Кристина Дод
Принцът се жени (9)

8

Облеченият в черно ездач се впусна към Сорша с главоломна бързина. Тя изпищя и заби пети в хълбоците на Светата ослица. Понито, бог да го поживи, положи всички усилия да избяга, но дори ако не страдаше от недохранване и липса на грижи, краката му бяха къси, а коремът — провиснал, поради което не можеше да се мери с младия състезателен кон. Нападателят приклещи Сорша, преди тя да е изминала и десет метра, измъкна я от седлото и я метна пред себе си.

Бясна, че предсказанието на Хавърфорд се е сбъднало толкова скоро, тя изпищя отново — силно, гневно и объркано. Наметалото й се замота около кръста, вятърът повдигна широкополата й шапка. Тя блъсна дългоръкия, грозен негодник, който я стискаше, и доволно видя как злобната му усмивка изчезна и на нейно място се появи удивление. Сорша го фрасна под брадичката с главата си и чу как зъбите му изтракаха.

Той изплю кръв. Сините му очи лумнаха като адски пламъци. Лицето му се сгърчи от ярост, а ръката му се вдигна в юмрук.

Конят препускаше в галоп. Носеха се към стръмна, скалиста пропаст.

Чак сега Сорша ясно си даде сметка, че похитителят й възнамерява да я убие. Да я пречука. Да й свети маслото. Този път изпищя от истински страх.

Започна да се гърчи в напразен опит да се освободи, което накара коня да се запъне и да се изправи на задните си крака. Сорша откри, че лети във въздуха. Наметалото се уви около главата й. Тя се сви на кълбо, очаквайки всеки миг съприкосновението на острите камънаци. Приземи се — доста твърдо — на туфа трева.

Отне й цяла минута да си поеме дъх. И още една, за да осъзнае, че е жива и здрава. Трета дълга и мъчителна минута прекара в борба с наметалото си, чиито тъмни гънки й пречеха да види накъде да побегне. Подскочи, когато нещо изсумтя в забуленото й лице.

Светата ослица.

— Ей сега! — извика тя на животното. Отметна пелерината и се изправи.

В далечината се чу трополенето на галопиращи копита. Очите й бяха пълни със сълзи от преживените ужас и болка, но тя се огледа за скривалище. Зърна два непознати коня без ездач, които тичаха на свобода.

Сорша спря. Опита се да проумее какво е станало.

Похитителят й лежеше прострян далеч върху скалите.

Дали беше мъртъв?

Главата му се беше килнала под странен ъгъл.

Беше мъртъв.

Над него се беше надвесил някакъв човек, който приличаше на Арну. Арну… няма начин. Невъзможно. Той беше останал в манастира. Освен това този Арну беше различен. Изглеждаше висок, силен, неумолим, жесток. Коя да е умна жена щеше да се уплаши от този мъж, както Сорша се беше изплашила от нападателя си.

— Арну. — Тихият й глас не се разнесе достатъчно далеч, което я раздразни. Ако това беше Арну, нямаше защо да се бои от него. — Арну! — кресна тя.

Той се обърна с лице към нея, после й показа гръб. За един кратък миг тя разпозна тъмната коса и изваяните черти на мъжа, когото помнеше от Монмаут. Но онзи парцал не покриваше половината му лице. Стори й се, че двете му очи са здрави.

Сорша примигна.

Мъжът вдигна ръце, нагласи превръзката около окото си, и когато отново се обърна към нея, от заплашителното му поведение не беше останала и следа.

— Какво се случи? — извика тя и преди да се усети, тичаше към него. — Уби ли го?

Светата ослица тръгна подире й, после спря да попасе.

— Какво? — смая се Арну. — Никого не съм убивал. Както си яздех по онзи хълм, видях, че се бориш с негодника. Ти го блъсна и скочи от коня. Той се олюля, загуби равновесие и жребецът го изхвърли от седлото.

