Кристина Дод
Гняв (8)

Седма глава

Лайънъл се въртеше върху раменете на Грифит и той го намести по-удобно, без да му обръща повече внимание. И как можеше в момента да мисли за нещо друго. Разговорът му с уелските наемници и особено с техния свиреп капитан се оказа много по-интересен от проблемите на едно малко момче.

Но Лайънъл отново започна да шава, след това дръпна силно косата на Грифит.

— Хей, момче! — Грифит свали Лайънъл на земята. — Какво искаш да кажеш с това?

Лайънъл доверчиво и звучно се засмя и посочи към кучкарника. Грифит прикова поглед върху стройния младеж, който затваряше портичката.

Не младеж, а жена с мъжки дрехи, чието въздействие прекрасно познаваше, но която изобщо не познаваше мъжките възприятия.

— Мериън!

Наемникът потвърди предположението на Грифит, като се ухили и показа няколко разядени до корен зъби. Кледуин каза на уелски.

— Лудата щерка на графа. Имам намерение да я посетя някоя нощ.

Грифит сграбчи мръсната дълга дреха на Кледуин и го привлече към себе си, надзърна дълбоко в очите му и отвърна на уелски.

— Ще помисля дали да оставя цял бъбривия език на един свой сънародник.

— Тя — лицето на Кледуин потръпна — под твое покровителство ли е?

— Под мое и на крал Хенри.

— Крал Хенри? О, колко се уплаших? — наемникът стрелна разперените пръсти на едната си ръка към очите на Грифит.

Грифит ги отклони с рязък замах на изпънатата си длан.

Кледуин погледна Грифит и рече.

— Ти можеш да се биеш, нали?

Спокойно, давайки да се разбере, че това е само по негово желание, Грифит отпусна събраната в ръката му мръсна дреха на наемника.

— Как си загубил зъбите си?

— Един боздуган ги отнесе — хлътналото поради липсата на зъби лице на Кледуин приличаше на направено от глина от челюстта до челото. — Само жилав уелсец като мен може да оживее след това.

Грифит кимна.

— Каква ирония на съдбата ще бъде да ти се случи отново, а? Съмнявам се, че си чак такъв късметлия, та да оцелееш два пъти.

Без изобщо да се разтревожи, Кледуин сякаш разясни гласно скрития смисъл в думите на Грифит.

— Някои уелсци като теб заплашват сънародниците си.

— Някои уелсци като теб — отвърна Грифит, — не са верни на крал Хенри Уелски.

Кледуин изглеждаше повече изненадан, отколкото сърдит.

— Все някак човек трябва да печели.

Лайънъл дръпна Грифит за плаща, но той само го погали по главата и отвърна на Кледуин.

— Това не оправдава предателството.

— Парите оправдават всичко — Кледуин видя възможност да предизвика Грифит и злобно оголи венци. — Още повече, че Хенри си спомняше, че е уелсец, само докато намърда задника си на трона, а после започна да върти мръсни номера на моята скъпа страна. Страната на Кимру.

Той почти изхлипа, но това съвсем не впечатли Грифит.

— Любовта ти към Уелс не си струва и да се изпикаеш върху нея.

Лайънъл отново дръпна Грифит, който леко го отстрани.

— Ако повечето уелсци мислят като теб и се продават на някой богат лорд с надеждата, че ще хванат Господа за оная работа, е тогава Хенри ще има основание да предаде Уелс, нали? Всички Кимру ще бъдат изтласкани в безизходица към върха на рога.

Кледуин повиши глас.

— Я си пази силите, за да духаш кашата. Не можеш да ме убедиш в правотата на Хенри, проклетия лайнар!

Грифит отскубна Лайънъл от косматия крак на Кледуин миг преди отгоре му да се стовари ръката на наемника.

— Той ме ухапа — изкрещя Кледуин и се втурна да сграбчи Лайънъл. — Слабоумното хлапе ме ухапа.

Ръцете на Грифит бяха заети, така че той вдигна крак към слабините на Кледуин и го остави сам да се наниже на крака му, понесен от собствената си инерция. Кледуин разпери ръце и застина в пространството, като че ли обесен на примка, спусната от небето. След това рухна пред погледите на развеселените наемници, които аплодираха Грифит с виковете си.

Грифит не обърна внимание на одобрението им, защото знаеше, че щяха да викат по същия начин, ако победеният беше той. А на стенещия Кледуин каза.

— Предупредих те, че много ти мели устата.

— Мама — Лайънъл посочи към къщичката. — Мама!

Изненадан Грифит погледна момчето.

— Ама ти можеш да говориш!

— И при това съвсем ясно — каза един от наемниците.

— Сигурно тайно се е упражнявал — подметна друг.

Горд, сякаш Лайънъл беше негов собствен син, Грифит се ухили.

— Първата му дума! И се обърна към мен!

— Мама! — настоя Лайънъл.

Грифит се огледа, но Мериън беше изчезнала.

— Къде отиде?

Явно решил, че е казал достатъчно, Лайънъл отново посочи. Грифит хукна с детето на ръце, за да намери Мериън. Застигна я, когато се промъкваше през портичката на оградата. Искаше му се да я извика по име, но тя се промъкваше толкова потайно, че Грифит не се реши. Лайънъл — като че ли също осъзнал необходимостта от потайност — възпря радостния си вик.

