Кристин Мичълс
Целувката (15)

ХIV

Няколко дни по-късно Вон тъкмо излизаше от офиса на кмета Стив Райли, когато Мелиса му се обади по радиостанцията.

— Шерифе, Тайлър Маккю и Винсент Уелш съобщиха току-що, че са открили на няколко мили извън града изоставен автомобил.

Гласът й бе особено студен. Вон усети странно стягане в гърдите си. Това бяха същите хлапаци, които бяха открили и тялото на Трент.

— Имаш ли марката на колата?

За секунди отсреща настъпи мълчание.

— Да, черна тойота.

Затвори очи и се отпусна назад в джипа.

— Къде е била намерена, Мел?

— Казват, че била на съвсем същото място, където е открит и трупът на Трент преди седмица.

— Господи!

— Чейни и Стоун вече тръгнаха натам.

— Окей, Мел, аз също тръгвам.

Когато пристигна, Чейни вече беше обградил всичко с жълта полицейска лента, за да задържи любопитните настрани. Вон си помисли за най-лошото. Виждаше само част от колата, замаскирана с клонки. „Дали е на Дорийн?“ Забеляза, че Стоун я фотографираше и си водеше бележки. Искаше му се веднага да се махне оттук, без дори да излиза от джипа.

Рей Чейни се приближи.

— Вон, колата е на Дорийн. Изобщо не е могла да стигне до Челан.

Преглътна конвулсивно. „Защо не ме послуша?!“

— А Дорийн?

— Няма и следа от нея.

Вон слезе от джипа, повдигна жълтата лента и тръгна към Стоун, като гледаше внимателно къде стъпва. Агентът беше коленичил и обработваше вратата на тойотата, търсейки отпечатъци от пръсти.

— Добро утро, Стоун. Как е, има ли нещо?

— Здравей, Гарет. Изглежда този път ще открием някакви отпечатъци. Но имам предчувствие, че няма да са на нашия човек. Виж, тук по волана има следи от кръв. Имало е борба. Ще изпратя проба в лабораторията, за да сравним кръвната група с тази от парчето плат. Но по-скоро ще бъде от жертвата. Ключовете са останали в положение на запалване. Има и още нещо интересно — касетофонът е изчезнал.

— Защо ли пък го е взел?

— Нямам никаква представа.

— Има ли някакви следи, които да сочат накъде е тръгнал след това.

— Не съм търсил основно, дойдох преди малко.

— Добре, аз ще се заема, ти свърши с колата.

Беше се отдалечил на няколко крачки, когато чу гласа на Стоун.

— Гарет?

— Да?

— Исках да ти кажа, че съм съгласен с теб за Майк Драйтън. Ходих да говоря с него. Нещо не ми харесва. Не мога да кажа със сигурност, дали го подозирам, но мисля, че не бива да го изпускаме от очи. Проблемът е, че засега нямаме нищо срещу него. Изпратих факс до колегията с молба за повече информация.

— Благодаря ти, Стоун.

Вон започна да оглежда земята наоколо. Имаше много малък шанс да намерят нещо тук. Гъстите треви и храсти закриваха всичко. Трябваха още хора.

— Рей, ела за малко. Свържи се с Мелиса. Искам Джордан и Марти да дойдат тук. Нека Ким отиде временно при някоя приятелка, нямаме възможност да я охраняваме. Не искам да викам Килиан отново, защото не е спал цяла нощ. Когато другите дойдат, започваме претърсване във верига.

— Разбрах, Вон.

Рей тръгна с бързи крачки към колата си.

Вон излезе от заграденото пространство, заобиколи малко и започна да изследва северната част. Извади кутия „Кемъл“ и си запали цигара. Почти веднага се разкашля. Имаше предчувствието, че днес това едва ли щеше да е последната му цигара. Само трябваше да внимава да не падне пепел по земята. Едно от първите неща, които бе научил по време на обучението си, бе да не добавя нищо към местопрестъплението. А престъпление имаше. Дорийн беше мъртва. Чувстваше го все по-силно, а тази сигурност го плашеше.

