Кристина Дод
Гняв (14)

Тринадесета глава

Арт закряка като нападната от вълк кокошка.

— Опитах се да го спра, Грифит, но той не пожела да ме чуе.

Грифит бутна Мериън под завивките и скочи на крака. Чисто гол и побеснял от ярост, той закрачи към вестоносеца.

— Оливър Чърл, нали?

Невъзмутим, вестоносецът го поправи.

— Оливър Кинг. Частният секретар на Хенри Тюдор, ако трябва да бъдем точни. Нося ви поздрави от вашия господар.

Грифит погледна към треперещата купчинка под завивките.

— Господарят ми е избрал най-неподходящия момент. Арт, донеси ми дрехите.

Докато Арт се суетеше и събираше разпилените навсякъде из стаята дрехи, Грифит сложи юмруци на хълбоци, изпъчи се и се зае със задачата да сплаши дребното издокарано човече пред себе си.

Нищо не стана.

— Моля за вашето извинение, сър Грифит, че прекъснах удоволствието ви, но както знаете, нашият крал Хенри е много нетърпелив. Изпрати ме при вас преди повече от две седмици и точно толкова дни минаха, откакто се отправих към Уентхейвън, а след това пребродих почти всяка уелска планина, за да ви открия.

Грифит все още изгаряше от желание да го сплаши.

— Бавно се придвижваш.

— Нищо подобно. Придвижвах се бавно, защото не знаех къде да търся. Крал Хенри предположи, че по-скоро изпълнявате задълженията, които сте поел към него, отколкото да сте се прибрал у дома си за почивка. Освен — той хвърли остър поглед към Арт, — освен ако вашият слуга не ви е предал писмото на краля.

Арт отвърна на Оливър с уважение, което проявяваше към много малко хора.

— Предадох го така, както вие наредихте, милорд.

Почтителното отношение на Арт привлече вниманието на Грифит и той погледна с други очи мъжа пред себе си. Макар Оливър да беше прекалено натруфен и да говореше с лек френски акцент, под дрехите му се криеше здраво мускулесто тяло и очите му бяха проницателни и интелигентни.

Разбира се Хенри добре подбираше своите слуги. Оливър беше един от малкото хора, които бяха придружили Хенри в изгнанието му и които бяха с него, когато той се изкачи на върха. Така че Грифит беше наясно с позициите на Оливър в двореца.

Яростта на Грифит, че бяха нахлули в спалнята му, започна да се уталожва и той облече дрехите, които Арт му подаде.

— Изпълних тези задължения — каза Грифит с овладян глас.

— Тогава къде е лейди Мериън? — попита Кинг.

Грифит кимна към леглото.

Оливър се стъписа, после се ужаси и се замисли. Накрая лицето му не изразяваше вече никакви чувства — лице на дългогодишен царедворец.

— Не си спомням нашият господар да ми продиктувал точно тези нареждания, но кралят винаги е бил много проницателен. Може би точно това е имал предвид или поне се е надявал да стане.

Арт се почеса по челото. Грифит даде знак на Кинг да мълчи и погледна към раздвижилите се завивки. Но Мериън не се показа и Грифит с вълнение си помисли, че една жена с репутация като нейната може да се страхува, когато я изненадат в такова компрометиращо положение. Особено както беше побесняла — без съмнение — от разсъжденията на Оливър.

Кинг като че ли също считаше потайността на Мериън за забавна и не отделяше очи от леглото.

— Кралят иска веднага да отидеш при него.

Както намяташе пелерината си, Грифит спря по средата.

— Защо?

— Граф Линкълн е отплавал за Ирландия, където е обединил войските си с тези на графовете Килдеър и Дезмънд, а също и с претендента за трона. В Катедралата на Христовата църква в Дъблин те коронясали този мошеник Едуард и му дали титлата Крал на Англия.

— Света Дево Мария! — прошепна Арт.

Оливър кимна мрачно.

— Много правилно, че се обръщаш към нея, защото те откраднали венец със скъпоценни камъни от статуята на Дева Мария, за да го сложат на неговата недостойна глава.

— Какво светотатство!

— Да. Когато тръгвах, в двореца се говореше, че вече са отплавали.

— Колко души наброява войската им? — попита Грифит.

— Томас Фитцджералд, перът на лордовете в Ирландия, предвожда състав от ирландски войски, но имат и отряди от наемници, предвождани от Мартин Шварц.

Грифит посрещна с възторг вихреното преобръщане на съдбата, която с един замах го беше превърнала от провален любовник във воин на Хенри. Беше възхитен от заговорите и интригите и каза със страховита наслада.

— Наистина внушителна войска, но в същото време и скъпоструваща. Кой плаща?

— Маргарет, сестрата на Едуард IV.

