Кристина Дод
Принцът се жени (12)

11

Рейнджър думкаше по малката, незабележима врата с юмруците, които бяха изтръгнали информацията от Макмъртри и бяха изтрили самодоволната физиономия от лицето му.

Прекупвачът беше изпратил Сорша в бардак. Бардак! Вече беше престояла там половин час и не беше излязла — юмруците му добре бяха поработили върху Макмъртри.

Мили боже, какво ли правеше там? Какво й правеха там? Представяше си как тя изрича думи, които карат проститутките да избухват в смях. Как вижда неща, които я потрисат до дъното на душата й. Как от невежество върши работи, които завинаги погубват нейната невинност. Ако някой не му отвореше скоро, щеше да изкърти вратата от пантите.

Вратата се отвори под носа му и той за малко не падна в тъмното преддверие.

Възвърна си равновесието и за пръв път в живота си трябваше да вдигне глава, за да погледне жената в очите. Тя наистина беше висока. Освен това беше по-тежка от него с поне трийсет килограма. Вероятно служеше като охрана на бардака и беше физически мощна.

— Да? — Дълбокият й глас изискваше уважение и респект. Отначало Рейнджър пробва с лъжа.

— Моят… брат влезе тук неотдавна. Това стана по погрешка, той няма работа тук…

— Твоя… брат? — изимитира го дебеланата, сграбчи го за врата, преди да е успял да се наведе и го вмъкна вътре.

Е, значи наистина беше силна.

— Хайде, какво за брат ти? — подкани го тя и затръшна вратата.

— Висок е ей толкова — Рейнджър й показа с ръка — с червена коса и черен плащ.

— Може би съм го виждала. — Жената изгледа надменно Рейнджър от висотата на ръста си. — Какво ще ми кажеш, за да ме убедиш да те пусна при него?

— Продаде два коня и е много горд от успеха си.

— Ако това е най-доброто, на което си способен, още сега ще те изхвърля. — Жената го перна с месестите си пръсти.

По дяволите. Какво ли знаеше тая? Рейнджър импровизира:

— Никога не е посещавал такова заведение и няма нужната издръжливост, за да се забавлява тук.

— Друго? — Тя се приведе глава към него.

— С него пътуваме за Единбург. Вероятно ме е споменал. Аз съм Арну рибаря.

— И думичка не е казал за теб. — Тя отвори вратата, сграбчи го за врата като мръсно коте и се накани да го изхвърли.

Рейнджър вероятно можеше да я надвие, но в принципите му беше да не причиняваше болка на жени, особено на жени, които изглежда бранеха Сорша.

— Той не е това, за което се представя.

Жената го стисна като в менгеме.

— Той е тя! — извика Рейнджър.

Жената затвори вратата… без да го изрита навън. Даже го пусна да влезе.

— Я кажи, защо ми го рече последното?

Той оправи дрехите си.

— Защото прецених, че вече знаеш, иначе нямаше да ме малтретираш така.

— Знам много неща за девойчето, не знам нищо за теб, така че почвай с тайните си. В противен случай ти гарантирам, че никога няма да я видиш.

Обзе го собственически гняв. Той пристъпи към дебеланата. Взря се твърдо в очите й.

— Да не си посмяла да говориш, че никога вече няма да видя Сорша. Тя е моя.

За един безумно напрегнат миг жената издържа погледа му. После примигна.

— Ела с мен. — Обърна му гръб и тръгна по коридора, оставяйки го да стиска напразно юмруци.

Каква ли беше играта й? Не се ли боеше, че ще я нападне изневиделица? Или пък имаше очи на гърба си?

Докато водеше вътрешна борба, жената изчезна в затъмнения коридор.

— Ела! — повика го отново тя.

Рейнджър се подчини. Дебеланата го отведе в елегантно обзаведена приемна, издържана в синьо-зелено и златно, която обаче беше празна. Стаята миришеше на бои, разредител… и парфюм. Сорша я нямаше тук и той застана на прага, а дебеланата се настани на едно крехко кресло, което сякаш щеше да рухне под тежестта й.