Шумът на спиращ автомобил го накара да се обърне към пътя. Очакваше да види колата с Джордан и Марти. И наистина бяха те, а след тях веднага спря и Барни Маккарти. Колоната завършваше старият „Форд Галакси“ с калифорнийска регистрация на журналиста, отседнал в хотела.

За част от секундата се почувства измамен и предаден, все едно, че Барни бе преминал на страната на врага. Но Барни беше репортер и винаги щеше да си остане такъв. Не можеше да се очаква той да остане в офиса си и да приема обяви, когато тук вероятно бе извършено убийство.

— Шерифе, може ли за момент.

Вон прекрачи лентата, загаси цигарата и прибра фаса в джоба си.

— Добро утро, Барни.

— Добро утро, шерифе, запознай се с Джон Ламбърт. Джон е мой колега, пише книга за серийните убийци.

— Много интересно. Господа, извинете ме…

Вон отстъпи няколко крачки назад. Изобщо не му беше до разговори.

— Шерифе, няма ли да хвърлиш малко светлина върху това, което се е случило тук.

— Виж, Барни, нямам много време. И аз току-що дойдох. Две момчета са открили изоставена кола, черна „Тойота Корола“, модел 1987. Собственост е на Дорийн Хенсън.

— Дорийн не трябваше ли да е в Челън за няколко дни?

— Да, точно така.

— А, дали изобщо е напускала града?

— Не бих могъл да коментирам този въпрос, докато не завърши следствието.

— Шерифе, мислите ли, че става дума за убийство? — обади се Джон Ламбърт.

Вон го погледна. Беше на около 30 години. Имаше сини очи и дълга кестенява коса, завързана на опашка. Носеше дънки, бяла риза и маратонки.

— Да — отговори след кратко колебание. — А сега, господа, трябва да си върша работата.

— Само един последен въпрос. Защо подозирате, че има убийство? Заради бележката, която Дорийн е получила, или вече сте открили нещо?

Вон хвърли укорителен поглед към Барни. Уж се бяха разбрали да не разпространява тази информация. Но това едва ли вече имаше значение. Скоро Лилоут Крийк отново щеше да бъде обсаден от журналисти.

— Не, нямам никаква друга информация. Извинете ме.

Извади от джипа фотоапарата и куфарчето си. След няколко минути заедно с Рей, Марти и Джордан се подредиха в една линия и започнаха претърсването. Надяваше се да няма нужда от повече хора. Почти бе сигурен, че и този път убиецът не си бе поставил за цел да крие трупа. Не бяха направили и няколко крачки, когато още една кола спря на пътя. Вон ядосано изпъшка, когато разпозна микробуса на Лиз.

Тръгна веднага, за да я спре, още преди да е слязла.

— О, Лиз, какво правиш тук?

— Трябваше да дойда.

— Какво се е случило?

— Разбрах, защо съм почувствала, че трябва да дойда тук.

— Защо? — попита я нетърпеливо. Не му беше до нейните предчувствия.

— Защото той иска да те убие. Избрал те е за следваща жертва. Нарича себе си Господар на Смъртта. Иска да отнеме живота ти.

Вон хвана ръцете й през прозореца.

— Виж, Лиз, това, което казваш, сигурно е истина. Но погледни колко хора ме чакат. Имам важна работа. Хайде да говорим по-късно. Засега тук нищо не ме застрашава, а и вече ще съм нащрек. Моля те.

Лиз само кимна с глава. Смятайки, че разговорът им е приключил, Вон тръгна обратно. Стресна го отново гласът й:

— Вон, съжалявам много за Дорийн.

Това бяха последните й думи, преди да потегли микробусът.

„Господи, нима тя също го е почувствала!“

Онова, което ги насочи, беше миризмата. Въпреки че дърветата хвърляха сянка, юлската горещина си казваше думата. Усети я Марти. Направи още няколко крачки и когато видя тялото, подаващо се от храстите, извика другите. Вон първи преодоля шока си.

— Марти, ще те помоля да извикаш Стоун. Обади се и на д-р Харкоурт. Обясни му ситуацията, нека дойде с линейката. След това остани долу на пътя, не искам никакви зяпачи наоколо.

