Кристина Дод
Гняв (20)

Деветнадесета глава

Докато отместваше тялото на Харботъл от себе си, Грифит тежко се задъха и простена, когато се изправи. Беше благодарен на защитата, която мъртвецът му осигуряваше, защото се страхуваше, че Кледуин или някой друг от наемниците може да пусне към него една последна, смъртоносна стрела. Но това не се случи. Явно майсторски беше изпълнил номера си, че стрелата го е ранила и бе убедил наемниците, че е мъртъв.

С неимоверни усилия той започна да се катери по стръмнината, за да се измъкне от пропастта. Както и предполагаше, горе не намери коня си. Не виждаше друг начин да се добере до замъка „Уентхейвън“ същия ден. И мисълта, че се е озовал в такова безизходно положение се стовари върху него с такава сила, че той се олюля и се свлече на колене. Зарови шепи в пръстта, после вдигна ръце към небето.

— Запази я жива. Боже, докато се добера дотам. Запази я жива… — нямаше кураж да продължи.

Само да останеше жива сега, той щеше да се погрижи да живее през всичките години, които Господ й беше отредил. Щеше да се погрижи за това, дори и да трябва да я върже и да я влачи през целия път до замъка „Пауъл“. Не, че това беше най-добрият план — щяха да плъзнат ужасни слухове, предизвикани от това, че държи жена си затворена. Но Грифит беше чул възбудения от успеха на мисията Кледуин. Беше прозрял истинския размах на изобретателността на Уентхейвън. И най-вече това, че ако Уентхейвън осъществи плана си и въстане против краля в името на Лайънъл, животът на детето е обречен.

Хенри щеше да си даде сметка, че милостта, която беше проявил към Ламберт Симнел, предишния претендент, е било слабост и този път нямаше да бъде великодушен. Щеше да нареди да убият Лайънъл. Щеше да нареди да убият Уентхейвън. Щеше да нареди да убият Мериън, а може би и Грифит, и всички живи от рода Пауъл.

Какъв печален край за техния брак, за фамилията и за едно невинно дете. Единствено Грифит можеше да предотврати това нещастие — ако успее да стигне навреме в „Уентхейвън“.

Той отново заби пръсти в земята, пясъкът изхрущя под ноктите му, рохкавата пръст беше за него като знамение, изпратено да му напомни за неумолимия ход на времето.

До слуха му достигна слаб звук — някъде далеч изцвили кон. Той рязко вдигна глава, наостри уши, изпълнен с очакване и решимост.

Дали в околността живееха хора? Сред тази дива, девствена природа едва ли живееше някой, но… Той се надигна и задуши въздуха. Усети едва доловима миризма на кон. Тя го поведе по извита пътечка към някаква поляна с буйна пролетна трева. Насред поляната спокойно пасеше кон. Грифит гръмогласно се засмя от облекчение.

Сигурно това е конят на някой от наемниците, избягал панически през нощта по време на схватката. Беше без седло и юзда, но Грифит от дете се бе научил да язди дивите и непокорни уелски кончета. Щом Светата Дева му беше изпратила кон, тогава с Божа помощ той щеше да го възседне.

И той наистина го направи, но само след като няколко пъти тежко падна от гърба му. Конят, изпратен му от Светата Дева, беше буен и имаше собствено мнение за посоката, в която трябвайте да поемат. Но докато си премерваше силите с него, Грифит възвърна увереността си. И скоро галопираше по пътя към „Уентхейвън“, с мъка овладявайки непокорното животно. С мъка овладяваше и копнежа си за Мериън, като обмисляше начините, но които би могъл да я има.

Веднъж щом я затвори, той ще я научи да се наслаждава на домашния уют. Щеше да я възнаграждава с целувка за всеки извезан от нея бод и щеше да я дарява с милувка за всяко лечителско умение, което усвоеше. Тя щеше да изпита насладата от това да си жена и да забрави силните усещания, дуелите и приключенията. Сигурно не беше съвсем на себе си от болката. Пред него изплува образът на Мериън, облечена с мъжките си дрехи, с гергеф в ръка, да говори за мода. Да, той бълнуваше, съвсем беше откачил. До такава стенен се бе отнесъл, че не чу гласа на Хенри.

— Грифит! Грифит!

Грифит се обърна и напрегна очи. Конникът, който предвождаше големия, добре въоръжен отряд дори приличаше на Хенри.

— Помислих… По дяволите, Грифит, какво си сторил със себе си? Приличаш на адско изчадие.

Грифит огледа внимателно Хенри и отбеляза леките доспехи, с които беше облечен. Нещо повече, той забеляза блага усмивка, чистосърдечие и спокойствие, които явно не съответстваха на напрегнатия поглед на Хенри. Дали Хенри не беше тръгнал след него? Не му ли вярваше? И защо, ако не му вярваше? Грифит съвсем се обърка и затова изчака конникът да приближи.

— Приличаш на моя крал, който е дошъл да… ме спаси…

Хенри спря коня си редом до коня на Грифит и огледа своя ранен и окаян рицар.

— Явно имаш нужда някой да те спаси.

