Кристина Дод
Гняв (21)

Двадесета глава

Докато Грифит и Били обикаляха замъка Уентхейвън откъм защитните стени, до тях достигаха само подигравките на наемниците и нито една стрела. Не проявяваха агресивност и това притесни Грифит. Защо се въздържаха? Какво коварство замисляше този път Уентхейвън?

Той сръга Били.

— Познаваш ли някого.

Били хвърли бърз поглед към внушителния назъбен парапет на бойните кули и каза.

— Да ти призная, зрението ми съвсем не е това, което беше. Не мога да различа кой е англичанин и кой — уелсец, а не са толкова близо, за да ги усетя по миризмата. Проклети уелски предатели.

Грифит изтръпна.

— Какво има, Били?

Обиден и ядосан, вместо да отговори, Били попита.

— Добре де, какво ги спира да подкрепят Хенри? Нали е уелсец това не им ли стига?

— Уелс е бедна страна, с неплодородна земя и хиляди гладни гърла. Тези мъже хранят децата си като правят единственото, което могат.

Обяснението на Грифит обаче не трогна Били. Той остана мрачен и Грифит разбра, че Арт е бил прав. Докато човек сам не види пред себе си широко отворените очи на своите гладни деца, той не може да разбере отчаяните средства, до които може да прибегне един родител. Грифит сега имаше дете. Той имаше Лайънъл и се излагаше открито на вражеските стрели, предприел толкова отчаяни действия, които едва ли биха имали успех и при най-доброто стечение на обстоятелствата. А на всичко отгоре Били недовиждаше.

— Били, ако ти опиша хората, можеш ли да ги познаеш?

Били беше достатъчно близо до Грифит, за да вижда израза на лицето му и си даде сметка, че трябва да опита.

— Да… ъ-ъ… може би. Ако ми ги опишеш добре, може и да мога.

— Мургав мъж с кафява туника.

— Уелсец — каза категорично Били.

— Мургав мъж…

По дяволите! Защитните стени се извисяваха пред тях и дори орловият поглед на Грифит с мъка различаваше детайлите.

— … на когото му липсват два или три пръста.

— Ъ-ъ… и сред англичаните има много мургави мъже, особено по тези земи. Но сигурно е уелсец.

Грифит бързо и нервно продължи.

— Чернокос мъж с премазан нос.

— Уелсец.

— Плешив, с едно око.

— Предполагам, уелсец, въпреки че не съм виждал такъв тук.

Грифит нададе радостен вик и пришпори коня към кулата.

— Арт! Артър! За Бога…

Арт му махна. Арт му се усмихваше. Някакъв чернокос мъж се появи до него.

Сияещ от радост, Грифит нагази с коня във водата, без да се замисли, че ще се намокрят.

— И Долан. О, слава на Господа. Това е Долан.

Не можеше да си спомни дали друг път така е ликувал. Арт! Скъпият стар Арт жив! И готов да помогне, както винаги. И Долан, старият пират от селцето край морето. Долан, чиито тайни и грубички номера бяха разярили баща му. Двама съюзници, каквито едва ли е имал друг, освен него. Никога досега Грифит не бе изпитвал такова блаженство и увереност.

А бил ли е някога предпазлив и сдържан? Не трябваше да мисли за това. Сега се намираше под Божия закрила. Беше недосегаем и щеше да победи.

Двамата му съучастници се надвесиха над парапета и мълчаливо посочиха към вратата.

Грифит им даде знак, че е разбрал, и мъжете се скриха обратно зад зъберите. Той се засмя, размаха юмрук срещу сивата стена, която преграждаше пътя му, и вдигна разперени ръце към небето.

— Ще успея! — извика той. — Ще победя! Ще…

Една единствена стрела излетя към тях.

Високо горе Кледуин стоеше зад назъбената стена и крещеше.

— Грифит от рода Пауъл, негоднико, този път ще те убия!

