Кристин Мичълс
Целувката (12)

XI

Все още бясна от нелепостта на собственото си поведение, Ким паркира пред къщата на леля си. Трябваше отново да се върне в града, а не искаше полицаят, охраняващ отпред, да я чака напразно. Нужни й бяха продукти. Всъщност, още дори не знаеше какво да сготви за вечеря. „Дали да не купя малко арсеник от аптеката? Но защо? Най-много отново нещо да объркам й сама да се отровя. По дяволите! Какво да приготвя, когато почти нищо не умея?!“

Влезе в супермаркета и тръгна между рафтовете с надеждата, че ще й хрумне идея. „Но разбира се! Как не се сетих по-рано!“ Реши да приготви лазаня — ястие, което готвеше с постоянен успех. Излезе с подобрено настроение, но докато поставяше чантата с продуктите на задната седалка, осъзна, че бе направила един фатален пропуск. Рецептата й се намираше на около триста километра оттук — в апартамента й в Сиатъл. Напълно забрави, че се е навела да остави покупките, и когато се изправи, се удари в рамката на вратата.

— Ох, по дяволите! Ама че гадна работа!

Не можеше да направи лазаня по памет. Сигурно леля й имаше някъде купища рецепти. Но как да открие тази, която е най-сполучлива? А и вече ставаше твърде късно. Стоеше и потракваше с нокти по блестящото червено купе, чудейки се какво да предприеме. „Но разбира се, леля Вили!“ Уилма обичаше да готви и с положителност разполагаше с подходяща рецепта. Тя живееше само през няколко пресечки, а и времето беше чудесно за разходка. В последно време Ким бе започнала сериозно да се обездвижва.

Заключи колата и тръгна по тротоара. Вървящата срещу нея жена се спря и се усмихна.

— Здравейте, вие сте Ким Клейтън, нали?

Беше само с няколко сантиметра по-висока от нея, но сигурно три пъти по-тежка. Имаше силен глас и жизнерадостен вид, подсилван от панталона й в лимоненожълт цвят.

Ким с колебание отвърна на усмивката й.

— Да, аз съм. Само че фамилията ми вече е Танас.

— О, разбрах какво се е случило с горкия ви съпруг. Страшно съжалявам за това.

— Благодаря ви…

„Коя, по дяволите, е тази?“ — запита се.

— Вие сигурно не ме помните?

Ким се почувства ужасно.

— Съжалявам, но наистина не мога да ви позная.

Жената махна с ръка.

— Не се притеснявайте. Не е ваша вината. Откакто ви видях за последен път, родих три деца и качих петдесет килограма. Аз съм Сюзан Гринджър, сега по мъж — Баркли.

Ким зяпна от изненада. Нима това беше Сюзън? Малката Сюзи, която винаги скучаеше и успяваше да направи поразии, колкото за пет момичета, взети заедно.

— Хей, Сюзи, радвам се да те видя отново!

Поговориха си за деца, съпрузи и за живота като цяло. Когато след малко погледна часовника си, Ким разбра, че нямаше никакво време.

— Извинявай, Сю, но трябва да тръгвам. Защо не ми се обадиш горе в къщата на леля Вив, ще си побъбрим пак.

— Разбира се, че ще ти звънна. Имаме толкова много неща да си разправяме.

Ким вдъхна дълбоко въздуха, напоен с мириса на борова смола и продължи по-бързо напред. Трябваше да премине покрай може би най-отблъскващото място в града. Оградено бе с висока бодлива тел. Всичко бе затрупано с купчини останки от автомобили. Докъдето й стигаше погледът, нямаше нищо друго, освен ръждясали отломки, някои от които си бяха на мястото както ги помнеше отпреди седемнадесет години. Тогава автомобилното гробище бе собственост на стария Майл Бърнс — злобен старец, който често се караше с баща й.

„Сигурно вече има нов собственик. Защо ли местната управа не се е възползвала от това, за да премести този грозен бизнес извън рамките на града?“ — мина през ума й.