Мериън заобиколи къщичката и пълзешком продължи към защитната стена. Беше се насочила към горичката и за разочарование на Грифит той я изгуби от погледа си между дърветата. Потърси друга позиция, но отново не я видя. Каквото и място да си избереше сега, не можеше да я види и разбра защо тя бе избрала това място за скривалище на своите тайни.

Когато тя отново се появи пред очите му, той отстъпи назад и се скри.

Не му харесваше тази игра. Никак не се побираше в представите му за поведение, с които един доблестен рицар беше свикнал, но вече бе разбрал, че когато имаш работа с диви същества, с крале и жени, налага се да превърнеш коварството в основна норма на поведението си.

Държейки здраво Лайънъл на ръце, Грифит се плъзна до мястото в горичката, където стената на замъка хвърляше сянка. Надяваше се грубият зид да го скрие от шпионски очи отгоре, а черното му наметало да се слее със сянката за всички останали погледи.

Горичката беше абсолютно същата, каквато Грифит я беше видял преди няколко часа. С тази разлика, че сега слънчевите лъчи не проникваха през клоните и тя приличаше повече на свърталище на сенки и мистерии, отколкото на убежище. Същите дървета, същата люлка, но нещо тревожеше Грифит. Нещо не беше както трябва.

Лайънъл посочи.

— Мама.

Грифит се взря в най-тъмната сянка, но не видя нищо.

Лайънъл обхвана с длани брадичката на Грифит, извъртя лицето му към своето, погледна Грифит в очите и бавно произнесе.

— На мама.

Грифит се засмя.

— Ти си мой съюзник сега, нали? — той тръгна между дърветата и видя това, което Лайънъл беше настоявал да види. Прясна купчина пръст от издълбана и заровена набързо дупка. Той сложи Лайънъл в люлката, претърси пръстта и намери черна кутия, запечатана с восък.

Кутията беше празна.

* * *

— Защо носиш такива грозни дрехи?

Въпросът на Мериън разчупи тишината, дълбока като в килия на монах, отдал се на молитва, но никой от намиращите се в стаята на кулата не се сепна. Сесил не помръдна. Тя предпочиташе да си остане близо до огъня с кръстосани върху корема си ръце. До нея на пода лежеше Лайънъл върху едно одеяло и смучеше палеца си. Изглеждаше щастлив и доволен — така, както само едно двегодишно детенце може да бъде. Арт и Грифит бяха яхнали една пейка и играеха шах, пиеха бира и си бъбреха на неразбираем за Мериън език.

Помисли си, че само й се е сторило, че е изказала мислите си на глас и затова произнесе по-високо.

— Грифит от рода Пауъл, защо носиш толкова грозни дрехи?

Грифит повдигна глава.

— На мен ли говориш?

— Да не би да не се казваш Грифит от рода Пауъл? — попита раздразнена Мериън. — И не си ли единственият човек в тази стая, който носи грозни дрехи?

Грифит огледа един по един всички в стаята и задържа очите си върху Мериън. Тя поглади прилепналия корсаж на една от роклите, изпратени от баща й. Искаше й се полата да беше по-дълга, за да скрива глезените й, искаше й се да има воал, за да скрива израза на лицето си.

За да ангажира ръцете си, тя втъкна свободните кичури коса в плитката си и погледна смело мръснокафявата къса горна дреха, която Грифит беше облякъл върху ленената си туника.

— Никой не носи наметка с такава кройка от петдесет години насам. А освен това изглежда така, сякаш си се търкалял с нея в калта.

Без да се засегне от думите й, той сведе поглед към дрехата.

— Най-добрият цвят за дебнене на плячка. Какво от това, че е старомодна? Да не съм паун, разперил красивата си опашка, за да си търси женска?

Той отново се задълбочи в шаха, показвайки й, че нито темата, нито тя го интересуват.

Беше много странна вечер.

Когато Мериън се бе върнала в стаята в кулата — както й бяха наредили — завари само ококорената и изплашена до смърт Сесил, която подскачаше всеки път, щом таванът изпука и бръщолевеше за отмъстителния дух на графиня Уентхейвън. Но изглежда страхът й от Арт беше по-голям и затова тя примерно изпълняваше заповедта му.

Мериън се качи горе заедно с дрехите, изпратени й от Уентхейвън. Там се преоблече и скри съкровището, което беше прибрала от скривалището в горичката зад къщата си. Когато Грифит се върна с Лайънъл, завари я коленичила пред огнището да пали огъня.

Беше се наострила да размени с него няколко думи на тема подчинението й на Грифит от рода Пауъл, но при вида на Лайънъл, който огромният рицар носеше толкова нежно в ръцете си, тя омекна. След това се зарадва, че е успяла да се сдържи, защото Грифит явно не беше в настроение да си разменят остроумни забележки. Всъщност той беше толкова мрачен, замислен и мълчалив, че тя подскочи от удоволствие, когато Арт влезе в стаята.

Но дори жизнерадостният Арт изглеждаше изморен и несговорчив.

Тя си беше представяла вечерта наситена с очарователното напрежение, което съществуваше между двамата. А той я беше пренебрегнал. Тогава тя се зае да отпусне подгъва на другите две рокли, които Уентхейвън й беше изпратил.

Грифит дори не й даваше възможност да започне словесен двубой с него. Мериън се сконфузи. Да не е дете, което търси внимание?

Но Лайънъл си стоеше тихо, доволен и отдаден на свои си мисли, и това сравнение никак не я поласка.

