Кристина Дод
Гняв (4)

Трета глава

В стаята имаше някой. Освен Арт, който спеше в долния край на леглото на Грифит. Някой друг, чиято ръка го събуди, като побутна крака му. С инстинкта на войн Грифит продължи да диша спокойно и равномерно, докато очите му привикнаха с тъмнината, едва разредена от бледата лунна светлина. Той бавно изви глава и различи фигурата на някакъв мъж, надвесен над дисагите. Неканеният гост се намираше доста далеч от квадратното петно, което лунната светлина хвърляше в стаята, за да бъде разпознат. Той претърсваше кожените чанти. Грифит внимателно го наблюдаваше и изчакваше.

Злато ли търсеше този мръсник? Или някоя угодлива маша на Уентхейвън ровеше за сведения? Крадецът се изправи с празни ръце и Грифит различи пълничък младеж, облечен с тесен панталон до коленете и къса кожена жилетка, прилепнала по тялото. Той отвори шкафа й безшумно претърси багажа, а Грифит през това време прецени разстоянието до вратата. Щеше да изчака младежа да си свърши работата и едва тогава да го накара да поостане още малко. В сумрака изглеждаше бая дългокрак, но и краката на Грифит не бяха за изхвърляне. Той щеше да стигне пръв до вратата.

Но не се наложи. Явно неудовлетворен, крадецът затвори вратичките на шкафа и се приближи до Грифит.

Кесията със златото стоеше до леглото. Златото, предназначено за Мериън.

Вече доволен, младежът тихо измърмори нещо и посегна към кесията. В мига, в която я взе, Грифит се надигна с рев. Младокът изпищя и се блъсна в него. Грифит го сграбчи за кръста и го хвърли върху леглото. Метна се отгоре му, избягвайки умело юмруците му, които целеха счупения му нос. Той успя да заклещи ръцете, които вършееха пред лицето му, изви ги и с умението на майстор в борбата натисна с ръка тънкия му врат.

Меката плът, която усети под себе си, ароматът, както и безпогрешния му инстинкт внезапно разкриха пред него истината.

— Хвана ли го? — попита Арт, разгневен, както само един стар войн можеше да се гневи.

— Хванах я — поправи го Грифит с възкисел глас и усети извиващото се под него тяло да се укротява.

— Какво, по дяволите? — Арт запали една тънка свещ с кремъка си и високо я вдигна. Пламъкът се отрази в кичурите червена коса, обрамчили едно дръзко лице. Усмивка преобрази лицето му на мястото на внезапно обхваналия го гняв. — Лейди Мериън, готов съм да се обзаложа!

— Да, лейди Мериън — все още притиснал с коляно бедрата й, Грифит стъпи на пети и огледа това, което се виждаше от нея. — Лейди Мериън в най-скандално облекло.

Едва сега видя, че късият кожен жакет с дълги ръкави беше подплатен, много модерен и съвсем удобен за една жена, която иска да скрие женствените си гърди. Късата риза, която се подаваше под колана, трябваше да прикрие извивката на ханша й. А сега, когато тя лежеше под него, ризата се бе вдигнала и откриваше цепката на панталона. По-точно съвсем равната цепка.

— По дяволите! — объркан, ужасен и… Господ да му е на помощ, нима се беше възбудил!… Грифит бързо отмести погледа си към лицето й.

— Какво правиш тук? И то облечена в тези шутовски дрехи?

Пълните й устни се нацупиха и потръпнаха като на дете, на което са попречили да осъществи пакостливо намерение, но тя привидно запази достойнството си, като му възрази.

— Едва ли можех да дойда и да обера стаята ти с пола и фуста.

— Да обереш моята…

— И моля те, спри да крещиш и изгаси тази свещ! — смъмри го тя тихо, но в гласа й прозвучаха нотките на предишната й увереност. Явно вече идваше на себе си след първоначалната уплаха. — Графът има уши навсякъде и, честно казано, няма да умре от щастие, ако това приключение се разтръби.

Грифит погледна Арт. Арт кимна, изгаси свещта и го посъветва на свой ред.

— По-добре слез от момата, преди да съм те сгълчал като дърта бавачка и не съм викнал свещеника.

Грифит отскочи от леглото като котка с подпалена опашка. Арт продължи.

— По-добре я попитай за Уентхейвън, преди да си е тръгнала.

— Никъде няма да ходя — Мериън избягваше погледите и на двамата, когато посегна към кесията до леглото и я взе. — Поне няма да тръгна без това. А то си е мое, нали?