— Е, чак да ме спасява не, но може би имам нужда от помощ. Тръгнал съм към замъка „Уентхейвън“.

— А-а! Значи целта ни е една и съща. Получих вест от един от наемниците на Уентхейвън, че в замъка „Уентхейвън“ се мъти нещо и се притеснявам за момчето.

— Момчето? — попита Грифит.

— Синът на лейди Мериън.

Хенри все още не назоваваше Лайънъл по име. В себе си Грифин не се зарадва нито на Хенри, нито на кралския отряд. Признанията на Мериън му тежаха на съвестта и той се опасяваше от истинските намерения на Хенри. Попита предпазливо.

— Кой ти донесе тази вест?

Хенри се завъртя в седлото и посочи.

— Онзи мъж.

Грифит проследи движението му и видя мъжа. Беше Били, безстрастен и обикновен, верният телохранител на Мериън. Как беше минал Били на негова страна?

Но той нямаше време да говори с него, защото Хенри попита.

— Какво стана с момчето? Защо си тук без него? И да не би лейди Мериън да е…

— Убита, Ваше Височество? Надявам се, че не. Тя освободи Лайънъл от наемниците и сега сигурно е под закрилата на своя баща.

— По дяволите! — конят на Хенри изплашен се дръпна. — Трябва да я спрем.

— Защо? — попита Грифит, макар че прекрасно знаеше отговора, но искаше да разбере доколко положението е ясно за Хенри.

— Защото Уентхейвън възнамерява да използва нейния син, за да удари в сърцето моята монархия.

* * *

— Будният ти ум винаги ми е доставял голямо удоволствие, но наистина, какво си очаквала? Лъгала си ме за сина си — Уентхейвън се бе разположил удобно в своята стая, наливаше си вино и режеше хляб, и така изтънчено се правеше на наивен, че Мериън проскърца със зъби.

Тя потъна в мекия стол, който той й посочи, и намести Лайънъл в изтръпналите си от болка ръце.

— Не съм те лъгала.

— Не си ме лъгала, но не си ми казала и цялата истина — Уентхейвън погледна към Лайънъл като скъперник, който гледа злато. — Остави ме сам да разбера истината.

— При такъв талантлив интригант като теб, това сигурно не е било трудно — отсече тя, все още съкрушена от предателството му, все още ядосана на себе си, че е била толкова наивна да потърси убежище при него.

— Да, но ми трябваше време да проумея, че криеш някаква тайна. Щом момчето порасна достатъчно, за да заприлича на баща си, започнах да се замислям за кесията на Елизабет — винаги широко отворена за теб. След това не беше толкова трудно да разкрия тайната — той сложи една чиния и чаша пред нея на масата, след това се наведе към лицето й и прошепна. — Не си била единственият свидетел, присъствал на раждането, дъще, и въпреки че благородниците държаха езика си здраво зад зъбите, една слугиня най-накрая се оказа словоохотлива.

Каква наивница е била да очаква нещо различно от него. Това беше единственото, от което той се интересуваше. Престиж, богатства, интриги. Целта и смисълът на живота му беше да ги има.

— Паднал си много ниско, Уентхейвън.

— Но ще се изкача високо — той се изпъна и изящно махна с ръка. — Скъпа дъще, аз превръщам в реалност всяка твоя мечта. Събрах наемници. Свързах се с всички недоволни благородници в кралството.

— И какво им каза? — тя затаи дъх.

— Естествено нищо повече от това, че държа ключа за сгромолясването на Хенри.

— Мислиш ли, че до Хенри не са достигнали слухове за това?

— Има ли някакво значение?

Хани заподскача весело в краката на Уентхейвън. От големите й кафяви очи и провесения език се излъчваше такова обожание, че той се наведе и я почеса зад ушите.

— Щом Лайънъл стои начело на нашата армия, ние сме непобедими. До края на годината ще бъдем в Лондон и ще украсим с короната малката му главица.

Тя си спомни разсъжденията на Грифит и реши да провери тяхната правота.

— И ще обезглавим Хенри?

— Неприятна необходимост.

— И Елизабет?

Сърдечен и щедър човек, Уентхейвън реши.

— Тя ти е приятелка. Нея ще изпратим в манастир.

— И малкия принц Артур? — тя чакаше, останала без дъх, да чуе опровержението, за което копнееше с цялото си сърце.

Въпросът й постави Уентхейвън в неудобно положение, той съсредоточено заразглежда лапата на кучето и извади едно бодилче.

— Да се убива дете не е… приемливо. Ричард Йоркски доказа това.

— Значи просто ще го оставим, докато сам си умре? — Уентхейвън се опита да каже нещо, но тя с жест му попречи. Беше толкова разочарована, че едва се владееше. — Или ще оставим да падне на главата си? Или и него ще пратим в манастир, докато всички го забравят и докато порасне достатъчно, за да бъде убит?

— Виж, това е идея — изкоментира Уентхейвън.

— Върви по дяволите, Уентхейвън, ти си едно презряно нищожество.

Хани изръмжа. Сякаш искаше да предупреди, че тонът на Мериън не й е приятен.