— Окей, Вон.

Марти Люис се отдалечи. Нямаха право да пипат трупа и им оставаше само да чакат. Доктор Харкоурт бе избран за съдебен лекар на окръг Уотърфорд, защото бе по специалност патолог. Всички му имаха доверие заради големия му опит.

До обонянието на Вон достигна отново неприятният мирис и стомахът му се сви на топка. Нямаше нищо по-лошо от вонята на разлагащ се труп. Почувства, че му прилошава и отстъпи няколко крачки назад. Пое дълбоко хладния планински въздух. Извади от джоба си кутийка „Викс“ — мехлем против хрема. Сложи си малко под носа и го подаде на другите. Ароматът на евкалипт и ментол донякъде претъпяваше зловонието.

Нямаше сили да се приближи. Докато не бяха открили трупа, все още таеше някаква надежда в душата си. Надежда, че интуицията му го е подлъгала. Но сега трябваше да посрещне реалността. Не можеше обаче да отиде и да махне клонките, покриващи лицето й. Дорийн му бе била близка приятелка и майка на неговия син. Как би могъл да си върши работата безпристрастно.

Лежеше в малка падинка. Беше гола, със свити крака, все едно че бе заспала. Огромна рана от нож преминаваше през по-голямата част от шията й. Обръснатата й глава бе положена на възглавница от трева и листа. От устата й се подаваше парче хартия. Ръцете й, завързани с найлоново въже, бяха кръстосани на гърдите й. Между пръстите й имаше букетче горски цветя. Ножът, отнел живота й, лежеше под дланите й. Острието му бе мораво от съсирената кръв.

Вон затвори очи и се опита да се отърси от ужасната гледка. Включи малкия си репортерски касетофон и подготви фотоапарата за снимки. Започна да фотографира тялото от всички страни.

— Виж, Вон, няма никаква кръв наоколо — гласът на Рей показваше, че се опитва по-рядко да си поема дъх. — Навярно е била убита някъде другаде.

— Изглежда, че е така.

Вон се наведе да провери температурата на тялото, избягвайки да гледа лицето на Дорийн. Кожата беше леденостудена и неприятно лепкава. Вече бе започнала да придобива зеленикави оттенъци.

— Бих казал, че е убита преди повече от тридесет часа. Прав си, Рей, изобщо не е успяла да напусне града.

След като разбра причината, поради която Марти Люис трябва да тръгне за града, Ким реши, че е най-добре да отиде при Уилма Нилсен. Може би старата жена щеше да има нужда от подкрепа, а и детето на Дорийн бе при нея. Когато пристигна, се увери, че е била права.

Новината, че е намерена изоставената кола на Дорийн, се бе разпространила светкавично по градския „безжичен телефон“. Уилма се опитваше да прикрие тревогата си, вършейки ежедневната си работа. След като й предостави грижите за Ландън, трескаво започна да изважда тенджери, тави и продукти.

— Тъкмо бях започнала да готвя — измърмори. Ким забеляза сълзи в очите й. След около час Уилма най-сетне с въздишка се отпусна на стола. Ким сложи детето на коленете й, извади от чантата си таблетка успокоително и стана да налее вода.

— Дръж, изпий това.

Тя пое чашата и глътна хапчето.

— Господи, какво нещастие! Това момиче не успя да види нищо от живота. Майка й почина, когато беше на четири години. Дорийн трябваше да върши всичко вкъщи — да пере, да чисти, да готви. Малките й ръце се бяха напукали, но не получаваше и капка разбиране или благодарност. Биеха я, кой, когато му скимне, и за най-малкото нещо. След като навлезе в пубертета, стана още по-лошо. Видях я веднъж да плаче в градината. Двама от братята й я бяха изнасилили. Цялото й тяло беше в синини. Веднага съобщих на кмета, а после отидох и събрах багажа й. Дойде да живее при мен, но изглежда бе твърде късно. Когато отвореше дума за мъжете, а това ставаше много рядко, сякаш говореше за някакви извънземни кръвожадни чудовища. Знаеш ли, мислех си, че най-добре ще се разбира с Вон. Те и двамата са страдали много като деца. Но изглежда не съм била права. Дорийн не можа никога да разбере, че той не е като другите, че е добър, честен, грижовен мъж. Не разбра, че и мъжете могат да изпитват чувства.