Грифит не успя да прикрие разочарованието си и гласът му го издаде.

— Користолюбие и кражба.

— Грифит! — извика Арт.

— Достатъчно — съгласи се Мериън с равен глас.

Прекалено равен. Ухото на Грифит долови твърдостта на една душа, която е била несправедливо обвинена и която се е примирила с тази несправедливост. Изведнъж се чу да й се извинява.

— Но ти не си се опитвала да крадеш. Както сама каза, парите са твои.

Тя привърза тежката кесия към колана си.

— Тогава остава само това, че съм користолюбива.

Подобно на добронамерен трол^[1] Арт се приближи и обгърна с ръка раменете й.

— Не съвсем. Трябва да храниш детето си, нали? — Мериън се опита да се откопчи от ръката му, но той я придърпа към прозореца, без да я пуска. — Не, моето момиче, погледни ме и кажи, че не вярваш на това лице.

Разбира се, че му вярваше. В мига, в който лунната светлина се отрази в живите му сини очи и докосна проскубаната му брадичка и милата му очарователна усмивка, тя му повярва. Както без съмнение щеше да му повярва и всяка друга жена на този свят.

— Грифит, ей този — Арт посочи с кривия си пръст, — та Грифит не разбира защо са ти парите на Нейно величество. Но Грифит никога не е бил баща. Никога не му се е налагало да облича и обува едно дете или да се опитва да засища непрестанно празното коремче на някое бебе. Не е плащал и на знахарка, за да дойде и да го излекува от треска с билките си.

— Или да плати на свещеник да погребе мъничкото телце?…

Нежният въпрос на Мериън стресна Грифит. Той познаваше миналото на Арт, знаеше каква болка се крие зад думите му за треската.

Но Мериън изглежда също бе усетила потрепването в гласа на стареца, защото попита.

— Ти имаш ли деца, Арт?

Арт се покашля.

— Вече не, моето момиче. Спасих ги в една битка и ги загубих — и шестте. И майка им също. Покоси ги гладът, а после и болестите…

Тя го потупа по рамото — като коте, което с лапичка напомня на някого да го погали. Той вдигна ръка и помилва косата й. След това се насили да говори по-бодро и каза.

— Сега ни кажи като добро момиче вярно ли е, че Уентхейвън знае повече от всеки друг всичко за своите гости и техните дела.

Веселата й усмивка подсказа на Грифит, че тя въобще не е била трогната от разказа на Арт, и ако Арт не беше избърсал една сълза, отронила се по бузата му, като я слушаше, Грифит беше готов да повярва, че такъв момент въобще не е имало.

Посочвайки с ръка към стените около тях, тя прошепна.

— Уентхейвън може да продава сведения и на дявола, но е много алчен и пази за себе си това, което знае. Тази стая е най-благодатната в това отношение. Изобилства от местенца, откъдето може да се послушва и тайно да се наблюдава. Уентхейвън настанява тук само най-важните си гости — тя се засмя самодоволно към Грифит. — Какво си направил, че си събудил такъв интерес в Уентхейвън?

— Справедлив въпрос — отговори той. — Бих искал да знам.

Ръката й се плъзна към кесията на колана и тя опипа монетите, без да откъсва погледа си от умоляващите очи на Арт.

— Ще ви преместя в друга стая. По-безопасна стая.

Грифит дочу измамни нотки в гласа й и попита.

— Защо си мислиш, че можеш да се разпореждаш с гостите на Уентхейвън без съпротива от негова страна?

Тя плъзна ръка по бедрото си и самонадеяно се усмихна.

— Мога да се справя с Уентхейвън.

— И откъде си сигурна, че стаята, в която ще ни преместиш, ще е по-малко опасна?

— Ще видите — тя се отдръпна от предателската лунна светлина. — Събери нещата на господаря си, Арт, и ще ви заведа там.

— Няма какво да събирам — Арт направи кисела физиономия. — Джейн от пералнята взе всичко. Мисля, че утре ще трябва да я потърся и да й кажа да изпрати дрехите в новата ни стая. Където и да е тя.

Мериън пристъпи към осветения от свещта коридор, наведе се и обу чифт меки кожени ботуши, подходящи за младеж.

Грифит хвана ръката й и я дръпна към себе си.

— Защо просто не ми поиска твоето злато?

Той искаше да разбере истината. Искаше да знае какво мисли тя, защото Мериън го вбесяваше с постоянните си извъртания.

— Кога?

— Утре.

