборника, за да го прегледат заедно с Вон.

Имаше още време до единадесет, когато бяха разрешени посещенията. Седна в ресторанта на Ерма и си поръча ябълков пай с чаша кафе. Отвори книгата и започна да чете, но мислите й бягаха в друга посока.

Макар Вон да твърдеше, че не желае да се обвързва, между тях възникваха особени взаимоотношения, които с всеки ден ставаха все по-близки. Очевидно той изпитваше някакви чувства към нея. Колко сериозни бяха те, не можеше да знае със сигурност. Вон бе успял да разклати убеждението й, че всички привлекателни мъже са надути и егоистични. Бе й доказал, че може да бъде добър, любящ, грижовен. Но как би могла да отвърне на любовта му, когато се страхуваше, че всеки момент може да го загуби. Какво щеше да стане с нея, ако го убиеха? Щеше ли да съумее да продължи да живее? Вон бе ченге и рискът да обичаш такъв мъж бе огромен. „Не, трябва да спра дотук. След като свърши това следствие, ще се сбогуваме като приятели, а после ще си замина за Сиатъл.“ Отсега усещаше колко болезнена щеше да е тази раздяла. Сълзите й напираха. „Нима вече го обичам толкова силно, че не мога без него? Нима Вон с нежността и добротата си е преодолял стената, която се опитвах да изградя между нас?!“

Сама си бе виновна. Днес той я бе поканил на вечеря и не бе могла да събере смелост, за да му откаже. Знаеше вече какво щеше да последва след вечерята.

Спомни си как се бяха любили снощи. „Какво беше това? Само секс или имаше и някакви чувства?“ Не можеше да е сигурна. Проблемите, които имаше със секса, преди да го срещне, бяха главната причина. Никога не бе изпитвала такова удоволствие с друг мъж.

Когато се бе върнала в спалнята, след като бе почистила поразиите на Черъти, Вон, без да се събужда, я бе притиснал в обятията си. Бе се почувствала толкова обичана, почувствала се бе в безопасност.

Не можеше да приеме всичко това. Надяваше се, че то е само обикновена сексуална връзка. Още усещаше целувката му по устните си, когато се разделяха. А тази вечер отново щяха да бъдат заедно.

Погледна часовника си — наближаваше единадесет и можеше вече да влезе при Лиз.