Уилма погледна към Ландън, който усърдно смучеше динозавър — играчка.

— Така и не разбрах кой е бащата. Та тя никога не е имала приятел, не е излизала с мъж. Хубаво, че й се роди момче. Мислех си, че така най-добре ще опознае противоположния пол и после ще си намери подходящ съпруг. Но нищо не излезе. Не й вървеше и това си е. Защо ли е така?

— Не знам, лельо. Не всичко, което става на този свят, е справедливо.

Замълчаха, всяка потънала в мислите си. Изведнъж Ландън ядосано удари с всичка сила играчката си в масата. Ким подскочи от изненада.

— Мама! — Биберонът му падна на пода. — Мама, въ-им дома?!

— Скоро, скъпи, скоро ще дойде мама — Ким го притисна в прегръдката си.

Часовникът на фурната иззвъня и Уилма се надигна, за да извади готовия кекс. Докато я наблюдаваше, Ким продължаваше да мисли върху думите й отпреди малко. „Те и двамата са страдали много като деца.“ Какво ли бе преживял Вон? Какво пораждаше сегашните кошмари? Защо той отказваше да говори за това?

— Искам да те попитам нещо. Можеш ли да ми разкажеш за детството на Вон?

Уилма отново седна на стола и известно време само я изучаваше с поглед.

— Ким, това е минало, за което не обичам да си спомням. А и той едва ли ще е доволен, като разбере, че съм ти казала.

— Лельо, ще ти призная нещо, но държа да го запазиш в тайна.

Старата дама кимна.

— Аз го харесвам. Мисля, че го обичам, но нощем той страда от ужасни кошмари. Не иска да ми каже какво го измъчва. А аз само желая да му помогна.

— Добре, ще ти кажа, но ти също ще си мълчиш. — Уилма се загледа в тавана, опитвайки се да върне спомените. — Вон, заедно с още три момчета, бе осиновен от сестра ми Ана. По-големите, Джони Куалчин и Фреди Съмнър, напуснаха града веднага, щом навършиха пълнолетие. Тогава дойдоха Вон и Койд. Мисля, че Койд беше две години по-малък. Едва ли помниш сестра ми Ана Ървинг?

Ким поклати отрицателно глава.

— Беше висока около метър и осемдесет и здрава като бик. Сама си построи къщата, сама вършеше цялата дърводелска работа. Нямаше нещо, което да й се опре. Беше самоука, никога не е ходила на училище. Не знам защо не искаше да учи, а на мен не даваше и ден да пропусна. Едва можеше да напише името си. След като се приберях от училище, искаше да й чета. Много обичаше разкази и поезия. Четох й дотогава, докато напусна къщата. Но, както и да е. Ана искаше много да има деца, на които да предаде всичките си умения. И така, набързо си намери съпруг и се омъжи. Но след около година брак стана ясно, че не могат да имат деца. Ана не можеше да понася, когато нещо, което иска, не се изпълни. Това важи и за мен — упоритостта ни е семейна черта. И макар лекарите да откриха, че причината е в нея, тя продължаваше да обвинява Хърман. Хърман Ървинг беше дребен, добродушен човечец. Характерите им бяха съвсем различни — не знам изобщо, що за връзка бе това. Тъй като работеше като търговски агент, той често отсъстваше от града. Започна все по-рядко да се прибира, докато накрая стана ясно, че е изоставил Ана.

Уилма се изправи, за да налее две чаши с кафе.