— Къде е тя? — попита Рейнджър.

— На сигурно място. Доколкото зависи от мен, ще си остане там. — Жената му посочи отсрещния стол. — Седни да си поговорим. Убеди ме, че трябва да те допусна до нея.

Но той остана прав.

— Достатъчно е да я попиташ и тя ще ти каже, че съм неин спътник. Това би трябвало да уталожи подозренията ти.

— Грешиш. Това момиче е самата невинност. Няма си представа кои са враговете й. Не възнамерявам да ти я поверя, без да съм сигурна в теб. Седни. — Гласът й изплющя като камшик.

Той седна.

— Дай ми ръката си.

Рейнджър се зачуди дали не бълнува, но й подаде ръката си.

Тя проследи формата й, разгледа ноктите, обърна дланта му нагоре и се втренчи в нея, очевидно запленена от… факта, че е чиста? От дълбоко врязаните линии? От резката по пръстите на дясната му ръка? Резката, която граф Дюбел беше оставил с бастуна си?

Тай зачака нейния коментар, но когато тежките й клепачи се повдигнаха, тя се вторачи в очите му и рече:

— Пръстите ти са докоснали смъртта.

На свой ред той се взря в очите й. Мозъкът му възприе невъзможна информация: тази жена знаеше какво му се е случило. Но как така?

Не бе възможно. Само един човек знаеше какво се случи онази нощ и той никога не говореше за това. Дори и на Рейнджър.

Но дебеланата не дочака отговора му.

— Ти си принцът на Сорша.

Дали тази жена нямаше източници, за които той не подозираше? Дали не беше професионална убийца?

— Не. Само предполагах. Не знаех със сигурност до този момент. — Тя го гледаше така, сякаш четеше мислите му. — Аз съм мадам Пинчън, съдържателката на това заведение, и дойдох тук преди повече от пет години. Да, ще те убия, но само ако храниш зли помисли към това момиче. Това уталожи ли подозренията ти? — Той не отговори и тя се усмихна. — Не. Разбира се, че не. Подозренията ти са обосновани и са се превърнали в част от съществото ти. Но предупреждавам те, принце: правиш грешка, като не се доверяваш на това момиче.

— Доверявам й се.

— Достатъчно, за да й кажеш кой си?

— Имам си причини да не й се разкрия. — Точно сега беше въоръжен, ако тази жена, мадам Пинчън, се опиташе да го убие, щеше да отговори на удара с удар. Ако беше наранила Сорша, щеше да превърне живота й в ад.

Тя забарабани с пръсти по облегалката и го загледа така, сякаш той представляваше ребус за решаване.

— Значи ти си принцът, но още не сте се срещали.

— Отраснахме заедно. — Силно казано, защото той живееше в палата в Ришарт, а Сорша живееше в Бомонтен, но родителите им си ходеха на гости поне веднъж годишно. Рейнджър познаваше Сорша откакто се помнеше.

— Но тя пътува с теб. Защо не те помни?

— Промених се. — Меко казано.

Мадам се вгледа в лицето му, скрито наполовина от дрипавата превръзка.

— Окото ти е здраво.

— Да. — Нека знае, че е силен, здрав мъж, способен да защити себе си и Сорша.

— Ти се маскираш, също както и тя. Но защо? Защо не й кажеш кой си?

— Не съм уверен, че тя покорно ще се съгласи да стане моя съпруга, а не мога да я загубя сега. Твърде много зависи от съюза ни.

— Що за мъжка лудост те кара да вярваш, че Сорша ще пристане на човека, който я е излъгал?

— Когато се върнем в Бомонтен, тя няма да има избор.

— Ти си идиот. Предполагам, че това се дължи на прекалено много династични бракове. — Мадам стана и се запъти към вратата. — Идвай. Сорша се храни с момичетата долу в кухнята.

Той тръгна по петите й, а в главата му беше хаос. Може би това беше капан, но…

— С момичетата?