Вървейки покрай оградата, изведнъж по гърба й полазиха тръпки. Някой я наблюдаваше. Усещаше го. Ускори крачката си, но продължаваше да оглежда автомобилните съборетини. Бяха идеално място за скривалище. Отдръпна се от оградата и се затича по края на тротоара. Наистина, бе смешно да се страхува. Все още бе достатъчно светло, но нали наоколо се разхождаше убиец. И той бе избрал точно нея. В този момент предпочиташе да слуша гласа на инстинкта си, отколкото този на логиката. Искаше да се махне по-бързо от това зловещо място.

Изведнъж с периферното си зрение забеляза някаква сянка да се движи между останките от автомобили. Извърна глава. Между две коли се промъкна хилав мъж и се приближи до оградата — точно срещу нея.

Видът му бе ужасяващ. Дрехите, очевидно няколко номера по-големи, висяха по измършавялото му тяло. Мазната му, рядка коса бе зализана назад, подчертавайки още повече ниското му чело. Той се хвана с почернелите си от мръсотия пръсти за мрежата и се усмихна. Жълтите му проядени зъби му придаваха още по-вампирски вид.

— Здр-дравейте… — заекна Ким, като продължи да върви.

За неин ужас, мъжът също започна да се движи успоредно с нея.

Ким се спря.

— Какво искате, с какво мога да ви помогна?

Надяваше се, че ще разбере намека й и ще се махне. Но той дори не й отговори. Бе впил очи в гърдите й. Ким забеляза това и веднага разбра, с кого се опитваше да разговаря. Скитър Бърнс бе наследил гробището от дядо си, Майл Бърнс. Той бе същият мъж, който я бе наблюдавал от прозореца и почти й бе изкарал акъла от страх.

Очите му продължаваха да лепнат похотливо по тялото й. Вече на няколко пъти Ким съжаляваше, че няма подходящи дрехи.

Сега вместо тениска, трябваше да е с някоя свободна блуза, която да не прозира. Тези мисъл я ядоса още повече. Мразеше да се чувства като жертва. Мразеше някой да я зяпа, когато знаеше, че не е подходящо облечена. А най-вече мразеше похотливите мъже. Този тип мъже, които я караха понякога, независимо как е облечена, да се чувства все едно, че е гола.

Стисна юмруци и рязко се обърна към него.

— Слушай, или спри да вървиш след мен, или отивам да се оплача в полицията и отново ще те арестуват.

— Извинете, съжалявам… — гласът му звучеше дрезгаво, сякаш не го беше ползвал от миналия месец.

Главата му се отпусна, а очите му гледаха тъпо и покорно. Пъхна ръце в джобовете си и отстъпи няколко крачки.

Ким продължи напред, но отново усети стъпките му зад гърба си. Воднистите му сини очи пак я изучаваха — започваха от лицето, продължавайки по тялото към краката й. Когато погледът му се спря на гърдите й, от ъгъла на устата му потече слюнка. Той набързо я изтри с мръсния си ръкав.

Стомахът й се сви от погнуса. Скитър започна да разкопава ципа на панталоните си и Ким побягна ужасена. Не спря, докато не стигна до ъгъла на съседната къща. С този човек ставаше нещо. Явно, имаше повече проблеми с мозъка, отколкото хората в града си мислеха. Би могъл да е заблудил всички с привидната си кротост и невинност. След като вече не го виждаше, Ким забави крачките си и се опита да диша по-спокойно. Искаше й се да изпита малко съжаление към този душевно болен човек, неспособен да води нормален живот. Нищо не се получи, изпита страх, погнуса и отвращение.

Вече наближаваше дома на Уилма Нилсен, а дори не си спомняше, за какво точно идваше. Наложи се да спре, да си поеме дъх и чак тогава да почука.

 

Минаваше пет часа. Той току-що бе седнал в колата, паркирана горе на хълма. Повече от двадесет години това бе любимата му кола. Обичаше да седи тук. Можеше да прекара часове, без да му омръзне. Научаваше толкова много за хората, само като ги наблюдаваше. А и оттук се виждаше идеално. Това бе най-високата точка на автомобилното гробище. То граничеше с „Джаксън авеню“, улица „Каскейд“ и с дворовете на хората, които живееха на западната страна на улица „Маккарди“. От наблюдателния си пост можеше да оглежда градините, а ако имаше и бинокъл, дори вътрешността на къщите. Това беше много интересно, по-забавно и от телевизия.