— Да не казваш, че съм го убила? — Сорша замръзна.

— Не, госпойце. Казвам, че отърва живота, защото той определено смяташе да ти види сметката. — Арну поклати глава, сякаш изпитваше един вид благоговение.

— Май беше така. — Когато напълно осъзна думите си, краката й се подкосиха.

— Обаче ти отърва живота — повтори Арну.

— Да.

— Това се казва приключение.

— Не знаех, че съм способна на подобно нещо.

— Ти си героиня.

— Да, и аз съм на това мнение. — Нейните думи разбиха крепостните стени на страха й, замествайки го с една смутена гордост. — Трябва да намерим свещеник.

— Твърде късно е за свещеник. Пък и той не е праведник.

Арну нежно я хвана за ръката и я обърна с гръб към потрошения труп.

— Как мислиш, дали той е подпалил манастира? — Главата й бучеше от догадки — може би от падането?

— Сигурно. Той или човека, дето го е наел. — Арну я бутна. — Мърдай. Искам да преджобя негодника и да видя дали няма да научим кой е и защо те преследваше. Докато идеш да прибереш конете — моите два и неговия — все ще съм подразбрал нещо.

— Добре. — Сорша можеше да изпълни тази задача. Щеше да я изпълни. С радост. Така умът й щеше да се отклони от ужасните последствия на бягството й.

— Ти просто се погрижи за себе си! — извика й Арну.

Тя кимна и се запъти към конете.

— Майка Брижет щеше да се гордее с теб.

Майка Брижет щеше да се гордее с нея. Сорша се гордееше със себе си. Беше се натъкнала на своето първо предизвикателство — покушение над живота си — и беше триумфирала.

А сега — на работа.

Сорша хвана лесно първия кон. Неоседланата кобила я чакаше търпеливо горе на хълма и щом Сорша пое юздите, тръгна подире й като агънце.

Жребците обаче й създадоха повече проблеми. Единият, прекрасен скопец със седло, беше доста нервен и риташе непрекъснато. Сорша успя да улови юздите му и да го отведе на ливадата едва след няколко опита, през които тя надълго и нашироко описваше с нежния си глас на животното колко е хубаво и послушно.

Другият, конят на похитителя й, беше див и необуздан. Твърде скоро го бяха пречупили и жребецът още се бунтуваше срещу юздите и седлото. Сорша го улови незабавно, но той се дърпаше, вдигаше се на задните си крака и тя трябваше да призове цялата си воля и всичките си умения, за да го успокои. Когато най-сетне успя да го завърже, откри, че Арну стои с ръце на хълбоците и я зяпа.

— Не ми помогна — обвини го тя.

— Не беше нужно. — Глупавата усмивка убедително се разля по лицето му. — С конете се справяш не по-зле, отколкото с лодките.

Споменът я заля като ледената вода на Ирландско море. Той я беше оставил да се гмурне в океана, за да извади така желаната от него лодка. Сорша усети същия гняв като тогава. Такъв беше Арну. Нямаше нищо против някой друг да се потруди за благото му, особено ако този някой е Сорша.

Тя сключи ръце. Дланите й пулсираха болезнено.

— Как ме откри?

— Не беше нарочно. Исках да се прибера, туй е всичко.

— Как си се сдобил с два коня? — Конете струваха много.

— Размених ги срещу лодката.

Хм. Нима онази прогнила ладия струваше толкова пари?

— Хубава ще да е била тая лодка.

— И още как! — ентусиазирано възкликна той.

Тя го погледна внимателно. Арну отново беше мръсен, но не миришеше. Просто беше оплескан с кал от пътя. Една жилава дъбова пръчка, дълга около трийсет сантиметра, висеше от колана му. Арну май умееше да си служи с нея. Всъщност тук, на открито, той изглеждаше огромен и сигурен като канара. Тя смяташе, че с него ще е в безопасност. Изглежда, щеше да се окаже права.

— Как ме позна?