— А, Маргарет — презрително каза Грифит. — Тази стара вещица е готова на всичко, за да свали Хенри Тюдор от трона, и тя разполага със средствата да го направи.

— Нека да не забравяме, че граф Линкълн е неин племенник и очакваният наследник на Ричард III — Оливър демонстрира лукавството, което беше направило от него надежден кралски секретар. — Слушах какво говорят другите пътници, докато идвах насам и според тях на брега край Лакшир се струпват войски.

— Браво на теб! — Грифит потупа Оливър по гърба. — Предполагам, че сведенията ти са по-благонадеждни от слуховете в двореца. Какво друго си чул?

— Малко. И почти нищо от значение. Слуховете съвпадат с информацията за мястото, където се съсредоточават войските, но никой не казва нищо за целта, към която се стремят. Оказва се, че щом стъпих на уелска земя, никой не се интересува от положението в Англия.

— А не трябва да е така, нали, сър? — Арт се ухили, като оголи изпочупените си зъби. — Уелсците разчитат Хенри да се задържи на трона.

— И ще бъде точно така, докато аз съм жив — Грифит пое дълбоко въздух и сякаш долови мириса на потни коне, кръв и лумнали в огън бойни поля.

Той разбираше от битки. Стратегията и тактиката на боя му бяха добре познати. Знаеше, че победата принадлежи на този, който се задържи прав, а поражението е за този, който падне в калта. Това беше просто и ясно, работа за мъже, подходяща за един истински рицар и хиляди пъти за предпочитане пред тресавището на чувствата, в което затъваше винаги, когато си имаше работа с Мериън.

Въпреки това продължаваше да изпитва вина, когато каза, поглеждайки към леглото.

— Тръгвам.

Арт пое ролята на домакин, като освободи от тези задължения Грифит, за да може да се изясни с Мериън.

— Сър, нали нямате нищо против да слезете долу в голямата зала и да се подкрепите след дългия път? Сигурно господарят Райс и неговата съпруга са там. Те държат да ви посрещнат така, както подобава.

— А-а! — Оливър си играеше с кожичките на пелерината си с такава настойчивост, че космите бухнаха и затрептяха при най-лекия полъх. — С най-голямо удоволствие ще се срещна с лорд Райс. До скоро виждане, сър Грифит.

— До скоро — Грифит едва изчака да се затвори вратата и притича до леглото. — Любима — промълви той, отдръпвайки завивките, — излязоха. Вече можеш да се покажеш.

Разрошената коса на Мериън не можеше да скрие недоволството в погледа й.

Прониза го разочарование. Явно беше слухтяла, скрита под чаршафите, единствено за да научи нещо повече за плановете на Хенри и за неговите собствени планове.

— Ти си ме шпионирала — той повтори нейното обвинение към него, с което го беше вбесила в замъка „Уентхейвън“.

Тя прие обвинението и отвърна с далечен, лишен от предишното въодушевление глас.

— Отвратителен навик, нали? Но в същото време доста полезен, както сам установи. Изясни се, че тръгваш веднага.

Грифит бързо прецени времето, което ще му е необходимо, за да свика своите бойци и да ги приготви за бой, и реши.

— Утре сутринта. И ти ще си тук, когато се върна. Ще останеш в замъка и към теб ще се отнасят с уважението, полагащо се на моята бъдеща съпруга.

Тя мигновено навири брадичка, но той повдигна главата й с ръка.

— Чуй добре какво ти казвам. Тук ти си в безопасност. Лайънъл също е в безопасност. Майка ми и баща ми ще се погрижат за това. Ако се върнеш обратно, отново ще бъдеш заобиколена с подлост и коварство и аз ще се страхувам за теб. Така че, закълни ми се…

Ръката й се стрелна и затисна устните му.

— Нито искам, нито ще се заклевам пред човек, който начаса се озовава на повика на Хенри.

Той изпухтя от недоволство и отдръпна ръката й.

— Отново ли се връщаме към това?

— А кога сме го разисквали?

Внимателно, като че ли обясняваше на дете, той каза.

— Хенри е моят господар. Аз съм длъжен съгласно принципите на християнското рицарско достойнство да спазвам клетвите, които съм положил, а най-важната от тях е да се озова, когато господарят ми има нужда от мен по време на война. Ако си чула какво каза Оливър Кинг, със сигурност си разбрала заплахата, която отправя към Хенри този претендент за английския трон.

Тя извърна глава.

Това го вбеси и Грифит добави.

— И към лейди Елизабет.

— Разбира се, че трябва да отидеш — тя се обърна да го погледне и се усмихна през зъби. — Така че върви!

Нейното кратко и ясно разрешение не го удовлетвори.

— Ти би ли се доверила на някой мъж, който се отмята от клетвите си пред своя господар?

— Аз нямам доверие на никой мъж.