Грифит го погледна и Кледуин отново опъна тетивата, но този път Грифит не се забави. Можеше да победи, помисли си той, само ако сега се оттегли. Под закрилата на щита си, той се обърна към Били и извика.

— Уелсци! Светата Дева ни благославя, тези мъже са уелсци и те ще ни отворят вратата.

Без да дочака Грифит да се изравни с нето, Били се присъедини към стремителното му оттегляне.

— Но те са само двама — извика през рамо той.

Грифит оголи зъбите си в широка усмивка.

— Те са уелсци. Двама са предостатъчно.

* * *

Мериън стоеше пред затворената врата с насочена към баща си сабя.

— Не можеш да излезеш оттук с този документ. Той е мой. Върни ми го.

Без да обръща внимание на настръхналата Мериън, на настоятелното драскане на Хани по вратата, за да влезе, и на лицемерната паника на Сесил, Уентхейвън нави внимателно пергамента. Обгорелите кранчета се отрониха и политнаха към земята, а той каза.

— Не ставай глупава, скъпа дъще. Не можеш да убиеш собствения си баща. За разлика от мен ти все пак имаш някакъв морал.

— Моралните ми достойнства са в противоречие, скъпи татко. Дали да предам принцесата, която ми е била истинска и вярна приятелка? Дали да разруша нейния живот, както и живота на едно дете, което е нейно, вярно, но всъщност е мое? Или да убия баща си човека, който ме е създал, но след това ми е обръщал толкова внимание, колкото и на някое от псетата в кучкарника си? — два чифта зелени очи се сблъскаха. — Постъпи правилно, Уентхейвън. Спести ми правото да избирам. Пусни документа!

Изненадата му беше повече от очевидна и въпреки това тя не преставаше да му се чуди. Очите му безумно искряха. Доспехите му, макар и леки, бяха в пълен комплект и имаше всички необходими за воин оръжия. Изглежда беше очаквал тази битка — една битка, която не можеше да загуби.

— Какво ще направиш с него, ако го пусна? — попита той.

— Ще го изгоря! — той се изкиска, а тя продължи. — Така или иначе ще изгори. Ако не го изгоря аз, ще го изгори Хенри, когато запали замъка ти, земите и васалите ти, както са в леглата си.

— Не я слушай, Уентхейвън! — извика Сесил. — Собствената ти дъщеря се съмнява в могъществото ти и предава твоето доверие в нея.

С един поглед Мериън огледа тържествуващата Сесил. Глупачката се бе качила на една пейка, за да вижда по-добре и сега ги насъскваше като зрител на борба между бик и мечка.

Дори и грубостта на Уентхейвън, който я сряза с едно „Затваряй си устата!“, не можа да помрачи победата на Сесил. Нищо чудно, защото Уентхейвън обвини Мериън.

— Ти вярваш в могъществото на Хенри Тюдор. Вярвам на хората, които се подкрепят. Долетял през прозореца вик разсея за миг Уентхейвън, но той незабавно върна вниманието си към Мериън.

— Грифит от рода Пауъл е мъртъв.

— Има други като него.

— Ти? — изръмжа той.

Тогава гневът неконтролирано се надигна в нея и, без да осъзнава, тя натисна острието във врата му. Зъбите му се оголиха в усмивка.

— Ти наистина си се превърнала в защитничка на Хенри.

Тя си даде сметка, че баща й изрича една истина. Щом Лайънъл нямаше да се качи на престола, нейният избор беше за Хенри. Той беше силен и непоколебим. Той беше женен за Елизабет, която би отстоявала справедливостта с всички сили. Той беше поставил началото на една династия, която щеше да спаси разлагащата се, многострадална Англия. Пръстите й леко отпуснаха сабята и тя отново я намести в ръката си.

— Щом съм защитничка на Хенри, ще се бия за него до смърт.