— Предпочитам да ме наречеш безмилостен — Уентхейвън се намръщи и за първи път показа раздразнение. — Ти искаш да се върнеш в двореца. Не ми казвай, че не искаш. Мечтаеш да бъдеш нещо като кралица — майка. Не ми казвай, че не мечтаеш за това. Искаш да натриеш муцуните на тези, които те обявиха за „курва“. Не ми казвай, че не жадуваш за това.

Разбира се, че искаше. Мериън не можеше да отрече нито едно от тези неща. Но споменът за нейните мечти сега я изпълваше със срам. Да, тя наистина искаше кралството за Лайънъл. Но и за себе си, и това беше повлияло на решението й. Грифит пръв бе разкрил истинския й образ. Сега и тя трябваше да признае егоистичните си подбуди.

— Исках тези неща — призна тя. Прегърна Лайънъл в скута си и се помоли големите му, тревожни очи най-сетне да се затворят в спокоен сън. Но въпреки явната умора, въпреки нейното успокоително присъствие, той не заспиваше. — Погледни го — прошепна тя, — даже сънят не идва при него да го дари със сигурност и спокойствие. Той се страхува — от внезапните събуждания, от дошли да го похитят чудовища, от човешките жестокости. Той се страхува… от всичко тя разтри гръбчето на детето бавно и гальовно. Ако го поставиш на чело на отряда, с който ще тръгнеш да узурпираш властта на Хенри, той ще бъде единствено символ на страха. А кошмарите, родени от невинното му мозъче, са само прашинки в сравнение с ужасната действителност. Не ме изкушавай с това, което искам. Мисли за това кое е добро за Лайънъл.

Уентхейвън даде израз на презрението си.

— Мислиш като жена.

Едва се удържа да не се засмее, защото знаеше, че започнеше ли, нямаше да може да спре.

— Моите благодарности, татко — тя не беше убедила Уентхейвън. Защо въобще се бе опитала да го направи? Загледа се в ръцете си и се замисли дали щяха да бъдат достатъчно силни, за да направят това, което бе необходимо да се направи. Защото нямаше никой, който да й помогне. Абсолютно никой. Долан, този подъл уелски пират, беше изчезнал веднага щом пристигнаха в замъка. Арт беше мъртъв, а Райс и Ангарад бяха много далеч.

И никой друг.

— Ти уби Грифит! — каза най-накрая тя.

Той въпросително вдигна вежди.

— Мъртъв ли е? Не знаех.

— Знаеш!

— Откъде мога…

— Ти си наредил на твоите наемници да го убият. Ти си наредил на този ужасен Кледуин… — тя не можа да продължи.

Кледуин, със самодоволна и победоносна усмивка, беше минал по моста, за да получи своята награда. Животът, който беше отнел, за него нямаше друга цена, освен тази на парите, които му бяха платили, и на изпитаното удоволствие да убива.

— Прекалено драматизираш — смъмри я Уентхейвън и си наля вино. — Не виждам защо смъртта на Грифит трябва да те притеснява. Та той е само един незначителен уелски рицар. Да не би да изпитваш някакви чувства към него.

— Омъжена съм за него.

Най-после го беше изненадала. Той тръгна към нея с чаша в ръце.

— Посмяла си да се омъжиш без мое разрешение?

— Не посмях да откажа. Крал Хенри Тюдор настояваше за този брак. Той ме придружи до олтара и ме даде на младоженеца. И сватбеният му подарък е едно имение, разположено недалеч от тук.

Очите на Уентхейвън яростно заблестяха.

— За Бога, ти си моя дъщеря. Имаш мозък в главата си. Не можа ли по някакъв начин да забавиш сватбата?

— Тревожех се за Лайънъл и исках да го намеря час по-скоро. Не забравяй, че го отвлякоха по твоя заповед. Хенри отказа да ни позволи да тръгнем, преди да сме свършили тази работа, а аз… аз мислех единствено за безопасността на моя син. Така че вината да съм омъжена е твоя.

— Е, вече си вдовица — отсече той.

Замисли се за пропастта, за прелетялата стрела и за неестествено сгърченото тяло на Грифит, когато политна надолу. В душата й все още живееше надеждата. Глупаво беше да се надява, че може би е жив. И макар че него го нямаше, че не й се бе притекъл на помощ, надеждата й не искаше да угасне.

Уентхейвън я беше обвинявал винаги, че като негова дъщеря тя не може да не изобилства от подли хитрости и изобретателни лукавства. Така че тя все щеше да измисли нещо, но й трябваше време. С тази мисъл Мериън отметна черната косица от челото на Лайънъл и каза.

— Двамата с Лайънъл имаме нужда от почивка.

Но Уентхейвън ненапразно беше неин баща.

— Не знам дали ще ти разреша да останеш със своя син. Може отново да решиш да направиш някоя глупост, например да избягаш с него. Мога да ви разделя.

Всякакви кроежи за миг се изпариха от главата й и тя силно притисна Лайънъл към себе си.

— И вече го направи. Виж какво са направили с него твоите грижовни прислужници само за един ден. Той е наплашен до смърт. Загубил е доверие в мен. Страхува се от всичко. А ти искаш това изтормозено дете да бъде крал на Англия. Да не си луд? Та той още е бебе!

