Кристина Дод
Принцът се жени (14)

13

В жегата на обедния час, в мълчанието на каменния кръг, неговата целувка изглеждаше естествена като танца на Сорша с бодрия вятър. Тя не помръдна, погълната от усещанията, които неговите устни събуждаха, чудейки се разсеяно какво беше накарало скромния, глупав Арну да предприеме такива решителни действия. Но после топлината на мига заличи всякаква мисъл от съзнанието й. Устните й се разтвориха под деликатния му натиск и нейният език опита аромата му. Арну беше сладък като мед.

Навярно той си бе помислил същото за нея, защото измърмори „сладост“ и движението на устните му изпрати томителна тръпка по тялото й.

Той миришеше на тази долина: див, чист и необуздан. Дори със затворени очи би познала уханието му… а точно сега клепките й бяха спуснати.

Кога се беше случвало същото? Струваше й се толкова естествено да сподели мига с него, да му позволи интимност, каквато не бе позволявала на никой друг мъж.

Пръстите му повдигнаха брадичката й. Мазолите, загрубелите му длани красноречиво говореха за живота му на моряк. За битието му на мъж.

Устните му се вдигнаха от нейните и се преместиха нагоре, по страните й, върху клепките й… после надолу, към чувствителната вдлъбнатинка зад ухото й.

Когато дъхът му погали шията й, тя потрепери от наслада. Знаеше, че мъжете целуват жените. При изгнанието си в Англия живееше при едни добри хора, съпрузи, които изразяваха обичта си един към друг с някое и друго докосване по устните.

Но това бе различно. Целувките на Арну бяха богати, пищни; овкусени с каймака на опита и меда на желанието. Щеше й се да пищи от удоволствие всеки път, когато устните му милваха кожата й. Нададе лек стон, докато той обсипваше с целувчици гърлото й, сякаш нейното тяло не можеше да не откликне с най-първични аплодисменти на възхитителните му умения.

Щом чу стона й, той вдигна глава и се вгледа в лицето й.

Тя усети топлината на погледа му, но жегата на неговата страст разтапяше костите й. Сорша едва успя да повдигне клепачи. Видя, че зеницата му е отворена толкова широко, че тъмнокафявия ирис почти не се виждаше. Представи си, че сега може да проникне в глъбините на душата му и се усмихна — бавна, чувствена извивка на устните, с която му казваше колко много значат ласките му за нея.

— Ти, глупаче такова! — Гласът му прозвуча прегракнало. — Да не мислиш, че можеш да си играеш с огъня?

— С огъня ли? Разбира се. Вярвам ти. — Изведнъж усети ледения повей на съмнението. — Или не бива?

— Съвсем не. — Той се дръпна на своята част от одеялото, затвори окото си. Остана напълно неподвижен и така скован, сякаш се бореше с разкъсваща болка.

Сорша не знаеше що за болка може да е това, но излизаше, че сега само тя е на стража. Огледа се. Въздухът беше толкова чист, а каменният кръг — толкова високо, че тя виждаше на няколко мили околовръст. Нищо не се движеше по пътя, нищо не се движеше в долината, нищо не се движеше по хълмовете. Дори конете, които пасяха наблизо, изглеждаха мънички и незначителни. Сякаш феите наистина бяха създали това място, хвърляйки около него защитно заклинание. Ако някой я дебнеше, този някой не се виждаше никъде.

Сорша въздъхна облекчено и раздигна остатъците от обяда, затъвайки ги в кафява хартия. Ако внимаваха с Арну, провизиите щяха да им стигнат за два дни. Дъждът беше забавил идването им в Единбург, но ако времето се задържеше сухо като днес, за два дни щяха да стигнат. Тя изтръска трохите от одеялото, остави го до дисагите и най-накрая се погрижи за най-належащата си нужда… зазяпа се в Арну.

Той вече не бе в плен на напрежението. Беше се отпуснал в обятията на съня, изтощен от нощното си разузнаване. Превръзката над окото му й пречеше да види цялото му лице, но сега Арну имаше вид на млад и добродетелен мъж.

Майка Брижет щеше да изтъкне, че това трябва да й послужи за урок. Сорша слушаше глупавото му бръщолевене, дразнеше се от широката му усмивка и беше пропуснала да види благородните му черти.

По някаква причина тя искаше да го гледа, да изпие с поглед лицето му, снагата му… да го докосва, да го целува, както той я беше целунал.

Тя полегна до него на одеялото и се зачуди: всъщност защо я беше целунал? Постъпката му изглеждаше импулсивна. Доколкото познаваше Арну, нямаше основания да предполага друго.

Но защо? За привлекателна ли я намираше? Възможно ли е някой мъж да я… пожелае? Въпреки нейната бледа, обсипана с лунички кожа и рижата й коса? Съмняваше се.