— Вярваш на Арт.

Лицето й поомекна.

— Да, аз вярвам на Арт.

— Той е мой личен, незаменим слуга.

Тя кимна.

— Би ли ми служил Арт толкова усърдно, ако не бях достоен за уважение човек?

— Не знам — тя едва прикри усмивката си. — Попитай него! — но в следващия миг избухна. — Господи, тъкмо ти бях повярвала! И ти тръгваш да изпълняваш своя дълг към Хенри, а аз си припомних за моя дълг — тя докосна лицето му с ледените си пръсти. — Върви, Грифит. Води си своята битка и ме остави аз да водя моята.

— Нали ще си тук, когато се върна?

Тя изстреля въпроса си като пусната от тетивата стрела.

— Ще се върнеш ли?

Той остана зашеметен от този въпрос. Какво имаше предвид тя? Съмняваше се, че ще я изостави? Страхуваше се, че ще си намери друга жена?

Или се страхуваше, че ще го ранят в битка?

Топла вълна бавно се завихри в корема му и заля цялото му тяло. Тя рязко отдръпна ръката си, като че ли неговата топлина я беше опарила, и той осъзна, че се е разхилил като кралски шут.

— Ще се върна при теб, кълна се в това, но ще си взема талисман от теб, който ще нося до сърцето си.

Когато тя повторно отмести ръката си, той усети истинска болка.

— Нямам талисман, за да ти дам.

Тогава аз сам ще си взема — той хвана кичур от дългите червени коси, отдели няколко косъма, които отскубна с рязко дръпване, и ги размаха пред очите й.

— Един талисман, който ще ми даде силата на Самсон в предстоящата битка.

* * *

Чувството за вина вдигна Мериън от удобното легло още преди изгрев — слънце на следващата сутрин. Чувството за вина я държеше на крак и й даваше сили да се справи със стръмното вито стълбище, което сякаш се изплъзваше под несигурните й стъпки. Предния ден беше изразходвала и без това малкото си сили, но трябваше да зърне още веднъж Грифит, преди да замине.

Не можеше да го остави да тръгне, без да го види.

Може би никога повече да не го види.

Тя избърса насълзените си очи с ръкава на ризата си и продължи по дългия си път към двора на замъка. Външната врата беше отворена и пропускаше лекия ветрец нагоре към кулата. Тя мразовито потръпна и по-плътно обви около раменете си одеялото, с което се беше наметнала. Чуваше как мъжете си разменят ругатни на висок глас, докато довършваха последните приготовления, преди да поемат бойния поход.

Колко глупави и невежи бяха тези мъже. Не разбираха ли, че смъртта ги дебне? Не разбираше ли той, че цялото му мъжество на бойното поле можеше да рухне само за миг, ако един-единствен камък, изстрелян от катапулта, премаже костите му, ако някоя стрела го прониже, ако падне от коня и някой рицар го стъпче със своя кон? Тя беше прекарала нощта, като си представяше на живо различните страховити начини, по които той можеше да намери смъртта си на бойното поле… А в същото време Грифит и бойците му се смееха!

Когато стъпи върху последното стъпало, тя се подпря на стената, пое няколко жадни глътки въздух и мъчително преглътна. Гърлото й дращеше, но не смееше да се изкашля от страх да не се издаде. Тази нейна приумица я объркваше и ако някой, най-вече Грифит, я откриеше, тя щеше да се почувства смъртно унизена.

През отворената врата обаче тя спокойно можеше да наблюдава мъжете, момчетата и конете, които се суетяха из двора. Но никъде не успя да зърне Грифит, затова се подаде малко навън. Вълненият й панталон не можеше да я защити от студа, който лъхаше от каменния под. Тя заби пръстите на краката си в прага на вратата и го видя.

Смееше се. Беше отметнал назад глава, сложил ръце на кръста и всяка частица на тялото му пръскаше задоволство.

Тя бързо отскочи назад, за да се скрие зад вратата, но той не се усмихваше на нея. Смееше се от радост, както всички тези ненормални, лишени от въображение мъже, които тръгваха към бойното поле, без да обърнат поглед назад. Разтреперена, тя се облегна на стената и избърса студената пот, избила по челото й.

Не трябваше да бъде толкова заядлива и дребнава предишния ден. Трябваше да го благослови веднага щом разбра, че тръгва да изпълни дълга си към своя крал. Вместо това тя се нацупи, наговори му куп небивалици, каза му, че не го желае. А всъщност беше разкъсвана от всепоглъщаща ревност.

Ревнуваше от Хенри.

Знаеше, че ако свърже живота си с Грифит, никога няма да има повод да се тревожи заради друга жена. Клетвата му за вярност в брака щеше да бъде неделима част от безкомпромисния му морален кодекс, на който той никога нямаше да изневери. Да, ако се ожени за Грифит, ще бъде единствената жена в неговия живот, но винаги на второ място — след необходимостта да се бие и да служи на своя крал.

