Кристина Дод
Гняв (23)

Двадесет и втора глава

Вцепенена, Мериън зяпна насреща му.

— Какви опасни каши?

— Какви ли? — изрева той. — Влизам тук и те заварвам да спориш непокорно с краля на Англия. И ти ме питаш какви опасни каши.

— Аз не…

— Всеки мъж на английските острови те желае толкова, че е готов да убива за теб, и ти питаш какви опасни каши?

— Това не е…

— Полата ти е съдрана до коленете, ръката ти е изгорена, цялата си изпръскана с кръв и ти питаш…

Тя загуби търпение и побесняла пристъпи крачка.

— Ах ти, надут, надменен хвалипръцко. Как смееш да ми говориш за опасност, след като със собствените си очи те видях да се биеш с Харботъл само с един боен чук в ръка? Когато видях как Кледуин изпраща стрелите си по теб? Когато те видях да нахлуваш сам в крепостта на Уентхейвън?

Тя усети, че някой крещи и разбра, че крещи самата тя. Погледна виновно Лайънъл и се стегна, за да види как по детското му личице се изписва страх. Но вместо това видя момченце, което се забавляваше с кучето и наблюдаваше препирнята между възрастните с голям интерес. Като зрител на игра с топка, той премести поглед от Грифит към нея, очаквайки следващото подаване.

Тя не го разочарова. Заби пръст в кожения нагръдник на Грифит и заяви.

— Трябваше да забия ножа в сърцето ти, когато имах възможност да го направя.

— Трябваше, но знаеше, че съм прав.

— Трябваше, но ти нямаш сърце.

— Нямам ли? — той разкъса нагръдника си. — Нямам ли? — грабна ръката й и я сложи на гърдите си. — Сърцето ми бие за теб, милейди, три пъти по-силно. Ако не думка от ужасите, които наистина те заплашват, кънти от ужасите, които си представям, че те заплашват. Всички ме познават като уравновесен, спокоен и разумен мъж с добро име. Сега непрекъснато съм побъркан от тревога, гняв и страст — дланта му натисна ръката й в горещите си гърди. Очите му се присвиха и се задълбаха в лицето й, после се спуснаха надолу и пак се вдигнаха нагоре. — Най-вече от страст.

— Ха! — тя отдръпна рязко ръката си и залитна назад. — Най-вече от глупава…

Той не помръдна, но я наблюдаваше толкова напрегнато, че й заприлича на дебнещ плячката си звяр.

— Най-вече от глупава измама и глупава мъжка…

Той дишаше шумно през леко отворените си устни. Клепачите му се сведоха. Изглеждаше гладен и жаден за сън. И — както той сам твърдеше — побъркан от страст.

— Най-вече… — тя забрави какво искаше да каже. Знаеше само какво иска да направи.

Да протегне ръка към него. Да го докосне. Да усети вкуса му. Да се съедини с него.

И той искаше същото. Тя усещаше възбудата му дори във въздуха, чувстваше излъчваната от него горещина.

Вдигна ръка. Трепереше. Отпусна я до тялото си.

— Сега, Грифит, сега… Грифит, трябва да намерим разрешение за…

— За какво?

Тя не знаеше.

Грифит не свали прелъстителния си поглед от нея, докато тръгваше към вратата. Рязко я отвори.

— Арт!

Арт се изтъркаля през вратата, Долан го последва и падна отгоре му.

— Подслушвали сте през ключалката! — изстреля вбесен Грифит. — Нещо интересно чухте ли?

Засрамен, Арт се изправи на крака, но Долан си остана на пода и самодоволно се подхилваше.

— Нищо, което не сме знаели.

— Къде е Хенри? — попита Грифит.

— Кралят замина. Изскочи оттук, сякаш самият дявол го гонеше. Взе цялата си свита — Арт поклати глава. — Не остана поне да хапне и това буди известно недоволство.

Грифит мрачно се усмихна.

— Така и мислех.

— Взе и бойците на Кледуин — каза Долан с наслада. — Ще му извият врата до две седмици.