Изведнъж се изправи изненадан. Та това бе Кимбърли! Вървеше по далечния тротоар на „Джаксън“, но със сигурност бе тя. Изглеждаше толкова красива и жизнерадостна, колкото си я спомняше от училищните години.

… Беше ден, горещ като днешния, в началото или средата на юни. Видя Кимбърли да стои облегната на тухлената стена на училището. Косата й бе разделена на две плитки, завързани със сини панделки. Беше облечена в бяла блуза, къси панталонки и дънково яке. Изглеждаше толкова красива! Искаше да й стане приятел. Сърцето му лудо биеше, когато се приближи и се облегна до нея.

— Здравей — усмихна й се.

Тя го погледна, но не му се усмихна.

— Здравей.

Спомни си как гърлото му се задави от страх, но желанието да притежава нещо красиво бе по-силно.

— Искаш ли да те изпратя?

Кимбърли го изгледа изненадана, сякаш го виждаше за пръв път в живота си.

— Не, благодаря.

Болката и унижението останаха в душата му. Имаше чувството, че всичко това се е случило вчера, а не преди повече от петнадесет години.

Тя му обърна гръб и си тръгна сама. Тогава разбра, че невинаги, който е красив външно, притежава и вътрешна красота. Но доста често после забравяше този урок.

Сега нещата се бяха променили. Нямаше да забрави поуките от миналото. А също и хората, които го бяха принудили да ги запомни.

 

Вон се обличаше, но мислите му бяха на друго място. Постоянно си мислеше за Ким. Със сигурност знаеше, че тя не бе имала никакво намерение да го кани на вечеря. Само пълен глупак можеше да й повярва, че е дошла затова. След толкова дни старателно избягване не бе възможно да настъпи изведнъж такава промяна. Беше дошла за нещо друго. Но за какво?

Ако искаше да прекара добре тази вечер, трябваше да освободи главата си от проблемите. Поне за една вечер да забрави, че в града има убиец. Че той е избрал нова жертва, че синът му Ландън се намираше в опасност. Нямаше право да го отдели от майка му. Вече съжаляваше, че се бе отказал от правата си над него.

Късно следобед се бе върнал отново да говори с Дорийн. Сутринта в присъствието на Стоун не бе успял да я убеди да се премести при Уилма Нилсен за няколко дни. Не успя и този път. С всяка друга жена сигурно щеше да успее, но не и с Дорийн. Животът я беше научил никога да не признава своята слабост, а той очакваше този път да го направи.

Тръгна си бесен след разговора си с нея. Мина през офиса да каже на Мел, че се прибира вкъщи. Имаше нужда да поработи. Дърворезбата и самото дърво му действаха успокояващо. Почувства се много по-добре, когато се прибра и започна дооформянето на фигурата на планински лъв — работа, която стоеше недокосната повече от месец. Но изглежда вниманието му бе в друга посока. При един по-невнимателен удар с чука се поряза. Раздразнен, бе тръгнал към къщата си да потърси анкерпласт. Като капак на всичко, бе видял Ким да наднича през прозорците на кухнята. Това му бе напомнило за убиеца, който без затруднение проникваше, когато си иска, вътре. Всеки друг път би посрещнал с насмешка нейното надзъртане, но за днес му се бе насъбрало доста.

Искаше само да й се скара, но с учудване бе видял ужаса в очите й, когато забеляза ножа в ръцете му. Нима бе забравила, че вече две седмици всяка негова минута е заета с мисълта как да й осигури сигурността. Не можеше да повярва, че се страхува от него. Разбира се, страхът й бързо бе изчезнал. Знаеше, че когато дори и малко успее да я ядоса, тя е способна на всичко. Усмихна се на своя спомен. Ким сама бе попаднала в капана на собствените си лъжи. Първо го беше поканила на вечеря, а после се бе опитала да отклони поканата. Но Вон се бе оказал достатъчно ловък. Отдавна чакаше мига, когато отново ще бъде с нея.