— Ела, Лайънъл — каза тя и стана от пейката. — Днес си преживял доста събития. Време е да лягаш в леглото.

Както винаги, когато ставаше въпрос за лягане, устничката на Лайънъл увисна и това не беше изненада за Мериън. Изненадата беше, че Лайънъл каза.

— Не!

Мериън замръзна.

Сесил се задави, след това попита.

— Ти ли го каза?

Лайънъл повтори послушно.

— Не.

— Сладкият на мама! — Мериън се втурна към него и коленичи върху одеялото. — Кажи го отново.

— Не, не, не, не…

— Чухте ли това? — изпълнена с гордост, Мериън се обърна към всички в стаята. — Той каза първата си дума. Не! — произнесе я бавно, с наслаждение, сякаш това беше най-благозвучната дума, която някога беше чувала. — Не.

Сесил навлажни устните си.

— Той… това наистина ли е първата му дума? Сигурно дълго време за всичко ще казва „не“.

— Всъщност… — започна Грифит.

Доволен от вниманието, Лайънъл го прекъсна.

— Мама.

Сърцето на Мериън щеше да се пръсне, тя едва дишаше от вълнение.

— Мама? — прошепна тя.

— Мама — той засмян пропълзя в ръцете й. — Мама.

Мериън отпусна глава на раменцата му и пророни няколко сълзи. Сълзи на вълнение и нежност, сълзи, които бяха твърде скъпи. Нейното бебе, нейното ненагледно момче току-що беше казало своите първи думички.

— Дали ще каже и нещо друго? — попита Сесил с разтреперен глас.

Философски, като всеки баща с опит, Арт отговори.

— Съвсем скоро ще разберем.

— Мили Боже — прошепна Сесил.

Мериън протегна ръка наслуки, докосна дланите на Сесил и тя развълнувана стисна ръката й. Мериън вдигна мокрото си лице и я погледна през пелената от сълзи.

— Скъпа братовчедке, ти ми беше единствената опора през тези последни години. Колко е хубаво, че можем да споделим този миг.

— Да — съгласи се Сесил. — Никога не съм предполагала, че една-единствена мъничка думичка може толкова да ме развълнува.

Като продължаваше да притиска в прегръдките си Лайънъл, Мериън събра одеялото и стана. Пламъците зад нея осветяваха полата й и тъканта прозираше. Дългите й крака се очертаваха ясно и ако Грифит можеше да се помръдне, щеше да закрие с ръка тази гледка от Арт. Вместо това той остана на мястото си като истукан и се почувства пълен глупак, докато тя завиваше сина си в одеялото.

Мериън спря, преди да тръгне нагоре по стълбата, и каза.

— Лайънъл, пожелай на Грифит и на Арт лека нощ.

Все още изцяло завладяна от вълнението си покрай чудодейното проговаряне на Лайънъл, за да може да се надява на още чудеса, тя тръгна, без да изчака отговора му.

Но Лайънъл каза.

— Грифит.

Гордостта и ужасът се редуваха в изражението на Мериън и тя се олюля, като че Лайънъл беше станал изведнъж прекалено тежък за нея.

За първи път от години насам Грифит усети как кръвта нахлува в страните му и той се изкашля, преди да отговори прегракнало.

— Приятни сънища, малчо.

— Мисля, че това отговаря на въпроса преди малко дали ще каже нещо друго — каза Арт. В гласа му звучаха такива тържествени нотки, каквито Грифит не беше чувал никога досега.

Сесил протегна ръце към Лайънъл.

— Нека да го взема, милейди.

Мериън неохотно й го подаде и след това обърна развълнуваното си лице към Грифит и Арт.

— Първата му думичка беше „не“. Означава ли това, че ще бъде воин? — тя звучно се разсмя и последва Сесил по стълбата.

Грифит продължи да гледа след нея. От отвора на тавана до него достигаха шумовете от двете жени, докато приготвяха леглото на Лайънъл за сън. Малкият се разписка, явно се съпротивляваше, но лесно се предаде, изморен от изпълнения с преживявания ден. Мърморенето на женските гласове утихна. В последвалата тишина Грифит се остави на воля на въображението си — нещо, което от дълго време не беше правил.

Дали Мериън вече си беше легнала? Дали все още носеше онази тясна рокля, или голото й тяло се наслаждаваше на хладния допир на чаршафите? Ако беше…

Арт успя да скрие любопитството в очите си, с което наблюдаваше Грифит, когато той се обърна към него.

— Лайънъл каза най-напред „мама“. Каза го днес следобед. Да й кажа ли?

— Не, ако го е казал на теб — отвърна Арт. — По-добре е да си мисли, че първата му думичка е „не“ и че я е казал на нея.

— И аз така мислех — Грифит разтри с длан слепоочията си, защото главата го болеше. — Радвам се, че съм направил едно добро нещо днес.

— Говори ли с наемниците? — попита Арт.

— Да.

— Значи си направил две добри неща.

— Подушвам предателство — Грифит отново погледна към дупката на тавана. — И не знам откъде идва то.

— Не е от Мериън — възмути се Арт на неизреченото предположение на Грифит.

— Не от нея, но заради нея, кълна се — Грифит хвана Арт за рамото. — Нека да подсилим огъня и да седнем под балдахина на леглото. — Ще бъде по-топло и по-безопасно за обитателите над нас.

— Ти донеси дърва. Изморих се да ти слугувам днес.

Изненадан, Грифит изпълни необикновеното нареждане. Струпа цепениците до Арт и клекна редом.