— И ще решим спора в дуел? Проверка с оръжие? Типично по английски. Такава липса на изтънченост! — едва се чу звънване на метал и Уентхейвън измъкна сабята от ножницата. — И колко точно!

Не знаеше защо, но тя се изненада. Дори се ужаси. Да, може и наистина Уентхейвън да се грижеше за нея, колкото и за някое от кучетата си, но все пак той беше неин баща. Беше се заблуждавала, че той няма да вдигне ръка срещу нея, но предателството водеше до предателство.

— Да не си променила мнението си? — попита Уентхейвън с насмешка.

Вниманието му обаче не беше изцяло насочено към нея, защото той дочу допреди малко единствения вик отвън, умножен десетократно. С вой зад вратата Хани настояваше да влезе.

— Не, не съм — тя навлажни с език пресъхналите си устни. — Предизвиквам те, Уентхейвън. Ще се бием до смърт. Ако победя, ще изгоря документа. Ако ти победиш, ще го използваш. И така, остави го върху камината, скъпи татко, откъдето победителят ще може лесно да си го вземе.

— Върху камината? — остриетата се срещнаха и по страните му се издълбаха трапчинки. — Аз съм те научил на това, което знаеш, и във всичките ни досегашни състезания никога не си успявала да ме победиш. Толкова ли много си научила? Нима до такава степен се доверяваш на своята сабя?

— Да! — каза тя и преметна полата си през ръка. — А ти?

Той замълча, сякаш премисляше отговора си, и Сесил избухна.

— Не прави това, Уентхейвън. Това е един от нейните номера. Не бъди глупав.

Без съмнение глупачката беше Сесил и мислено Мериън я благослови.

— Сесил, за пореден път доказваш колко си проста — изръмжа Уентхейвън. — Няма съмнение, че дъщеря ми е решила да ми погоди номер, но майсторът в тази област оставам аз — той се придвижи бавно към камината, без да изпуска Мериън от обсега на сабята си, и положи документа върху каменната плоча. — Не го пипай! — заповяда той, когато Сесил понечи да го грабне. — Да не си посмяла да го пипнеш! Или ще бъде мой и аз ще го използвам, или ще бъде на Мериън и тя ще го изгори — и никой повече няма да се интересува от това.

Мериън току-що беше спечелила една от най-големите си битки. Сега трябваше да се възползва от победата, но тя не изпитваше никаква радост. Нямаше съмнение, че на Небето щеше да й е по-добре, но докато не видеше с очите си Грифит мъртъв, тя не можеше да напусне този свят. Справедливостта понякога изискваше саможертва, а саможертвата — проливане на кръв.

Тази кръв бумтеше в ушите й. Самата смърт биеше като погребална камбана с ритъма на сърцето й. Тя скочи срещу Уентхейвън, сабята й беше гъвкава и святкаше като живак. Той пресрещна удара, но не с обичайното си умение, и от устата му се отрони невъздържано богохулство. Бързо се съвзе и сабята му се стрелна напред, разкъсвайки полата й… ръката й…

Тя я вдигна. Очакваше да види окървавен чукан, но въпреки че беше разкъсала полата й, сабята дори не я беше порязала. Наблюдавайки я изпод натежалите си клепачи, Уентхейвън нареди.

— Скъсай я!

Тя го погледна недоумяващо.

— Полата — каза той. — Скъсай я, за да не ти се налага да я придържаш. Не искам после да се говори, че съм спечелил, защото съм използвал непочтено предимство.

Само Уентхейвън можеше да се притеснява за такива неща. Само Уентхейвън владееше изкуството на точния удар, който й нанесе. Притеснена си помисли, че може да загуби, преди още да е започнала.

— Направи го! — заповяда той.

Тя кимна, събра полата си и с рязко дръпване сцепи плата — дължината й сега беше малко под коляното.

