Кристина Дод
Принцът се жени (23)

22

Сорша стоеше на долната палуба на „Луела Жозефин“, която пореше водите към Южна Франция. Пътуването щеше да трае по-малко от два дни и убийците имаше да им дишат прахта.

Джефри обаче беше мъртъв. Алрой беше ранен.

По пътя към Единбург мъжете от Нова Проспера трябваше да отклонят още три атаки. Яздеха през нощта и когато с Рейнджър най-сетне се качиха на кораба, селяните прибраха Завоевание и Аланджей с обещанието добре да се грижат за тях.

Корабът потегли с отлива. Нервите й бяха пред скъсване, но поне беше поела към дома. С мъж, когото хем познаваше, хем не.

Косата й настръхна, но тя не се обърна. Искаше да види как бреговете на Шотландия се сливат с хоризонта сред утринните мъгли. Но през цялото време усещаше как Рейнджър стои на горната палуба, облечен в черно, и не я изпуска от мрачния си поглед.

Кого ли виждаше подпрян на перилата? Тя не беше същото момиче, което избяга прокудено от Бомонтен. Не беше дори същата жена, която напусна манастира. Но вчера, когато видя Рейнджър на земята и повярва, че той е в безсъзнание или дори мъртъв, Сорша научи нещо много важно.

Нямаше значение, че я е направил на глупачка, или че е изгорил писмата на сестрите й. Арну или Рейнджър, тя още го обичаше — което само доказваше, че е превъртяла.

Изпитваше нужда да си поговорят. Наистина да си поговорят, да му обясни чувствата си и коя е.

Навярно и той имаше същото желание. Ако искаше бракът им да оцелее, трябваше да разбере нейната гордост така, както тя проумяваше неговата.

Най-накрая тя се отзова на неизречената му команда, обърна се и го погледна. Той се облягаше на перилата, а очите му я пронизваха. Струваше й се, че я призовава през времето и пространството, изисквайки безусловното й подчинение.

Неправилно. Тя беше принцеса, и то не каква да е принцеса, а престолонаследницата; жена, на която й беше писано да царува. Тя не се подчиняваше, на него или на който и да било друг. Съжителството им обаче можеше да се основава на взаимно сътрудничество. Щеше да му го каже, а той щеше да я послуша. Имаше мозък в главата си. Или поне Арну имаше мозък в главата си.

Сега пред нея се ширеше единствено безбрежно водно пространство. Вятърът плющеше в платната и издуваше сламеното й боне. Добре, че то беше завързано здраво под брадичката й. Тя го хвана за периферията и тръгна към каютата си. Отлично знаеше, че Рейнджър ще я последва скоро, защото двамата бяха като кремък и искра — палеха се взаимно.

В претъпканата каюта имаше тясно легълце със сламен дюшек, кръгла масичка, два стола. От една кука на тавана се полюшваше запалена лампа. Рейнджър беше платил прескъпо и затова капитанът си беше затворил очите за факта, че двамата нямаха сандъци, дрехи, бельо, и им беше осигурил завивки и одеяла да се топлят.

Сорша развърза омачканото си боне, свали пелерината си и ги окачи на стената. Поколеба се с панталоните, които носеше под полата. Беше свикнала с тях. Харесваше ги. Не — направо ги обичаше. Нищо чудно, че мъжете ги носеха. Те осигуряваха защита, на каквато полите и фустите не бяха способни. На нея лично й бяха дали неочаквана свобода. С панталони тя можеше да пее в кръчма, да посещава жриците на нощта, да се договаря с прекупвач на коне. Неизмеримо приятни мигове.

Но трябваше да се завърне към битието си на жена и принцеса, което ще да рече да захвърли момчешкото облекло.

Това и стори. Събу си обувките и панталона. Да, но… в светлината на блуждаещия Рейнджъров поглед се чудеше дали решението й е разумно…

Размисли. Изправи се, грабна панталона, запретна поли, напъха стъпало в единия крачол — и вратата се отвори.

— След като така и така си започнала, сваляй всичко.

