Кристин Мичълс
Целувката (10)

IX

Вон държеше факс в ръцете си, но не можеше да се концентрира върху него. Продължаваше да мисли за Кимбърли. Изминала бе една седмица, откакто прекараха нощта заедно. На сутринта тя бе дошла в полицейския участък, за да му съобщи, че е получила заплашително телефонно обаждане. Бе се държала безцеремонно, дори на моменти и грубо. Той не бе разбрал защо не го беше извикала, след като знаеше, че е вън в колата.

През тази седмица бяха говорили само няколко минути, и то само за това, как върви следствието по убийството на Трент.

„Защо отношенията ни си останаха същите както преди? Все едно, че нищо не се е случило между нас.“ Поклати глава. Трябваше да си върши работата, а постоянно мислеше за нея. Това вече започваше да го дразни.

Опита се да насочи вниманието си към факса от полицията в Сиатъл, относно запитването за Майк Драйтън. Оказа се, че Майк не бе излъгал, но бе спестил част от истината. Той действително идваше от Такома, но преди да дойде тук, година и половина бе живял в Сиатъл. Вон прибави и неговото име в списъка на хората, били през април в Сиатъл. „Трябва да държа под око този човек. Дори мога да намина към магазина, за да го притисна.“

Почука се на вратата и след секунда Мелиса подаде глава.

— Дорийн Хенсън се обади. Иска да говори с теб и изглежда е много ядосана.

Вон вдигна слушалката.

— Шериф Гарет слуша.

— Колко време ще ти трябва да хванеш този кучи син! Убил ми е птичката, а отдолу е оставил едно от лайнените си стихотворения!

Дорийн завършваше в момента един от поредните си курсове за квалификация. Никога не бе му говорила с толкова неприличен език. Нещо силно я бе изплашило. Вон беше един от малцината хора в града, който я познаваше добре, за да разбере това.

— Ей, Дорийн, чакай малко, говори по-спокойно. Какво се е случило?

Спомни си кога за последен път я беше видял ядосана. Бе настоявал да му разкаже за детството си. Майка й бе починала, когато тя е била на две години. Живяла бе заедно с баща си и четиримата си братя. Бе ги нарекла глутница хиени. Тогава не я бе попитал какво точно иска да каже. Но веднъж случайно бе гледал научно-популярен филм за Африка, в който малките хиени разкъсаха ранената си майка. Тогава напълно я бе разбрал.

— По дяволите, глух ли си?! Казвам ти, че убиецът е бил тук и е оставил визитката си.

— Не пипай нищо, идвам веднага.

Вон стана и тръгна към изхода. Бяха преустроили съседната стая за агента Стоун. Почука на вратата му.

— Здравей, Стоун. Мисля, че ще трябва да дойдеш с мен. Изглежда си е избрал нова жертва.

Стоун се изправи и мълчаливо взе якето и куфарчето си. Едва когато се качваха в джина, попита:

— Мъж или жена?

— Жена. Казва се Дорийн Хенсън, учителка е в началните класове.

Пет минути по-късно паркираха пред двуетажна къща на „Маккарди роуд“. Дорийн бе наела това жилище с помощта на директора на училището. Един възрастен учител, след като почина, бе завещал цялото си имущество на местната управа.

Облечена в свободни къси панталони и яркожълта блуза, тя вече ги очакваше на стълбите. Ландън си играеше около нея. Вон си позволи само за момент да погледне сина си.

Момчето имаше неговите очи, но косата му, вместо руса, бе черна. И преди Вон се бе учудвал на това, защото косата на Дорийн пък бе кестенява. Ландън изчурулика нещо с разперени ръчички. Беше красиво и жизнено дете.

— Влизайте направо в кухнята. Ако ви трябвам за нещо, извикайте ме.

Тонът на Дорийн бе по-спокоен, отколкото по телефона.

— Дорийн, това е г-н Стоун, агент от ФБР. Стоун, запознай се с Дорийн Хенсън.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Надявам се, щом вече сте тук, господин Стоун, да откриете по-бързо убиеца.

— Да, това е нашето намерение, госпожице Хенсън.

Гарет отвори входната врата и Стоун влезе първи в къщата. Когато го последва, видя, че агентът изследваше внимателно с очи всичко от тавана до пода. Спря се да огледа стълбището, водещо към втория етаж.

— Откри ли нещо?

— Не, само бебешка пудра.

Това заключение остави Вон в недоумение. „Къде е видял детска пудра?“ Тръгна към кухнята и когато натисна летящата врата, се натъкна на Стоун. Този човек имаше лошия навик да застава на най-неподходящите места.

