Кристина Дод
Гняв (18)

Седемнадесета глава

Следващата сутрин събудиха Мериън твърде рано за измореното й тяло и в същото време не толкова рано за разтревоженото й сърце. Жени около нея кудкудякаха като кокошки и я прехвърляха от една на друга, докато й обличаха дрехи за езда, които сякаш бяха шити специално за нея. Говореха за голямата закуска след церемонията. Когато ги попита кота ще се тръгва, те се закискаха, сякаш беше изтърсила невероятна глупост. Поставиха в косите й цветя, а когато тя се прозя широко, напръскаха лицето й с вода. След това суетящата се около нея сбирщина от непознати благородни дами и слугини я поведе под бледата утринна светлина към малкия параклис на Кенилуърт, където я чакаше Грифит. От едната му страна стоеше свещеник, а от другата крал Хенри.

Хенри се усмихваше ведро.

Грифит се мръщеше.

Хенри рече.

— Какво приятно утро за сватба.

Грифит нищо не отговори.

Объркана, Мериън се запита какво общо може да има една сватба е издирването на Лайънъл. Би могла да разбере желанието на краля да отслужат набързо венчавката, преди да заминат, но размътеният й мозък не можеше да схване защо беше необходимо това.

— Сватба? — попита предпазливо тя.

Хенри кръстоса ръце зад гърба си и каза.

— Реших да се омъжиш за сър Грифит, преди да тръгнете да търсите сина ти.

Изтръпнала от ужас, тя повтори.

— Да се омъжа за сър Грифит?

— Така е правилно и достойно и това е най-скъпото желание на сър Грифит.

Това беше най-скъпото му желание. Мериън направо чуваше как Грифит го поправя. Това беше най-скъпото му желание, преди Мериън да разкрие, че тя е жената, от която той най-много се страхува — жена, на която не може да се разчита, безотговорна, своенравна, невъздържана. Заради нея бяха отвлекли сина й и убили Арт, докато тя беше тръгнала да търси правдата и полагащото се наследство на Лайънъл. Сега тя беше длъжна да поправи тази грешка.

— Ваше Височество…

По страните на Хенри изби руменина, ръцете му неспокойно се размърдаха. Замисли се за сериозността на неговата повеля.

— Сър Грифит ме успокои — убеден е, че сватбата е била обявена необходимия брой пъти в Уелс, така че светият обичай е спазен. Като крал аз ще заема мястото на граф Уентхейвън. Мисля, че това е справедливо спрямо вас, лейди Мериън, и мисля, че ще се разбера с баща ви веднага, щом го видя. Избрах от собствените си скъпоценности два пръстена с кралска стойност…

В отчаянието си Мериън прекъсна Хенри.

— Бихте ли позволил, Ваше Височество, да протестирам.

Той се спря на средата на стълбите, като че точно от това се беше страхувал.

— Лейди Мериън?

— Нали нямате намерение да се венчаем още сега?

Сред тълпата се дочу слаб, но ясен кикот. Още объркана, Мериън погледна натам. Не позна никого, освен Оливър Кинг, който стоеше до стената с някакъв официален документ в ръце. Това още повече засили усещането й за нереалност. Утрото, за разлика от предишния ден, беше настъпило в нежни розови и златисти цветове. Кралят, нейният враг, й беше предложил да изпълни ролята на неин баща. Свещеникът, дамите, господата — всички бяха непознати и все пак не чак толкова далечни, колкото човекът, за когото щеше да се омъжи. Той я гледайте намръщено, скорошната рана върху лицето му вече не се очертаваше от кафеникавите шевове. Приличаше на висока и могъща статуя на неодобрението и й се видя странно, че е била привлечена от неодобрението.

Но действително беше. Глупаво мечтаеше за тази сватба — да бъде действителна, да празнуват, да се веселят и след това да прекарат чудесна брачна нощ.

Вместо това…

— А какво ще стане с детето ми? — попита тя, опитвайки се да отправи въпроса си единствено към краля.

— Ще тръгнем да го търсим веднага, щом свършим тук — отвърна Грифит, а плътният му глас проряза въздуха, както снежните уелски върхове небето.

Смразена от поведението му, вдървена от нелепостта на техния план, тя се опитваше да намери някаква причина, за да забави церемонията.