— Надали някой заслужава това повече от него — рече Арт.

Грифит спокойно се върна до Мериън и взе ръката й. Обхвана китката й с пръсти, като белезници, само че по-силни, по-топли и много, много по-чувствени.

— Погрижете се за детето. Двамата с лейди Мериън отиваме да пояздим.

— Да яздите? — без да повярва, че намеренията им са точно такива, Арт описа кръг с ръката си. — Но тук има предостатъчно стаи…

Грифит го погледна свирепо.

— Да пояздим, Арт!

Долан сръга Арт с лакът.

— Има предвид, че не иска лейди Мериън да бъде преследвана от някакви лоши спомени.

— Това е глупаво — каза Арт. — Къде ще отидат?

Долан бурно се разсмя и каза.

— Няма значение къде. Откога не ти се е случвало да се побъркаш от мерак?

Грифит и Мериън не изчакаха да чуят отговора на Арт. Грифит — защото наистина се побъркваше от мерак, а Мериън — защото го следваше като вол ралото. Те излязоха през главната врата и пред погледа на Мериън се откри гледката на група наемници, навързани един за друг като прасета, които водят на пазара, усмихнати слуги, изморени кучета и няколко ранени в боя, но превързани вече воини.

— Грифит, не трябва ли да…

— Не.

— Но някои от моите хора…

— Добре са.

— Ти си жесток.

Той спря толкова рязко, че тя се блъсна в него. Пое я в прегръдката си и я целуна. И не спря, докато тя не забрави за своите хора и за всичките си задължения. Тя забрави войната, скръбта, срама. Когато я отдели от себе си, тя слабо долови окуражителни викове някъде наоколо, но те не означаваха нищо за нея. Само неговите думи достигаха до сърцето й.

— Не съм жесток — заяви Грифит. — Ела с мен, скъпа моя, и ще ти докажа това.

— Можем да вземем моя кон.

Той й се усмихна с онази усмивка, с която я бе спечелил за първи път. Златните му очи блестяха и те я стопляха и ободряваха. Скоро тя седеше пред него върху гърба на собствения си неоседлан кон, преди още и наполовина да си е върнала здравия разум. Но да бъде с всичкия си здрав разум сега изобщо не й трябваше. Само го попита.

— Къде отиваме?

— Към река Северн. Там, на брега, дочух шепота на феите — ръката му по-здраво я притисна през кръста. — Ожених се за теб пред Светата църква. Но сега искам и благословията на древните магьосници.

— Не са ти необходими магии.

— Е, това нищо няма да ни струва.

Тя отпусна глава на рамото му и каза.

— Само ме обичай.

В очите му искреше вълнение и той въздъхна.

— За Бога, за какво мислиш, че е било всичко това?

За какво ли, помисли тя и я побиха ледени тръпки. Разбира се всичко беше заради нейните луди амбиции. И никакви сладки приказки или безумна страст не можеха да променят това. Тя не можеше да приеме топлината и близостта, не можеше да се измъкне… Но не намираше сили да разкрие пред него угризенията си. Бавно се отдръпна. Той се опита да я притегли отново, но тя се възпротиви.

— Ако знаеше истината за мен, няма да пожелаеш дори и да ме докоснеш.

Почувства колко е напрегнат. Той отпусна ръката си и каза.

— Съмнявам се.

— Ти беше прав. Аз исках трона както за Лайънъл, така и за себе си.

— Знам.

— Без да съм негова рождена майка, защото майка му никога…

Той я прекъсна.

— Изискваш от себе си прекалено много.

— Не е прекалено — промълви тя и избърса очите си.

— Моята майка ми е казвала, че единствената майка, която винаги постъпва правилно, е тази, която няма свое дете.

Той искаше тя да се усмихне. И тя наистина се усмихна, но усмивката й беше нещастна. Ъгълчетата на устните й потръпваха и тя трябваше да навлажни устни, преди да каже.

— Баща ми почти никога не е постъпвал правилно.