— Може би трябва да кажа „засища глада си“? — Тя избухна в смях и го поведе надолу по тясното стълбище, внимавайки да не се спъне.

Това като нищо беше капан със Сорша за примка. Ето защо Рейнджър поизмъкна ножа и приготви дъбовата пръчка. Вратата на кухнята се виждаше напред. Отвътре се носеше женски смях. Сорша весело разказваше някаква случка.

Гласът й го накара да се закове на място. Тя звучеше леко и безгрижно, и споменът го върна в онзи ден в градините на Бомонтен…

Той бродеше неутешимо из палата. Чувстваше се самотен. Възрастните бяха заети с поредните проблеми на кралството и въпреки че Рейнджър беше на шестнайсет, му казваха, че не е достатъчно голям, за да дава мнение. Сега беше твърде голям, за да си играе с принцесите. Те палуваха като кученца, когато трябваше да демонстрират прилично държание. Рейнджър им го каза и те го направиха на нищо. Стъпкаха достойнството му в прахта.

Обаче гласът на Сорша първо го накара да се закове на място, а после да се плъзна внимателно напред, криейки се зад шубрака.

След малко видя, че тя се е покатерила на градинската стена и декламира реплика на Беатриче от „Много шум за нищо“ с такъв плам, че той се сви при думите „За мен е по-приятно да слушам как кучето ми лае по гаргите, отколкото един мъж да ми се обяснява в любов.“

Безупречното фразиране и широките жестове накараха сестрите й да изпопадат на земята от смях. Той ги гледаше от прикритието си. От момичетата го деляха две години и надутото му чувство за превъзходство над тях.

Но това не го възпря да си отбележи, че въпреки грубоватото си поведение годеницата му е напъпила като прелестен цвят. Закръглените й форми събуждаха копнеж в тялото му. Баща му казваше, че Рейнджър е във възраст, когато всички жени го възбуждат, което бе вярно, но също така беше вярно, че Сорша има възхитителен бюст и тънко кръстче, което той можеше да обгърне с ръце. Косата й още беше рижа като морков, ала нейните вежди и ресници бяха като черно кадифе, на което изпъкваха сапфирените й очи. А усмивката й беше слънце.

За нещастие това слънце огряваше всички. Тя беше идеалната принцеса, а по всеобщо мнение — на кръстницата му, на приятелите му, на придворните от двете кралства — той не можеше да се мери с нея. Всички го тупаха по рамото, за да му покажат, че се шегуват, но всъщност не се шегуваха.

Тя учеше съвестно, държеше се добре при посещенията на чуждестранни посланици и омагьосваше баща му.

Рейнджър страдаше от младежки пъпки, от вечна раздразнителност, типична за юношите, и от огромни ерекции, които избираха да се появят в най-неподходящия момент.

Единствено графиня Дюбел го разбираше. Усмивката й, нежното й докосване, тайният допир на коляното й бяха причината той все пак да има здраво самочувствие — и постоянна възбуда.

Но днес, докато гледаше годеницата си — толкова безгрижна и весела, Рейнджър си пожела отново да е дете и да се присъедини към игрите на момичетата, както някога.

Рейнджър се върна към настоящето и мрачно си помисли, че някогашните дни безвъзвратно са отминали. Мадам Пинчън му посочи един резбован дървен параван срещу стълбището.

— Скрий се тук. Слушай. Не говори. Не се издавай.

— Но защо?

— Защото по това време и на това място командвам аз, Ваше височество. — Тя погледна пръчката, която висеше на колана му. — Тази палка ти стига за защита.

— Знам как да я използвам — увери я Рейнджър.

— Не се и съмнявам. — Тя изчезна в кухнята сред хор от поздрави, възклицания и дрънчене на сребърни прибори.

— Скъпа Сорша, доволна ли си от яденето?

— Беше много вкусно — отвърна Сорша, — но не можеше да се сравнява с обясненията на Ивлийн как се прави свирка.

Рейнджър така подскочи, че си фрасна главата в тавана. За щастие никой не го чу сред радостната глъчка.