— Никога не си се оплаквал така преди.

— Никога не съм си и представял, че ще доживея деня, в който ще се оплача — Арт разбута енергично огъня и от главните се разхвърчаха искри. — Знаеш ли, че вдовичката Джейн е погребала петима съпрузи?

— А! — Грифит почеса брадичката си, като се опитваше да осмисли казаното. — Не, не знаех това. Пет? Така ли?

— Пет — Арт посочи въглените. — Сложи пънчето ей там. Петима съпрузи. И, обзалагам се, знам защо са обърнали петалата.

— Отрова? Магия?

— Изтощение. Тя е юркала старите плъхове до смърт и днес проклетницата едва не довърши и мен.

Объркан от искрено драматичния тон на Арт, Грифит попита:

— Юркала ги е да перат?

— Да я оправят! Тази жена…

Грифит се разсмя.

— … има в задника си такъв бодил, какъвто не съм видял у никоя друга жена, която съм имал.

Грифит се превиваше от смях и Арт свирепо го изгледа.

— А съм имал доста.

— Заслужаваше си да доживея до днес, за да видя този ден — каза Грифит задъхано, когато отново беше в състояние да говори.

— Можеше да ме убие.

— Поне щеше да умреш щастлив.

— Но тогава ти нямаше да получиш сведенията, заради които се прежалих — изръмжа Арт.

Грифит бързо изтрезня.

— Какво научи?

— От началото на зимата тук бавно са започнали да пристигат наемници, повечето чужденци и варвари — Арт премигна с едното си око срещу пушека, докато стъкваше огъня. — Селяните на Уентхейвън ги държат, под око, но има и по-лошо от това. Тези наемници са банда грубияни и нямат търпение да воюват, за да плячкосват. Дотолкова, че една вечер се напили здравата и отишли в селото надолу по пътя. Изнасилили много жени, изпекли едно бебе на кол и запалили половината колиби.

Спомняйки си са покритото с белези лице на Кледуин и намерението му да посети Мериън, Грифит се наклони към огъня и прошепна.

— Мили Боже!

— Четири семейства са изгорели. Уентхейвън платил за всичко и наемниците оттогава не са правили пакости, но…

Грифит изхлузи ботушите си и ги сложи на плочата до камината.

— Знае ли вдовичката ти защо са тук?

— Не, но се обзалагам, че аз знам — Арт се загледа в пламъците, като че ли сред тях беше изписана божествената истина. — Ти ли казваше да обединим сили с онези ирландски бунтовници?

— Със самозвания граф Уоруик? Може би. Но лейди Мериън има тайни и подозирам, че Хенри се опасява от тези тайни.

— Ти смяташ, че нейните тайни са причина за личната армия на Уентхейвън?

— Нищо не знам. Знам само това, което съм видял с очите си — той направи знак с ръка на Арт и те продължиха разговора си, седнали върху скритото под балдахина легло. Придърпвайки Арт към себе си, Грифит промълви.

— Какво би станало, ако бащата на Лайънъл е с кралска кръв?

Грифит видя, че е успял да изненада пъргавия ум на Арт, прикрит зад маската на старостта.

— Не е някой от принцовете, които изчезнаха от кулата, защото бяха твърде млади. Какво ще кажеш за крал Едуард, баща им, той беше голям развратник?

— Дори Едуард да беше умрял, докато е зачевал Лайънъл, Лайънъл пак трябваше да бъде най-малко тригодишен.

Арт навлажни устни и с неохота предложи името, за което и двамата мислеха.

— Ричард?

Грифит не се съгласи. Нито пък направи предположение. Само се задоволи да наблюдава Арт, който изглеждаше ту замислен, ту отчаян.

Накрая възрастният мъж избухна.

— Но ако е Ричард, защо? Защо тя ще направи това?

— За власт! За богатства! — обмисляше на глас Грифит. — За възможността да стане кралица, когато жената на Ричард умре.

Арт се отдръпна назад, свил ръце в юмруци.

— Понякога ми идва да ти забия един. Изглежда си голям глупак, щом можеш да допуснеш такова нещо за лейди Мериън. Тя е най-сладката мома, която някога съм виждал.

Грифит изрева.

— Сладка!

Арт го сгълча за избухването.

Грифит заговори шепнешком.

— Сладка! Това е последното определение, което бих прикачил на Мериън. Но наистина споделям опасенията ти. Когато ми счупи носа, тя каза нещо. Или болката е замъглила главата ми, или аз наистина съм прекалено глупав, щом го подминах ей така.

— Е, вече идваш на себе си — прошепна на свой ред Арт.

— Тя твърдеше, че лейди Елизабет е жертвала всичко, за да спаси братята си от смъртоносната прегръдка на Ричард — Грифит смъкна дрехата през главата си и я хвърли на пода до леглото.

— Тя е права, знаеш ли? — каза Арт. — Наметката за нищо не я бива!

— Утре ще се облека като паун — отвърна Грифит. Свали туниката си, след това и чорапите. Гол и треперещ от вечерния хлад в стаята въпреки горящия огън, той дръпна една черга около раменете си и мушна крака под завивките. — Може би намерих обяснението за поведението на Елизабет в двора на Ричард.

Този път Арт извика.

— А беше толкова убеден, че Елизабет е ужасна негодница.