— Можеше и да си заминал утре — отвърна тя.

— Ако си бях тръгнал утре, без да ти дам златото, щях да съм крадец.

— Не, крадец не, но вероятно — тя погледна към него, като задържа очите си върху подутия му нос, — но вероятно сърдит мъж.

— Така ли мислиш за мен? Че мога да те обера, за да си отмъстя за тази незначителна рана?

— Много съжалявам — каза тя.

Обиден от съвсем открития начин, по който тя си позволи да накърни достойнството му, той язвително отвърна.

— Надявам се да е така.

— Не трябваше да те удрям, независимо колко много ме обиди. Но когато охули почтеността на лейди Елизабет…

— Чакай, чакай — той вдигна ръка. — Какво имаш предвид с това разкаяние — извиняваш се не защото опетни честта ми, а защото ме удари, така ли?

Тя го погледна право в очите и рязко отвърна.

— Само глупачка може да се довери на почтеността на един мъж.

— Зависи какви мъже познаваш — отвърна на удара й Грифит.

Тя наклони глава, искрено озадачена от възмущението му.

Отвратен, но не от нея, а от мъжете, дали й основание да си състави тази ценностна характеристика, той махна с ръка и каза.

— Хайде, води ни.

Докато Мериън ги водеше към края на коридора, Грифит чу Арт да се подхилква зад гърба му. Шепотът на стареца достигна до ушите му.

— Изглежда костелив орех. Май ще трябва да се предадеш, преди да си се захванал с нея.

Мериън беше свъсила вежди, когато се обърна назад, за да види дали я следват, най-вероятно дочула шепота на Арт. Грифит сви рамене и на свой ред я погледна намръщено.

— Никога ли не се усмихваш? — попита тя, като че ли раздразнена от лошото му настроение. Без обаче да изчака отговора му, тя измъкна една свещ от железния канделабър на стената, демонстрирайки пълно незачитане към притежанията на графа, и я премести върху една поставка от злато и цветно стъкло. След това отвори замаскирана в зида врата. Грифит трябваше да се наведе, за да влезе. Едва не се счупи главата в късия коридор, който премина само с четири стъпки и се озова пред вита стълба.

— Кулата — каза той неохотно и вече с уважение се обърна към Мериън. — Да, дори и Уентхейвън ще се затрудни да постави тук съгледвач.

Тя се усмихна, но в усмивката й имаше нещо, като че ли тя се чувстваше неудобно от похвалата на Грифит.

— Уентхейвън никога не идва тук.

Лунна светлина се процеждаше през незабележими за окото цепнатини и сякаш искаше да подпомогне на пламъчето на свещта да разпръсне мрака. Мериън повдигна по-високо свещта, но Грифит видя само един черен тунел, който водеше нагоре. Под стълбите подът беше неравен, постлан с калдъръм и дъски.

— Това е старата част на замъка — тя погледна нагоре и встрани. — Дори камъните тук са древни.

— Да — Арти си пое дълбоко въздух. — Мирише като на онова време.

Тя му се усмихна и ботушите й зачаткаха по камъните, докато взимаше по две стъпала наведнъж.

Грифит я последва, като се стремеше да не изостава. За да я пазя, каза си той, защото нямаше перила, които биха я задържали при падане, но в същото време се възползва и от ситуацията, за да огледа хубавичко полюляващите се ханш и краката пред себе си. Отдаваше му се възможност да го направи от съвсем нова гледна точка. И въпреки че се отвращаваше от жени в панталон, намери гледката за възбуждаща и за все по-засилваща апетита му. Силата на прасците и плавното движение на мускулите, които играеха под кожата, когато тя повдигаше тялото си, за да изкачи следващите стъпала, го изпълваха с възхищение, направо му се завиваше свят. Затова, когато тя спря изведнъж на горната площадка, той за миг загуби равновесие, отстъпи и заби коляно в камъка.

Тя го подхвана за лакътя, като че ли той беше възрастен човек, който има нужда от помощ.

— Да не ти е лошо?

— Не — той разтриваше енергично току-що натъртеното място и като погледна към Арт, който умираше от смях, попита. — Къде е тази стая?

— Ето тук — тя отвори една врата, която той не беше забелязал досега, и посочи навътре със свещта. — Влизай.