При тази грубо изречена заповед тя се олюля и седна на леглото.

Той заключи вратата. Заплашителният му взор беше станал дори още по-мрачен.

— Всъщност се обличах. — Тя му се усмихна смело.

— Защо?

Защото ме гледаш, както вълк би гледал вкусен заек. Не й се щеше да влиза в ролята на заек.

Сорша внимателно освободи крака си и рече помирително:

— Ако има нещо, което научих днес, то е, че трябва да поговорим; и макар да сме женени само от ден, вече знам, че няма да говорим, ако се съблека докрай.

— Ама че работа. — Той се облегна на вратата и изу ботушите си. — Ако има нещо, което научих, откакто те познавам, то е, че много приказки не водят до нищо. — Той разкопча панталона си и го събу едновременно с бельото.

— Лесно е да се досетя какво целиш. — Как да се двоуми, когато петльото му стърчеше дръзко, просейки си милувките й. Сорша се изправи и изтри ръце в роклята си. — Преди нещата да са излезли от контрол, бих искала да ти кажа, че нещата, които се случиха днес, бяха…

Без капчица финес, без никакво предупреждение той пристъпи напред, заметна полата й нагоре и я вдигна в обятията си. Намести краката й около кръста си и подпря задничето й с една ръка.

Слабините им се отъркаха и тя подскочи от ужас. Той я изгаряше с жегата си и щом се взря в очите му, Сорша разбра защо. Той беше бесен. Напрегнат. Измъчен.

Но защо точно измъчен?

— Днес те помислих за мъртва.

— Понеже съм последната принцеса, която ти е останала, мога да разбера потреса ти — тя затаи дъх и зачака опровержението му.

— Когато чух изстрела в горичката, представих си… най-лошото. — Гърдите му се надигаха тежко и той я подпря на стената. Дори с дрехите на гърба си тя усети студа, който нахлуваше през дъските.

— И аз те помислих за мъртъв. — Тя потрепери при спомена за това как тялото му тупна тежко на земята, Аланджей побягна, а Джефри връхлетя с извадена сабя.

— Да. И двамата бяхме на ръба. Никога вече. — Пръстите на Рейнджър се впиха в бедрата й. — Никога вече няма да се страхувам така!

Говореха. Да, те говореха. За съжаление, освен това той се търкаше в нея. Тя се размърда, опита да се отскубне и откри, че триенето само увеличава чувствената възбуда.

— Трябваше да избягаш, когато Джефри беше повален — укори я Рейнджър.

— Пълни глупости. Бях в безопасност близо до теб. — Сърцевината й беше отворена и уязвима, тялото я болеше от копнеж по него. — Ако бях препуснала надолу по пътя, щях да се натъкна на следващата група убийци.

— Трябваше да се скриеш.

— Не можех да допусна Джефри да те убие.

— Мога да се грижа за себе си.

Рейнджър говореше с толкова остър, груб тон, че Сорша потрепери. Стори й се, че той я отблъсква. Че отблъсква помощта й.

Да, но ерекцията му непрекъснато се триеше в чувствителните й гънки, приковавайки я между него и стената, приковавайки я между желанието и потребността да общува. Думите й излизаха накъсани, задъхани. Тя едва успяваше да състави цяло изречение.

— Видях… как днес едва не те убиха… за това трябва да поговорим. — Гърдите й се бяха стегнали болезнено. Слабините й горяха с влажен пламък. — Ох, Рейнджър, говори ми, моля те!

— Имам по-добра идея. — Гласът му беше гърлен. Нагласи я срещу себе си, откри входа към нейното тяло и навлезе вътре.

Усещането я свари неподготвена. Това не беше дългото, проточено, нежно обладание от първата им брачна нощ. Тази нощ той й се струваше много по-голям, движеше се яростно в нея, караше да я хленчи неясно от предвкусвана и уплашена възбуда. Беше зноен, страстен, отчаян; актът трябваше да бъде осъществен бързо. Рейнджър гореше и пламъците говореха на Сорша на своя собствен език.