— Признавам — Грифит се зарадва на приятната хладина на чаршафите, защото държаха съзнанието му будно, а той имаше нужда от това. Той беше воин, обикновен и груб. Често му се бе случвало да не успее да намери изход от лабиринта интриги в двореца. Този път се страхуваше, че поредната интрига ще приключи със смърт — неговата собствена, на Арт, на Мериън, на Лайънъл — ако направи само един грешен ход. Отговорността му тежеше и в същото време го предизвикваше. — Но Хенри взе в обятията си Елизабет с любов и сякаш я цени повече от всички други. А Хенри не е глупак, така че…

— Значи ти вярваш, че лейди Мериън е пожертвала всичко за младите принцове?

Грифит с готовност й отдаде дължимото.

— Тя е предана.

— Да. И е смела до безумие. Мислиш ли, че крал Ричард III е убил принцовете, след това е използвал сестра им — заради уважението — и е накарал нейната първа придворна дама да мисли, че на принцовете може да се помогне, като се отнеме девствеността й в неговото легло?

Обикновено Грифит високо оценяваше умението на Арт картинно да описва събитията. Но не и тази вечер. Не и когато ставаше въпрос за Мериън. Мисълта, че Ричард е успял да я шантажира и изнасили, го вбесяваше.

— Това е възможност, която трябва да имаме предвид.

— Докато собствената му жена лежи на смъртно легло — Арт разтърка корема си. — Направо ми се повръща.

— Това обяснява защо Хенри ни изпрати при лейди Мериън и нейния син.

Арт се свлече от леглото, донесе каната и халби за бирата и двамата отпиха по глътка.

— Мислиш ли, че Хенри има намерение да убие момчето?

— Ричард има и други копелета. И Хенри не ги е убил — Арт се взря в Грифит настоятелно и той трябваше да се съгласи.

— Но не се е отнасял и добре с тях.

— По дяволите, не ми харесва това, Грифит. Всичко си идва на мястото. Лейди Мериън има дете от Ричард. Уентхейвън узнава за това и вижда шанс да стане регент на краля — Арт пресуши халбата си. — Ако успее да качи Лайънъл на трона…

— Това е причината замъкът на Уентхейвън да пращи по шевовете от наемници, а той самият да заговорничи с ирландците да свалят Хенри от трона — Грифит отпи отново и подаде чашата си. — Или може би възнамерява да използва това въстание, за да задуши зловонието на собствените си грехове.

— Междувременно Хенри установява кой е бащата на момчето, донасят му за плановете на Уентхейвън и той ни изпраща да се грижим за Мериън и Лайънъл, като знае много добре, че може да се наложи да ни заповяда да убием момчето.

— Не мога да убия дете и Хенри знае това. Тук изниква едно противоречие — Грифит заби юмрук в дланта си. — Защо Хенри не ми каза от какво се страхува? Пропускаме някаква част от плана му.

Изведнъж чуха тихи стъпки. Извърнаха се, извадиха ножове и зачакаха.

Мериън беше застанала между тях и стълбите.

— Махнете ножовете. Нищо няма да ви направя.

Гласът й прозвуча твърдо, но високата й фигура се олюляваше като върба от лек ветрец. Все още беше облечена с роклята, но стискаше в ръка преметнат през раменете вълнен шал. Къдричките на шапката й потрепваха едновременно с нея.

Грифит сдържа инстинкта си да се хвърли напред и размени поглед с Арт. Двамата едновременно прибраха ножовете си и се засмяха по един и същи младежки начин, като се надяваха лицата им да изглеждат възможно най-невинни.

— Лейди Мериън, момичето ни, ти ни изненада — заяви Арт.

— Стар навик — Грифит потупа възглавницата, под която беше скрил ножа си.

— Чух гласове и помислих… — тя потътри босите си крака по студения дъсчен под.

— Сигурно. И ние се радваме, че дойде при нас — Арт й намигна с единственото си око й това така подейства на Мериън, че тя се усмихна, макар и за миг. — Ъ-ъ… искаш ли да продължим да говорим за това, което си говорехте, или предлагаш да сменим темата?

— Не успях да разбера това, което си говорехте, все пак приказката ви беше на уелски.

— Да — съгласи се сърдечно Грифит.

— От скука обсъждахме предимствата на уелската бира пред английската — Арт напълни празната чаша на Грифит и я предложи на Мериън. — Искаш ли да опиташ, преди да се съгласиш?

Арт я примами с плътния си гърлен смях и тя пристъпи напред, втренчила очи в чашата.

— Ще бъде предателство да се съгласиш, без да си вкусила, но ще разбереш от какво растат силни уелските мъже, а жените стават красиви, като опиташ бирата.

Тя пристъпи една крачка.

— Но това е английска бира. Как мога да направя сравнение?

Арт удари челото си с длан, като че ли едва сега разбра, че я е заблуждавал, без да иска.

— Ще трябва да дойдеш с мен в Уелс, за да бъде справедливо. Уелс ще ти хареса. Планините са красиви. С насечени, покрити със сняг зъбери. Хората са мили и щедри, поезията е в кръвта им и знаят много песни. Замъкът „Пауъл“ е разположен на един хълм над скалистия бряг на Атлантическия океан. Вълните се разбиват в скалите, над тях нищят чайки. Да, милейди, трябва да дойдете с нас в Уелс.

Грифит усещаше желанието й да направи последната крачка и в същото време страха от последствията, които можеше да доведе след себе си тази крачка.

Грифит не искаше тя да я прави.