— Малко по-късно сестра ми реши да си осинови дете. Но отново не успя. Поради отсъствието на Хърман, тя практически нямаше семейство и я отхвърлиха като кандидат за осиновяване. Мисля си, че сама си е виновна, защото се държа много грубо с жената от агенцията. Тогава реши да осинови изоставени деца — сираци, които никой друг не искаше. Ъ-мм, докъде бях стигнала. А, да. Ана учеше тези момчета на всичко — да готвят, да перат, да чистят, да рисуват и работят с дърво. Нямаше да е лоша къщата й, ако не се държеше с тях, като с надзирател. И ако… Виж, тя бе успяла да скрие доста неща от мен. Изглежда, че колкото човек остарява, толкова става по-зле. Преди Джони и Фред да си тръгнат, дойдоха и ми казаха всичко.

Уилма замълча и лицето й помръкна. Ким не попита нищо, знаейки, че ще й бъде трудно да разкаже всичко останало. Бяха стигнали до точката, когато тя трябваше да разбере, защо детството на Вон е било ужасно.

На Ландън вече му се спеше. Сложи го на канапето и той веднага лапна пръстчето си и затвори очи. Наля си още малко кафе и седна на стола. Уилма леко се стресна, явно забравила за момент, че не е сама.

— Без да разбера, Ана се беше променила. Оставила всичката работа да я вършат момчетата. Използвала ги почти като слуги. Щом се върнели от училище, те готвели, чистели, поправяли къщата. Докато работели, тя проспивала деня. Но най-лошото започвало вечер. На смени през нощта ги е карала да й четат — преди всичко стихове. Любимата й книга бил един сборник „Антология на английската поезия“.

Уилма започна да изстъргва с нокти парченца залепнало тесто по масата. От крайчеца на окото й се търкулнаха няколко сълзи.

— Джони ми каза, че когато не й се подчинявали или са извършели нещо нередно, имало специално наказание. Вкарвала ги в една барака, завързвала им китките за една греда на тавана и ги биела с дървена бухалка.

— Боже господи! Защо е правила това? Нали са били като нейни деца?

— Ох, не знам. А бих искала да знам. Момчетата винаги бяха с обръснати глави. Попитах я защо, отговори ми, че било заради въшките. Но после разбрах, че и това било част от наказанието. Търпението ми се изчерпа, щом дочух, че започнала да блудства с тях. Учела ги да правят различни мръсотии, за които не ми се говори. Когато дойде, Фреди плачеше и молеше да му помогна или щял да се самоубие.

Уилма замълча и Ким й беше благодарна, защото чувстваше, че започва да й прилошава. Как бе продължавало всичко това, без никой да разбере? Ходеха заедно на училище с Вон и Койд, но те не бяха в нейната компания и съвсем бегло си ги спомняше. Бяха мрачни, затворени, не ходеха на кино и на ученическите забави. Да, и Дорийн беше като тях. Просто и тримата не са имали детство.

— Много хора твърдят, че е невъзможно жена да изнасили мъж. Но, какво е било това, което Ана е вършела с момчетата. Както и да е, веднага, щом разбрах, отидох да говоря с нея. Казах й да престане или ще докладвам в полицията и ще й отнемат децата.

— И тя какво ти отговори?

Уилма изохка и затвори очи.

— Заплаши ме.

— Но с какво?

Уилма не отговори. Имаше ли смисъл да казва това на Ким, след като бяха минали толкова години. Мисълта й се върна обратно във времето. Видя разкривеното от злоба лице на съпруга си, замахващ да я удари за пореден път. И после своята реакция, запечатала се отчетливо в паметта й. Как взема бутилката с уиски от масата и го удря с всичка сила по главата. Беше й омръзнало всичко. Мразеше него и пияните мъже, които идваха всяка вечер у тях. Мразеше съчувствените погледи на хората от града. Мразеше унизителната работа, която трябваше да върши, за да не умрат от глад. Този път се бе защитила срещу постоянния физически и психически терор.

Тялото му се бе търколило надолу по стълбите и бе замряло. Ана бе видяла това. Двете се бяха погрижили да изглежда като нещастен случай. Тогава ги нямаше модерните методи за разследване и никой не я бе заподозрял. След като и сестра й почина, вече бе сигурна, че ще отнесе тази тайна в гроба си.