Какво бяха надрънкали тези жени на Сорша?

Той чу как влачат един стол по пода.

— Всичко ли ти обясниха за мъжете? — попита я Мадам.

— Всичко. — Сорша звучеше невероятно жизнерадостно за една затворена дълга години в метох девица, която току-що е научила как се правят бебетата. — Вярвам, че какъвто и съпруг да ми предложи съдбата, ще се оправя с него доста добре.

Рейнджър надникна през една дупчица в паравана, но от този ъгъл не можеше да види кухнята.

— Помни, че цялата философия на контрола над даден мъж се състои в това да усещаш мислите му преди него самия, което би трябвало да е лесно, предвид на това колко безмозъчни същества са мъжете. — Задоволството в гласа на съдържателката ясно показа на Рейнджър колко е доволна, че може да му натрие носа.

Той запристъпва от крак на крак с неясната надежда, че ще види Сорша. Щеше да прецени в какво състояние е тя по лицето й. Беше нужно да огледа ситуацията от всички ъгли, да напрани оценка на опасността.

— Значи си длъжна да се омъжиш? — попита я едно от момичетата.

— В края на краищата няма как да го избегна. Трябва да дам наследник на Бомонтен. — Сорша въздъхна патетично.

Рейнджър безшумно се измъкна иззад паравана с цялата гъвкавост, която беше усвоил в последните години, и надзърна в кухнята. Видя високите прозорци и дългата маса затрупана с чинии. Мадам Пинчън се беше разположила на един грамаден стол. Пет-шест леко облечени дами се бяха настанили по пейките. Сорша стоеше между една блондинка и една кестенява красавица и очевидно се чувстваше като у дома си. Нещо повече, изглеждаше щастлива и толкова женствена, че той се зачуди как изобщо е успяла да заблуди някого с маскировката си.

— Може би ще се омъжиш за принц — предположи прелестната дама с кестенявите коси.

— Да, Ивлийн, съпругът ми ще бъде принц. — Сорша я сграбчи за ръката и изрече с престорен ужас: — Но ако знаеш на какви принцове съм се нагледала!

Мадам го изгледа предупредително и Рейнджър се дръпна зад паравана. В кухнята нямаше как да се скрие убиец. Той нямаше да сваля гарда, но вярваше, че сега-засега са в безопасност.

Сорша продължи:

— Има принцове с брадавици и с развалени зъби, има стари принцове, които вонят… Най-хубавият принц, когото съм виждала, беше годеникът ми Рейнджър, ала и той не беше стока, бог да го прости.

Но какви кусури му беше открила! Добре де, беше егоистичен, суетен и си придаваше излишни важности, но в сравнение с другите принцове направо си беше цвете за мирисане. Той долепи ухо до паравана и мълчаливо я подкани да се спре по-подробно на въпроса.

— Какво не му беше наред на твоя Рейнджър? — попита Мадам.

— Човек не бива да говори лошо за мъртвите — превзето отвърна Сорша.

— Откъдето и да го погледнеш, човек не бива да говори лошо и за живите. — Мадам умишлено повиши тон. — Ако този Рейнджър е бил вятър работа, бил е и толкоз. Късно му е да се промени.

— Беше истински красавец — жално въздъхна Сорша. — И имаше хубави зъби.

— Добрият външен вид още нищо не значи — каза нечие дръзко гласче.

— Кажи ни с какво предизвикваше у тебе неприязън — нареди Мадам.

Да, кажи ни.

— Докато бяхме малки, Рейнджър беше свястно момче. Все гледаше да ме дразни, но не беше лош по сърце. Обаче си нямаше моята баба да го научи на смирение. Вярваше на всички ласкателства, с които го обсипваха придворните. Смяташе се за дар Божи. Да, ама не!

Хей, нали не биваше да говорим лошо за мъртвите. По-полека!

— Въобразяваше си, че е нещо повече от мен, защото е момче, защото е по-голям и защото бяхме сгодени още от люлката.

— Не му се е наложило да си помръдне пръста, за да те завоюва — обобщи Ивлийн.