Уентхейвън не й беше нанесъл никаква видима рана, но този удар на сабята му беше поразил нейното аз. На това се надяваше той. Надяваше се, че това ще бъде достатъчно, за да я принуди да прекрати тези безполезни действия. Надяваше се, че ако не успее да я убеди с физическо надмощие, щеше да я убеди с думи.

Не че го беше грижа за Мериън, за това непокорно и опърничаво дете, което открай време беше тя. Не, ужасяваше го перспективата да вземе нейното дете — всъщност, което и да е дете — под своя закрила. Особено хлапе, което скърби за своята мъртва майка.

Веднъж се бе уверил колко е непригоден за това.

Виковете отвън прераснаха във вой. По дяволите този Кледуин! Не можеше ли да овладее хората си, докато Уентхейвън приключи с тази работа? Чума да ги тръшне всичките! — с тях щеше да си разчисти сметките по-късно.

— Започваме ли отново? — попита той Мериън.

— Готова съм — отвърна тя.

Тревожеше го студеният й, решителен поглед. Напомняше му за един от неговите спаниели — нападнато от вълк, кучето бе посрещнало смъртта с удовлетворението, че е направило всичко, което се очаква от него. Той не искаше това, искаше да й даде възможност. Затова атакува с прецизност и изящество, които задоволиха дори неговите взискателни представи.

Той я принуди да отстъпи през цялата стая до стената и я задържа там като пленничка — притисната от една страна от вратата, а от другата — от серия удари, които следваха така мълниеносно, че наистина я ограждаха като в клетка. Можеше да я държи дълго в това положение, но звънтежът на сабите им бе довел Хани до изстъпление и той се уплаши, че кучето може да падне от неоградената с парапет площадка и да се пребие. И той позволи на Мериън кратък отдих, като само парираше ударите й.

Елементарна защита, но беше наранен, както с недоволство отбеляза той.

— Ранен съм — каза Уентхейвън, докато алената кръв се стичаше от китката към лакътя му и оттам капеше на пода.

— Добра съм — отвърна тя.

— Заблуждаваш се.

— Не!

Гордостта й щеше да постави началото на нейното поражение. Уентхейвън веднага го забеляза и тайничко се наслади на прозрението си. Продължи да върти сабята си, а тя беше принудена да направи нещо повече от това да се отбранява тя трябваше да се бие, да се бие, за да победи.

Гърдите й започнаха, дълбоко да поемат и изпускат въздуха. Капки пот оросиха челото й и попадаха в очите й, устните й се изкривиха в решителна усмивка. Изцяло се съсредоточи, за да удържи сабята си и запази живота си. Той продължи да я наблюдава, докато с умели действия я изблъскваше към леглото, където Лайънъл спеше своя невинен детски сън. Близостта на детето наруши концентрацията й и той забеляза това със задоволство. Тя внимателно пристъпваше и се биеше мълчаливо, за да не събуди детето.

Уентхейвън разбираше чувствата й. Хани пораждаше същите чувства у него. Болеше го за кучето, което сега влудено драскаше дървения под и се опитваше да издълбае проход под вратата. За негова изненада той почувства, че го боли и за Мериън, която щеше да претърпи поражение в тази битка на честта.

Сигурно, ако сега я победеше, нямаше да е необходимо да я убива. Сигурно унижението щеше да е достатъчно, за да промени становището й. Когато го проумееше, защото сега опиянението от двубоя нажежаваше кръвта във вените й, а удоволствието от битката надделяваше над нейното стоическо примирение със съдбата.

Той беше спечелил най-стратегическата част от двубоя — Мериън се бореше за живота си.

Сега трябваше да я убеди да го помоли за това. Беше сигурен, че убеждението ще свърши работа при нея. Тя беше негова дъщеря. Убедителни доводи — това можеше да й повлияе.

Той използва гласа, с който винаги постигаше успех, когато трябваше да укроти някое вироглаво куче, и каза.

— Още не можеш да си дадеш реална сметка за своето положение. Разполагам с доказателства за брака. С това доказателство в ръце аз мога и ще сваля Хенри от трона.