С прекрачването на прага го удари дъх на прах. Тя го последва, вдигна свещта и пред очите му се разкри гледка, събрала елегантност и меланхолия на едно място. Пред него се издигаше легло с дърворезба, закрито с брокатени завеси. Каменните зидове, бяха покрити с гоблени, върху които оживяваха битки и старовременни ловни и домашни сцени. В средата на стаята зееше огромна камина, зажадняла за дърва, светлина и топлина. Шкафчетата и бюфетите бяха наредени от нечия артистична ръка и сякаш чакаха да бъдат използвани. Столовете като че ли копнееха за тежестта на човешки тела.

— Това не е стая за гости — възпротиви се той. — Това е…

Мериън се засмя доволна и смехът се понесе из въздуха. Изведнъж стаята стана по-светла и някак оживена.

— Графиня Уентхейвън ползваше тази стая.

— Ако имаш намерение да ме успокоиш с това — каза непоколебимо той, — искам да те уведомя, че не успяваш.

— Чувала съм, че тя обичала да стои над глъчката, идваща от гостите на замъка — Мериън постави свещта до леглото и отметна завесите. Засипа я облак прах и тя се закашля. — Прислугата не се грижи за тази стая, но щом вие вече сте тук, ще се наложи да го правят — тя прокара пръст по стъклото на прозореца и погледна през просветналата пролука, която пръстът й остави. — Мързеливи кучки!

— Уентхейвън няма да позволи да се настаня неканен в едно светилище, което той е пазил така грижливо — каза Грифит.

— Както искаш — отвърна тя, — но в която и стая да се настаниш в този замък, бъди внимателен със завесите, които на пръв поглед са защита срещу лекия ветрец, идващ откъм езерото, и най-вече с малките ниши и коридори, които не водят наникъде. Там често се спотайва някой подслушвач.

Грифит трепна.

— Мислех, че желаеш да разговаряш свободно с Арт, да си сигурен, че ничии любопитни очи не те наблюдават, докато се събличаш, или че някой се подхилва на дупките на панталоните ти. Да пикаеш, без да се смущаваш…

— Милейди — намеси се Арт, — зяпачите могат само да му завиждат.

— Млъкни, Арт — отсече Грифит. — Едва ли проблемът е този.

Мериън не изостави обяснението си по средата.

— В това е и целият проблем. Няма нито едно местенце в целия замък, до което шпионите на Уентхейвън да не могат да се доберат. Освен до едно-единствено. Това.

Грифит беше човек, свикнал да живее в усамотение. Беше свикнал с необятните уелски брегове и приглушения крясък на совата. Самата перспектива да остане в замъка Уентхейвън за неопределено време пораждаше достатъчно напрежение у него. Но никога да не е сигурен дали някой го подслушва или не…

Застанал на прага, Арт попита.

— Значи оставаме?

— Уентхейвън ще ни изхвърли, като научи за нахалството ни.

Но той все още не се беше отказал от предоставената възможност и Мериън знаеше това. Тя отново се усмихна, като леко изви устни и каза.

— Няма да има нищо против.

Арт влезе вътре и пусна чантите на пода. Дебелият килим погълна шума от тупването, той избърса длани в жакета си и попита.

— Какво се е случило с нея?

— С графинята ли? — Мериън отмести поглед към прозореца. — Преди осемнайсет години тя падна по стълбата и си счупи врата. Ето защо тази стая е безопасна за вас. Уентхейвън никога не идва тук. Казвали са ми, че тя е била единственото същество, което Уентхейвън някога е обичал.

— Значи като останем тук, ние ще проверим тайната надежда на Уентхейвън, че призракът на жена му все още обитава това място.

От шепота на Арт Грифит почувства ледени тръпки по тялото си.

Мериън се приближи до възрастния човек. Не изглеждаше особено изненадана от предположението, че мястото е обитавано от духове. Тя го хвана за ръката и каза.

— Дали тя наистина е тук? Има слуги, които твърдят това. Казват, че стаята е много студена и неприветлива, но аз никога не съм я усещала такава.

Арт погали ръката й и отвърна.

— Разбира се, че не. Не е умряла, без да се изповяда, нали?

— Не е, била е още жива, когато я намерили, и свещеникът й е дал последно причастие. След това се опитали да я преместят — Мериън пусна ръката му, за да покаже къде.

— Значи не е зъл дух — обобщи Арт, — а нежна сянка, чието дело на този свят е останало незавършено. Естествено е да не понася мързеливи прислужници или яки негодници. Но вас ще хареса, лейди Мериън. Да, сигурен съм, че ви харесва.

Очарована, Мериън се усмихна на Арт. Грифит установи, че е сериозно раздразнен от зараждащото се приятелство между неговия слуга и неговата… и лейди Мериън.