— Точно. Бяха го лепнали за мен — така се изразяваше — и изобщо не ме ценеше. За него стоях по-ниско от кучето или от коня му.

Но сега те ценя. Ти си моят ключ за кралството. Ще се погрижа и ти да ме оцениш.

— Уверявам ви, че от мен щеше да излезе добра владетелка. А той не ставаше за крал. Не знаеше що е такт и не умееше да управлява хората.

Но се научих. Точно сега те управлявам като кукла на конци.

— Вярваше твърдо в собствената си правота. — Сорша се засмя горчиво.

Презрението й го жегна. Да, бе пожелал да чуе какво не е харесвала у него, но чак пък толкова…

— Аз щях да свърша черната работа, а той щеше да обере лаврите — завърши Сорша.

Този болезнен анализ на характера му го остави без дъх.

— Но всички принцове са един дол дренки. — Сорша като че ли потрепери.

— Ние тук си изкарваме по-хубаво от нея — обади се блондинката.

— Горката принцеса. — Мадам преливаше от съчувствие. — Трябва да направим на Сорша подарък.

— Съвет как се кастрират мъже? — Дързостта в гласчето на дамата смрази Рейнджър.

— Не, Хелън — търпеливо отвърна Мадам. — Мислех си за нощница, която гарантирано ще я преведе бързо през мъчението на първата брачна нощ.

— Не, и бездруго бяхте твърде добри към мен.

Малката глупачка говори сериозно.

— Ти си най-голямото ни развлечение от седмици насам. Хайде, изправи се и дай да те видим. — При тази заповед столът на Мадам застърга отново. — Тя е приблизително с твоите мерки, Хелън. Дай и онази нова дантелена нощничка.

Рейнджър погледна вратата. Ако мръднеше паравана съвсем малко, щеше да вижда в кухнята.

— Ах, не тази! — Гласът на Хелън изразяваше разочарование.

— Ще ти купя нова. — По тона на Мадам си личеше, че всякакви спорове са излишни.

Но можеха да го хванат, докато се местеше.

— Добре. — Хелън излетя нагоре по стълбището, без дори да погледне паравана.

— По време на пътуването си срещнах двама мъже, които познаха, че съм жена. Монахините ме облякоха, но сигурно са допуснали няколко грешки. Вие познавате женското тяло по-добре от всеки.

— И мъжкото тяло — засмя се Ивлийн.

— И мъжкото тяло — съгласи се Сорша. — Можете ли да ми помогнете да добия по-мъжествен вид?

Принцесата на Рейнджър определено беше практична.

— Разбира се, че можем. Има мъже, които поставят такива изисквания, ако ме разбираш какво ти казвам.

Рейнджър чу думата още преди Сорша да я е изрекла:

— Защо?

— Понякога мъжете обичат да си играят — каза й едно от момичетата.

— Виж, това ще го запомня — отвърна Сорша.

Без съмнение още една точка от плана й как да „оправи“ мъжа си през първата брачна нощ.

— Дай да ти видя косата — бодро и делово заяви Мадам. — Хм, да. Цветът не струва, но на гъстота си я докарала. Я да те видя разплетена.

Рейнджър си мислеше, че няма да види Сорша с пусната коса преди първата брачна нощ. Сега, когато му се отдаваше тази възможност, от гледката го деляха някакви си двайсет и пет сантиметра.

Чу мърморене и тътрене на крака. После проститутките ахнаха.

— Прилича на коприна с неописуема стойност. — Ивлийн се съвзе първа.

Мадам Пинчън се прокашля.

— Взимам си назад думите за цвета. А на какви тежки вълни пада само!

Рейнджър вдигна паравана и започна да се мести полекичка, докато Сорша и кухнята не се появиха в полезрението му. Той дръпна превръзката от окото си и долепи лице до пролуката.

Озова се точно срещу Сорша. Един кос лъч светлина я осветяваше цялата и шокът му подейства като гръм. Почувства се пречистен.