Разбира се, това беше само Арну и ако Рейнджър беше жив, щеше да изтъкне, че Арну е малоумник.

Много добре. Вярно беше. Но Арну беше готин малоумник. Смел малоумник. Може би кръшкаше от действителен бой, но все още пътуваше с нея, макар да знаеше, че някой я преследва.

И накрая той не изглеждаше чак толкова малоумен. Имаше своите проблясъци на духовитост и остър ум.

Сорша се ласкаеше, че времето, прекарано с нея, е подобрило мисловната му дейност, а също и обноските му. И хигиената му. Може би за в бъдеще Арну щеше да се издигне…

Но нищо от това не отговаряше на въпроса защо Арну я е целунал — и кога ще я целуне пак.

Сорша си свали шапката, нахлупи я над очите си, за да се скрие от ярката слънчева светлина… и се унесе в дрямка, както си мислеше за целувката.

Рейнджър знаеше къде се намира — заспал на едно одеяло посред каменен кръг в шотландската пустош.

Знаеше каква е мисията му — да върне принцеса Сорша в Бомонтен, да се ожени за нея и да използва армията на кралица Клаудия, за да спаси Ришарт.

Познаваше опасностите — разбойници, глад, зима, наемни убийци. Сорша можеше да се разбунтува и да откаже да последва съдбата си — както своите сестри.

Но той имаше сили да се справи с всяко предизвикателство.

Единствено собствената му слабост го хвърли в обятията на кошмара.

Единствено собствената му слабост…

— Рейнджър, не можеш да отидеш при графинята. — Марлон единствен се осмели да изрази всеобщото мнение. — Твърде е опасно.

— Трябва. — Седемнайсетгодишният Рейнджър навири нос пред групичката свои приятели: Цезар, Хектор, Емилио, Хардуин и Марлон. Мъже, израснали с него и обучени да му служат и да го пазят на всяка цена. — Обичам я. Тя ми изпрати бележка. Разтревожена е за мен. Трябва да прекарам още една нощ в обятията на прелестната Жулиен. — Рейнджър добре съзнаваше колко романтично изглежда: висеше за решетката под балкона на Жулиен, препасал меч, с изправени рамене и святкащи от страст очи. При мисълта, че е същински Дон Кихот, стремящ се към своята Дулсинея, гърдите му се издуваха от гордост.

Той беше престолонаследникът на Ришарт, който се отправяше на война, за да спаси страната си от злия узурпатор, и който държеше да прекара последната си нощ в блаженство. Опасността беше голяма, но повече за нея, защото злият узурпатор беше собственият й съпруг граф Дюбел.

— Пазете стража — нареди той на другарите си и продължи да се катери по балкона към спалнята на граф Дюбел, където геройски щеше да му сложи рога със съпругата му. Рейнджър се улови за натежалите от плод клони на лозата и се набра по-високо и по-близо до любимата си.

Цезар, Хектар, Емилио, Хардуин и Марлон. Трима бяха по-големи от него. Двама бяха негови връстници. Всички до един пиха сред цвета на младите кавалери в кралството.

Никой от петимата не одобряваше тази авантюра.

— Къде е тя? Ако ти е написала бележка, защо не те чака на балкона? Казвам ти, тая работа не ми харесва. — Черната коса и тъмните очи на Цезар много напомняха Рейнджъровите, и нищо чудно: той бе негов трети братовчед, с две години по-голям от него и най-красивият от групата.

Но Рейнджър бе избраникът на Жулиен.

— Ревнуваш! — викна му той.

— За бога, Рейнджър, това не ти е игра! Преследват ни! — Гласът на Цезар плющеше като камшик.

За един миг хладният разум се възцари в главата на Рейнджър. От смъртта на баща му, краля, бунтовниците бяха станали силни. Твърдяха, че той е млад, разглезен и негоден да поеме управлението. Армията на Ришарт чакаше своя млад принц да я поведе в съдбовна битка и да докаже своята пригодност. До тази битка оставаха няколко часа.

Вместо да мисли с мозъка си, той се катереше по балкона, за да изпълни повелята на нагона си. Рейнджър погледна надолу и се зачуди дали Цезар е прав, дали да не си тръгне, докато още може, и да остави удоволствието за по-късно.

И тогава клонът се счупи. Рейнджър загуби опора под краката си, увисна на една ръка, помъчи да се задържи за нещо… почувства се глупаво.

Естествено приятелите му щяха да го сочат с пръст и да зареват от смях — нали си бяха магарета!

Вместо това те потънаха в гробовно мълчание, сякаш бяха твърде надути, твърде важни, твърде натоварени със сериозни задачи, за да се държат нормално.

Това го вбеси.

Наистина ли си въобразяваха, че са много по-умни и по-зрели от него? Наистина ли си въобразяваха, че той е разглезен и лигав? Щяха да видят те!