Той смръщи чело.

— Че защо да не те позная? Ти си си ти.

Дощя й се да го наругае за този логичен отговор.

— Случайно не забеляза ли, че съм преоблечена?

— Аха, като момче, ама ти си си ти. Предполагам, че това е облеклото ти за из път, а?

— Точно така. Не бива да издаваш на никого, че съм момиче.

— Добре де. — Арну отиде при капризния и нервен кон на нападателя и нежно положи ръце върху гърба му. Жребецът започна да буйства, но той взе да го гали и да му говори, докато животното не се успокои.

Сорша не би предположила, че един моряк може да има такъв опит с конете.

— Гласът ти е страшно тънък за момчешки — подвикна й Арну.

— О! — Забележката му имаше смисъл. Може би Хавърфорд беше проникнал толкова бързо под маскировката й тъкмо заради нейния глас. — Ще говоря по-дебело.

— Добра идея.

— Ти… ти откри ли нещо, което да обясни защо този човек ме нападна?

— Той имаше пари. — Арну повдигна тежката кесия, закачена на колана му. — Много пари.

— Взел си парите му? — извика тя, ужасена от безбожната постъпка на рибаря.

— Няма да му трябват на оня свят — възмутено отсече Арну.

— Не. — Сорша се обърна рязко. — Значи са му платили.

— Сигурно, обаче не знам на кой му е изтрябвало да те убива. Ти си толкова красива и добра!

Да му каже ли истината?

Не. Неотдавнашната заплаха за пореден път доказа истинността на любимата бабина поговорка: една кралска особа не бива да се доверява на никого.

— Ако побързаме, ще си намерим подслон, преди да се е мръкнало. — Арну обиколи първо понито й, после жребецът на непознатия и ги огледа като познавач. — А продадем ли тия животинки, ще съберем достатъчно пари за пътуването си.

— Да продам Светата ослица? Изключено! — Да не би Арну да намекваше, че ще пътува с нея? Сърцето й затуптя по-бързо при мисълта, че той ще я придружава. Този мъжага щеше да я пази от похитители и разбойници, а и друго си беше с компания!

Но… Боже мой! Съвестта нямаше да й даде да го изложи на опасност, без да го предупреди. Дори майка Брижет щеше да се съгласи, че трябва да му каже истината.

— Аз съм принцеса — избъбри тя.

Той се ухили и кимна.

— Някой иска да ме убие.

Той отново кима, но лицето му посърна.

— Точно сега този някой е по петите ми.

Той отново кима и издаде долната си устна.

— Този човек — тя посочи потрошеното тяло — без съмнение е само началото на нещо по-лошо и ако тръгнеш с мен, ще се озовеш в опасност. — Тя зачака ужасената му реакция, вайканията му.

— Знаех си, че не си монахиня.

— Само това ли ще кажеш? — Този мъж май не разбираше от дума!

— Че какво друго? — Той се почеса зад ухото.

— Не се ли тревожиш заради опасностите, с които ще е осеян пътят ни?

— Докато преследвачите ти носят такива тлъсти кесии — той повдигна торбичката на кръста си — ще бъда напълно доволен. А ако всеки път им разказваш играта както днеска, мисля, че няма защо да се кося.

Сорша не знаеше какво я впечатли повече — неговата алчност или неговата глупост.

Той взе седлото на жребеца и майсторски оседла кобилата.

— Утре ще пристигнем в Гленмур, големичко пазарно градче. Там ще продам конете…

— Ти ли ще ги продадеш? Да не казваш, че си по-добър в търговията, отколкото в боя?

Арну се поколеба, но свенливо сви рамене.

— Много неща ми идат отръки.

— Така си и мислех. — Ако се налагаше да продаде Светата ослица, възнамеряваше да е сигурна, че понито ще попадне в добри ръце. — Аз ще продам конете.

— Ти ще продадеш конете — повтори той. — Аз само ще те придружавам.