— Не сме се споразумели за зестрата и наследството. Нямаме готов за подписване брачен договор.

— Уредих и този въпрос — каза Хенри. — Когато церемонията приключи и свидетелите се подпишат в регистъра, ще дам като компенсация едно свободно графство на сър Грифит — или по-добре да кажем лорд Грифит — и на теб, което ще остане в наследство за вашите деца и внуци, докато съществува родът ви. Графството е Лилестри и се намира на границата с Уелс, недалеч от земите на Уентхейвън. Стойността му е много по-голяма от коя да е собственост, притежание на вашите семейства.

Мериън погледна документа, който Оливър разви и й показа, и веднага разбра, че опитът й да отложи сватбата е осуетен. Богатите земи наистина щяха да бъдат добра компенсация за този необичаен брак.

Тя продължи да разглежда документа, докато Грифит се надвеси над нея и каза с глас, преливащ от презрение.

— В документа няма да откриеш никакъв пропуск. Само ще разбереш, че Хенри няма никакво намерение да ни пусне да търсим Лайънъл, преди да ни бракосъчетаят.

Чак сега прозря хитростта на краля. Хенри я беше впримчил в собствения й майчински инстинкт, след това беше направил това, което може, за да лиши от смисъл опитите й да постави Лайънъл на трона.

Тя докосна мястото под дрехите си, където беше скрила кожената торбичка. Хенри не знаеше за оръжието, което тя притежаваше, и за силата, която то можеше да има, когато тя решеше да го използва.

Нещо повече, тя разбираше примирението на Грифит с един брак, който очевидно презираше. Беше се заклел да се грижи за Лайънъл и щеше да направи всичко, което е по силите му, за да изпълни клетвата сп. Грифит се беше заклел да служи и на краля.

И този мъж, когото Хенри беше избрал, за да я укроти, прошепна в ухото й.

— Примири се, милейди. Ти се омъжваш за звяра на Уелс!

Дали Грифит беше лъгал някога? Тя се съмняваше. Не беше убедена, че знае как се прави това, или ако знае, не вижда смисъл в лъжата. Това й даде сили да се обърне към свещеника и да повтори след него святата клетва за вярност.

Когато свършиха и си размениха целувката на смирението, Мериън и Грифит, свещеникът и Оливър подписаха ясно и четливо регистъра. След това Хенри сви устни, все едно очакваше нещо, после взе пачето перо и добави своя подпис със замах.

Те бяха женени. Толкова женени, колкото всички други, минали под венчило.

Хенри широко се усмихна, хвана първо ръката на Мериън, после тази на Грифит и каза.

— А сега да се почерпим за случая.

— Ваше Височество, ние трябва да тръгваме — възпротиви се Мериън.

— Първо трябва да хапнете. Добрата храна ще ви помогне при този дълъг път. Наредих да ви приготвят още храна и оръжия в случай, не дай Боже, че се наложи да се биете. Надявам се да не сте привързана към крантата, която ви доведе дотук, защото я замених с по-млад и бърз кон.

Хенри беше прав, по дяволите. Сега трябваше да хапне, точно както предната вечер трябваше да поспи. Но тя усети как я завладява паниката. Това беше глупава, женска паника и тя беше сигурна, че Грифит никога не би й се поддал. Той би приел необходимостта от храна и почивка преди срещата с предизвикателството. Никога не би си позволил да се отдаде на мрачни мисли за участта, която може да споходи малкото момче, попаднало в толкова мръсни ръце. Той никога не би се държал като нея, не би се разпищял пред Хенри, за да ги пусне да вървят.

Когато я въведоха в тържествената зала и така й отрязаха пътя към външните врати нова пречка между нея и сина й — тя намери сили да овладее чувствата си и да промълви.

— Благодаря ви, Ваше Височество.

С облекчение забеляза, че слугите са готови всеки миг да поднесат блюдата с ястия, от които се вдигаше пара, и тлъстите късове месо. Златен поднос на централната маса беше препълнен с хляб, нарязан на парчета, и купи с мед. Мериън видя, че почерпката е приготвена така, че да приключи бързо.

Хенри се настани на централното място и посочи на Мериън да заеме мястото от лявата му страна. Грифит седна отдясно на краля и тя усети, че червата й неудържимо куркат. Тя седна с удоволствие, сигурна, че скоро ще потеглят.