— Той е принц! — равнодушният поглед на Уентхейвън се спря върху Лайънъл. — И аз ще го науча да се държи като принц.

— Как ще го научиш на това, Уентхейвън? — попита тя. — Ти не си принц. Съмнявам се дали изобщо си човешко същество.

Ръката на Уентхейвън рязко се вдигна, но се задържа във въздуха и бавно падна надолу. Хладнокръвният и надменен Уентхейвън, човекът, който винаги се владееше, за кратък миг се бе превърнал в опъната до скъсване струна, сякаш наистина презрението й — към него самия и недостойните му кроежи — можеха да го наранят.

— Милорд? — на вратата се появи Кледуин. В стаята сякаш замириса на подлост и предателство.

Уентхейвън избухна, най-сетне открил върху кого да излее яростта си.

— Казвал съм ти никога да не идваш в замъка! Какво правиш тук?

Кледуин посочи към двора под прозорците на стаята.

— Имаме малък проблем — започна той, но толкова бавно, сякаш Уентхейвън беше малоумен и му трябва време, за да схване смисъла на казаното.

Чашата преля. Най-напред дъщеря му се оказа неразумна и непокорна. А сега този недодялан и неграмотен дивак с изпочупени зъби имаше наглостта самодоволно да се хили насреща му. Уентхейвън направо се разяри. Беше готов жив да одере Кледуин, но той бързо съобрази как да избегне наказанието.

— Искате да говоря за това пред дъщеря ви? — и безочливо добави. — И да смутим едно толкова деликатно девойче като нея?

Студеният разум зае мястото на изпепеляващата ярост и Уентхейвън приближи към Кледуин. Сграбчи с жестоките си пръсти ръката на наемника и го повлече по коридора към една от своите бърлоги — тайници. Влязоха вътре и той попита.

— Какво има?

Кледуин разтърка ръката си.

— Имаш много гадна хватка, знаеш ли?

Уентхейвън се наведе по-близо.

— А ти знаеш ли колко по-гадни имам?

Имаше нещо в него — в гласа, в израза на лицето му, в позата му — от което самонадеяността на наемника спадна като спукан мехур и Уентхейвън изпита истинска злобна наслада, когато Кледуин заотстъпва, докато не се блъсна в стената.

— Дойдох само да кажа, че зад крепостните стени има боен отряд. Разположили са се на възвишението. Изпратиха вестоносец. Искат да влязат. Казват — Кледуин си пое въздух, — че кралят ги изпраща.

Устните на Уентхейвън едва прошепнаха.

— Кралят?

— Беше вдигнал кралското знаме.

— Тогава не кралят ги изпраща, а самият крал е с тях — Уентхейвън се замисли, после попита. — Колко души е отрядът?

— Не съм сигурен колко са, защото дърветата пречат, но… преброих към двайсетина рицари и техните оръженосци.

— Толкова малобройни… досега съм мислил Хенри за по-умен. Ако мога да пипна краля… — Уентхейвън сви ръка в юмрук и по устните му плъзна такава усмивка, че закоравелият в битки и предателства наемник страхливо се запримъква към вратата. Графът стрелна пръст към Кледуин.

— Ти!

Кледуин замръзна.

— Да, милорд?

— Говори с тях. Отвлечи вниманието им, докато се приготвя. И дръж хората си в готовност.

— Милорд? — очите на Кледуин алчно заблестяха. — Мога ли да облека доспехи за тази битка?

Предвкусвайки своето величие, Уентхейвън отвърна.

— Да, Кледуин. Кажи на английските воини в оръжейната да ти дадат най-хубавите доспехи.

— Това няма да им хареса — каза Кледуин.

— Ще направят това, което им е наредено. Когато настъпи подходящият момент… — Уентхейвън сграбчи Кледуин за рамото и Кледуин се сгърчи, сякаш го бяха жигосали. — Държим цяла Англия в ръцете си. Нека не я загубим.

Той рязко се обърна и излезе, като остави наемника да зяпа подире му. Връщаше се при Мериън. При своята дъщеря, пазителка на тайни. Или може би самата тя е една тайна? Той мило й се усмихна и едва ли забеляза, че при влизането му тя притисна Лайънъл към себе си, като че ли искаше да го защити. Каза й с най-измамния си, най-успокоителен тон.

— Защо не отидеш в твоите покои? Сложи детето да си легне. Помисли за всичко. Изморена си, все още си много развълнувана. Когато си починеш, ще ми благодариш за моята прозорливост.

— О, Уентхейвън… — започна тя.

Но той не й обърна внимание.

— Сесил! Не се крий повече зад завесите, а излизай и бъди полезна с нещо.

Съвсем объркана, Мериън погледна към закритата със завеси стена, към която той се обърна.

— Хайде, Сесил! — отсече графът. — Надали една наедряла като крава жена може да използва моите тайници, без да бъде забелязана.

Завесите се размърдаха, след това леко се открехнаха и Сесил пристъпи напред.

Беше бременна. Лицето й беше подпухнало, челото й покрито с петна. Китките и пръстите й бяха отекли. Движеше се тежко и тромаво.