Арт много умело я съблазняваше с привидната си глупост и искрения си смях.

Но Арт не можеше да си представи спуснатата й по раменете плитка в разпилени къдрици огненочервени коси. Не можеше да си представи как гребенът потъва в тези къдрици и ги укротява. Не можеше да си представи тънките й пръсти, обгърнали едно малко сладко уелско бебе. Не можеше да си представи дългите й голи крака, оплетени в неговите през някоя мразовита нощ. Арт не можеше да си представи всички хубави неща, за които един мъж си мисли, когато иска съпруга.

Но Арт знаеше, че Грифит си представя това и имаше намерение да докара нещата дотам, че Грифит да не може да го отрече.

Погледът й все още беше прикован в чашата. Арт изгуби търпение и направи последната стъпка. Обви пръстите й около чашата и я остави в ръцете й.

— Пий! — каза й той настойчиво.

— Не мога — отвърна тя. — Студено ми е.

— Ти трепериш, момичето ми — погледна я Арт и тръгна към камината.

Тя трепереше. Грифит също го видя. В тялото й сякаш се блъскаха вълни, ту по-големи, ту по-малки, и тя приличаше на човек, който се бори да потисне някакво чувство, което е твърде силно, за да се справи с него. Той я хвана за китката и усети потръпването й под дланта си. От погледа му не убягна нито един от знаците, които говореха за вътрешната й борба. Тя прехапа устни, преди да го погледне, и веднага след това отмести очи встрани.

Неговата смела, доблестна Мериън се страхуваше.

Без да си дава сметка за жеста си, той нежно погали ръката й и я попита.

— Какво те тревожи, мила? — вместо обикновеното грубо ръмжене гласът му прозвуча топъл и мил, но Мериън се дръпна назад като опарена.

— Мислех само да… а…

Той постави и другата си ръка върху нейната и така, взел ръката й с чашата в шепи, я вдигна към устните й по същия начин, както би го направил и с Лайънъл.

— Пийни! — прошепна той и тя се подчини.

След като тя отпи, той взе чашата, сложи я на масата и отново попита.

— Какво те тревожи?

Погледът й се плъзна по тялото му под завивките, задържа се на голите му гърди и спря върху лицето му.

— Аз исках… а… детето спеше, затова… не исках да го събуждам, затова…

Той започна да се досеща, но я насърчи сама да го каже.

— Защо не искаше да събуждаш детето?

— Не исках да го будя, само да го подържа малко.

Тя потръпна и той разбра, че и тежкият вълнен шал, с който се бе наметнала, не можеше да я стопли. Арт се нагласи между тях.

— Увил съм един затоплен от огъня камък и ще го сложа тук, в средата на леглото — каза това и се обърна към Мериън. — Имам уговорка с една сладка вдовичка от пералнята и трябва да вървя, но Грифит ще се погрижи за теб — той намести грейката между чаршафите и добави, като почука силно със свития си пръст кокалчето на глезена на Грифит. — Нали, Грифит?

— Никъде няма да ходиш, Артър — заповяда му Грифит, но Арт се измъкна през вратата, без да се обърне повече назад. — Проклето магаре! — изсъска Грифит през зъби. — Дано оная перачка го довърши.

Ръцете му направо се тресяха и Мериън прошепна.

— Ядосан ли си?

— Не, не на теб — успокои я той, но се срамуваше да й предложи да седне в леглото и да стопли краката си на камъка. Годините на безмилостно въздържание му действаха като забити в хълбока на буен кон шпори. Той с мъка си наложи да не целуне ръката й. Овладя се, изблъсквайки безжалостно надалеч порива си, като си припомни, че в крайна сметка той е ездачът, а не жребец, който трябва да бъде обязден.

Тя издърпа ръцете си и каза.

— Прав си. Не трябваше да слизам долу. Съжалявам. Няма да те безпокоя повече.

Той целуна ръката й.

— Притеснявам се за теб. Каза, че си сънувала кошмари?

Без да се досети, че това е уловка, тя закри очите си с длан.

— Беше ужасно. Къщичката беше цялата в пламъци. Не можех да открия никъде Лайънъл, изведнъж се натъкнах на теб, ти беше промушен в сърцето…

Със свободната си ръка той дръпна ръката й от очите и усети влажните й ресници. Сълзите блестяха по страните й. Тя подсмръкна. Грифит я хвана за кръста, повдигна я и я сложи върху леглото. След като подпъхна одеялото около краката й, той затегна възела на робата й и прошепна.

— Седни до мен.

— Защо правиш това? — извиси глас тя.

— Какво, момичето ми?

— Да ме метнеш на леглото и да ме накараш да направя това, което ти искаш, и чак след това да ми дадеш шанс да го направя, защото и аз го искам?

Той се засмя, почувствал се уютно от натиска на бедрото й върху неговото, доволен, че чаршафът между тях все още не позволява да усети истински допира на плътта й. Побутна я върху възглавницата до неговата и каза.

— Легни. Открих, че човек постига това, което иска, като не дава избор на хората.

— Особено на жените? — в гласа й се прокрадна обида.

— Особено на слабоумните хора — поправи я той и, преди тя да му отговори, попита. — Не си имала възможност да прегърнеш детето и затова си дошла да прегърнеш мен вместо него?