Той възвърна равновесието си и продължи да се катери, само че по-внимателно, с по-малка грижа за външния си вид и позата си и с повече грижа да достигне крайната си цел.

Радваше се, че Жулиен не го видя как се изложи. Но Цезар имаше право. Къде бе тя? Защо не го чакаше на терасата?

Сантиметър по сантиметър той си проправи път до мраморната балюстрада. С лекота се преметна на балкона. Взря се в отворената врата и в дръпнатите завеси. Нервите му изпращаха предупредителни сигнали.

Къде беше Жулиен?

Той погледна долу към приятелите си. Те стояха на малка групичка и мърмореха отвратено.

Рейнджър не можеше да слезе долу. Не можеше да признае, че е сгрешил.

Измъкна меча си от ножницата и пропълзя напред. Раздели завесите.

Тя го чакаше — изтегната на леглото, великолепна в голотата си, окъпана в сиянието на една-единствена свещ — Жулиен, графиня Дюбел, неговата първа и най-добра любовница.

— Скъпи. — Дрезгавият й плътен глас му обеща всички удоволствия с тази едничка дума. Тя протегна ръце. — Ела при мен.

Благоразумие, логика, предпазливост — всичко излетя от мозъка му. Той се втурна в стаята, решен само на едно — да потъне в тялото й, да я яхне като хала, и после пак.

Вложи цялото си страстно възхищение и желание в прегръдката.

Тя се изкикоти и се отдръпна.

— Скъпи, толкова много медали и копчета… Бързо. Бързо! Съблечи се за мен. Покажи ми разкошната си млада плът и ме пронижи с огромното си ненаситно копие!

Благоразумието му се завърна в миг. Преди тя никога не искаше от него да бърза. Даже се оплакваше, че е прекалено импулсивен и припрян.

Тогава тя се усмихна… и чувствено облиза пълните си, рубиненочервени устни.

Не му трябваше втора покана. Разкъса дрехите си, мятайки ги, където му падне. Палтото му, коланът му… мечът, пистолетът, ботушите, панталоните. Изправи се гол пред нея за рекордно време — силен, млад, мъжествен, а пулсиращата му ерекция наистина беше огромна — непосилно огромна и със сигурност надвишаваше размерите на граф Дюбел.

— Браво, скъпи. Сега почакай минутка. — Тя протегна ръце над главата си и тежките й кръгли гърди се надигнаха съблазнително.

Похотта бушуваше в него. Рейнджър трепереше от страст, не виждаше и две пред очите си, ушите му бучаха… Докато зад него не звъннаха мечове.

Той се завъртя и видя срещу себе си седем остриета. Държаха ги седем кавалери, облечени в ливреята на граф Дюбел. Гледаха го нахално и се хилеха.

Една мисъл пробягна през съзнанието му: „Трябва да защитя Жулиен!“

— Скрий се зад мен, любима! — изкрещя той.

Тя се плъзна зад него.

Той застана между нея и острите мечове.

Тя започна да се движи ту наляво, ту надясно.

Рейнджър се движеше с нея, без да изпуска мечовете от поглед. Собственият му меч… лежеше небрежно захвърлен под прозорците. Пистолетът му… беше го оставил на нощното шкафче, но мръднеше ли към него, кавалерите го отпъждаха.

Копелетата му се присмиваха. На висок глас. Забавляваха се с принца, когото бяха пленили гол и невъоръжен.

Но той не беше съвсем невъоръжен.

— При мен! — изкрещя той към прозорците. — При Рейнджър!

Това беше зов на отчаян човек.

Войните на Рейнджър скоро щяха да бъдат тук. Щяха да се изкачат по решетката, а после по балкона…

Точно когато тази ободрителна мисъл прекоси съзнанието му, отдолу се чу писък.

Писък на предсмъртна агония. Рейнджър се закова на място.

Кой? Кой беше умрял? Братовчед му Цезар? Хектор, тъй щастлив и весел, тъй щедър? Емилио, негов връстник и най-добър приятел? Хардуин, с пъргав ум и поетична душа? Или Марлон, практичен и твърдоглав?

Чу се звън на саби. Разнесоха се викове. Засадата за Рейнджър включваше и хората му.

— Добре дошъл, млади принце.

Рейнджър рязко извърна глава при звука на този вежлив глас. Граф Дюбел бавно излезе иззад завесите. Според жените узурпаторът бе красив: русокос, синеок, атлетичен, с усет към модата и отличен вкус за дрехи, които да подчертават всички предимства на физиката му. Този трийсет и три годишен мъж беше в разцвета на силите си. Сега той стоеше, плющейки с кожения си камшик, и злорадстваше над новата си придобивка.