— Може би е правил най-доброто, на което е способен, ръководейки се от разбиранията си — предположи Грифит. — Може би това е било всичко, което той е знаел как да направи.

Мериън се съгласи, защото си спомни кроежите и плановете, които бе правила за Лайънъл.

— Може би всички постъпваме така.

— Тези хора, които живееха при баща ти… аз тъкмо идвах, когато си заминаваха…

Мериън унило се изсмя. Чудеше се какво ли си мисли той за поголовното ограбване на замъка.

— … казаха, че Уентхейвън паднал от кулата.

— Казали са истината — тя погали гривата на коня. — Опита се да ме убие, но разбра, че не може — тя стисна здраво в шепа грубите косми и добави. — Но Сесил можеше.

За миг той сякаш онемя, но след това я попита, като с мъка изговаряше думите.

— Сесил? Ти… имаш предвид Сесил…

— И тя се оказа не по-малка глупачка от мен — Мериън отново погали коня, припомняйки си искрената скръб на Сесил над мъртвото тяло на Уентхейвън. — Но в утробата си тя носи дете от Уентхейвън, мой брат или сестра. Тя е бременна и нещастна.

— А след като се роди детето?

Мериън вдигна рамене.

— Предполагам, че пак ще се забърка в някаква каша.

Грифит спря на склона над реката и се загледа в извиващата се тясна ивица вода. Там сякаш търсеше отговора на някаква дилема, защото, когато се плъзна от седлото, той вдигна лице към нея и я попита е пакостлива усмивка.

— Би ли я дала на Долан?

Тя се подпря на раменете му и се вгледа в очите му.

— На Долан? — повтори бавно тя.

— Да — широко се ухили той, — на Долан.

Тя си представи за миг проклетия стар моряк и изисканата, претенциозна Сесил и неудържимо се разсмя.

— Кого от двамата искаме да накажем?

Той също се засмя и я притегли в прегръдката си.

— Те са си лика-прилика.

Усмивката му се стопи пред погледа й. Объркване и болка погълнаха веселието и той мъчително преглътна, преди да каже.

— Не само ти си постъпила глупаво.

— Какво имаш предвид?

Ти беше права. Хенри искаше да погуби Лайънъл.

Желаеше я от цялото си сърце. Копнееше за тялото й, но не можеше да я остави да вини единствено себе си, когато и той беше виновен наравно с нея. Изпита болка, когато се отдръпна, заболя го от едва сдържаното желание да я грабне в прегръдките си и да я обича… за цял живот. Болката роди ярост и той избухна.

— По дяволите! Но как можа Хенри да ме измами толкова ловко?

— Ти си мъж — тя вдигна рамене, като че ли този факт обясняваше всичко. — Мъжете като теб мислят само за чест и справедливост. Никога не се замислят за чувствата. Хенри можеше да бъде добър и справедлив към Лайънъл, но само ако не го беше видял. Когато погледна личицето му, той виждаше пред себе си единствено Ричард III.

Грифит се съгласи.

— Това е вярно.

— Не крал Ричард III, когото Хенри победи и който се би и умря за короната. Може би този Ричард Хенри би могъл да разбере и дори да му прости. Не, когато Хенри погледна Лайънъл, той видя онзи Ричард, който е озлочестил съпругата му. Него Хенри не можеше да понася.

Жестокото чувство на ограбен собственик беше завладяло Хенри, но Грифит разбираше чувствата му, което беше още по-лошо. Защото той някога бе изпитвал същите чувства — когато мислеше, че Лайънъл е син на Мериън и тя е била озлочестена от Ричард. С плътен, дрезгав глас той помоли.

— Кажи ми сега. Тук сме в безопасност. Къде криеш доказателството за брака?

— Изгорих го.

Той я пусна и залитна.

— Но ти каза на краля…

— Че е на сигурно място. Не съм излъгала.

— Ти каза… ти каза, че никога няма да го унищожиш. Нали го пазеше за Лайънъл. Каза, че това доказва неговия произход.

В очите й бликнаха сълзи и тя сведе поглед.