— Какво правиш сега?

— Оглеждам.

— Какво?

— Всичко, господин любопитко. Когато се опитваш да хванеш един убиец, трябва да вникнеш в начина му на мислене. Първото нещо, което видях, бе тази клетка за птици.

Стоун посочи кафеза, в центъра, на който висеше жълто канарче, обесено на парче корда.

— Той обича да убива животни, а това в известен смисъл е рядкост. Трябва само да разберем, защо го прави.

Агентът се взря в убитата птица.

— Тези, които убиват животни и хора едновременно, имат психични отклонения. Така демонстрират мощта и силата си. Или ако говорим за отмъщение, това е нещо като предупреждение към жертвата. Впрочем, може да означава и двете — и предупреждение и отмъщение.

— Искаш да кажеш, че убиват тези животни, защото техните собственици са привързани към тях и ги обичат. Това не се връзва нещо с убитата катеричка, подхвърлена на Кимбърли Танас.

— Напълно си прав, но госпожицата не живее в Лилоут Крийк и няма домашен любимец. Тя е жена и убиецът е сметнал, че ще реагира, на каквото и да е убито животно.

Стоун вдигна куфарчето си и го отвори на масата. Сложи на ръцете си чифт гумени ръкавици и откачи клетката от куката на тавана.

— Какво искаше да кажеш преди, когато ми спомена за бебешката пудра? — попита Вон.

— Животните са невинни и беззащитни същества. Затова ние винаги трябва да се грижим за тях.

— Нищо не те разбрах. Какво означават думите ти?

— Означават само едно — невинност.

— По дяволите, Стоун! Да не намекваш, че би могъл да посегне на детето?

— Само той може да ти отговори. Пак ти напомням, че този човек гледа на света по друг начин. Мисловните му процеси са нарушени и объркани. Причината, поради която убива животни, може да е съвсем близо до тази, поради която може да посегне и на малко дете.

— Господи!

Вон се почувства така, сякаш го бяха ударили в стомаха. Това беше неговото дете, а Стоун говореше толкова сухо и делово. „Но откъде би могъл да предполага.“

Докато агентът изследваше мъртвото канарче, Вон потърси следи от отпечатъци по мебелите и вратата. Още преди да започне, знаеше, че това е почти безсмислено.

— Ей, Гарет, ела да видиш нещо — Стоун му показа парчето корда, което бе извадил от клетката. — Виж, това е особен възел, казва се „примката на палача“. Повече символика. Първо е убил птичето, като вероятно му е счупил врата, а после го е обесил. Този човек едва ли не си мисли, че е съдия или екзекутор. Познавал е жертвите си. Може би не особено добре, но все пак… Убийствата, според мен, са извършени по някаква незначителна причина. Например, ти го срещаш по улицата и го бутваш, без да му се извиниш. Това става причина да те убие. Жертвите и той не са били врагове, но са имали някакъв контакт.

Стоун замълча, взе от куфара си пинсети и измъкна листче хартия, закрепено към дъното на кафеза. Разгъна го и прочете:

Ела при мен!

Ще ти дам студена, ледена

целувка.

Розите ми са мъртви,

устните сиви.

Очите ми — без ириси и

без зеници.

Умряха те и бели са,

като лице на камък.

Ела, любима.

Аз те чакам.

— Познато ли ти звучи?

— Да, но откъде точно, не мога да си спомня.

Вон прибра грижливо листчето, а после в друг плик сложи убитата птица.

— Вон, аз ще поогледам тук. Ако искаш, върви поразпитай госпожица Хенсън и изследвай задния двор. Като свърша, ще дойда при теб.

Гарет кимна и тръгна към изхода. Дорийн все още седеше там, където я бяха заварили. Ландън веднага дотича при него и сграбчи ръката му.

— Дорийн, трябва да ти задам няколко въпроса.

— Слушам те.

Вече не му изглеждаше ядосана. Просто бе една млада жена, не познала думата любов през своето детство. Той знаеше какво е да си живял по такъв начин. С неохота пусна пръстчетата на сина си и извади бележката.

— По кое време откри птичката?

— Помниш ли кога ти се обадих?

— Около осем и половина.

— Да, точно тогава. Слязох долу и започнах да приготвям закуската. Забелязах, че Мими не пее, както обикновено. Обърнах се и я видях да виси… — Дорийн потрепери и потри слепоочията си. — Прочетох бележката и ти позвъних.

— Нищо не си пипала, нали?