Грифит не изостана и отдаде дължимото внимание на чинията си. Хенри ги наблюдаваше, без да се храни. Когато привършваха, той каза.

— Обръщам се към най-новия лорд в своето кралство. Настоявам да изпратя още хора с вас за изпълнение на тежката ви задача.

Грифит избърса ножа, с който беше ял, и отказа с най-изтънчена любезност.

— Ваше Височество, моля ви не правете това. Първото нещо, което трябва да сторя, е да открия следите на разбойника. А тези непохватни англичани само ще ми пречат.

— Но когато нещата стигнат до бой?

— Когато нещата стигнат до бой, Харботъл не може да се състезава с мен.

— Но ако Харботъл не действа сам?

— Ако битката се окаже свръх силите ми, ще потърся помощ от вас — обеща Грифит.

Хенри разбърка с лъжица неначенатата купа с каша и загледа очарован как парченцата вътре се въртят.

— Отказваш да вземеш със себе си мои хора, а в същото време с готовност вземаш лейди Мериън. Тя все пак е жена и без съмнение ще те забави.

— Не и аз! — избухна Мериън, ядосана на забележката на краля. — Яздя не по-зле от всеки мъж, мога да се бия с кама и меч и няма да позволя да ме държат настрани, когато животът на сина ми е в опасност.

Хенри я погледна така, сякаш тя беше някакво морско чудовище, при това неприятно за гледане.

— Разбираш ли — намеси се Грифит, — не мога да я оставя, защото ако го направя, тя ще намери начин сама да ме последва. Лейди Мериън е силна и всеотдайна жена, когато става въпрос за благополучието на сина й.

— Да, тя наистина е силна и всеотдайна — без следа от усмивка каза Хенри. — Както и да е, виждам, че не мога да ви помогна в издирването, така че ви пускам да тръгнете. И то веднага! Един миг закъснение и детето може да се изплъзне от ръцете ви.

Мериън скочи на крака.

— Да вървим.

Грифит се поклони изящно.

— Не забравяйте, господарю мой, моята клетва. Вие и никой друг сте моят крал.

Хенри им махна с ръка да тръгват.

Едва изчака тежката врата да се захлопне долу и извика Оливър Кинг. Секретарят му забърза към него и Хенри то пресрещна с думите.

— Събери малък отряд от най-доверените мои мъже, с които разполагаме тук. Нареди им да се приготвят за път със своя крал.

Изненадан от тази заповед и от резкия и бърз говор на Хенри, Оливър запелтечи.

— Вие… вие ще тръгнете след тях, Ваше Височество?

— Няма да тръгна след тях, защото лорд Грифит ще остане верен на клетвата, която е дал пред мен, до гроб. Уверен съм в това. Но той е само един човек, а когато става въпрос за нещо толкова важно, мисля, че трябва да поемем към замъка „Уентхейвън“ и да видим кой го посещава. Това може да ни наведе на някаква мисъл. На много важна мисъл.

* * *

Обикновено Грифит предпочиташе да мълчи, докато язди. Предпочиташе да се съсредоточи в откриването на следите. Не обичаше нещо да го разсейва.

Но този път мълчанието беше различно. Тежеше от незададени въпроси, от вглъбяването на Мериън, докато го водеше към мястото, където беше станало нападението, а и по-късно докато го следваше, когато той пое водачеството.

Когато утрото премина в следобед, той започна да я гледа, като че ли тя беше някакво чудо. Тази жена беше негова съпруга. Някога беше мислил за нея, че е непокорна, че не умее да се контролира, че е леконравна и похотлива. Но тя беше яздила предишния ден, за да го намери. И сега, без да се оплаква, без дори да й личи, че страда от неудобствата, които понася, тя яздеше обратно назад.

Не, тя не беше вироглава. Напротив, покорството й беше забележително. Други хора се бяха оплаквали от него, че е твърдоглав и той откри някаква ирония в това. А още по-голяма ирония имаше в нестихващото му желание да я има, независимо от представите й, от липсата на доверие, от независимостта й.