Той нежно пое ръцете й в своите и ги обърна с дланите нагоре. Пришките по палеца й се бяха подули, мехурчетата се бяха пукнали, за да оставят завинаги отпечатък върху плътта. Показалеца и средния пръст бяха с опъната и лъскава кожа, почти синьо-черни, а ръката й беше възпалена и гореше.

Тя беше изгорила пергамента в стремежа си да постъпи правилно, защото той сурово бе разкрил същността на нейните амбиции и тя се срамуваше от тях. Сега беше негов ред да се засрами — за грешната си преценка по отношение на Хенри и за суровостта, с която беше преценил Мериън.

— Знам рецептата на майка ми против изгаряне — той докосна наранената ръка и тя потръпна. — Мога веднага да събера билки и…

Не това искаше да каже той, разбира се. Трудно му беше да говори, не намираше подходящите думи, но трябваше да опита да поправи грешките.

— Исках да се откажеш от преследването на тази мечта, защото бях сигурен, че тя не е по силите ти. Вярвах, че моята чест е много по-важна от твоята. Ти ми доказа, че не съм бил прав — и за твоята сила, и за твоята чест. Разбирам — той пусна ръката й. — Наистина разбирам. Ти искаше Лайънъл да бъде крал на Англия. Искаше да бъдеш до него и да делиш с него гордостта. Добре, аз… изпитвам същите чувства към теб.

— Към мен?

Лицето му пламна и той тръгна към реката.

— Аз улових соколица. Малко мъже могат да се похвалят с подобен улов.

— Соколица? — тя развълнувана го последва. — Мен ли имаш предвид?

— Дива и свободна, която се рее високо в небето и ме извисява заедно със себе си. Искаш ли да се разходим? Сега имаме време. Няма кого да спасяваме, няма с кого да се бием…

Здравата й ръка се плъзна под лакътя му.

— Искам.

Грифит посочи към малката горичка нагоре по реката.

— Хайде да отидем там. Като че ли е подходящо място за среща с феите.

Тя го погледна и той видя вълнението в очите й.

— Много искам да отидем там — каза Мериън, — а ти да ми разкажеш за соколицата.

Това, което в началото беше смутило неговата птица, сега я примами и дори тя го разбра. Те се отправиха към горичката.

— Разбира се, повечето мъже дори не се и опитват да уловят такава птица. Те се страхуват от човката й, от ноктите й, но завиждат на мъжете, които я притежават.

— Мислиш, че другите мъже ще ти завиждат, че си се оженил за мен? — тя изсумтя. — Другите мъже имат съпруги, които шият и готвят, които се грижат за своите семейства. Никога не се дуелират и не се втурват сами да предизвикват своя крал. Когато приятелите ти се приберат у дома, ще кажат: „Горкият Грифит, никога няма да има миг спокойствие с тази яростна лейди Мериън“.

— Да, така ще кажат. Но нощем ще си представят, че се любят с яростната лейди Мериън и простодушните им женици ще се чудят откъде ли е дошъл този изблик на страст — той я прегърна. — Докато само аз ще имам истинската лейди Мериън, кралицата на моя дом, на сърцето ми, на постелята ми.

— Мислех, че съжаляваш, че Хенри те е заставил да се ожениш за мен.

— Кой мислиш даде тази идея на Хенри?

Тя го бутна толкова силно и изненадващо, че той се претърколи, спънал се в един пън.

— Ти ли го направи?

Той кимна, но тя продължи да разпитва.

— И защо го направи?

— Защото аз… аз… загубих самообладание.

Но тя продължаваше да го гледа, без да разбира. Затова Грифит поясни.

— Винаги е така, когато ти се намесиш. Постъпих глупаво и прибързано, когато те вмъкнах в леглото си, когато те отведох в моя дом против волята ти — той се изправи и я погледна право в очите, — и съм доволен. Доволен съм, че извърших всичко това!

— Но ти не обичаш да губиш самообладание. Ти негодуваш, когато те предизвикам да загубиш самообладание.

