Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Изгубените принцеси (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Prince Kidnaps a Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 113гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2010)
Корекция
maskara(2010)
Сканиране
?

Издание:

Кристина Дод. Принцът се жени

ИК „Ирис“

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от sem.ilievi)

Пролог

Откакто навърши три годинки, принцеса Сорша се молеше за братче. За бебе, което да стане престолонаследник. Тогава тя щеше да лудува на воля като другите деца.

Е, не точно като всички други деца, а само като сестрите си, най-обикновени принцеси.

Обаче за голямо нещастие на кралското семейство майка й почина, давайки живот на трета дъщеря, когато Сорша беше на шест години.

Тогава баба й се премести да живее при тях.

Сорша никога нямаше да забрави онзи ден.

Разкошната пътническа карета спря пред огромната порта на замъка и баба й излезе през вратичката — безкрайно стара, висока, мършава и съсухрена, с изправена стойка, дебел резбован бастун, побелели коси и студени сини очи, които просто я смразиха. От този момент Сорша растеше под леденото сияние на критичния поглед на старата жена. Разбира се, бабата държеше изкъсо принцеса Кларис и принцеса Ейми — никой не можеше да обвини вдовстващата кралица Клаудия, че занемарява задълженията си — но тъкмо Сорша й създаваше най-много главоболия.

Бабата подбираше учителите на Сорша и внимаваше внучката й да научи всичко, което една принцеса трябва да знае — езици, математика, логика, история, музика, рисуване, философия и танци.

Бабата се грижеше възрастният архиепископ да идва всяка неделя, независимо дали е слънчев пек или зимен мраз, за да преподава на принцесите вероучение. След края на урока бабата лично препитваше Сорша по катехизиса.

Учеше я на география, показваше й карти и изискваше от нея да научи имената на реките, планините и моретата. Някак си в устата на баба й малкото планинско кралство, сгушено между Франция и Испания, неусетно се превръщаше в център на културата и добрите нрави, най-важното място в Европа.

Веднъж седмично внучка и баба оставаха насаме, за да нищят деликатното изкуство на управлението. Клаудия описваше най-заплетените и сложни кризи, които можеха да възникнат при царуването на една кралица, а Сорша беше длъжна да намира верния изход от тях. Бабата водеше със Сорша правни спорове, карайки я да защитава позицията ту на едната, ту на другата страна. И като капак на всичко никога не пропускаше да й натякне, че престолонаследницата и единствено престолонаследницата носи отговорност за продължаването на бомонтенската кралска линия.

Бабата изискваше от Сорша съвършенство.

Ето защо на малкия и неприветлив остров в близост до изолираното крайбрежие на Шотландия двайсет и пет годишната принцеса беше открила тъй дълго лелеяната свобода. Задълженията й бяха прости. Молеше се. Четеше. Работеше в градината. Носеше кафява монашеска одежда. Не покриваше косата си, за да не я бъркат с послушничка. Сребърният кръст, който показваше, че е принцеса на Бомонтен, висеше на верижка около врата й.

През зимата тя се грижеше за растенията в парника, а през лятото ги отглеждаше в градината на открито. Хранеше се със сестрите и спеше в малката си гола килия. След толкова много години, в които баба й не спираше да й мели на главата, Сорша усещаше тишината като приятно разнообразие.

Ала една нощ преди почти три години й се присъни нещо.

Сън ли? Не, нещо повече. Видение за бъдните години, изпълнени с мрак… и пустота.

 

Въздухът беше лош. Бездушните камъни на килията я обграждаха отвсякъде. Ничий глас не нарушаваше тишината. Ничия ръка не се протегна, за да превърже раните й, или за да отнеме болката й. За легло й служеха купчина кости от плъхове, а за завивка — дълга ефирна паяжина.

Беше погребана жива.

Но това не я интересуваше. Някъде наблизо се стичаше вода и бавното капене, което някога я докарваше до полуда, сега само допринасяше за безразличието й. Нейният свят се състоеше от самота и печал. Тя умираше и приветстваше края на неутешимостта, скръбта, мъката.

Пръстите й докоснаха костеливата ръка на смъртта.

 

Изведнъж Сорша се събуди и рязко си пое дъх. Кръстът пареше на гърдите й. Тя го измъкна изпод нощницата си и в мрака на килията среброто заблестя като синкаво огънче. То изгори дланта й, но тя го стисна с всичка сила, като търсеше в него отчаяна утеха. Треперейки, Сорша се надигна и си пое дъх. Как само искаше да диша, да избяга, да живее!

Първият светъл лъч проникна в килията й. Една чайка посрещна с пронизителен и радостен крясък новия ден.

Сорша изтича до прозорчето, обви ръце около студените решетки и се взря в океана, мъчейки се да прочисти ума си от ужасния кошмар.

Но не можа. И до ден-днешен не беше възвърнала спокойствието си. Ден след ден навличаше своята кафява одежда и скиташе из острова, сякаш търсеше нещо.

Или сякаш нещо я търсеше.