През цялата седмица си мислеше за нейната изповед. Вече имаше план как да й помогне. Оставаше само да намери сгода да го провери на практика.

Огледа критично отражението си в огледалото. Времето за това бе настъпило.

 

Лазанята вече беше във фурната. Ким тъкмо приготвяше любимата салата на майка си, когато звънецът иззвъня. Погледна часовника — наближаваше седем. „Дали заключих вратата? Не, едва ли, защото бързах да се прибера.“

Марти Люис я очакваше пред къщата. Неговото присъствие и светлината на деня я караха да се чувства по-спокойна.

— Влизай, отключено е — извика силно, надявайки се този, който звънеше, да я чуе.

Вратата се отвори.

— Хей, Ким, къде си?

— Тук съм, Лиз, в кухнята.

— Здравей, скъпа, паркирах микробуса отзад до гаража.

— Чудесно. Преди малко говорих с леля Вив. Няма нищо против да се настаниш тук. Така че остава само да си избереш стая. Горе е детската на Деидре, а също и стаята на баба ми.

— Ако трябва да избирам, бих предпочела да остана тук, на първия етаж. Мразя стълбите, особено ако се налага да ги изкачвам нощем.

Лиз се пресегна и си взе парченце домат.

— Ей, тази салата изглежда много вкусна, какво си сложила?

— Маруля, маслини, домати, зелен лук, краставици, репички, цветно зеле и настъргани моркови.

— Мм. Ще трябва да си запиша всичко това. Какви подправки й слагаш?

— Няма значение, каквото ти харесва.

— А какво мирише така приятно?

— Лазанята, която се пече във фурната.

— А-а, нещо-о важно ще се случи тази вечер.

— О, не ставай смешна. Някак си Вон Гарет успя да ме убеди да го поканя на вечеря. Това е всичко. Не съм много добра готвачка, но винаги съм правила хубава лазаня… — Внезапно й хрумна нещо. — Лиз, нали ще останеш за вечеря?

Очакваше отговора й със затаен дъх. Ако тя се съгласеше, повече нямаше да е нервна, как ще протече вечерта.

— Бих останала с удоволствие, скъпа, но не мога. Вече се уговорих с Рей да отидем на ресторант.

Разочарованието сигурно се бе изписало по лицето на Ким, защото Лиз побърза да се извини.

— Съжалявам, Ким, опитах се да го убедя, че трябва да прекарвам повече време с теб, но честно да ти кажа, този човек е истински дявол. Знаеш ли какво ми рече снощи?

— Не, любопитна съм — усмихна се Ким.

— Каза, че жените били като хубавото вино. Колкото по-остарявали, толкова ставали по-хубави. Малко губи от значението си, защото не ти го цитирам точно. Знам, че не е негова мисъл. Сигурно го е чул някъде, най-вероятно от телевизията. Но когато ми го прошепна нежно, все едно че докосна сърцето ми. Нали ме разбираш?

— Разбирам те, Лиз, и мисля, че е чудесно.

— Ох, и аз също. Разбрахме се, че ще се прибера в единадесет. Не мога да те оставя сама през нощта. Надявам се срещата ти да е свършила дотогава?

— О, Лиз, казах ти вече, че това не е среща!

— Както кажеш, скъпа, както кажеш.

— Както и да е, със сигурност ще свърши до единадесет.

Ким изми ръцете си и прибра чинията с готова салата в хладилника.

— Дори ще ти дам ключ за входната врата, ако съм си легнала дотогава.

Тя отвори един шкаф, в който на кукички бяха закачени ключове с различни етикети. Но там, където трябваше да стои този за входната врата, бе празно.

— Лиз, изглежда няма резервен ключ за входната, ще ти дам за задната врата, през верандата.

— Чудесно. Благодаря ти. Аз ще тръгвам, Рей ще дойде да ме вземе всяка минута.

Ким проследи погледа й към стенния часовник — вече бе седем и половина.

— Чао, скъпа. До довечера. Приятно прекарване.