— Не, не съм.

— Да си чула нещо необичайно снощи?

— Нищо.

— Вратите бяха ли заключени?

— Разбира се. Щом разбера, че братята ми са тръгнали към бара, винаги проверявам вратите. Не вярвам снощи да съм забравила.

— Искам да проверяваш и за в бъдеще.

Дорийн рошеше косата на Ландън, който се притискаше до нея. Тя се бе оказала много добра и грижовна майка. Вон не искаше да я плаши, но поне трябваше да я предупреди:

— Стоун смята, че Ландън може да е в опасност.

— О, не! Защо? — Дорийн притисна детето още по-силно и Ландън изхлипа.

— Убиецът обича да наранява жертвите си, като им отнема нещо, което обичат и към което са привързани.

Вон затвори бележника и го прибра в джоба си.

— От днес ще имате охрана, докато сте в къщата. Ако излизаш някъде, ще казваш на полицая къде отиваш и кога ще се върнеш. Съгласна ли си?

— Май нямам голям избор. Колко време ще имам „бавачка“.

— Колкото трябва, за да го хванем.

Гарет вече бе помолил Калиан, полицаят от Калиспел Фолс, да поеме част от дежурствата. Ако се наложеше, щеше да поиска подкрепления и от съседните селца. Можеше да наеме и няколко младежи, на които имаше доверие.

Дорийн мълчеше. Погледна я. Все още си оставаше привлекателна жена — кестенява коса, зелени очи, красиво лице с изящни устни. Но вече не предизвикваше предишните чувства у него. Тя си оставаше само майка на сина му и… разбира се, приятелка. Нищо повече. „Кога ли настъпи тази промяна?“

— Извинявай, разхвърляхме малко в кухнята, докато търсихме следи и отпечатъци.

— Няма значение.

— Съжалявам, но ще трябва да вземем и твоите отпечатъци, за да можем да ги изолираме. Имаш ли нещо против да влезем вътре.

Дорийн тръгна мълчаливо. По лицето й още личеше ужасът, който бе преживяла.

Тъкмо бяха привършили и прибираха материалите, когато на входната врата се позвъни. Дорийн потрепери леко, но се запъти да отвори.

— Добър ден, Дорийн.

— Здравей, Барни.

Вон погледна към Стоун.

— По дяволите, това е Барни Маккартни, кореспондент на „Обзървър“. Добро момче е, но има нюх на хрътка. Да вървим, преди да е сграбчил Дорийн.

Стоун кимна, затвори куфарчето си и тръгна мълчаливо към изхода.

— Здравей, Барни — рече Вон, — какво те води насам?

— Носи се слух, че нещо било изплашило Дорийн тази сутрин. Реших да дойда и да видя какво става.

Гарет забеляза как отсреща в къщата на мисис Хендрикс завесата на прозореца леко се отмести. „Ето откъде е получил информация Барни“ — мина през ума му. Обърна се към Дорийн.

— Не мисля, че нещо те е изплашило, нали?

— Не, няма такова нещо. Някой те е заблудил, Барни.

— О, стига глупости! Защо винаги се държите така с мен? Нали винаги съм ви помагал, с каквото мога.

Гарет изучаваше възмутеното му закръглено лице. Той наистина имаше право. Винаги бе работил в помощ, на полицията, а не против нея. Беше му задължен, защото на няколко пъти бе забавял репортажи, за да помогне на следствието. В Лилоут Крийк за най-достоверни се считаха новините, предавани от уста на уста. Когато Барни изпратеше някой материал в „Обзървър“, всички го критикуваха, че не е разбрал достатъчно добре дадена история. Естествено, те я знаеха така, както примерно, г-н Уолд я беше разказал. Маккартни бе станал популярен само с рекламните страници, които издаваше един път в седмицата. В тях имаше купища полезна информация — поздравления, съболезнования, обяви за покупко-продажби и т.н.

Дорийн отстъпи от вратата.

— Заповядай, влез.

Барни тъкмо бе направил няколко крачки, когато от кухнята излезе Стоун с куфарчето и кафеза в ръце.

— Барни, това е агент Стоун от ФБР.

— Радвам се да се запозная с вас, г-н Стоун.

Стоун само кимна учтиво.

— Чакам те отвън — рече на Вон.

— Ей, този не е много приятелски настроен — възмути се Барни.

— Не е така, по-скоро е прекалено зает. Едва ли е мислил, че ще остане толкова дълго тук.

— Разбирам. Е, Дорийн, Вон, ще ми кажете ли какво се е случило?