— Съжалявам, Ким, но не мога да ти кажа. Ана знаеше нещо, което щеше да разруши живота ми. Затова трябваше да се опитам сама да разреша този проблем. Това направо я подлуди. Успях да спра малтретирането на момчетата чрез постоянни посещения в къщата й. Започнах да се грижа изцяло за домакинството. Освен да ме ругае, сестра ми нямаше какво друго да направи. Вече не можеше да ги наказва, защото практически аз ги ръководех. Монтирах ключалка откъм вътрешната страна на вратата в стаята на децата. Още на другия ден Ана я махна. Аз я сложих отново. Тази игра на нерви продължи около седмица, докато накрая тя се предаде и ключалката остана. Не мисля, че сме си разменили и десетина думи със сестра ми през тези години. Освен, разбира се, пред чужди хора. Опитвахме се да показваме, че между нас има само „истинска сестринска любов“.

— Какво стана после? Момчетата оправиха ли се?

— Както ти казах, мисля, че спрях малтретирането им. Вон и Койд бяха по-малки и постепенно преодоляха шока. Но не мога да кажа същото и за другите деца. Въпреки че се опитвах да поддържам контакти с тях и да им помагам, те продължаваха да се натъкват на проблеми. Фред се жени и развежда на три пъти. Докато накрая се пропи и почина в клиника за алкохолици. Джони живееше с мисълта, че всеки момент ще умре. Поемаше твърде много рискове. Захващаше се с опасни работи, за които нямаше друг желаещ. Преби се с един кон по време на каскадьорски номера. Най-интересното знаеш ли кое е? Прекарах толкова малко време с тези деца, а те са ме обичали като своя истинска майка. Моят адрес е бил на първо място в техните тефтерчета. Когато ми се обаждаха, за да ми съобщят, че вече не са между живите, си мислеха, че съм им родна майка. Срещу телефонния ми номер е пишело „мама“. Това е най-големият комплимент, който някога съм получавала.

Ким се усмихна.

— Да, наистина е много мило. А какво стана с Койд? Не съм го виждала, откакто завърших училище.

— Хъм, знаеш ли, не мога да ти кажа, що за човек беше той. Никога не успях да се докосна до душата му. Сякаш имаше стена между него и останалия свят. Но все пак, беше добро момче. Много умно, чисто и тихо. Винаги изпълняваше това, което му кажа. Независимо дали му се караш или го хвалиш, лицето му си оставаше каменно. Все едно, че нямаше чувства.

— А къде е сега?

— Умря.

— Как, нима и той?

— Изчезна горе в планината — при скалите, където извира потокът. Намериха само раницата му на ръба на една пропаст. Никой не знае, какво точно се е случило. Не вярвам, че се е подхлъзнал, защото познаваше тази област много добре. Обичаше да ходи там.

— Не търсиха ли тялото му?

— Търсиха го, но пропастта е дълбока няколкостотин метра, а и течението е много силно. И да е паднал, водата го е отнесла веднага.

— Чудя се…

— Хайде, стига, Ким, стига сме говорили за миналото. То е вече затворена книга.

Уилма стана и оправи одеялото на Ландън.

 

Той наблюдаваше как изнасят тялото на Дорийн. Бяха наистина професионалисти. Ловко я пъхнаха в черната найлонова торба, а после я пренесоха в линейката.

Усмихна се доволно. Наказанието на Дорийн му беше доставило несравнимо удоволствие. Тя се бе оказала толкова силна, не бе показала нито за момент страха си. Бе опитала всичко възможно, за да спаси живота си. Наричаше го страхливец, нищожество, призоваваше го да развърже китките й, за да се бие честно. Думите й не бяха му направили никакво впечатление — те бяха безсмислени. Сексът с нея му бе доставил огромна наслада. А после Дорийн с готовност бе приела своята присъда.

Вратата на линейката тракна и го откъсна от приятните спомени. Огледа се наоколо. Вече се събираха и други любопитни. Можеше да види всичко в очите им. От съжаление и скръб до удивление и любопитство. В очите на Вон имаше влага. От проявата на тази очевидна слабост му се повдигна. Но какво представляваше той без шерифската си значка? Нищо, абсолютно нищо. Нали и него го чакаше същото като Дорийн. Негова щеше да е честта да умре последен. Усмихна се при тази мисъл. Интересно бе да гледа как Вон се измъчва от собствената си глупост и невежество.