Този път той умело я насочи към прозореца, с надеждата свежият въздух да я отрезви. Но лекият ветрец довя стържещите звуци на метал и дърво от спускането на моста през защитния ров. Какво правеха тези малоумни наемници, недоумяваше той.

— Няма да е лесно — каза задъхано тя.

— Напротив!

— Ти лъжеш… сам себе си. Прекарваш времето си изключително тук — тя разцепи въздуха почти над главата му, спъвайки се в една сребърна топка, която се търколи и камбанката й прозвъня. Мериън бързо възстанови равновесието си и продължи. — Никога ли не ти е хрумвало… че твоите шпиони могат умишлено да ти донасят само това, което знаят, че искаш да чуеш?

Въпросът й не му хареса и той стана по-нападателен.

— Какво имаш предвид?

— В провинцията е спокойно. В Лондон са доволни. Няма да ти е лесно… да събереш армия, щатните благородници… забогатяха… при управлението на Хенри — тя изразходваше всичките си сили, за да удържи засилената му атака, и въпреки това жертва част от безценния въздух, за да му предложи. — Излез навън… огледай се наоколо, Уентхейвън, и ще видиш… че съм права.

О, тя започваше да хитрува. Беше много по-лукава, отколкото беше предполагал. Дали пък нямаше да подкопае решителността му с брътвежите си?

Нямаше да успее. Но трябваше да я държи под око. Заедно с това беше длъжен и да следи внимателно какво правят онези идиоти долу — а те и в този миг крещяха нещо, което той не можеше да разбере. Не можеше да си позволи да чака повече и тръпнещ от нетърпение да я победи, той каза.

— Ще забравя за глупостта ти, ако дойдеш с мен, за да ми помагаш за детето.

Усмивката й, толкова еднаква с неговата, образува трапчинки на бузите й.

— Щом ще ти… помагам… тогава защо се бием?

Забравената от тях Сесил се обади.

— Да, защо?

Вбесен — състояние, което здравият му разум обикновено не допускаше — Уентхейвън отсече.

— Сесил! Изчезвай от тук — той я видя с периферното си зрение — застанала върху една пейка до вратата, а в очите й блестеше алчно въодушевление. — Вън — изкрещя той. — Вън, вън, вън!

— Но, Уентхейвън…

Мили Боже, не понасяше да му хленчат жени!

— Вън! — изрева той и сабята му ожесточено изсвистя. — Махай се оттук.

Сесил ревна с цяло гърло и това направо побърка кучето. То жалостиво и звучно започна да вие. Уентхейвън изруга.

Но Мериън не се възползва от моментното му разсейване. Вниманието й се бе насочило към шумната суетня в двора. Подпря сабята си на стената и се надвеси през прозореца.

— Свалили са моста и многоброен отряд рицари влизат в двора.

— Ама, че идиоти!

Уентхейвън скочи към нея и се опита да я избута встрани, но Мериън не отстъпи.

— Честно казано, Уентхейвън, виждам един конник, който хока гръмогласно наемниците ти. Той…

Тя отстъпи. Ръката й се стрелна към сърцето. Преглътна мъчително, сякаш нещо беше заседнало в гърлото й, и Уентхейвън я потупа по гърба, преди да заеме освободеното пространство пред прозореца.

Веднага разбра, че го беше измамила. Никакъв отряд рицари не беше нахлувал в двора, но мостът наистина се вдигаше и спускаше, сякаш някой искаше да разбере как се действа с него. И все пак тя не беше излъгала за конника. Носеше само кожени доспехи и щит, но беше рицар — и то от най-добрите рицари на Хенри. Размахваше сабя в едната ръка, като нападаше наемниците с могъщи удари, докато се отбраняваше с щит в другата. Беше изключителен ездач, защото превръщаше коня под себе си в оръжие, което поразява с копита и зъби.