Тя пробва да се размърда, да посрещне тласъците му, да постигне удоволствието, защото изведнъж й се стори, че ще умре, ако не изпита блаженството сега.

Но той я приковаваше към стената с премерени, помитащи тласъци. Всеки път, когато се заравяше в нея, сякаш нажежени игли изгаряха тялото й. Тя скърцаше със зъби — жена, потънала в стремежа към екстаза, върха, насладата и пак към екстаза. Мислите й, спомените й се разтвориха в първобитния ритъм на безумното съвкупление.

Лицето му стана тъмночервено. Жилите на врата му се изопнаха от усилените му тласъци. Той я гледаше втренчено, сякаш се опитваше да завладее ума й, както покоряваше тялото й. Като че ли искаше отново да я обладае за първи път, да я бележи невъзвратимо като своя.

Жегата помежду им нарасна.

Ръцете й стискаха рамената му, не защото се боеше, че ще я изпусне, а защото не знаеше какво я чака. Давеше се в прехлас, безпомощна срещу потока на страстта, но с копнеж… копнеж…

Тръпките се оказаха нещо невероятно: приливна вълна на удоволствието, която я понесе и я запрати на брега.

Рейнджър яхна вълната с нея, стенейки от похот и желание.

От жажда по нея.

Когато движенията му постепенно замряха, той задиша морно и я притисна с тежестта си към стената.

Тя тръпнеше, обляна в пот, неспособна да побере в мислите си нещо толкова диво и необуздано.

Той изръмжа като кръвожаден звяр и я занесе на леглото. Без да вади възбудения си член от нея, Рейнджър внимателно я положи на дюшека. Женствеността й се къпеше в соковете му — доказателство, че и той бе стигнал върха — обаче още беше твърд. Още изпълваше тялото й, още даваше храна за страстите й.

Тя се беше заситила.

Но ако Рейнджър искаше да я вземе отново, щеше да му позволи. Нещо повече — щеше да му позволи с истинска наслада.

Той се наведе и разгърна корсажа й. Вдигна сребърния кръст и го задържа в дланта си. Затвори очи и през тялото му пробягна тръпка.

— Какво има? — попита Сорша. — Да не те заболя нещо?

— Дали ме е заболяло? Божичко, Сорша, слушай! — Той улови лицето й в шепите си. — Имам някои указания за теб.

— За какво говориш? — Защо се обръщаше към нея с такъв тон? Измъкваше я от блаженото й убежище и я връщаше в реалния свят. Не в реалния свят, където те бяха спасили един другиму живота и после си споделяха, а реалния свят, в който той я направи на глупачка и изгори писмата на сестрите й.

— Говоря за това, че никога вече няма да се обличаш като момче. Никога вече кракът ти няма да стъпи в бордей или долнопробна кръчма.

Сорша опита да се изправи на лакът.

Той я подчини с един мощен тласък на таза си, после с втори, трети и така нататък. Когато хълбоците й се устремиха към него, когато тя се надигна да го посрещне, той отново й заговори.

— Вече никога няма да се усмихваш на друг мъж. Никога, по никаква причина няма да пазариш коне.

Сорша не го разбираше. Не знаеше защо я поучава, когато можеха просто да… говорят. Да общуват. Заедно.

— Защо си ми толкова сърдит? Не мога да те разбера.

— Никога вече няма да се излагаш на риск. Никога. Никога. Никога. — Той подчерта всяка дума с движение на хълбоците си.

Без значение колко й се щеше да спори, търкането му в нежната й утроба я накара да се загърчи от удоволствие. Забрави какво искаше да каже, забрави защо Рейнджър я вбеси толкова… Докато той не й прошепна:

— Кажи, че ме обичаш.

— Обичам те.

— Ето това исках да чуя.

Сорша напразно зачака да чуе и неговото обяснение в любов. Такова не последва. Вместо това откри, че Рейнджър е неуморен в правенето на секс и я докарва до поредица от неустоими трепети.

В студената светлина на утрото си даде сметка, че я е изманипулирал още веднъж.