Той изцяло се съсредоточи върху откриването на следите, защото, щом намереха момчето и лейди Мериън се успокоеше, той възнамеряваше да я спечели, да събуди в тялото й жената. Възнамеряваше да сътвори чудеса, дивни неща, за които беше чувал другите мъже да говорят и които беше отхвърлял като невъзможни. Но той сега щеше да го стори, заради Мериън.

— Грифит?

Мериън прекъсна мислите му и той виновно се изчерви. Беше ли забелязала състоянието му? Дали не се тревожеше от това, че се върти върху седлото толкова неспокойно?

— Защо не намерихме Арт? Не може да се е отдалечил много в това състояние.

Той едва не въздъхна от облекчение и се замисли как да й отговори. Не искаше да сподели с нея подозренията си — не че подозираше най-лошото, а защото се усъмни, че Арт я беше измамил със своите ненадминати способности. Подозираше, че Арт все още е жив.

Арт беше тръгнал да търси Лайънъл и щеше да го намери. И независимо от възрастта на Арт, изобретателният му ум и уменията му да се бие заслужаваха уважение. Грифит искаше да й каже, защото бе видял сълзите, които тежаха върху клепачите й, беше усетил чувството за вина, което я разяждаше. Но се страхуваше да й вдъхва прибързани надежди.

— Може да го намерим надолу по реката. Може и разбойници да са се полакомили от дрехите и оръжието му — това беше измъкване, но все пак отговор. По-важно беше, че бяха нарушили мълчанието, което досега ги разделяше. Той посочи изпотъпканата жълта рапица и синята лупина около тях и продължи. — Харботъл не е бил сам. Тук се е срещнал със свои хора. Продължил е заедно с тях.

— Колко? — попита тя.

— Различавам следите на четирима. Действали са много умело. Минали са по пътеки, където не е стъпвал човешки крак — той посочи с ръка хълмистите възвишения, обрасли с гори и поляни, — и са стигнали до тук. След това са продължили направо към Уентхейвън, без да оставят следи зад себе си. Били са хора на Уентхейвън.

— Харботъл не е човек на Уентхейвън — каза тя.

— Не ти се иска баща ти да има в свитата си такъв човек, но наистина ще се окаже, че Харботъл е негов приближен.

Лицето й се вкамени и кръвта се отдръпна от страните й.

— Лайънъл още ли е при тях?

— Да, момчето е с тях. По пътя имаше детски изпражнения, не забеляза ли?

— Надявах се… Тогава е жив.

— Да, още е жив, но ако наистина са се отправили към „Уентхейвън“, няма да успеем да ги хванем, преди да влязат в замъка — той се опита да я провокира. — Но сигурно това няма значение за теб. Сигурно си спокойна, щом Лайънъл е в ръцете на баща ти.

Мъка и тревога бяха замъглили очите й. Докато преди те искряха със свежа, пролетна зеленина, сега се къпеха в цветовете на есента. Тя отказа да отговори на въпросите му. Само каза.

— Да вървим! — и пришпори коня си.

Те следваха дирята по изпотъпканата трева направо към земите на Уентхейвън. Грифит за малко щеше да изпусне отделящите се следи на самотен конник. Но ясно разчиташе следите, оставени от основната група, която внезапно възвиваше към река Северн. Те ги проследиха до подножието на планината, след това продължиха към девствените гори при границата с Уелс. Направиха един широк кръг, след което Грифит загуби следите.

Той се плъзна от коня и огледа внимателно объркващите следи по земята.

— Уелсци. Ние сме по следите на уелсци, защото единствено те могат така майсторски да прикриват следите си, че аз да ги изгубя.

Все още на коня, Мериън се огледа.

— Това място ми е познато. Това са западните граници на земите на Уентхейвън.

Грифит се изправи на крака и също се огледа. Малки възвишения от уелските планини бяха разпръснати тук-там като камъни, хвърлени от ръката на великан. Недокосната от човешка ръка, вековната гора, която не бяха успели да завладеят нито келти, нито саксонци, нито нормани, гъмжеше от глигани, елени и горски духове. Чуваше сумтенето на глиганите в шубраците. Чуваше шума от сблъсъка на еленови рога. Чуваше извисяващия се, сладък шепот на феите, усещаше злобния поглед на таласъмите и се молеше Светата Дева да го закриля.