Нещо още по-лошо — изглеждаше нещастна. Устните й, чието предназначение преди беше да се цупят капризно и да примамват, сега бяха увиснали. Замечтаните й очи на кошута бяха замъглени и издаваха, че скоро е плакала. Между пръстите си стискаше, смачкана на топка, една влажна, напоена със сълзи кърпа.

Тази жена направо го отвращаваше.

— Сесил… — Мериън се надигна от стола, за да я поздрави, но се спря и безсилно се отпусна. — Аз…

— Ти ми казваше. Това ли искаше да ми кажеш? — прекъсна я Сесил и изпусна нервите си. — Направо те чувам как ми го казваш — „Нали ти казвах! Нали ти казвах!“

— Не, Сесил…

— За Бога, Сесил, престани да цивриш и се заеми със задълженията си — Уентхейвън прекоси стаята, като отдалеч заобиколи надебелялата прислужница. — Отведи лейди Мериън и внука ми в стаите им — той намръщен изгледа Мериън, — не в къщичката, а в централното крило. Грижи се за тях така, както го правеше преди. И махни тази нещастна физиономия от лицето си. Нямам никакво време за хленченето ти.

Той видя как прозрението завладява Мериън и вместо недоумение, сега върху лицето й се изписа ужас и страх. Той беше бащата на това дете. Въпреки че се опитваше да не се издаде, Уентхейвън срещна погледа й с печално смущение.

— Много прилича на майка ти — каза той, убеден, че това извинява всичко. — Но се оказа, че не се различава от всички останали. Долнопробна пасмина.

* * *

Пратеникът на краля се завръщаше при отряда конници. Хенри и Грифит го пресрещнаха в горичката.

— Уентхейвън е пренаселил замъка с уелсци. Първият се направи, че говори само уелски и изпрати да повикат друг, но и той не знаеше кой знае колко английски. След като се навикахме, наемникът ми каза, че не може да спусне моста без изричната заповед на Уентхейвън, а Уентхейвън пък бил между краката на някаква жена. След дълги обсъждания изпратиха един от мъжете при него младият рицар свали шлема и отметна от челото си влажната от потта коса. Мисля, че се опитват да протакат, Ваше Височество.

Грифин отстъпи встрани от шумно изразяващия гнева си Хенри и внимателно се загледа към високата, назъбена стена. Искаше да е от другата й страна, и то още сега. Нямаше време да чака Уентхейвън да си прави кефа, нито пък Хенри да излива своето недоволство. Животът на Мериън и на Лайънъл може би за никого не струваха и пукната пара, но не и за него. Ето защо той щеше да ги спаси.

— Били — извика той, ела тук!

Войнът се приближи, сякаш беше чакал само тази заповед.

— Милорд.

— Как можем да влезем вътре?

Хенри връхлетя навреме, за да чуе въпроса, и отсече.

— Не е възможно да се проникне в замъка. Трябва да извикаме армия и да го обсадим.

— Няма да се откажа толкова бързо — Грифит продължаваше внимателно да оглежда защитните стени. — При нас е един от приближените войни на Уентхейвън. Той сигурно знае за някой таен вход.

Били поклати глава.

— Или подземен коридор?

Били отново поклати глава.

— Или някой твой съюзник, който може да те пусне вътре? — завърши вбесен Грифит.

Били започна да обмисля последното предположение и постепенно стигна до някакво решение.

— Нашите английски воини са сменени с чуждите уелски наемници — моля да ме извините, милорд — и това е зле. Освен ако добрите англичани се съгласят да премажат някоя и друга глава, когато ме видят, за да ме пуснат вътре.

Грифит кимна и се обърна към краля.

— Ще обиколим с теб на коне замъка, без да навлизаме в езерото. Но ще го направим открито, за да ни видят.

Хенри погледна коня на Грифит с неодобрение.

— Ще бъдеш като муха, готова да бъде налапана. Дори нямаш седло на коня си.

— Ами дай ми тогава едно — Грифит слезе от коня. — Това свирепо добиче вече добре се разбира с мен и явно е тренирано да се справя по време на война.

Хенри се подвоуми, след което направи знак на оръженосеца да се приближи и му заповяда да свали седлото от собствения си кон. Младежът понечи да откаже, но Хенри троснато му каза.

— Давам честна дума, че аз няма никъде да ходя. Прави, каквото ти заповядвам, и то по-живо! — той наблюдаваше замислено оседлаването на коня, след това заповяда на оръженосеца да му даде и оръжията си.

— Лорд Грифит е твърдо решен да провери идеята си и може да му потрябват, макар че аз предпочитам обсадата. Това би държало онзи мерзавец като в капан толкова дълго, докато му дойде времето аз да го смъмря.

— Нямам време за това, господарю мой — Грифит пое копието и шлема, после дълъг меч и боен чук и ги нареди така, както беше научен. — Жена ми и детето ми са в замъка и аз се страхувам за живота им. При тази ситуация, мисля, че и кралицата би се страхувала.