Как смееше той да скача от леглото, в което е заедно с нея, когато Хенри го призове? Как можеше да загърби с такава жизнерадост страстта, която ги беше събрала?

Той си мислеше, че тя нищо не подозира, но всъщност тя много добре виждаше, че той ненавижда лудостта, която го обземаше в мига, в който я вземеше в обятията си. Чудно защо, но той беше убеден, че за нея не е толкова позорно, когато той не оправдава очакванията й, колкото е позорно за него, когато се отдава своята страст.

Излизаше, че да служи на Хенри е достойно, а да служи на нея — обидно.

Разкъсващата ревност я ужасяваше. Какво беше това чувство, което Грифит бе породил у нея? Беше ли то нещо повече от страст? Дали това не беше някакво размекващо разнежване, което я отклоняваше от смелия и справедлив път, който беше следвала досега?

Тя трябваше да се откаже от него. Щеше да се откаже от това чувство, но не днес. Днес пред нея се изправяше фактът, че Грифит може никога повече да не се върне.

Лицето й се изкриви в недоумение, когато погледна червената кожена торбичка, която стискаше здраво в юмрука си, и се зачуди как би могла да я изпрати на Грифит, без той да разбере това. Беше приготвила нещата в нея, без да има и най-малката представа от военна стратегия, но сега трябваше да се съобразява само с фактите. Или трябваше да му я даде открито — а тя беше сигурна, че гордостта й няма да го позволи — или трябваше да намери начин да я мушне сред другите му вещи в дисагите.

— Милейди!

Гласът на Арт я сепна. Тя подскочи и се извъртя.

— Какво правите тук? Студено е, а вие не сте още оздравяла — той сложи ръка на рамото й и я побутна нагоре по стълбите. — Можете да махнете за сбогом на Грифит и от вашата стая, но засега… — той отстъпи крачка назад и се взря в лицето й. — Защо така се хилите насреща ми?

* * *

Мокър от преминаването на река Трент, на кон, Грифит навлезе в кралския лагер край село Радклиф. От едната му страна яздеше Оливър Кинг, от другата Арт, а след тях се точеше малък отряд уелски рицари. Отначало се бяха отправили в посока към Кенилуърт, закъдето Хенри беше тръгнал веднага, щом бе узнал за войските на неприятеля. Там към него се бяха присъединили подкрепления от четири хиляди души. След тежък, шестдневен поход езда отрядът на Грифит не успя да стигне Кенилуърт, защото до тях достигна вестта, че Хенри се е отправил към Нотингам, където армията му била подкрепена от още пет хиляди предани английски и уелски войни. Грифит, Оливър, Арт и рицарите веднага поеха на север и когато пристигнаха в Нотингъм, завариха града обезлюден. Линкълн и въстаническите войски се бяха оттеглили на юг и Хенри беше напуснал Нотингъм, за да се установи при Радклиф, откъдето можеше да спре вражеските войски.

— Къде е палатката на крал Хенри? — извика Оливър към най-близкостоящия кралски часови.

— Кой се интересува? — попита стражът.

Оливър се наведе от седлото и смразяващо изгледа злочестия войник.

— Личният секретар на краля.

— Оливър Кинг?

Оливър рязко кимна и часовият бързо отметна перчема си в знак на изключително уважение.

— Крал Хенри питаше за вас. Незабавно трябва да отидете при него. Ей там, на височината. Виждате ли стяга?

— Хубавичка гледка — промълви Арт. — И все по-хубавичка ще ни се вижда. Мислиш ли, че ще се оправим до там?

Веселият смях, придружил констатацията му, заглъхна под намръщения поглед на Грифит. Рицарите възвиха конете, за да се присъединят към останалите уелсци, които вече се бяха установили в лагера. Арт въздъхна.

— Много се радвам, че се отървах от скапаните им, намръщени муцуни — каза той, вдишвайки свежия въздух.

Изминаха пътя до палатката на краля в мълчание. За Арт обаче този път беше изпълнен с гняв, както и по-голямата част от пътуването им. И бездруго походът беше тежък, а въпреки приятното време, настроението на Грифит съвсем не беше такова. Беше потънал в мрачни мисли и тъй като нямаше никакъв опит в тази област, не го правеше никак изящно.

Мериън го бе оставила да тръгне за бойното поле, без да пророни и сълза на разкаяние.

Не беше показала никаква загриженост и с нищо не издаде, че се интересува от него. Дори не се беше показала на прозореца да му махне с ръка за сбогом. А той се бе обърнал да провери, когато напускаше замъка „Пауъл“ върху гърба на любимия си жребец. Нима тя не си даваше сметка, че мнозина от мъжете никога нямаше да се завърнат от тази битка? Не си ли даваше сметка, че той самият може да бъде смъртоносно ранен?