Като че ли да отхвърли молбата му, слънцето изведнъж се обви в облаци. Приличаше на злокобна поличба — сякаш сам Господ бог не можеше да понесе да стане свидетел на тяхната участ. Но…

— Грифит, виж…

Той проследи посоката, в която сочеше пръста на Мериън, и видя не много далеч напред жарава, оградена с няколко къса пясъчник.

— Слава на теб, Света Дево! — Грифит се метна на седлото. — Слава на теб.

Слънцето отново изгря, докато Мериън го последва в гъстата гора от ясени и дъбове.

— От тях ли е? — попита тя, докато слизаше от коня.

— Да, няма съмнение, те са клали огън. Без да знам, съм дошъл съвсем близо до тях — той също слезе от коня и подаде поводите на Мериън. — Искам да разузная обстановката наоколо. Ти стой тук. Дай вода на конете, но не ги храни и не ги разседлавай. Може да се наложи да тръгнем веднага. Нали нямаш нищо против да останеш?

За негова изненада, тя кимна.

— Ако те отвлекат, аз ще съм все още свободна, за да направя, каквото мога — да потърся помощ, да освободя Лайънъл, или и мен да ме пленят и да мога да се грижа за моя син.

Разсъждаваше правилно, но това го ужасяваше. Не искаше тя свободно да излага пред него своята стратегия след залавянето му. Искаше да се държи като глупачка — да реве и да кърши пръсти от страх. С дрезгав от разочарование глас, той каза:

— Няма да ме пленят.

Той се отправи към пясъчните скали.

— Но защо не изчакаш да падне нощта? Ще бъде по-безопасно.

Той се усмихна, уверен в умението си да се справя сред природата, и потъна в здрача.

Когато се върна нежно изрече името й. Тя се появи между конете като тънка сянка.

— Какви са новините?

— Лайънъл е невредим — най-напред й каза той, при което нежна въздишка се отрони от устните й и показа колко е облекчена. — Спи под завета на една скала. Кледуин води трима от уелските наемници на Уентхейвън. Харботъл се е свил на кълбо край огъня с готов меч до себе си. Всичките коне са долу, при реката, и могат лесно да се разгонят. И — той свъси вежди, — не разбирам, но Долан от „Пауъл“ е с Лайънъл.

Лейди Мериън пристъпи напред.

— Този негодник!

Грифит я хвана за рамото и попита.

— Защо е с тях?

— Защото е пират, крадец и страхопъзльо. Той е взел моето детенце. Моето детенце, което го беше харесало — тя се дръпна, но той здраво я държеше и не й позволи да се освободи. Тя разтри челото си и каза. — Сигурно е бил в този заговор от самото начало, а аз като пълна глупачка се обърнах към него за помощ.

Огорчението й беше очевидно, така че Грифит започна да я успокоява.

— Ще имаш възможност да си отмъстиш. Сега са будни, но добре си хапват и пийват. На зазоряване, преди още да се е вдигнал мракът, когато те ще са замаяни от съня, ще освободим Лайънъл от грижите им. А дотогава трябва да починем.

— Не мога да почивам — възпротиви се тя.

— Можеш! — отвърна той и запозна да храни конете.

Той усещаше напрежението й, докато потискаше нетърпението си да действа. Тя беше воин и сърцето му се изпълни с гордост, когато тя спечели битката и се присъедини към него. Трескаво се зае да му помогне да нахрани и почисти конете и чак след това попита:

— Ако легнем да почиваме, можем да заспим. Как можем да бъдем сигурни, че ще се събудим?

— Проблемът е много лесен за решаване, млади воине — той й подаде пълен с вода мех. — Изпий всичката вода. Така няма да се успиш, не се страхувай.

Без да разсъждава, тя ситна, надигна меха и започна да пие, докато той си помисли, че ще се пръсне. Когато отдръпна гърлото, той също пи до насита. Привързаха заедно конете на колчета, след това подредиха оръжията, които Хенри им бе дал, за да им бъдат под ръка, ако някой ги нападне. След като си нагласиха постеля от клони, те легнаха един до друг, отправили погледи нагоре, без да разменят нито дума.