Тя вече не трепереше както преди малко, но вместо това цялата се сгърчи и тялото й сякаш се сви. Беше изплашена, развълнувана, уязвима. Всяка млада жена е била предупреждавана за опасностите, които крие едно посещение в спалнята на мъж. Мериън сама се беше убедила, че това е реална опасност — Лайънъл беше доказателството. Но тя се беше преборила със задръжките си, за да дойде при него.

Разтърсвана от страх. Но беше дошла при него.

И той щеше да потисне мъжката си природа и да й даде човешкото отношение, за което тя копнееше.

Той погали раменете й и притегли главата й към себе си, докато страната й се опря в голите му гърди. Тя се съпротивляваше разбира се, но неговата настойчивост и сила преодоляха съпротивата й.

— Постой така — промълви той.

Тя въздъхна и се отпусна. Дъхът й галеше кожата му, ръката й докосна къдравите косъмчета на мустаците му.

— Само исках да те погледам — прошепна тя.

Той се усмихна, приласкал главата й до дланта си, доволен, че тя не може да види усмивката, предизвикана от нейното признание.

— Всички момичета обичат да ме гледат, но малко са тези, които имат привилегията да ме докосват.

Тя повдигна глава при това нетипично за него изявление, но той отново нежно я притисна към гърдите си.

— Чуваш ли сърцето ми?

— Да.

— Не е промушено, достатъчно здраво е да…

Тя го целуна.

О, само невинно и леко го докосна с устни. Мястото, под което биеше сърцето му.

Но тази целувка отпусна още малко юздите на разлудувалия се жребец, който пришпорваше… който пришпорваше и него самия.

Тя отпусна глава и той помисли, че няма да успее да поеме достатъчно въздух, за да напълни дробовете си. Знаеше, че тя чува предателското препускане на сърцето му, но не знаеше дали се притеснява от това. Блясъкът на огнената й коса го привлече. Той докосна челото й с длан и нежно го погали. Пръстите му сякаш не се подчиняваха на неговата воля, а вършеха всичко по своя собствена воля! Те се спуснаха около ушите, после надолу към шията. Погалиха тила й и спряха при плитката. Той вдигна ръка и започна отново.

— Момиче, казвал ли съм ти колко е красива косата ти?

— Не.

Той едва чу отговора й, но дъхът й затопли гърдите му и той притвори очи, за да се наслади на удоволствието.

— Колко е дълга, когато я пуснеш свободна?

— Стига до… а-а…

Той погали с длан меката и жива плът, която Мериън не назова и скришом развърза панделката, стегнала края на плитката й.

— И аз така мислех.

— Мога да седна на нея, когато е пусната. Щеше да бъде по-дълга, но…

Тя замлъкна, когато той свали вълнения шал от раменете й и почти усети допира на дланта му през тънкия плат на роклята.

— Но? — подтикна я той да продължи.

— Когато бях дете, ненавиждах цвета й, всички ми се подиграваха… Взех една ножица и…

— Трябва да овладяваш поривите си — той се учуди на наглостта си. Та нали те бяха един до друг в леглото благодарение на неговата необузданост, а не на нейната. Започна внимателно да разплита косата й.

— Да, когато бях млада, но след като навърших пет години, вече много добре знаех всичките си задължения и се научих да контролирам лудешките си пориви. Баща ми се погрижи за това.

Искаше да я попита какво друго тогава я бе тласнало към леглото на мъжа, от когото беше родила Лайънъл, но въпросът му щеше да я ядоса и разтревожи. А не искаше да жертва нито топлината, нито непринудения им разговор, от който научаваше толкова много.

Може би благодарение на гъстия мрак, който цареше в стаята, или на усамотението им, или на необичайната ситуация, в която се намираха, но те разговаряха.

Не се заяждаха, не се противопоставяха един на друг. Всеки от тях говореше за себе си и това му харесваше.

— Баща ти?

— Да, преди да ме заведе при Елизабет, той лично ме обучи да изпълнявам задълженията, които ще имам при моята покровителка.

— Лично?

— Разбира се — тя се засмя. — Но подбудите му не бяха породени от някакво чувство за дълг, уверявам те. Единствено и само в името на благосъстоянието на Уентхейвън. Йоркската династия тогава изглеждаше непоклатима на трона. Обучи ме така, че да се превърна в нещо, което е от първа необходимост за Елизабет. И аз направих това.

— Заради семейството си?

— Заради Елизабет — поправи го тя. — Тя ме обичаше повече от сестра.

— А баща ти въобще ли не те обича?

— Той ме обича толкова, колкото е способен да обича, може би никак.

Грифит повдигна косите й и прокара пръстите си през тях като гребен.

— Ти се справяш добре с липсата на обич от негова страна.

Тя сви рамене.

— На човек не може да му липсва нещо, което никога не е имал.

Той си спомни за топлите отношения, които поддържаше със своите родители и се замисли… Но тя беше права разбира се, тя не страдаше.

— Ако баща ми изпитваше поне капчица обич към мен, нямаше да ме отпрати далеч от дома и аз нямаше да се озова в двора, за да помагам на Елизабет — тя поклати глава. — Всъщност тя е импулсивна. Готова е да направи всичко в името на любовта.

Грифит я притисна още по-силно към себе си.

— А ти какво би направила в името на любовта?

Той искаше да разбере — беше ли жертвала себе си, за да помогне на Елизабет?

Но думите му прозвучаха като зов за обич.

Вече се бе стоплила и той усещаше това. Пръстите на краката й докосваха камъка, а тялото й попиваше топлината му. Въпреки това тя отново се разтрепери, преди да се надигне на лакът и да го погледне в лицето.