Имаше достатъчно вяра в собствените си сили, така че се отнасяше с присмех към женските тревоги, но искаше неговата жена да се тревожи за него, да я боли всеки миг, когато го няма.

Приближиха кралската палатка и още не бяха слезли от конете, когато самият Хенри отметна преграждащата входа завеса и застана пред тях.

— Грифит, къде се загуби? Аз съм на война без своя най-доверен съветник. Оливър, а ти къде беше? Трябваше оръженосецът да ми пише писмата и разбира се оплеска всичко.

Оръженосецът на краля и военните му съветници се скупчиха около него и буйно, но с усмивка, възроптаха срещу думите му. Грифит мислено отбеляза, че явно походът се развива успешно. Той подаде поводите на коня си на един от пажовете и попита.

— Къде са граф Линкълн и войските му?

Хенри го потупа по рамото.

— Ама че приятен поздрав!

Грифит си даде сметка, че е проявил грубост и каза.

— Повикахте своя покорен слуга и аз пристигнах върху крилете на вятъра, кралю мой — той придърпа пелерината около раменете си. — Къде е Линкълн?

Хенри се разсмя и поклати глава. Обърна се към насъбралото се множество и попита.

— Чували ли сте някога за уелсец, от чийто език да не капе мед?

— Може би, Ваше Височество — каза Оливър, — на уелсеца му трябва само родна земя под краката и красива жена в леглото, за да покапе мед от устата му.

Грифит свирепо изгледа Оливър.

— Може би кралският секретар трябва да си държи устата затворена.

Оливър се намуси и поиска да прегледа кореспонденцията на Хенри, но Грифит знаеше, че темата не е изчерпана. Личният секретар на Хенри не отговаряше само за кореспонденцията му. Той играеше ролята на решето, което пресява плявата и донася на краля само скъпоценните камъни от известните на всички слухове.

Сцената, на която беше свидетел в замъка „Пауъл“, беше къс самородно злато.

Хенри се отправи към палатката, последван от Грифит и Оливър. Арт тръгна след тях, повлякъл своите дисаги и тези на Грифит.

Хенри посочи една пейка срещу своя полеви престол и нареди.

— Седнете там и се подкрепете. Твоят оръженосец Арт, това е Арт, нали?

Арт кимна с усмивка, поласкан от това, че кралят го е познал.

Хенри продължи.

— Арт ще ви прислужва, докато аз ви запозная с разположението на Линкълн.

Грифит изломоти някаква благодарност и безучастно седна, все още потиснат от пренебрежението на Мериън. Дали споменът за тази жена някога щеше да го напусне?

Хенри не обърна никакво внимание на мрачното изражение на Грифит и се впусна в описанието.

— До мен достигна вестта, че Линкълн иска да се добере до укрепения със стени Йорк.

Грифит пое бирата и хляба, които Арт му подаде, и попита.

— Толкова ли е глупав този мъж? Не вижда ли, че като прекосява страната, се излага на нашия кръстосан огън?

— Бих искал да е — въздъхна Хенри. — Той е разположил лагера си на хълма оттатък река Трент.

— Затова ли сме тук? За да можем да преминем Фосиуей и да им натрием носовете в калта?

Когато Хенри кимна, Грифит жестоко се засмя и попита.

— Кога тръгваме?

— Скоро. Днес следобед. Моята кралска армия е по-добре екипирана и въоръжена от въстаниците. Генералите ми са по-опитни — Хенри взе бирата си и вдигна тост към Грифит. — Войската ми е по-многобройна. Шпионите ми докладват, че съотношението е две към едно. Само някаква изключителна стратегическа грешка може да попречи на кралската кауза да победи.

Грифит трепна от неодобрение. Беше достатъчно опит воин, за да знае, че самоувереността и случайните обстоятелства можеха да скроят фатална шега на Хенри.

— По дяволите, човече, какви бесове те гризат?

Със закъснение Грифит разбра, че е постъпил нетактично и потърси начин да омекоти напрежението.

— Не храня лоши чувства, кралю. Водя се единствено от желанието да ви опазя от страшните последствия на самохвалството — присъстващите отново притихнаха смаяни и Грифит продължи. — С други думи, ние трябва да молим Бог за победа, а не да го предизвикваме, като самоуверено предричаме изхода на битката.

— Много добре разбирам какво казваш — няма как да не разбера. И те уверявам, че ще се вслушам в съвета ти — Хенри погледна Оливър и въпросително вдигна вежда. Оливър стана от стола зад писалището си и отиде до него. Секретарят започна да шепти нещо в ухото на краля, а Грифит неспокойно се въртеше на мястото си. Когато Оливър свърши, Хенри го отпрати.