— Кой е този мъж? — попита той, без да насочва въпроса си към някого.

— Уентхейвън! — изписка Сесил.

— Махай се, Сесил — заповяда той. Някакъв друг мъж отвън се приближи към рицаря, но бързо се отдалечи от сражението и се отправи към централното крило. Вниманието на Уентхейвън обаче изцяло бе привлечено от рицаря. — Изглежда ми познат — каза той развълнуван.

— Уентхейвън? — отново изписка Сесил.

Той се обърна рязко и отсече.

— Нападат ме, глупачке…

И се вцепени.

Дъщеря му, тази мръсница, беше взела доказателството за брака и точно в този миг го мушна сред огненочервените въглени.

— Не! — изкрещя той и скочи върху нея.

Очите на Мериън се разшириха и тя предизвикателно натисна съкровеното парче пергамент в жаравата. Той отново изкрещя.

— Не-е! — сграбчи я за косата, а Сесил отвори вратата и хукна навън.

Хани, обезумяла за своя господар, се стрелна към Уентхейвън, скочи отгоре му и го повали на пода с такава сила, че той беше принуден да пусне косата на Мериън.

Тя падна по гръб, но за миг се изправи и скочи напред. Зарови документа дълбоко сред въглените. Уентхейвън запрати с ритник кучето към стената, с мощен удар отхвърли Мериън от огъня и се надвеси над пламъците.

Закъсня.

Лумналите пламъци заблизаха пергамента и той се превърна в миниатюрна клада. Изписаните думи потъмняха, нагоре се проточи струйка пушек и в следващия миг вече нямаше нищо.

— Няма го! Изчезна! Сякаш никога не го е имало! — имаше Англия, поднесена на тепсия. Беше притежавал Англия. Благородниците щяха да му се кланят. Селяните щяха да лазят в краката му. Щеше да бъде богат и силен. Щеше да бъде, господар.

Той отново погледна огъня, за да потърси това, което вече го нямаше. Което беше изчезнало безвъзвратно.

— Няма го! Изчезна! Сякаш никога не го е имало! — Уентхейвън набиваше крак и повтаряше ли повтаряше, като че ли от това му ставаше по-леко.

Но нищо не можеше да го облекчи. Нищо, освен нейното унищожение.

На Мериън! На Мериън просната, безжизнена, размазана — върху каменните плочи долу, под кулата.

Мериън дочу плач. Плачът на Лайънъл.

Да, Лайънъл плачеше. Трябваше да отиде при него, но пред очите й чернееше и тя не можеше да се изправи.

Болката в ръката й беше непоносима. Болката в главата й беше изгаряща. Трябваше да се надигне от пода и да хукне. Трябваше да се изправи на крака и да защити Лайънъл. Но краката й сякаш бяха налети с олово и не можеше да помръдне. А трябваше. Длъжна беше! Да грабне Лайънъл и да побегне, преди той да ги докопа. Преди…

— Мериън.

Беше Уентхейвън. Нейният байта. Беше помислила, че иска да я убие, но той никога не се беше обръщал към нея с такъв ласкав тон. Беше чувала обаче този глас, но кога?

— Мериън? — ласката отново прозвуча в гласа му.

Толкова мил, толкова нежен. Кога беше чувала този глас?

— Ела, Мериън.

Със сетни сили тя вдигна глава от каменния под и го погледна в очите. Спомни си. Когато държеше в ръцете си кученце — помиярче, което трябваше да убие.

— Стани, Мериън.

В ръката си държеше сабята, насочена към гърдите й. Тази сабя, готова да проникне в нея и да прониже сърцето й, беше ултиматум, който тя не можеше да не проумее. Подпряна на стената, тя запълзя нагоре, докато се изправи срещу лицето на Уентхейвън. Сесил стоеше на вратата и наблюдаваше — най-сетне затаила дъх в страхопочитание пред сцената, която не можеше да разбере. В единия ъгъл Хани скимтеше и се въртеше в кръг с вдигната задна лапичка. В леглото седеше Лайънъл и мрачно наблюдаваше, свикнал да вижда майка си с насочена към нея сабя, без да си дава сметка какво означава това.