— Разбира се — Хенри поразхлаби яката под бронята си. — Разбира се. Но почакай поне оръженосецът ми да ти донесе доспехи. Не е разумно да предприемаш това нападение толкова слабо защитен.

Е, Хенри прекаляваше. Грифит отново и отново намести ремъка на рамото си. Беше очевидно, че Хенри се разкъсва между съвестта си и личната изгода. Ако вътре убиеха детето, това щеше да бъде в негова полза. Но тогава Хенри щеше да бъде неговият действителен убиец и нямаше да намери покой и в ада от болката и яростта на Елизабет. Затова той се двоумеше, докато Грифит имаше пред себе си само една цел.

— Ще се справя само с кожените доспехи и щита. Това е достатъчно — той грабна копието, — защото сърцето ми е чисто.

Хенри чу думите му и едновременно с това разбра какво имаше предвид Грифит.

— Внимавай — настоя той и вдигна ръка, преди Грифит да успее да отговори. — Знам, че ще се справиш, но предишните ти битки май не бяха много успешни, а, Грифит? Аз имам нужда от верните си хора — да бъдат до мен, разбра ли? Особено сега. Особено ти… Особено съпруга на лейди Мериън и бащата на момчето.

С гордо задоволство Грифит си даде сметка, колко излишни са при истинските мъже показните чувства. Той и Хенри се разбираха много добре и той побърза да изпъди нетърпението, което неувереността на Хенри беше породила в душата му.

— Още не ми е дошло времето, господарю, нито съм готов да отворя вратите на смъртта. Ще внимавам — със смях, който по-скоро приличаше на ръмжене, той продължи. — Ще бъде толкова лесно, колкото да целунеш мома в майски ден. И бъдете готови да влезете, когато отворим вратата.

* * *

Онемяла от смайването, Мериън намести Лайънъл в свивката на ръката си и последва Сесил в коридора. И двете мълчаха, докато най-сетне Сесил попита.

— Няма ли да кажеш нещо? Например да ми кажеш каква глупачка съм била?

Думите не бяха най-подходящите за случая, но Мериън все пак се опита да каже нещо.

— Как се чувстваш?

— О, добре съм. Прекрасно. Дебела, грозна, бълваща вътрешностите си. Той не ме иска повече и няма да се ожени за мен, но аз съм добре.

Мериън с опасения я слушаше.

— Съжалявам.

Спряха пред стаите, където Мериън беше прекарала зимата. Сесил отвори, застана на прага и се поклони.

— След вас, мадам. Имам предвид, че тук съм в положението на слугиня.

— Благодаря — Мериън прекрачи вратата. Стаите бяха мрачни, потънали в прах и приличаха на затвор. Лайънъл завря главица в рамото й и проплака. Мериън мигновено се досети какво иска.

— Не каза решително тя. Ще отида в стаите на майка ми.

— Какво? — не повярва на ушите си Сесил. — Не можеш да направиш това. Лорд Уентхейвън каза…

— Каза да се настаня в моите стаи в централното крило. Така и ще направя — Мериън кимна и хвана Сесил за ръката. — Ела, там ще бъде по-добре за нас.

Сесил издърпа ръката си.

— На теб ще ти бъде по-добре. А аз ще трябва непрекъснато да се катеря нагоре и да се търкалям надолу по стълбите. Няма парапет, стаята на графинята е на последната площадка — на последната, лейди Мериън! — а на мен ми е трудно да ходя.

Без да й обърне внимание, Мериън бързо тръгна към кулата и Сесил закрета след нея с вид на мъченица.

— Недей да се тревожиш за това — занарежда тя. — Виждам, че не си се притеснила кой знае колко. В края на краищата ти си законната наследница на Уентхейвън. Аз просто нося неговия единствен син.

Пред вратата на кулата Мериън се обърна към нея.

— Честна дума, Сесил…

Възхитена от себе си, че е успяла да я предизвика, Сесил самодоволно се усмихна.

— Откъде знам, че е син? Това ли искаш да попиташ? Е, бях при селската врачка и тя ми каза, че аз ще бъда слабостта на Уентхейвън. Щял да се заиграва с мен и да ми направи дете. И след малко пререкания и един нещастен период, всичко щяло да бъде наред.

Мериън беше на ръба да избухне, но се ограничи само с предположението.

— Надявам се, че не си й платила.

Брадичката на Сесил потрепери.

— Сесил, трябваше да ми кажеш какво правиш. Как си представяш Уентхейвън — с неговата мания за величие и жажда за власт — да се ожени за една от незаконните братовчедки на съпругата си?

По страните на Сесил потекоха сълзи и тя зарида.

— Не искам да те наранявам, но аз съм наследничката на Уентхейвън — продължи Мериън. — Графството е било зестра на майка ми и се предава само по права линия. То не е мое наследство. То вече е мое, въпреки че баща ми го управлява като мой настойник. Независимо колко брака ще има още Уентхейвън, независимо колко още деца ще има той, „Уентхейвън“ никога няма да бъде негов — Мериън обгърна разтреперените рамене на Сесил. — Уентхейвън е завладян само от жаждата си за власт. Досега е имал възможност да се ожени много пъти и да увеличи богатството и властта си чрез брак. Но не го е направил — заради майка ми, предполагам.