Сега трябваше да й каже.

— Исках да ми вярваш сляпо — трябваше да й каже за отдавнашната обсада на замъка „Пауъл“. — Ти като че ли с шестото си чувство разпозна моята страхливост и се отнесе справедливо — трябваше да й каже как младежката му ярост беше причина да отнемат замъка от баща му, а също и окото на Арт. — Ти не ми даде нищо.

Той искаше да й каже, наистина искаше да й каже. Но затова беше необходима повече смелост от тази да завладееш сам един замък, и той се замисли дали ще може да разголи душата си пред Мериън, без да потръпне от срам или да завие от болка. Смелият воин вътре в него, този, който го беше дисциплинирал години наред, се страхуваше, че изповедта му може да прозвучи глупаво, или пък ще нарани, или — най-лошото от всичко — ще предизвика сълзи в очите му.

Всъщност, те вече бяха насълзени, защото тя се приближи и избърса страните му.

— Грифит, Арт ми разказа за обсадата и превземането на замъка, разказа ми за страха ти да не сгрешиш отново. Но аз не те обичам заради това, че умееш да се владееш. Аз обичам мъжа в теб, който реве от ярост и се смее от щастие. Който обича една соколица с такава страст, че я укротява, без да си дава сметка за това.

Той нежно взе ръцете й и ги допря до лицето си.

— Затова ли ме обичаш?

— А за какво друго? — тя се усмихна и огромните й зелени очи му напомниха за пролетта. — Нима мислиш, че те обичам, когато си твърд и студен като камък?

— А не ме ли обичаш?

— Е… да. Наистина те обичам, когато се перчиш — тя кокетно премигна. — Тогава ми се иска да се смея.

Той сковано отвърна.

— Радвам се, че съм причината за веселието ви, милейди.

Тя се засмя. Долепи устни до неговите и промълви.

— Знаеш ли кога разбрах, че ме обичаш?

— Когато ти казах ли?

— Никога не съм вярвала на думите на мъжете. Не, разбрах, че ме обичаш, когато насочи сабята си към краля.

— Това беше глупост от моя страна — той изруга. — Непростима глупост. Ако действително притежавах самообладанието, с което се хваля, щях да намеря друг начин да отбия яростта на Хенри.

— Беше глупост, нали? — тя се усмихна и върху страните й се издълбаха трапчинки. — Но аз пък направих необходимото.

— Моля за извинение, бихте ли повторила, милейди?

— Заклех се във вярност на Хенри, за да те защитя.

Той отново загуби самоконтрол, както винаги ставаше, когато беше с нея.

— Какво? — изрева той.

— Все някой трябваше да направи нещо! Хенри притежаваше част от твоето сърце и аз не можех да позволя да си тръгне по такъв начин. Можеше да се върне за Лайънъл и за мен и ти тогава трябваше да се биеш за нас — тя печално поклати глава. — Ако успях да науча нещо през този ден, то е, че не мога да понеса да умреш заради нас. Заради мен.

— Това е мое право.

— Да, но само ако аз ти позволя.

Беше вбесен. Тя искаше да го защитава. Него! Най-добрият воин на Уелс и Англия. Той виждаше как слънцето блести в медените й коси, докато тя се отдалечава към горичката. Виждаше зелените очи, сведени надолу от вълнение. Загледан в Мериън, той се закле.

— Ще те окова с вериги за постелята си.

Вълнението й премина в смях.

— Но първо трябва да ме хванеш.

Той забърза след нея.

— Мислиш ли, че не мога?

Тя извика, обърна се и се шмугна между дърветата, докато гласът й се носеше по вятъра.

— Кой може да хване една соколица?

— Кой може да хване соколица? — той се закова на място, овладя се и размисли върху въпроса. — Кой ли? Та те са най-бързите птици — засмя се и продължи бавно напред към мястото, където щяха да бъдат само те двамата. Свали дрехите си и прошепна на вятъра. — Кой може да хване соколица? Само мъдрият ловец, който знае каква примамка да използва.