Мадам беше разстлала кичурите по раменете й. Сравнението на Ивлийн наистина беше удачно. Цветовете блестяха на светлината на свещите. Златото се разтапяше в бронз, а бронзът преминаваше в бакър. Рейнджър копнееше да зарови пръсти в този течен огън и да изгори в него.

Сърцето му спря да бие. Дъхът му заседна в гърлото. Той стисна паравана така силно, че резбата се отпечата в плътта му. Изведнъж усети леко докосване по рамото.

Подскочи и се завъртя с вдигнат юмрук.

Хелън стоеше със сгънатата дантелена нощница в ръце. Интимен като ласка, погледът й пробягна по тялото му и се спря на издутия му копчелък.

— Извинете — подсмихна се тя и се промъкна в кухнята, като че всеки ден виждаше мъже, криещи се зад паравани.

А може би тази гледка наистина не беше нещо ново за нея.

Тя се закова на място при вида на разпуснатите плитки на Сорша.

— Можеш да заработиш цяло състояние тук! — възкликна тя.

На Рейнджър му се прищя да я удуши.

Сорша прокара пръсти през косата си и се нацупи.

— Но какво общо има това с маскировката ми като момче?

— Плитката е основният проблем — трудно е да я прикриеш и мъжете не носят дълга коса. Обаче има с какво да ти помогнем. На първо място ще оцапаме лицето ти. — Ивлийн прокара ръка по покрития със сажди ръжен и пипна лицето на Сорша. — Никоя жена не би тръгнала да се разхожда така.

— А мъжете пет пари не дават за чистотата си — обади се едно друго момиче.

Хелън загъна нощницата в кафява хартия и я завърза с канап.

— Можем да натъпчем ризата й с подплънки от стари дрехи, уж има по-мускулести мишци. Хем така ще й е по-топло.

Рейнджър трябваше сам да се досети за това.

Дамите се надигнаха и обкръжиха Сорша като пърхащи пеперуди. Говореха в един глас и дърпаха дрехите й. После се разпръснаха и полетяха в различни посоки.

Той стоеше зад паравана, вече, без да се крие, но проститутките не му обръщаха внимание. Те идваха и си отиваха, бъбреха си за Сорша. Обсъждаха кралския й сан, принца й, бедите й. От разговорите им ставаше ясно, че дамите в бардака в престъпното градче, което се намираше на четири дни път усилена езда от Единбург, съжаляваха принцесата. Някой ден Рейнджър щеше да поправи този тъжен обрат на съдбата.

В кухнята летяха дрехи.

Сорша чуруликаше неспирен поток от възражения.

Мадам се тресеше от смях.

Когато дамите се отдръпнаха, позволявайки му да я види, той примигна от изненада.

Жените бяха сътворили чудо. Раменете на Сорша изглеждаха яки, лицето й беше мръсно. Шапката беше нахлузена над ушите й. Тя приличаше на момче, което е водило суров живот на улицата.

— Сега никой няма да те познае. — Мадам й връчи огледало. — Дори монахините.

Сорша се взра в отражението си и избухна в смях.

— Страхотно! Направили сте ме истинско момче. Така ще преметна всеки!

Вярно беше. Със Сорша можеха да поемат опасния път към Единбург, без да се боят, че убийците ще ги вземат на мушка.

— Предвидили сме още едно нещо. — Мадам му махна да влезе.

Той призна правото й да го подложи на изпитание. Мадам искаше да бъде абсолютно сигурна, че Сорша ще язди на спокойствие с него.

Той намести парцала над окото си, излезе зад паравана и извика:

— Сорша!

Престолонаследницата на Бомонтен стреснато се огледа и го видя. Той стоеше на прага — поумнял и заякнал, различен от суетното момче, което тя беше описала.

Очите й се отвориха широко, после се присвиха в цепки. За един миг той си помисли, че го е познала. Познала е, че е Рейнджър.

Той чакаше, чудеше се, искаше…

После тя заслони очите си с ръка. Отново се взря в него и поклати глава.

Мигът беше отминал.

Той още беше странник за Сорша.