— Какво ти докладва? — попита Грифит.

— А ти какво мислиш? — отвърна му с въпрос Хенри и се наведе напред.

— Аз ще се оженя за нея — Грифит говореше бързо и предизвикателно, защото господарят му имаше право, ако поиска, да откаже този брак, и Грифит знаеше, че няма да има друга възможност да го убеди в правотата на този съюз.

Хенри разбираше всичко. Без съмнение Оливър му беше прошепнал името на жената, защото Хенри не попита коя е. Но кралят повдигна брадичка и сърцето на Грифит замря. След това той посочи Грифит.

— Нямаше те в двореца близо месец. Защо още не си се оженил за нея?

Грифит размени поглед с Оливър, който успя да овладее усмивката си. Останалите съветници на краля се престориха, че се занимават с нещо друго, но Грифит беше сигурен, че всички са наострили уши за техния разговор.

— Защото още не съм успял да я убедя да ми стане съпруга. Изглежда, че се страхува — Грифит погледна Хенри право в очите — от вашата намеса по отношение на сина й.

Хенри бавно плъзна ръка по брадичката и страната си.

— Трябва да ме обръснат — каза замислено той. — Не обичам да тръгвам на бой в небрежен вид. Това може да повлияе зле върху духа на армията. Арт, можеш ли да бръснеш, без да порязваш?

Арт се изпъна като струна.

— Мога да порежа или да не порежа врата на този, когото бръсна. Зависи какво искам. С удоволствие ще ви избръсна, без да ви порежа.

— Фука ли се? — обърна се Хенри към Грифит.

— В случая не — отвърна Грифит.

— Тогава ти ще ме избръснеш — каза Хенри на Арт. — Вземи камата ми и я наточи колкото е необходимо.

— Ако нямате нищо против, кралю, ще използвам камата на сър Грифит. Подарих му я лично преди много години и острието й е от най-доброто испанско желязо — без да чака разрешение, Арт изтръска дисагите на Грифит върху кралския килим и започна да тършува из дрехите.

— Какво правиш, глупако? — попита вбесен Грифит.

— Търся камата ви.

— Да не би гарга да е изкълвала мозъка ти? — Грифит измъкна камата си от колана и я тикна под носа на Арт. — Знаеш, че ми е винаги под ръка.

— Бях забравил — Арт първо напъха вещите на Грифит обратно в дисагите, после взе камата и прокара мазолестия си пръст по острието. — Ще ми отнеме само няколко секунди да го наточа.

— Наточи го — каза Хенри и се обърна към оръженосеца си. — Донеси ми топла вода! — след това съобщи на останалите благородници в палатката. — Не искам публика, когато се бръсна.

Грифит си помисли, че когато реши, за Хенри изобщо не е проблем за нула време да се освободи от нежелано присъствие, независимо по какъв повод. В палатката остана само Оливър, който се взираше замислено в листа пред себе си и отбелязваше някакви военни знаци по него.

— Що се отнася до лейди Мериън Уентхейвън… — Хенри стисна устни и заоглежда лъскавата купчина доспехи. — Тя представлява интерес за Короната само дотолкова, доколкото е скъпа приятелка на кралицата. Синът й представлява интерес за нас, защото е кръщелник на кралицата.

— Така ли?

— Не знаеше ли?

— Не, но добре се връзва.

Хенри отмина коментара с кралско презрение.

— И така, кралицата е загрижена за положението на лейди Мериън и сина й, но както вече изтъкнах пред нея, лейди Мериън има баща, който — според донесенията, които имаме — не е предател на краля.

Хенри замълча и Грифит промълви.

— Още не е, господарю.

— Още? Има някакви съмнения, така ли? — Хенри погледна въпросително Грифит. — Още не е. До мен достигнаха някакви слухове, че лорд Уентхейвън събирал уелски наемници.

— А аз го видях със собствените си очи.

— Уентхейвън винаги се е набивал като трън в очите ми. Умен е, а амбициите му далеч надхвърлят скромния му произход. Когато приключим с тази битка, ще трябва да сторя нещо по въпроса с граф Уентхейвън — Хенри взе в ръце един нагръдник от купчината с доспехи и го прегледа дали е в изправност. — Ако бащата на лейди Мериън се надигне срещу мен и бъде унищожен, сигурността на лейди Мериън и сина й ще станат задължение на краля. Като уважаващ себе си крал, аз ще дам урок на всеки предател, като докарам семейството му до просешка тояга. По този начин ще се наложи да си имам работа със сина на лейди Мериън. Как се казва той?

— Лайънъл, господарю — Грифит беше очарован от поведението на края, но още по-очарован беше от факта, че той и Мериън бяха на едно мнение, въпреки че бяха стигнали до него по различен начин.