— Вярвам, че взехме най-важната фигура в нашата шахматна игра. — Граф Дюбел се усмихваше. Усмихваше се така, сякаш вече бе спечелил войната.

Но той не беше наясно с фактите. Рейнджър нямаше да допусне той да се нахвърли на Жулиен с тази рапира в ръката си.

О, боже. О, боже. Неговата глупост беше убила приятел. Може би… всичките му приятели.

Грозеше го смърт, а в момента Рейнджър не изглеждаше като романтичен герой. Не беше добродетелен. Не се държеше като герой. Сърцето му препускаше, ръцете му трепереха.

Но той можеше да бъде храбър. Можеше да защити Жулиен.

Ала тя се бе дръпнала назад, докато той слушаше звуците от битката долу.

— Жулиен! — изкрещя той.

Тя го погледна надменно през рамо и се плъзна към граф Дюбел, който обви ръка около талията й и я притисна към себе си. Двамата погледнаха Рейнджър.

Усмихваха се.

Рейнджър не можеше да проумее този нов ужас.

— Скъпа, не си ме излъгала! — удиви се графът — Сгащи го за топките.

В гърлото на Рейнджър се надигна горчилка.

— Не е ли сладък? — Графиня Дюбел постави ръка на кръшното си дупе. — Дори сега не може да свали очи от мен. Още го е вдигнал и иска да ме докопа.

Тя го беше предала! Жулиен го беше предала. Него и другарите му. Под прозореца се чуваха звуците на утихващата битка. Рейнджър знаеше, че това не е защото момчетата му са удържали блестяща победа. А защото са били разгромени.

Клопка. Приятелите му се опитаха да го предупредят, но той беше прекалено инатлив и похотлив, за да признае, че имат право.

Тя му беше заложила капан. А той се беше хванал. Граф Дюбел плъзна поглед по тялото му, по слабините му и се усмихна криво.

— Младият Рейнджър доказва, че кралското семейство не се е възкачило на трона благодарение на внушителния си размер.

— Скъпи, казах ти вече. — Графиня Дюбел погали мъжа си по ръката — Той е кръгла нула в сравнение с теб.

На Рейнджър беше казала абсолютно същото за графа.

Жулиен стоеше гола пред войниците на Дюбел, а те се държаха така, сякаш са свикнали с гледката. Графът я помилва по бедрото, после плъзна ръка между краката й и започна да я разтрива и мачка. През последните две години тя беше примамила Рейнджър — отначало прикрито, после отявлено — със съблазните си. Беше го прелъстила, беше го научила как да се люби, беше ласкала самолюбието му, беше го вкарала в капан.

Всичко е било лъжа. Отдавала му е тялото си, защото не е придавала никакво значение на това, с кого е в леглото.

— Ти си просто една курва — осъзна Рейнджър.

Смехът й отекна звънко в спалнята.

— Всички го знаеха, освен теб, скъпи. Всички, освен теб.

Хората на Дюбел го притиснаха към стената с извадените си мечове. Лицата им бяха ухилени.

Ако Рейнджър имаше капчица чест, щеше да се наниже на остриетата.

Обаче не му стигна кураж. Нищо че другарите му бяха мъртви. Нищо че беше стъпкал благородното си име в прахта. Нищо че бе накърнил достойнството на баща си, на дома си — все пак беше на седемнайсет. Беше млад. Целият живот бе пред него. Сигурно щеше да настъпи някакъв обрат. Сигурно някак си щеше да си отмъсти и да спаси потъпканата си чест.

Граф Дюбел очевидно беше видял прилива на надежда в очите му, защото бавно излезе на балкона.

— А-а-ах! Май две от приятелчетата ти са мъртви. Един кърви. Или не, взимам си думите назад. Всичките кървят, обаче на тоя червата му просто висят навън.

Рейнджър скочи към прозореца.

Остриетата го спряха.

— Гледай да не се нараниш, скъпи. — Жулиен се изправи пред него и заби нокти в гърдите му, оставяйки пет мънички червени полумесеца. Тя чувствено облиза кръвта по пръстите си.

— Това е наша работа.

Граф Дюбел я дръпна настрани.

— Отведете принц Рейнджър в тъмницата — нареди той на стражите. — Оковете го на стената. Скоро… ще сляза да го навестя.

Мъжете повлякоха Рейнджър.

Щом принцът се намираше в тъмницата, армията от благородни войници на Ришарт нямаше друг изход, освен да се подчини на заповедите му.

Рейнджър — и Ришарт — бяха изправени пред поражение. Изцяло по вина на хлапака.

Граф Дюбел изплющя с камшика си и се усмихна садистично.

— Като свърша с теб, ще ми ближеш ботушите и ще ме молиш за пощада.

Рейнджър се помъчи да се отскубне.

— Никога няма да те моля, за каквото и да е!

Но граф Дюбел го опроверга.