Сесил започна неудържимо да ридае.

— Хайде да се качим в стаите на графинята. Аз ще се погрижа за Лайънъл. Ти ще полегнеш и ще си вдигнеш краката, а после заедно ще помислим какво можем да направим за теб.

Сесил рязко се дръпна.

— Няма да се омъжа за друг. Искам Уентхейвън да види детето. Когато види своя син, може и да се разколебае.

— Уентхейвън устоява на детски чар със забележителна лекота — Мериън мина зад Сесил и я побутна да започне да изкачва каменната стълба, която се извиваше нагоре в тъмнината. — Той не беше разколебан нито от моя детски чар, нито от чара на Лайънъл.

— Ти му напомняш за графинята. А Лайънъл не му е рождено внуче.

Мериън спря.

— Какво каза?

Сесил се изкачи до последната площадка и отблъскващо се усмихна.

— Нима мислиш, че не съм знаела? Ти никога не си раждала. Това момче не е твой син. Той е син на Елизабет.

Мериън изкачи на един дъх стълбите между нея и Сесил и я сграбчи.

— Уентхейвън ли ти каза това?

Сесил не я свърташе като виновно дете.

— Аз му казах какви са моите подозрения и… сравнихме фактите. Ние заедно…

— Забрави всичко, което знаеш, или което си мислиш, че знаеш. Забрави го! В утробата ти расте дете, за което трябва вече да мислиш! И ако се натопиш в кашата, която Уентхейвън е забъркал, няма да си единствената, която ще пострада.

— Ти не си сигурна, че Уентхейвън ще спечели? — попита Сесил.

Мериън си помисли за Хенри, за неговите верни и предани рицари, помисли си за чувството за дълг, което беше вдъхнал в Грифит, и поклати глава.

— Но аз не мисля като теб. Аз вярвам на Уентхейвън. Разбирам неговите амбиции — Сесил изпъна рамене и за миг изглеждаше красива като преди. — Аз ще бъда негова достойна съпруга.

— Сигурно ще бъдеш — Мериън се отказа да обсъжда повече този въпрос, отвори вратата и влезе в стаята на графинята.

Тук беше нейният дом. Всичко в тези стаи — мириса на изсъхнали цветя, атмосферата и мебелите — й говореше, че това е нейният дом. И въпреки неприятностите тя се отпусна. Не можеше да си спомни кога за последен път се бе почувствала така спокойна. Трябва да е било… в Уелс. Тя почти незабележимо потръпна. В Уелс — при лесно кипващия Райс и внимателната Ангарад. При Арт и Грифит, които тогава бяха още живи и здрави.

От очите й потекоха сълзи, които тя несъзнателно беше задържала дълго време. Лайънъл се надигна и я погали по лицето. Сесил любопитно я погледна. Мериън сякаш беше обвита от уюта на стаята.

Лайънъл изглежда също се чувстваше уютно тук, защото размърда крачета да го пусне на пода. Мериън разтри с длани наболяващите я рамене, докато го наблюдаваше как разглежда обстановката и опипва всичко със своите малки ръчички, като от време на време весело се усмихваше. Накрая той дойде и застана пред нея.

— Грифит? — попита той.

Това беше първата дума, която го чу да изрича, откакто го беше спасила от ръцете на похитителите.

— Грифит? — отново попита той.

— Няма Грифит — отвърна Мериън. — Не сега.

— Ха! Никога — каза Сесил.

Мериън я предупреди със свиреп поглед да мълчи и Сесил потръпна, докато оглеждаше стаята.

— Мразя тази стая. Мирише, студено е.

— Ще отворя прозореца — каза Мериън и се залови да изпълни думите си. — Струва ми се, че никой не е идвал тук, откакто тръгнах. Потънало е в прах. Камината не е чистена — тя събра на куп пепелта и нареди цепениците. Удари кремъка и с искрата подпали борината. Огънят лумна. Нещо лъскаво проблесна пред очите й. До каменното огнище беше подпряна сабята й — чиста, сякаш очакваше нейната ръка. Тя я взе, опита тежестта й в дланта си и прокара пръст по острието.

Напомняше й за отминалите, по-добри дни, за деня, в който срещна Грифит.

Тя бързо върна сабята на мястото й.

— Застани при огъня, Сесил, ще се стоплиш.

Сесил направи това, което й казаха, и проследи с поглед Мериън, която започна да разтребва наоколо. И закачливо й подхвърли.

— Леглото е точно така, както си го оставила.

Мериън спря и си спомни онази вечер.

— Обзалагам се, че чаршафите не са сменяни. Не искаш ли да легнеш и да си представиш, че отново си в прегръдките му?

Когато пожелаеше, Мериън можеше да бъде надменна като своя баща.

— Сесил, отиваш твърде далеч.

Сесил отново избухна в плач.

— Знам, знам. Моля да ме извиниш — тя се втурна към Мериън и я прегърна. — Просто си съсипана от умора и изплашена. Всичките ми мечти умират и търся някакъв начин да ги запазя. Мисля си, че ако се държа лошо с другите хора, това ще ми помогне, но не е така.