— Какво бих направила в името на любовта?

Изглеждаше готова, като ученик, да изпълни всяко негово желание и отхвърляше с жест неизречените му съмнения.

Той искаше тя да го обича, да му даде всичко, което някога е давала на мъж. И дори повече от това.

— Не мога! — прошепна тя.

— Никога няма да те насиля — той се усмихна и въпреки грубите черти на лицето му тази усмивка я привличаше. Образът на този Грифит, отразен в очите й бе изрисуван с четката на обожанието и красотата.

— Ще бъде пагубно.

— Ще бъде… — смехът прозвуча дълбоко в гърдите му — … великолепно.

Тя се наклони към него и пусната й коса се разпиля около тях в бавен водопад от есенно великолепие и Мериън докосна устните му със своите.

Беше опитал вкуса й преди. Сега обаче му се наслади. Отворените й устни, страните й като праскова, ароматът на кедър, лъхащ от дълго необличаната й рокля. Звукът от свличането на шала и на пода, шумоленето на панделките, докато ги развързваше, дългите стегнати бедра, начинът, по който смъкна с пръстите на краката си роклята надолу, огненият мъх на венериния й хълм.

— Ако това беше вратата към ада — промълви той, — щях да умра неизповядан.

Тя се засмя дрезгаво, доволна и развеселена.

— И аз те харесвам много. Косъмчетата на гърдите ти и твоето… всички косми по тялото ти са черни тя прокара пръсти през косата му. А тя е тъмнокафява. Да не я боядисваш с орехови черупки?

Внезапното възмущение му попречи в момента да си спомни за тяхната първа среща и възнегодува.

— Не!

След това звънкият й смях му помогна да разбере закачката й. Той я наказа с една целувка, която започна своя бавен път от устните и продължи с нарастваща страст до пръстите на краката й.

Това не беше някаква изумителна демонстрация на неговото любовно майсторство. Той просто докосваше с устни местата, които беше жадувал да докосне. Нали всъщност я наказваше за дързостта й — но така, че тя да не може да осъзнае наказанието. Нежните й стонове прозвучаха вълшебно, приглушени във възглавницата. Всичко — начинът, по който беше забила юмруци във възглавницата, извитото й в дъга като на настръхнала котка тяло, напрегнато като тетива на лък — говореше за невинност, до която не се беше докосвала ръката на любовник. Грифит посегна, жадуващ за този първи път, за вълшебството, което се криеше в него.

Тя се отдръпна.

— Не трябваше…

— Да забравям гърба ти? Вярно — той я обърна и този път целувките му поеха обратния път, докато зарови лице в косите й и долепи устни в тила й.

Това й хареса и тя му го показа, като се притисна страстно към него, когато той отново я извърна с лице към себе си. Грифит се отпусна с цялата си тежест върху нея, за да я усети докрай и в същото време да не й даде възможност да осъзнае, че вече е само и единствено негово притежание. Той обхвана с длани разрошената й главица, задържа я и погледна Мериън дълбоко в очите.

— Ти си моя — каза той.

Както неведнъж се бе случвало досега, тя прибърза.

— Засега.

Това не беше отговорът, който той очакваше. Искаше тя да осъзнае, че това, което сега гори в него, ще гори винаги, но чертите на лицето й се успокоиха и той прочете в тях завръщането на трезвия разум, докато той не можеше вече да спре. Не можеше да се контролира, побъркан от лудо желание за нея. Той разбра, че може да предизвика същото лудо влечение у нея не защото беше най-изкусният любовник на този свят, а защото вече бе осъзнал, че са родени един за друг.

Въпреки че тя не направи опит да се изплъзне от ръцете му, той й нареди.

— Не мърдай. Нека да ти покажа…

Всичко!

Целувката му изтръгна от гърдите й стенание на удоволствие. Докосването на устните му беше за нея като откровение. Той намираше всички най-нежни точки на удоволствието, докато тя остана без задръжки и без разум.

Това беше обожание.

Открито и неподправено, без опита на сладострастието. Ръцете й се плъзгаха неумело по тялото му, страните й се бяха зачервили, очите й бяха объркани. Като че ли не можеше да преодолее срама, че се е оставила да я завладеят. Грифит имаше усещането, че е владетел на висините. За него тя изживяваше своя първи любовен миг. Нищо в нея не му подсказа, че някога й се е случвало подобно нещо. До мига на обладанието.

— Толкова си тясна — промълви той. — Толкова си тясна.

Имаше нещо смущаващо, но в този миг на удоволствие той не можеше да разсъждава. Тялото му се разтърсваше и извиваше. Силите му стигаха единствено да овладява страстта си, за да не полудее. Той ненаситно я целуваше, целуваше чувствителните връхчета на гърдите й, галеше единственото място, което все още не беше обладал.

Пазеше го за последния миг, миг на неземна наслада.

Дълбок стон се изтръгна от гърдите й. Тя се извиваше задъхана, притискаше се в него и той потъна в нейната тръпнеща интимност.

Дотук си го беше представял точно така. Но като че ли вече разумът му се размътваше, защото можеше да се закълне, че току-що е отнел девствеността й.

Тя простена, но в стенанието прозвуча болка, а не страст, и той се отдръпна, за да я погледне.

Измъчените устни, сълзите в очите, здраво стиснатите зъби му казаха истината.

Тя е била девствена.

За Бога, тя е била девствена!