Трябваше да си тръгва. Наред беше следващото погребение, а за него също трябваше организация. „Дали да не изплаша Ким и тя да си тръгне за Сиатъл? После да я изчакам тук зад завоя? Не, това става вече банално.“

Искаше да измисли за нея нещо ново и вълнуващо.

 

Беше късен следобед, когато Вон спря пред къщата на Уилма Нилсен. Идваше в качеството си на шериф, за да й съобщи за смъртта на Дорийн. Но още щом вратата се отвори, официалността му се стопи. Уилма го притисна в прегръдката си, защото за нея той си оставаше като родно дете.

Ким стоеше встрани от тях. Макар че съжаляваше за случилото се, не можеше да се разплаче. Беше няколко години по-малка от Дорийн и не я познаваше толкова добре. Отиде в дневната при Ландън, за да ги остави сами. След няколко минути и Вон се появи.

— Дежурството на Килиан започва в седем часа. Можеш да му се обадиш в участъка, ако решиш да тръгнеш по-късно. Искам да имаш постоянна охрана, дори когато си в града.

Изглеждаше смазан от тежкия ден. Искаше и се да го привлече в обятията си. Но едва ли той бе готов да приеме нейната подкрепа. Трябваше да почака. Застана на прозореца и го проследи с поглед, докато джипът се скри зад завоя.

Вече се смрачаваше, когато Ким си тръгна, следвана от зелената полицейска кола. Бе помогнала на Уилма да изкъпе Ландън и да го сложи да спи. Предложила й бе дори да остане и през нощта, но старата жена мълчаливо бе отказала.

Докато шофираше по тесния криволичещ път, мислите й от убийството на Дорийн се прехвърлиха към погребението на Трент. Утре отново трябваше да отиде на погребение. Бяха изминали точно три седмици, откакто бе пристигнала в Лилоут Крийк. Как се бе променило всичко в града за това време. Променил се бе и нейният живот.

Спомни си сутринта, когато Вон дойде, за да й опише „портрета“ на убиеца. Сама бе поискала да научи повече подробности. В какво ли положение бяха намерили тялото на Дорийн. Нямаше как да говори с Вон за това. Дали косата й е била обръсната, а китките завързани… Изведнъж се вцепени. „О, нима това би могло да е истина?!“

Осиновените момчета на Ана Ървинг са били постоянно с обръснати глави. Също както на жертвите. Ръцете на децата са били връзвани през китките, когато са били наказвани. Както и тези на убитите. Да четат поезия се е било превърнало в тяхно задължение. Съвпадение ли беше всичко това? Имаше ли място за съвпадение, когато ставаше дума за ритуален убиец?

Опита се да преглътне съмнението, което се зараждаше в нея. От всички осиновени деца само едно беше живо. Вон Гарет — шерифът на окръг Уотърфорд. Отчаяно търсеше друга алтернатива, но не можеше да я намери. Нима трябваше да се съмнява и в човека, който я охраняваше.

Паркира почти автоматично колата и забеляза, че микробусът на Лиз също е в задния двор. Първата й мисъл бе, че не иска да се среща с нея. Как щеше да й съобщи подозренията си? Ами ако се окажеше, че е майка на убиец. Излезе от колата и тръгна към къщата.

— Мис Танас — извика й Пол Килиан. — Искам да проверя къщата, преди да влезете. През деня никой не я е охранявал.

— Надявах се, че Рей го е направил. Лиз не е ли вътре?

— Мисля, че са заедно в града.

— Ох, добре тогава, вършете си работата — съгласи се с досада тя.

Мисълта й отново се насочи към съвпаденията, които почти неоспоримо изтъкваха Вон като потенциален убиец. Спря се на вратата, докато Пол проверяваше кухнята.

— Всичко е наред, мис Танас. Отивам до горния етаж и няма да ви се пречкам повече.

Ким се съгласи мълчаливо и започна да изважда продукти за салата. Чу стъпките на полицая по стълбите и после напълно забрави за него.