Луната още не се бе вдигнала и в цяла Англия надали имаше по-черна нощ от тази. Една по една, след това на ята по хиляди, звездите озариха небето. Бялата светлина на изток отначало изглеждаше като мираж, след това като обещание, и най-накрая луната изплува на небосклона — огромна, кръгла и чиста, като наедряла от плода на рожбата си Богородица.

Такова величие правеше собственото им трудно положение незначително и Грифит хвана ръката на Мериън. Тя потръпна в неговата длан и стисна пръстите му толкова силно, че той се обнадежди. Но когато заговори, думите й така го изненадаха, че той едва не изпусна ръката й.

— Лайънъл е законороден.

Реагира така, сякаш някой го беше ударил в слабините.

— Това е невъзможно.

— Уверявам те, че е така. Както може би си се досетил, Елизабет е рождената майка на Лайънъл.

— Да, а смелчагата Мериън е поела грижата за детето и срама.

— Не съм поела никакъв срам, а огромен риск, защото това, което не си разбрал, е, че баща на Лайънъл е чичото на Елизабет.

Водата, която беше изпил, май не беше достатъчно, защото устните му пресъхнаха.

— Ричард — прошепна той.

— Да.

Първоначално Грифит се бе усъмнил, че Ричард е баща на Лайънъл. След това, когато разбра, че Мериън е девствена, той предположи, че майката на Лайънъл е Елизабет. Съзнателно беше отпъждал ужасяващата мисъл, че Ричард и Елизабет са били любовници, защото добре разбираше каква опасност крие подобна връзка.

Сега Мериън беше разкрила още по-ужасяваща картина пред него. Двамата потомци с най-чистата кралска кръв в цяла Англия се бяха оженили и бяха създали син. Един син монарх, който от рождението си е закрилян от благословията на Светата църква.

По вените на Грифит запрепуска ужас, сякаш разтопено желязо запълва отливка.

— Моля се да грешиш. Ако Лайънъл е законен син на Ричард и Елизабет, той има повече основания да седне на престола, отколкото Хенри Тюдор.

— Добре ме познаваш, Грифит. По-добре от всеки друг мъж. Мислиш ли, че бих лишила Лайънъл от закрилата на твоя дом за нещо по-малко от среща със съдбата? Мислиш ли, ме бих го повела със себе си с опасност за живота му, ако не се страхувах, че смъртта сама ще го потърси?

Отвратен и смаян, той попита.

— Как е могъл да легне с нея? Как е могъл да се ожени за нея? Нейният чичо, братът на баща й. Църквата забранява брак при такова кръвно родство.

— Както добре знаеш, папата издава разрешения за такъв брак между кралски особи, ако прецени, че това е наложително. Ричард не се съмняваше, че ще получи такова разрешение и дори проводи пратеник при папата, но той загина на Босуърд Фийлд, преди да получи разрешението от папата.

Надеждата хвърли въдица в душата му и той побърза да захапе стръвта.

— В такъв случай бракът не е легитимен.

Тя горчиво се засмя.

— Кой ще повярва на такива свещенически тънкости?

Тя беше права и между тях легна мълчанието. Той я наблюдаваше на лунната светлина. Неволите от последните дни я бяха превърнали от жизнена девойка в уморена жена. Сухите й очи бяха неподвижни, широко отворени и безизразни, но разказваха историята за проливани отдавна сълзи.

Грифит копнееше да я докосне, да я успокои, но не смееше да го направи. Пропастта между тях зейна дълбока и стръмна, изпълнена е дилеми, които бяха готови да го сграбчат с хищнически нокти и да го повлекат към дъното, ако се опиташе да направи това.

Спомените тегнеха върху нея и тя му каза.

— Елизабет съгреши единствено заради братята си. Ричард ги беше затворил в Кулата и никой не знаеше какви са намеренията му. Той се провъзгласи за крал и всички бяха изтръпнали от жестокостта му. Покани Елизабет в двореца и ние приехме с надеждата, че ще разберем какво възнамерява да прави. И тогава — тя трепетно въздъхна от вълнение, — исках никога да не го бяхме научили.

— Той ли уби жена си, за да се ожени за Елизабет?

Тя седна, но той съзнаваше, че изпяло е предадена на миналите събития не забелязваше нито него, нито нещо друго около себе си.