Трябваше да го успокои, но тя не можеше да откъсне погледа си от очите на Уентхейвън. Където видя смъртта си.

— Уентхейвън — дрезгавият й глас се задуши в сълзи. — В името на нашия Господ Спасител, Уентхейвън…

— Обещавам ти скоро да се срещнеш с него.

С омекнали колене тя се запромъква бавно покрай стената.

— Ще гориш в ада, ако направиш това.

— Каква новина! Аз в ада! — той сви пръстите си в юмруци. — Държах го в ръката си и самозабравил се от суетност го оставих да ми се изплъзне. Заради моята суетност и твоето предателство!

Тя стигна до ъгъла и продължи към вратата.

— Какво стана с твоята чест? — Уентхейвън продължаваше да говори нежно, бавно, търсейки начин да породи доверие. Вярвах безусловно, че няма да го докоснеш, както се бяхме разбрали, докато не свърши двубоят ни.

— Точно заради моята чест го изгорих, дори ако затова трябва да умра — тя впи пръсти в дървената каса на вратата и застаналата там Сесил се отдръпна от пътя й. — Моята чест в най-важната мисия в живота ми.

Той не можеше да сдържа повече яростта си и изкрещя.

— Честта на една жена!

Изненадващо, тя намери сили да се усмихне.

— Да, честта на една жена!

— Тогава умри за своята женска чест!

Принудена от острието на сабята му, тя залитна на площадката.

— Отстъпи крачка назад — нареди той.

Беше на самия край на площадката. Погледна надолу — пред очите й зейна пропаст и тя не виждаше дъното й.

Острието на сабята му нежно докосна шията й, след това се отдръпна.

— Отстъпи назад — настоя той. — Една крачка назад — във вечността.

Петите й вече нямаха опора. Пръстите й се сгърчиха от напрежение. Едва успяваше да запази равновесие и ужасена гледаше как блестящият връх се приближава отново.

— Бездната долу е посрещала и други тела — връхчето започна да трепери. — Майка ти намери там своя край. Мълвеше се, че съм я убил аз, но това не е вярно. Тя сама избра смъртта и така избяга от мен.

Тя отмести очи от върха на сабята и ги впи в неговите. Върхът спря да трепери, очите му се присвиха. В тях нямаше милост, нямаше надежда, нямаше спасение. Единствено едва загатната изненада.

И въпреки това той бавно отпусна сабята.

— Не мога да го направя.

— Направи го — шепотът на Сесил натежа във въздуха като зловоние.

Той продължи, като че ли не я беше чул.

— Сякаш още я чувам… как настоява винаги да те закрилям, да те направя силна.

— Убий я! — подстрекаваше го Сесил.

Този път той й отговори.

— Не мога да я убия. Тя е дъщеря на майка си.

— Е, тогава аз мога!

Сесил скочи към нея с протегнати напред ръце. Нямаше друг път за Мериън.

Тя се олюля, размаха ръце. Силна десница я сграбчи за корсажа и я издърпа от бездната. Една десница попречи на Сесил да довърши това, което беше започнала.

Светът се завъртя и Мериън се строполи върху дъските, блъскайки се в нечие тяло.

Сесил.

Оглуши я тъпо бумкане. И изохкване.

Тя познаваше този звук. Страхуваше се от него.

Претърколи се, улови ръба на площадката и погледна надолу. Уентхейвън се търкаляше по витата стълба като чучело. Вече нямаше да дърпа конците, сам превърнат в марионетка. Главата му се блъсна няколко пъти в стената. Беше в безсъзнание.

Едно стъпало зловещо изскърца. Тялото му се килна.

Тя изпищя.

И той изчезна от очите й.