— Лайънъл — Хенри отново прокара ръка по лицето си. Този път обаче задържа длан върху устните си, като ги притискаше така, сякаш името на Лайънъл е предизвикало гадене. Неприятният вкус изчезна и той продължи. — Но както казах, лейди Мериън е приятелка на кралицата и кралицата ще бъде много огорчена, ако се отнеса по този начин с нейната бивша първа придворна дама и със сина й, който пък е личен кръщелник на кралицата. Така че, ако лейди Мериън се ожени за един верен мой поданик… като теб например…

Той остави думите му да отекнат в тишината и Грифит продължи, без капка колебание.

— … тя ще бъде в безопасност и наследството й ще остане непокътнато.

— За сина й — съгласи се Хенри.

— Лейди Мериън изрази почти същите тревоги като вас, но това, от което се страхува, е различно от това, което вие виждате като опасност.

— Ще се постарая приятелката на кралицата да не живее в страх и опасения.

— Въпреки всичко лейди Мериън се притеснява, че ако се оженя за нея, аз ще бъда изложен на опасност.

— В случай, че баща й се окаже предател? Това ли имаш предвид?

— В какъвто и да е случай — внимателно уточни Грифит.

— Можеш да увериш лейди Мериън, че сега ти си един от моите най-доверени съветници. Ако тя се омъжи за теб, аз ще се отнасям с теб с цялото уважение, което положението ти изисква. Дори — тук Хенри погледна Грифит право в очите, — ако решиш да се оттеглиш от дворцовия живот и се отдадеш единствено на лични занимания.

С което Хенри имаше предвид, направи си извод Грифит, че ще бъде изпратен в забвение, когато се ожени за Мериън. Това щеше да бъде цената, която трябваше да плати за своето блаженство.

— Ти, разбира се, ще бъдеш възнаграден така, както се полага… — гласът на Хенри звучеше искрено, но той сякаш мислеше за нещо друго, сякаш знаеше, че Грифит не се интересува от това как ще го наградят. И кралят разкри същината на проблема с въпроса си. — Лейди Мериън нали е целомъдрена?

— Повече от необходимото — потвърди Грифит.

— Да — въздъхна Хенри. — Не може да не е такава. Елизабет ми я описа — той за миг замълча, но след това се оживи и продължи. — Кралицата ми разказа за подкрепата на лейди Мериън през онези ужасни месеци в двора на Ричард. Не знам как съпругата ми щеше да преживее онези кошмарни дни без будния ум и чистосърдечното приятелство на лейди Мериън. Не знам… — ръката му се стрелна и той сграбчи Грифит за рамото, като че ли пронизан от ужасяваща мисъл. — Аз ти я давам. Вземи я. Вземи сина й. Пази ги от бедите, които могат да им причинят тези, които преследват свои собствени цели. Като твой крал аз ти възлагам тази мисия и те моля да я изпълниш успешно, защото последствията, ако не успееш, ще бъдат ужасни и съкрушителни.

Това не беше поведение на крал. Това беше повик на мъж, който се опитва да защити своята жена, своя наследник, своя трон.

Грифит за пореден път се увери в справедливостта на царуването на Хенри, като видя решимостта, която кипеше в него. Този мъж притежаваше силата да обедини и владее Англия и неговата клетва — че нищо, никой и никога няма да му отнеме трона — прониза душата на Грифит и я изпълни със страх. Страх, респект и разбиране. Разбиране, което беше много по-голямо от това, което непохватните опити на речта можеха да предизвикат.

— Независимо от твоето желание аз ще направя това, но трябва да знам само едно — кое е това дете?

Очите на Хенри не издаваха никакво вълнение.

— Той е син на лейди Мериън.

Когато видя отчужденото, застинало лице на Хенри, Грифит преглътна въпросите, които напираха да излязат на свобода.

— Оливър! — извика Хенри.

Секретарят скочи на крака.

— Пиши на лейди Мериън, че я каним незабавно да ни посети и че ще отпразнуваме сватбата й със сър Грифит в двореца — Хенри се усмихна чистосърдечно на Грифит. — Въпреки че баща й е достатъчно състоятелен, аз ще дам зестра на невястата.

Грифит едва не се задави.

— Не знам…

Хенри прочете мислите на Грифит и попита.

— Ще дойде. Просто трябва внимателно да изберем пратеника. На кого има най-голямо доверие?

— На Арт.

Арт провря глава под завесата.

— Викате ли ме?

— Арт — Хенри обгърна кльощавите му рамене с ръка. — Арт, Грифит ми каза, че лейди Мериън има голямо доверие в теб.

Арт предпазливо се съгласи.