— Дали Ричард е убил Анна? Не знам. Единственото, което знам, е, че Ричард беше най-жестокият човек, когото съм виждала. Той не искаше Елизабет заради нейната младост и красота, а заради стабилността, която бракът му с нея щеше да придаде на неговата власт. Е — тя вдигна рамене, — той я желаеше поради същата причина, поради която и Хенри я желае. Един съюз с дъщерята на крал Едуард прави трона непоклатим, нали?

Той внимателно се съгласи.

— Така мисля.

— Той й обеща, че ако му се отдаде, ще освободи братята й. Младият крал и скъпият малък дук на Йорк — горчива усмивка раздвижи устните й. — Аз разбира се не му вярвах. Не мисля, че и Елизабет му е вярвала, но какво можеше да направи тя?

— Те вече са били мъртви — каза Грифит.

— Но не бяхме видели и погребали телата им. Трудно е да се сбогуваш с някого навеки, без да видиш… е, добре — тя откъсна една напъпила клонка от храстите под тях и я счупи на две, после още на две. Шепата й се напълни с пролетна мъзга и тя побърза да изтрие ръката си в полата. След това започна да се оплаква. — Петното няма да се изчисти.

Той взе ръката й и започна да търка дланта с грубата тъкан на туниката си, за да изчисти лепкавия сок.

— Веднъж щом остане петно, трудно се изтрива. Но погледни, туниката, към която ти се отнесе с такова презрение, премахна петното — той пусна ръката й и тя се взря в дланта си, като че ли искаше да прочете там някакво любовно послание.

— Грифит? Надяваш ли се, че когато всичко това приключи, ние ще можем да…

Той чакаше, останал без дъх.

— Но ти още не знаеш всичко — тя махна ръка и отхвърли недоизречената молба. — Той…

— Той?…

— Ричард — изрече името му сякаш изплю нещо гнусно. — Елизабет веднага забременя от него и това хем му достави удоволствие, хем го смути. Когато Анна умря, той веднага се ожени за Елизабет, без да губи нито миг, но трябваше да се съблюдава пълна тайна, защото вече бяха плъзнали слухове и се говореха гнусни приказки. Ричард сякаш дори и тогава не разбираше, че почтените хора не могат да се примирят с убийството, измамата, узурпацията… Че ги считат по-скоро за престъпления, които заслужават наказание, отколкото за стратегически ходове, които заслужават похвала.

— Кой знаеше за този брак? — попита той.

— Елизабет, Ричард, свещеника, дукът на Норфолк и аз.

Истински изплашен, той почувства как кръвта се оттегля от лицето му.

— До мен дори не е достигнал слух за този брак.

— Свещеникът е мъртъв. Чух, че умрял на път за Рим. Бил тръгнал за там, за да получи папския декрет. Дукът на Норфолк също е мъртъв, убит при Босуърд Фийлд. Ричард също загина в битката.

— Ти си жива.

— Да.

Според него беше прекалено спокойна. Тя изглежда не разбираше, не можеше да разбере надвисналата над нея опасност.

— Ако искаш нещата да останат непроменени, такива, каквито са сега, ти не бива да разкажеш историята, която сега ми разказа, на никое друго човешко същество.

— Би ли ме убил, ако направя това?

Той възрази разгневен.

— Не аз, скъпа моя. Точно днес сутринта се заклех да те защитавам. Но аз бях редом до Хенри при Босуърд и видях как английските рицари убиват Ричард. Чух тържествената клетва, която Хенри даде, клетва пред Христовия кръст, че ще направи всичко, за да запази своя трон. И те предупреждавам, че ако Хенри чуе и думичка от тази история, той ще избави и теб, и сина ти от изпитанията на земния живот.

Просто и ясно, като малко дете, което, търси отговор на всеки въпрос, тя попита.

— А какво смяташ за моята клетва?

От думите и тона, с който бяха изречени, го побиха тръпки.

— Каква клетва?

— Когато пристигна вестта, че Ричард е мъртъв, Елизабет веднага разбра, че детето в утробата й е обречено. Аз присъствах на раждането на Лайънъл. Стоях до Елизабет, стисках ръцете й, дадох кръвта си, когато тя забиваше нокти в мен. Видях Елизабет да се гърчи в родилни мъки. Но станах свидетел и на раждането на нейната решимост. Когато постави голото, разтърсвано от писъци телце на Лайънъл в ръцете ми, тя ме накара да се закълна, че ще му осигуря това, за което е роден. Тя ми довери живота си на кралица и живота на царствения й син. Нима ще ме помолиш да ги предам?