— Артър — отсече той, — никога преди не си показвал подобна чувствителност.

— Мислиш ли, че знаеш всичко за мен? — отвърна му също толкова заядливо Арт. — Пале такова.

Мериън тръсна глава и високо се разсмя. Този път промяната беше още по-осезаема. Стаята засия, обляна от светлина, и Грифит потърси някакво нормално обяснение за това чудо. Погледна към източния прозорец и видя първите слънчеви проблясъци. До зазоряване имаше още време, поне още два-три часа. Мериън, също забелязала това, каза.

— Трябва да вървя. Доста време откак съм излязла — тя бързо тръгна към вратата. — Ще изпратя слугите веднага щом пропеят първи петли. И ще оправя нещата с…

— Идвам с теб — каза Грифит.

— Какво? — тя замълча. — Къде?

— Да те изпратя до твоята стая. Не е безопасно за една млада жена, облечена като теб, да се разхожда сама — той трябваше да впрегне всичките си сили, за да не допусне в гласа му да прозвучат неодобрителни нотки, но явно не успя.

— За мен е безопасно — каза тя.

— Въпреки това ще те придружа — и когато тя понечи да отвори уста, той добави. — Или ще останеш тук, докато съмне.

Усмивката й не успя да прикрие обзелата я ярост.

— Ела тогава, щом искаш… И бъди проклет.

— Една дама не бива да кълне по този начин — отвърна той.

Тя се престори, че не го е чула, но предизвикателно повдигнатите й рамене, докато слизаше надолу по стълбата, говореха за точно обратното. Тя го преведе покрай стаята, от която се бяха отказали, през коридора и централния портал в един по-тесен коридор, който извиваше надолу към кухнята. После изкачиха стръмно стълбище и стигнаха до някаква врата, която тя бутна с ръка и каза.

— Аз съм!

До отворената врата застана едър войн. В очите му застина ужас, когато видя Грифит да се появява в ябълковата градина в западната част на имението.

— Милейди, този проход се пази в тайна — каза той.

— Сър Грифит няма да го издаде — увери го тя, отупвайки прахта от коленете си.

Гигантът разтърка брадичката си с ръка.

— Както кажете. Надявам се, че няма да се наложи да го убивам.

— Много съм благодарен — каза Грифит, разглеждайки арсенала от оръжия, които носеше мъжът.

— Наистина трябва да си — отвърна му тя. — Били е нашият най-свиреп страж.

Били засия от оценката, която милейди направи за воинските му качества, и й поднесе едно дълго до коленете палто.

— Облечете го, милейди — настоя той. — Облеклото ви е направо скандално. Някои мъже — той кръвнишки изгледа Грифит — могат да добият погрешна представа за вас.

— По-погрешна от тази едва ли. Сър Грифит вече знае всичко за мен. И е достатъчно отвратен.

— Облечи това палто! — каза Грифит.

Тя се засмя закачливо — тихо, но кръшно, и направи това, което й казаха.

— Желаете ли да ви изпратя до вашата къщичка, милейди? — попита Били и кимна с глава в посоката, където се намираше къщичката, като по този начин даде на Грифит възможност да разбере къде се намира тя.

— Аз ще се погрижа да няма проблеми — увери го Грифит.

Били посочи с ръка носа на Грифит и попита.

— Сигурен ли сте, че ще можете да се справите?

— Сигурен съм.

Били понечи да каже още нещо, но Грифит се наведе към него, закова очите си в неговите и повтори.

— Сигурен съм.

Били отстъпи крачка назад.

— Да, сър Грифит. Както кажете, сър Грифит — но когато Грифит и Мериън тръгнаха, той извика след тях. — Внимавайте, лейди Мериън, дори и на вашия сър Грифит не може да му се има кой знае каква вяра.

Грифит се надяваше, че Мериън ще прояви благоразумието да си държи устата затворена. Подозренията на Били не му бяха забавни и той се запита дали всички случайно срещнати бяха забелязали обърканите чувства, които Мериън беше предизвикала в него — на неодобрение и желание в същото време. Той се надяваше тя да си дава сметка, че той също може да избухне, надяваше се да е наясно какъв буен огън беше запалила в него.

Заедно с това му се искаше и тя да прояви малко неблагоразумие. Тази мисъл го стресна.

И като промърмори повече на себе си, отколкото на нея, той каза.

— Една жена никога не трябва да си позволява интимни отношения, преди да си е осигурила защитата на брака.

Мериън затъкна палци в колана си и наперено закрачи по една пътечка между дърветата.