Как бе възможно Вон да е убиец? Та той не беше такъв човек. Беше добър, грижовен и въпреки трудното си детство бе успял да оцелее и да открие красотата на заобикалящия свят. Само един поглед върху дървените скулптури в двора му й бе достатъчен, за да се увери в това. Но споменът за неговата градина предизвика и един друг спомен. Неприятен и ужасяващ.

Спомни си как Вон бе пристигнал ядосан с огромен нож в разкървавената си ръка. Сякаш това бе друг човек, напълно непознат. „Не, това не е възможно. Престани да мислиш за това!“ — опита се да наложи волята си.

Потропване на горния етаж я върна в реалността. „Нима Килиан все още е тук?“ Бяха минали около десет минути. Пресече хола и стигна до основата на стълбището.

— Пол, няма ли да слизаш? Всичко наред ли е?

— Да, да, идвам ей сега — отвърна й с малко дрезгав глас.

„Какво ли прави горе? Дано само не се рови в бельото ми.“ Любопитството на хората от малките градчета я ужасяваше. Тук нямаше нищо скрито. Чу няколко тихи стъпки и после — тишина. „О, не мога да го оставя цяла нощ да се мотае из спалнята ми!“ Вече беше сложила крак на стъпалото, когато се разнесе пронизително котешко мяукане на верандата. Горната част на вратата бе покрита с мрежа против комари. Черъти скочи, закачи ноктите си за нея и огледа каква е ситуацията в коридора.

— Черъти, махай се оттам веднага! Ще скъсаш мрежата!

Никаква реакция не последва.

Ким изохка ядосано и тръгна да отвори. Котката влетя като ракета, насочи се към хладилника и с поредното си мяукане се опита да я убеди, че примира от глад.

— Добре, добре, идвам.

Ким хвърли мрачен поглед към стълбите. Щом нахранеше Черъти, трябваше да се качи горе.

Няколко минути по-късно, когато излезе от кухнята, веднага й направи впечатление, че фоайето и дневната са по-тъмни. Някой беше затворил входната врата. „Нима Килиан си е отишъл, докато съм била в кухнята?“ От верандата погледна към полицейската кола. Да, със сигурност седеше вътре. „Но защо не ми се е обадил, когато е минал покрай мен? Ама че странен човек.“

Върна се в кухнята и сложи подправките на салатата. Трябваше да се насили и хапне малко — цял ден бе изкарала само на кафета. Съмненията й продължаваха да я измъчват. Един горещ душ щеше да й се отрази добре. Качи се в спалнята, светна лампата и пусна завесите. Изправи се пред огледалото и започна да разресва косата си. Изведнъж по гърба й пробягаха тръпки. Нещо не беше наред. Имаше чувството, че някой я наблюдаваше. Обърна се към гардероба. Вратата му бе леко отворена. „Може би Килиан наистина е тършувал из дрехите ми. Или някой ме наблюдава?!“ Опита се да си внуши, че паниката й е излишна, че Пол просто бе забравил да затвори вратата. Но усещането й, че има нещо нередно, се засилваше. Огледа се за предмет, с който да се защити. Бухалката на Трент беше подпряна в единия ъгъл на стаята. Бавно тръгна натам. Стисна я силно и бутна с крак вратата на гардероба. Нищо, вътре нямаше никой. Въздъхна облекчено. Почувства се малко глупаво от безпричинния си страх.

Извади хавлията си и влезе в банята. Горещата вода й подейства чудесно. Усили още повече струята и подложи главата си под нея. Напрежението и умората й постепенно изчезнаха. Мускулите й се отпуснаха. Когато спря водата и се загърна в хавлията, понечи да среше косата си, но огледалото беше замъглено от горещата пара. Излезе и тръгна към стенното огледало в спалнята. Щом погледна отражението си, кръвта замръзна във вените й. Опита се да изпищи, но страхът бе парализирал гласните й струни. От гърлото й излезе само немощен стон. Там, където допреди малко нямаше нищо, сега имаше отпечатък от устни. Някой беше целунал огледалото, докато тя се бе къпала.