Той погледна към черния небесен купол, търсейки отговора, но можеше да се осланя единствено на своите чувства.

— Да, бих те помолил да престъпиш клетвата си. Ти си…

Жена. Ти си моя съпруга. Ще направиш това, което аз ти казвам. Беше му лесно да си го помисли, но знаеше, че ако изрече тези думи, те щяха да литнат като перца на вятър. Той трябваше да призове на помощ здравия разум и любовта й към Лайънъл. За да довърши това, което беше започнал, той каза.

— Мислила ли си какво всъщност означава това? За да успееш, трябва да разполагаш с помощта на амбициозни и безскрупулни мъже.

Тя едва-едва се усмихна.

— Имам баща си.

— Не мислиш ли, че той е способен да вземе трона за Лайънъл и след това да му го отнеме — попита той.

— Уентхейвън предпочита да властва чрез коварство. Той ще защитава правото на Лайънъл да царува.

— И ще формира детето съгласно собствените си амбиции.

Тя се изпъна.

— Няма да позволя това.

— Как си представяш, че ще му попречиш?

— Уентхейвън не проявява никакъв интерес към отглеждането на едно дете. С удоволствие ще остави Лайънъл на мен.

Наглостта й го смая.

— Значи ще живееш в двореца? С Лайънъл.

— Да, разбира се.

— А с мен какво ще стане? Какво ще стане с нашия брак?

Тя първо се изчерви, после пребледня.

— Ти и без това не искаше да се жениш за мен. Още не сме били…

— Не сме ли?

— … след церемонията. Сигурна съм, че можем да анулираме брака.

— Ако не се съглася?

Тя отново се изчерви.

— Очаквах да кажеш това. Знаех, че отново ще се изправиш пред собствения си проблем.

Иронията му съсече въздуха като острие.

— Кой от всички?

— Дал си клетва на Хенри да го поддържаш на престола, но сега разбираш, че това е било грешно решение, взето въз основа на неправилно предварително условие. Попитай съвестта си, Грифит. На кого трябва да бъдеш верен? На Хенри или на истинския крал на Англия?

Гъстата мрежа на царственото унаследяване беше улавяла в капан и много по-умни мъже от него и Грифит усети несигурността да се стоварва с цялата си тежест върху неговата решителност. Той зае отбранителна позиция.

— Заклех се във вярност на Хенри, още преди да стане крал, заклех му се и след това. Дал съм клетва пред човека, а не пред институцията. И трябва да знаеш, че няма да ме примамиш с лукавството си, за да не прозра истината.

— Но ти се безпокоиш за Лайънъл. Попита как ще израсте достоен мъж, възпитаван от баща ми. Ако можеше ти да се грижиш за Лайънъл, нямаше да имам никакви съмнения…

— Затова ли избра това пусто място? За да ми кажеш всичко това? — избухна той. — За да ме изкушиш така, както Ева е изкушила Адам с ябълката? Нима съм глупак, когото да залъжеш с хвалебствията си, за да презра дълга си?

— Тези събития надхвърлят възможностите, които имаме аз и ти, но въпреки това можем да бъдем част от тях.

— И да доведем Англия до ръба на ада. Хенри представлява голяма сила, навлязъл е дълбоко в управлението на страната, има за съюзници мнозинството от благородниците, които разполагат с цели армии. Те никога не биха изоставили един силен мъж, за да тръгнат след едно двегодишно дете, особено ако то е рожба на съюз със свидетели един мъртъв мъж и две момичета. Как си представяш ти, една обикновена жена, да сломиш могъщия Хенри Тюдор?

Тя се наведе и повдигна полата си, като привлече погледа му с плавното движение на крака си. Жартиерът на бедрото й беше вързан в сложен възел и тя внимателно го развърза. След това измъкна малка кожена кесия. От нея извади тънък пергамент, явно преминал през много ръце. Тя го разгъна внимателно, изглади сгъвките и му го подаде.

— С това. Това е страницата от регистъра, в който е вписан бракът на Елизабет, дъщеря на Едуард, с Ричард, крал на Англия.