— Ти трябва да си непорочен в такъв случай?

— За тези неща си има курви.

— Да лекуват нещастните случаи на пазена дълго непорочност? Кажи ми честно — тя се обърна към него в момента, когато излязоха от овощната градина, и се усмихна самодоволно, — проблемът ти си е жива болест, нали? Е, поне е някакво обяснение за отвратителното ти неразположение.

Къщичката — нейната къщичка? — се гушеше в сянката на защитния зид, но той не можеше да откъсне очи от Мериън, за да я разгледа. Трябваше, но вместо това той обхвана с длан нежната й брадичка и повдигна усмихнатото й надменно лице към своето.

— Аз не съм болен.

— Тогава си от онези мъже, които смятат, че не трябва да отнемат невинността на момичетата, за да се запазят неопетнени.

— Не, по дяволите! Престани да се заяждаш с мен. Бях женен и жена ми ми стигаше, за да задоволявам тези си нужди. Не съм имал друга жена след нейната смърт.

— И колко време мина оттогава?

— Две години.

— Две години? — тя се усмихна иронично. — Честно казано, изненадана съм, че още не ти се е приискало до побъркване. Били наистина не изглеждаше убеден, че си сигурна закрила.

При тези думи самообладанието му се стопи и той се усмихна — едновременно доволен и разтревожен, че е изгубил контрола над себе си. Но като че доволството беше по-силно.

— Били е умна глава. Ще гръмна от възбуда. Искаш ли да ти докажа?

Внезапната й тревога му достави истинско удоволствие, както и силата, с която тя го тласна в гърдите.

— Не.

— Но вече е късно — той наведе глава към нейната.

Тя не искаше да го целуне. Отдавна не го беше правила. А и когато го беше правила някога, беше толкова неприятно — тогава реши, че мъжете я отегчават. Но Грифит… Грифит не я отегчаваше. Вбесяваше я, да! Забавляваше я, предизвикваше я… привличаше я.

И собствената му майка дори не би нарекла лицето му красиво. Но той я привличаше със суровите си черти, с умерената си предпазливост, с чувството за осъзнато собствено достойнство, което се излъчваше от него. Той предизвикваше у нея усещането, че когато е наблизо, тя е в безопасност и Мериън вярваше, че този мъж би я защитил от всяко зло.

Обърка се единствено от собствената си глупост.

Въпреки всичко тя отвърна на целувката му, защото, по дяволите! — той беше истински майстор. А за мъж, който се кълне във въздържание, целуваше вълшебно. Устните му бяха твърди, езикът сдържан. Внимаваше да не отърка лицето си в нейното и да я одраска с мустаците си. Той погали устните й с език, но го направи, за да опита вкуса им, удоволствието от съприкосновението с нея. И след това, когато тя се отдръпна, й позволи да се освободи.

По дяволите. Той възбуди интереса й.

Сладкото ухание на карамфилите пред къщичката, хладният есенен ветрец, звездите над тях, луната, която осветяваше изсечените му черти… Тя прокара върха на пръста си по веждите му и се взря в искрящите му очи. Ръката й се спусна надолу и тя помилва устните му, като че ли искаше да докосне магията, без да бъде увлечена от нея. Тя потръпна и като внимаваше гласът й да не я издаде, прошепна.

— Направи го пак.

Устните им се сляха в целувка.

След този допир вече нищо не можеше да спре бурния огън, който изригна в тях.

Изненадана, тя се наведе към него.

Удивен, той плъзна ръце по бедрата й и я притисна към себе си.

Но и двамата искаха още. Тя обхвана тила му с ръка и придърпа главата му към себе си, разтваряйки широко устни. Той опита вкуса й, след това прие предизвикателството и езикът му заигра. Стенеха като диви котки в любовен период, дрехите им пречеха, но удоволствието, което изпитваха, беше все едно са без тях.

Устремена към по-голяма близост, тя раздвижи крака си. Той присви своя в коляното, за да й помогне и в същия миг главата й се заби в носа му.

Той изрева от болка. Тя изстена, вбесена от себе си — и едва сега осъзна какво беше направила. Какво почти беше направила. Клетвите, които беше пристъпила, глупостта…

— Съжалявам — каза тя и отскочи.

— Няма нищо — той протегна ръце към нея.

Тя отстъпи.

— Сър Грифит, много съжалявам.

Кръвта замръзна във вените му.

— Защо ми се струва, че извинението ти се отнася за нещо, което няма нищо общо с носа ми?