— Довиждане, Лиз, на теб също.

„По дяволите!“ Ким трябваше да си вземе душ, да изсуши косата си и да си сложи нов грим. Намали малко температурата на фурната и се втурна към банята. За да успее за половин час да се приготви, трябваше да действа със скоростта на светлината.

 

Беше точно осем, когато на вратата се позвъни. Ким изохка. Макар че вече се бе изкъпала и бе изсушила косата си, все още се намираше в процес на преобличане. Набързо си обу чифт черни чорапи и нахлузи къса жълта пола. Хукна надолу по стълбите, за да обуе и обувките си. Задържа дъха си и се опита да извика колкото се може по-спокойно:

— Един момент, идвам.

Обърна се, за да хвърли последен оглед на отражението си в огледалото и усети, че стъпи на нещо меко. „Мекото нещо“ подскочи около метър и издаде ужасено мяукане. Ким се хвана за сърцето, а Черъти хукна по коридора, продължавайки да мяука възмутена.

— Видя ли какво стана! Как можа да легнеш точно по средата на коридора?!

Мразеше да изпада в паника и да бъде притеснена. Вече бе извадена от равновесие, а тепърва й предстоеше вечер с „чудесния“ шериф на Лилоут Крийк. Погледна се отново в огледалото, само за да открие с досада, че не си е сложила обеци. Трябваше да се лиши от тях, защото бяха в спалнята, а не искаше Вон да й натяква, че не му е отворила навреме.

Звънецът отново се обади.

Отвори вратата, а сърцето й се бе разтуптяло като на ученичка. Вон Гарет стоеше пред нея в черни панталони и тюркоазна риза. Изглеждаше както винаги перфектно.

— Здравей… заповядай.

— Здрасти, изглеждаш много добре. Харесвам косата ти така.

Ким стеснително докосна свободно падащите си руси кичури. Не бе намерила време, за да ги сплете на плитка.

Отстъпи назад.

— Благодаря, влизай.

Сърцето й още биеше лудо от спринта по стълбите, от сблъсъка с Черъти, а и от неизвестността, която предстоеше.

Вон държеше в ръцете си две бутилки вино.

— Не знаех какво си приготвила за вечеря. Затова взех бяло и червено. Бялото е френско „Бордо“, а червеното — италианско „Кианти“. Какво предпочиташ?

Ким се колебаеше. Не бе очаквала, че ще донесе вино, по простата причина, че тя не пиеше. Не знаеше и какво е подходящо за нейното меню. Разчитайки на логиката, избра червеното, защото лазанята бе италианско ястие. „Дано не греша.“

Поведе госта си по малкия коридор през дневната към столовата. Столовата на Вивиан Фарис беше в класически стил, с антични мебели. До едната стена имаше масивен дъбов шкаф, на чиито лавици бяха подредени прекрасни порцеланови и кристални сервизи, някои от които имаха „родословно дърво“. Огромната старинна маса и осемте стола с кожени облегалки заемаха по-голямата част от помещението.

Ким беше сервирала прибори и чаши за двама.

Надяваше се Вон да не си направи грешни изводи. Бе се постарала нещата да не изглеждат като интимна вечеря. Нямаше свещи и ваза с цветя. Нямаше предварително подготвена романтична музика. А и в главата й нямаше подобни мисли. Молеше се той да разбере това.

— Ще отида да взема тирбушон за виното.

— Идвам с теб.

Докато Вон отваряше бутилката, тя завърши приготвянето на салатата.

— Мм, мирише много вкусно.

Вон, използвайки една от кърпите на леля й, вече бе извадил готовата лазаня и изключил фурната.

Само за няколко минути й демонстрира, че се чувства комфортно в кухнята. Този мъж продължаваше да я учудва. Въпреки че с всеки изминал ден го опознаваше, все още му нямаше никакво доверие. Изглеждаше й някак прекалено добър, почти съвършен. Питаше се дали не я залъгваше с това свое поведение? Това ли бе лошото момче от училищните й години?