За минута настъпи мълчание. Вон се обади първи.

— Виж, Барни, Дорийн сама ще реши какво да ти каже. Но аз ще те помоля всичко да си остане между нас. Все още водим разследване. Напишеш ли, че има нещо интересно в Лилоут Крийк, твоите колеги веднага ще напълнят хотела. Нали знаеш, че и сега има един репортер, който обикаля и слухти да научи нещо.

— Да, щях да ти казвам за него. Той не е обикновен журналист. Мисля дори, че води собствено разследване.

— Добре, добре, Барни, вярвам ти напълно. Сега ще тръгвам, защото имам друга работа. Нали запомни — нищо да не излиза оттук?

— Окей, шерифе. Ох, някой ден ще се махна от този град. Искам да отида някъде, където ще ме оставят да си върша спокойно работата.

— Ще ми липсваш, Барни — ухили се Вон. — Дорийн, да не забравиш, че ще имаш охрана от довечера. Аз ще намина малко по-късно следобед.

Излезе навън и видя Стоун да оглежда земята около къщата.

— Какво става, откри ли нещо?

— Не, за съжаление. Почвата е суха и твърда.

— Не трябва да търсите тук, а отзад, близо до оградата.

Двамата се обърнаха — беше Лиз Мърфи. Вон веднага разбра, че това няма да е от добрите му дни. Изпъшка, когато я видя да тръгва към тях.

— Стоун, не си имал още честта да се запознаеш с мис Мърфи.

— Не, не съм. Много ми е приятно, госпожице.

— Лиз, това е агент Стоун от ФБР.

— Как сте, господин Стоун?

Изражението й този път бе учудващо студено. Нямаше и следа от усмивка по лицето й.

— Благодаря, добре. Какво казахте преди малко?

— Казах, че трябва да търсите отзад. Зад оградата близо до отпадъците…

Стоун погледна въпросително Вон.

— Тя има предвид гробището за стари коли на Скитър Бърнс.

— Защо мислите така, мис Мърфи?

Лиз затвори очи.

— Не съм много сигурна, но мисля, че ще намерите парче плат. Тъмносиньо или черно. Скъсал си е якето, като е минавал. Съжалявам, но друго не мога да ви кажа.

Стоун отново погледна изпитателно.

— Мис Мърфи е медиум. Пристигна от Аризона преди около седмица.

— Сега вече разбирам. Благодаря ви, ще проверя това, което ни казахте.

— Бих искала да помогна с още нещо, но не мога.

Лиз вдигна очи към къщата. Тялото й леко потрепери.

— Бих искала да помогна… — прошепна още един път, след като се качи в микробуса и потегли, без да се сбогува.

— Ама че странна жена — поклати глава Вон.

Стоун се обърна към него и известно време сякаш го пронизваше с поглед.

— Да, може би е малко странна. Но не бива да я отписваш в никакъв случай. Понякога хора като нея са много полезни.

— Работил ли си с медиум и преди?

— Да, и бях песимист, но опитът ми ме научи на друго.

— Е, аз ще организирам охраната за през нощта и после можем да огледаме оградата.

Стоун мълчаливо стоеше и се взираше към прозореца на горния етаж.

— Видя ли я как погледна този прозорец? После сякаш нещо я разтърси. Какво ли може да е?

— Не знам.

Вон дори и не искаше да знае. Достатъчно му бяха проблемите в работата, поведението на Ким, нощните кошмари, а сега и опасността, заплашваща Дорийн и Ландън. Не му се мислеше за страховете, които изпитваше Елизабет Мърфи.

Остави Стоун да оглежда прозорците и тръгна да се обади по радиостанцията в джипа.

Тревата в ивицата земя между задния двор и съседната къща бе висока почти до коляно.

— Виж, има следи тук — посочи Стоун.

— Децата използват пътеката като по-пряк път.

Продължиха да изследват наоколо. Вече приближаваха гробището за стари коли и Вон започна да търси по-внимателно, макар да се съмняваше, че ще намери нещо, толкова далече от къщата на Дорийн. Стигнаха до оградата и се разделиха, тръгвайки в противоположни посоки. Вон забеляза няколко стъпки и когато се канеше да ги измери, за да определи ръста на човека, Стоун му извика:

— Вон, ела насам.

— Намери ли нещо?

Стоун държеше с пинсети парче плат — беше тъмносиньо на цвят.

— Скъсал си е якето, когато е прескачал оградата. Виж, има някакво петно. Прилича на кръв.

— По дяволите, тя се оказа права!