— Не съм имала намерение… никога не трябваше… — тя задържа погледа си още миг върху него, после се обърна и хукна към къщичката.

Не й беше необходимо да се обръща, за да разбере, че той я следва по петите. Широката му стъпка стопяваше й без това малкото разстояние между тях и когато тя се препъна в буца пръст оттатък оградата, той я подхвана за рамото.

Тя обърна лице към него.

— Извинявай. Наистина моля да ме извиниш. Аз не трябваше…

— Ние не трябваше — поправи я той.

— Какво?

— Това там го направихме и двамата, и ти си права. Не трябваше да го правим.

Би му повярвала съвсем, ако не виждаше колко трудно сдържа пламналия в него огън, мъжката си страст.

— Пристигнах — тя посочи към къщичката.

— Ще те изпратя до вратата — каза той. — Ще те изпратя до прага на дома ти.

Тя отвори уста да оспори решението му и той сложи пръст върху устните й.

— До дома — прошепна той.

— До дома — повтори тя.

Докосването му й напомни за усещания, които беше по-добре да забрави. Тя изправи гръб и тръгна.

Мериън дръпна резето, отвори вратата на единствената стая в къщичката и видя сина си в светлината на свещта. Той се надигна в леглото и сънливо разтърка очи. Упреквайки се, че го е оставила сам, изпълнена с желанието никога да не беше тръгвала, тя се наведе над Лайънъл.

— Ние ли те събудихме?

Той поклати глава и посочи към прозореца.

— Някакъв шум отвън… — тя замълча, защото си припомни звуците, които двамата с Грифит издаваха, забравили всичко, увлечени от страстите си.

Очите на Лайънъл проблеснаха, той кимна и майка му се изчерви.

— Изглежда много те обича — забеляза Грифит.

Тази констатация като че ли я обиди и тя заяви.

— Той е мой син!

— Жени с по-ниско положение от твоето и с по-малко средства от теб залагат бижутата си, за да наемат бавачка.

От обиден тонът й стана отбранителен.

— Той си има бавачка.

— Изглежда има всичко, от което се нуждае — отвърна Грифит.

Грифит изглеждаше доволен и това я обърка. Накара я да си даде сметка, че скача от една крайност в друга. Тя погледна към Лайънъл и видя, че той разглежда непознатия. Когато реши, че огледът му е достатъчно изчерпателен и не му поднася нищо ново, той зарови глава в гърдите й.

Тя сведе поглед към тъмнокосата главица и обясни.

— Срамежлив е. Не е свикнал с непознати и едва ли ще пожелае да говори с теб.

— Да — Грифит я огледа със същото внимание, с което синът й беше огледал него. — Чува ли?

— Да.

— Тогава разбира всичко, което говориш, и не бива да говориш така, сякаш него го няма.

Тя нацупи устни, може би, за да покаже отношението си към правдивата забележка на Грифит. Нацупи ги още повече, когато Лайънъл повдигна глава от гърдите й и го огледа още веднъж. След това малкото и срамежливо момченце протегна ръце към големия мъж. Грифит го пое с такава сръчност, сякаш цял живот се е занимавал с деца.

— Повечето възрастни говорят по този начин пред децата, но това момче заслужава по-добро отношение — той погледна Лайънъл, като че ли очакваше потвърждение от негова страна, и детето кимна, без да се двоуми. Грифит продължи. — Аз също не съм говорил много през първите две години от живота си. Но майка ми казва, че след това съм проговорил изведнъж и от устата ми са излезли цели изречения. Направо съм се разприказвал. Уелски и английски истории. Песни и балади. И като съм се отворил веднъж на приказки, не са могли да ми затворят устата.

Мериън кръстоса ръце пред гърдите си и му хвърли свиреп поглед.

— То си личи.

Грифит остави Лайънъл в леглото, коленичи до него и погали възглавницата.

— А сега си легни, момчето ми, поспи, докато закукуригат петлите.

Лайънъл поклати глава — не беше съгласен. Грифит се засмя.

— Не приличаш на майка си, но се държиш като нея.

Мериън и Лайънъл размениха погледи.

Грифит отново се засмя — дълбоко и гърлено като самодоволно мъркащ котарак.

— Постъпи както искаш, но ако не си се наспал добре, няма да си бодър за нашата сутрешна разходка.

За миг Мериън помисли, че той говори на нея, но Лайънъл не мислеше така. Той се отпусна бързо на възглавницата, здраво стисна очи и притихна, сякаш вече е заспал непробудно.