Сега Вон Гарет бе пример за подражание в града. Имаше голяма, великолепна къща, с още по-разкошен външен двор и градина. Според клюките, които Ким бе чула, той сам бил проектирал и изградил всичко това. Дори от едно бегло надзъртане през прозорците се разбираше, че е добре организиран, че обича да готви и да поддържа чистота. За да спечели изборите за местен шериф, очевидно бе и честен човек. Като се прибавеше към артистичния талант и ослепителната му външност, Гарет бе мъж, след когото всяка жена би обърнала глава. Имаше само една загадка — защо е останал ерген. Защо не обръщаше внимание на въздишащите по него жени в града? Имаше ли нещо, което криеше от нея? Ким продължаваше да го изучава подозрително, докато носеше лазанята към столовата.

След като първоначалното й смущение премина, тя откри, че прекарва доста добре времето си в неговата компания. Вон й разказваше интересни истории, случили се в града през последните шестнадесет години. Успя да научи подробности за почти всички свои съученички — коя за кого се е омъжила, колко деца има, къде се е преместила да живее. Разговорът се прехвърли върху щастливия й, но за съжаление кратък брак. Един деликатен въпрос на Вон изискваше по-специални обяснения.

Очите му я гледаха пронизващо.

— Искаш да ми кажеш, че не можеш изобщо да имаш деца? Има ли някакъв шанс?

Ким отпи от чашата си с вино.

— Както ти обясних, болна съм от ендометрит^[1], а за жени с такова заболяване лекарите не препоръчват бременност. Могат да възникнат и по-сериозни усложнения. С Кен бяхме решили да си осиновим дете.

Вон кимна и я погледна малко особено.

— Ако можеш да пазиш тайна, ще ти призная нещо…

Ким се поколеба за момент, но любопитството й надделя.

— Имаш честната ми дума.

Светлите му очи преливаха от напрежение — нещо, което тя виждаше за първи път.

— Аз имам син…

Ким онемя. През съзнанието й преминаха стотина въпроса: „Къде е? Колко е годишен? Коя е майката?“ и т.н., но всички и се видяха неподходящи. Докато накрая се чу да казва:

— Това пък как се случи?

Той се усмихна.

— Останах с впечатление от нашия разговор, че си запозната добре с репродуктивния процес.

— О, стига се будалка, добре знаеш какво искам да кажа.

Докато го чакаше да продължи да й разказва, Ким разбра за първи път, че и Гарет може да бъде наранен и да страда. Досега бе гледала на него като на мъж, от когото трябва да предпазва собствените си чувства и емоции.

— И какви са сега чувствата ти към Дорийн?

Ким се надяваше да узнае защо тази сутрин бе ходил при нея.

— Ами… сега изглежда сме само приятели. Въпреки че разбрах причините, поради които постъпва така с мен, бях почти я намразил. Помниш ли, ти каза, че съм ти напомнял за Гейдж, когато за първи път се срещнахме. Ти пък ми напомни за Дорийн. Но стига съм говорил за себе си. Кажи нещо за теб.

Ким вдигна рамене. Не можеше да му каже сега, че възнамерява да си тръгва. Трябваше да изчака подходящ момент.

— Ако ще си споделяме тайни, аз вече ти доверих моята най-голяма…

Усети как се изчервява, когато си спомни за унижението си.

— Ами тогава да ти помогна с чиниите.

Беше му благодарна, че смени неудобната за нея тема.

— Има и десерт.

Вой погали нежно ръката й.

— Какъв е той?

— Пресни плодове със сметана. Съжалявам, ако си очаквал торта или пудинг. Не се славя като добра готвачка — усмихна се малко смутено Ким.

— Знаеш ли, тази лазаня беше чудесна и засега нямам място в стомаха си за десерт. Да оставим плодовете за по-късно.

— Разбира се, както искаш.

Тя измъкна ръката си от неговата и започна да прибира празните чинии.

— Дотогава и Лиз може да се прибере, за да ги опита.

— Лиз?

— Да, Лиз Мърфи. Нали я знаеш — гадателката. Поканих я да се настани в къщата, докато е в града.

Вон отново хвана ръката й.

— Какво каза? — избоботи неодобрително.