Трогната от искреността, която за първи път усети в гласа на Сесил, откакто се върна, Мериън я потупа по гърба.

— Нищо не помага — пророни Сесил.

— Съжалявам — Мериън бутна леко Сесил. — А сега си избърши сълзите. Аз ще оправя леглото, за да полегнете двамата с Лайънъл.

— А ти какво ще правиш? — попита Сесил.

— Ще наглеждам огъня — тя се усмихна. — И ще се почувствам по-добре, ако подържа малко краката си нависоко. Трябва да размисля, но съм много изморена.

И твърде разтревожена и обезкуражена, но не го изрече гласно.

За нейна изненада трябваше настойчиво да убеждава Лайънъл да легне при Сесил. Беше убедена, че той ще се зарадва на срещата си с нея като със стара приятелка, но изглежда вече изпитваше недоверие към всекиго. Но детето не успя да се пребори с примамката на съня и скоро Мериън можа да се отпусне на една пейка до огъня.

Беше излъгала Сесил. Нямаше за какво повече да размисля. Знаеше точно какво трябва да се направи и беше готова да го направи.

Но я болеше.

Когато Сесил сподели с мъка, че бляновете й умират, признанието й събуди същите чувства и у Мериън. Мечтите на Мериън също лежаха мъртви в краката й. Изкушението, с което Уентхейвън заплашително я беше примамвал, още имаше власт над нея, а може би тя сама допускаше да я владее.

Можеше да тръгне за Лондон. Можеше да има власт над Лайънъл, а чрез него и върху цялото кралство. Можеше да има богатства и могъщество, които дори не можеше да си представи.

Ако тя сега не се възползваше от възможността да се хвърли заедно с Уентхейвън в битката и да сразят заедно Хенри, повече никога нямаше да има шанс да господства, а тя беше разбрала, че жаждата й да властва не отстъпва по сила на тази на баща й.

И в същото време, ако Уентхейвън тръгнеше срещу краля и загубеше, Хенри щеше да преследва Лайънъл до края на света. Тя и синът й щяха да станат изгнаници в някоя чужда страна и да търсят милостта ни коронован покровител, да се унижават, да гладуват и да живеят във вечен страх за живота си.

Но независимо дали Грифит беше жив или мъртъв, тя знаеше какво очаква той. Тя знаеше кое е правилно и знаеше как да завърже ръцете на Уентхейвън и да поеме инициативата в свои ръце.

Отправи последен поглед към леглото, повдигна полата си и развърза кесията, в която пазеше страницата от брачния регистър. Извади пергамента и го разгъна, изглади сгъвките и прочете отново думите, които можеха да подпалят целия свят. Спомняше си толкова ярко сватбата. Ричард — мрачен и високомерен, а Елизабет — красива и изплашена. Свещеникът, който бързаше да претупа брачната церемония, сякаш беше нещо недостойно. Лорд Норфолк… И тя, три години по-млада, само деветнадесетгодишна, и несравнимо по-наивна.

Църквата се осветяваше от един-единствен канделабър. Тя беше подписала регистъра с разтреперени пръсти и когато Елизабет й прошепна на ухото, че е бременна, същите тези разтреперени пръсти откъснаха страницата от църковната книга.

Тя никога повече не можа ясно да си спомни тази църква. Винаги я виждаше като през мъгла. И доказателството за този брак щеше да се превърне в мъгла. Така щеше да бъде най-добре — за Лайънъл и за Грифит.

Тя се наведе напред и протегна ръката, в която държеше страницата, към огъня.

— Недей!

При писъка на Сесил тя подскочи и изтърва пергамента.

— Не! — изпищя отново Сесил и профуча към камината. Измъкна с голи ръце от огъня документа, чиито краища вече започваха да почерняват и да се сгърчват. — Мили Боже! — тя го пусна на пода и го стъпка, за да не изгори, след това започна да духа пръстите си. — В тебе е бил! В тебе! Винаги съм подозирала, че е в теб. Казах на Уентхейвън, че е в теб. Претърсих вилата, но никъде не го открих.

Смаяна, Мериън си спомни за опустошения си дом.

— Ти си претърсила къщичката?

— Да. Не го намерих, където очаквах, че може да си го скрила. Затова обърнах всичко с главата надолу. Мислех, че съм постъпила много хитро, но когато разбра какво съм извършила, Уентхейвън направо се вбеси. А ето го сега тук, и ти — очите на Сесил се присвиха, — ти се опита да го унищожиш!

Мериън трескаво посегна към обгорелия пергамент, но Сесил я изпревари, бърза като светкавица.

— Дай ми го — Мериън започна да я увещава. — Не знаеш какво правиш.

— О не, знам! Ще дам на Уентхейвън това, което търси повече от всичко друго. Това ще го принуди да се ожени за мен.

— Няма, докато съм жива — Мериън скочи, а Сесил не можеше да се мери с нея. Стисна китката на Сесил с железни пръсти и я изви, докато Сесил започна да вие от болка и пусна документа. Пергаментовият лист литна надолу.

Преди да се приземи, една мъжка ръка го хвана.

Ръката на Уентхейвън.