Не изглежда изненадан от победата си над едно упорито и вироглаво дете, помисли Мериън. Дали оръжието му е винаги готово и се сражава със същия успех? Ако беше така… Тя потръпна. Това ли беше целта на онази целувка отвън? На ласките? Дали тази целувка не беше само един от прийомите му да побеждава, за да има власт над нея след това? Беше се опитал да я обиди. Дали сега не се опитваше да я завладее?

Дали и той като всички останали я смяташе за достъпна жена?

Той й се усмихна, сякаш отговаряше положително на подозренията й. Първата му усмивка към нея. Стори й се, че земята се изплъзва под краката й. Усмивката омекоти суровите му черти. От него се излъчваше такава мъжка сила, златните му очи бяха толкова топли, мили… устните му…

Устните му й напомниха за целувките му, а те пък — за самотата.

Нищо чудно, че й се усмихваше.

— Сега и ти си лягай — каза той, — а утре и теб ще те заведем на разходка.

— Да си лягам — повтори несъзнателно думите му тя, запленена и очарована от този мъж.

След миг значението им проникна в съзнанието й я върна към реалността.

Да си ляга? И нея ли възнамерява да завие? Дали не е решил да наруши възхваляваното си въздържание тази нощ? Леко докосна с език долната си устна и се запита какъв ли любовник е той? Ако наистина се е въздържал… Но имаше ли това някакво значение за нея? Как можеше това въобще да има значение за нея?

Дали щеше да си тръгне, преди тя да му е напомнила да го направи, и не беше ли интересът му към Лайънъл само игра, за да я подмами? Тя тръгна спокойно към вратата и той я последва. Излезе навън и видя, че луната е все така високо в небето. Бледата й светлина се процеждаше през гроздове от облаци. Дърветата шумоляха все така и лекият ветрец донасяше до нея аромата на градинските карамфили. Нощният хлад се усещаше по-осезателно в ранната пролет, но тя не потръпна от студ. Потръпна от спомените, които отново я обсебиха. Опита се да скрие от Грифит, че все още усеща въздействието на целувките му и да му покаже, че вече е забравила дивния изблик на страст.

— Графът е организирал лов за утре и аз трябва да изпълнявам ролята на домакиня. Нямам време за разходки.

Гъстите вежди на Грифит се сключиха.

— Лов?

Тя се сепна от изненадата и неприкритото недоволство в гласа му.

— Не са ли ти казали?

— Не.

— Е, ти пристигна едва вчера. Най-вероятно Уентхейвън е решил, че ще предпочетеш да си починеш — след като извини Уентхейвън, тя добави. — Въпреки това те каня. Гостоприемството на графа е едно от най-положителните му качества.

Тя не откъсваше очи от лицето му, нетърпелива да чуе неговия отговор. Той също не сваляше очи от нея. Първо се вгледа в лицето й, след това погледна палтото й и източените прасци под него, но сякаш нещо не му допадаше.

— И да махнеш тези дрехи!

— Какво?

— Няма да ходиш на лов, яхнала кон с вида на разпусната и леконравна жена, на която й липсва всякакво възпитание.

Нейното „Какво?“ този път прозвуча с повече разбиране.

— Това, че си родила извънбрачно дете, не е основание да живееш според очакванията на другите.

Тя направо онемя от нахалството му. Всички добре заучени отговори излетяха от главата й, докато на тяхно място нахлуваше яростта.

— Как смееш да ме учиш как да се държа?

— Оказва се, че все някой трябва да го направи.

Звучеше толкова непоносимо самонадеян, че й се прииска пак да го удари. Но нали го беше направила веднъж и после съжали. Вместо да вдигне ръка срещу него, тя си пое дълбоко въздух, обузда гнева си и го отряза с една-единствена реплика.

— Не си ми баща!

Пълен провал! Къде изчезна, за Бога, прословутото й остроумие?

Но той отговори и думите му бяха още по-глупави от нейните.

— Ако баща ти беше тук, щеше да се ужаси от поведението ти.

— Ако баща ми беше тук… — тя изпъна врат като костенурка и го погледна.

Не знаеше ли? Не разбираше ли?

Но той явно не знаеше и не разбираше. Уверен в собствените си морални принципи, той даде израз на възмущението си, но в същото време разкри и уязвимостта си. Тя можеше да има последната дума като използва неведението му по въпроса.

— Баща ми е тук. Толкова ли не можа да схванеш досега? Аз съм наследницата на Уентхейвън. Графът е мой баща.