— Значи ти си най-подходящият човек, който може да я доведе при нейния любим, така че да осъществим брака между лейди Мериън и сър Грифит. Мили Боже! — Хенри се намръщи. — Тя е дъщеря на граф, така че притежава титлата „лейди“, а Грифит е само „сър“. Трябва да направим нещо по този въпрос. Оливър, отбележи си. Сър Грифит се нуждае от титла.

— Да, господарю — лицето на Оливър не промени нито за миг изражението си, докато търсеше празно парче пергамент и изписваше с печатни букви тази задача.

Грифит изрече неуверено.

— Хенри, няма нужда.

Хенри с жест отхвърли протеста му.

— Глупости. Ти ми служиш вярно, а мисията, която ти поверявам, носи своите опасности. Сега, Арт, кажи колко време ще ти отнеме да стигнеш до Уелс и да се върнеш с лейди Мериън?

— Зависи от това дали вие ще останете през това време на едно място — отвърна Арт, като много добре се разбра какво имаше предвид.

— Възнамерявам след това сражение да се върна в Кенилуърт — Хенри задържа погледа си върху Грифит, ако Божията воля бъде то да е успешно. Доведи я там.

— Пет дена изтощителна езда до замъка „Пауъл“ — заяви Арт. — Връщането с една лейди до Кенилуърт може би ще отнеме десет дена.

— С лейди Мериън — поправи го дрезгаво Грифит, — ще отнеме може би седем дни.

— Връщането с Лайънъл — парира забележката Арт, — може би ще отнеме дванадесет дни.

Хенри стисна почти до болка ръката на Арт.

— Не взимай детето. Моето кралство не е още толкова безопасно, колкото желая да бъде. В замъка „Пауъл“ той ще бъде защитен от беди.

— Не съм сигурен дали ще тръгне без Лайънъл — каза Арт.

— Това е кралска заповед — отговори Хенри.

Арт умолително погледна Грифит, но Грифит само вдигна рамене.

— Ако някой може да я доведе, Арт, това си ти.

— Арт ще я доведе — кралят възприе отново царствената си роля и в тона му пролича неговата увереност в способностите на Арт. Той се наведе и взе нещо от килима. — Какво е това? — в ръката си държеше червена кожена кесия, пристегната със сърмена връв.

— Беше в дисагите на Грифит — каза Арт. — Трябва да е паднала, когато ги изсипах.

Грифит му хвърли подозрителен поглед, но взе кесията и я отвори. В дланта му се търкулна едно сиво камъче, което приличаше досущ на камъните, от които беше построен замъкът „Пауъл“. Последва го плътна топка, цветът, на която веднага подсети Грифит за произхода й. Той хвана кълбото в единия край и то се превърна в тънка огненочервена плитка човешки коси, която почти опря в земята. Слънчевите лъчи се устремиха към нея, както и душата на Грифит.

Хенри докосна лъскавата плитка.

— Талисман от дамата на твоето сърце?

— Предполагам… — Грифит обузда вълнението си. — Да, талисман от дамата на моето сърце. Тя ми пожелава да бъда силен като Самсон.

— А камъчето? — попита Хенри.

Грифит погледна Арт, който беше отправил невинен, поглед към купола на палатката.

— Предполагам, че оръженосецът ми може би знае.

Арт запристъпва от крак на крак.

— Не знам. Но ми се струва, че камъчето трябва да те направи неуязвим и вечен като добрите уелски скали.

— Мисля, че си прав — Грифит се опита да прозвучи саркастично, но вместо това гласът му тръпнеше от вълнение. — Защо не съм намерил това досега?

Арт самодоволно се ухили.

— Не знам, разбира се…

— Разбира се — каза Грифит.

— … но сигурно лейди Мериън не е искала да го намериш, преди да се озовеш близо до бойното поле. От страх, да не би да се развали магическата му сила.

Когато Грифит се съвзе достатъчно, за да пъхне кесията под ризата си, Арт каза на Хенри.

— Наточих камата, господарю. Оръженосецът ви е стоплил водата. Готов ли сте да ви избръсна?

— Да ме избръснеш? — Хенри се намръщи. — Аз отивам на бойното поле, а не да ухажвам някоя дама. Защо ми е да искам да бъда обръснат? Това, което искам от теб, е веднага да тръгнеш в изпълнение на своята мисия.

Арт остана смаян.

— Сега?

— Разбира се не! Конят ти има нужда от почивка. Въпреки това не искам да те карам да чакаш… — Хенри забарабани с пръсти по масата и в следващия миг лицето му светна. — Ще те изпратя при началника на конюшните ми с кралския восъчен печат и така той ще ти даде най-отпочиналия кон, най-добрия, който имаме… И продукти за четири дни път.

— Пет — напомни му Грифит.

Хенри не удостои Грифит дори с трепване на окото.

— Ах, Арт, какво приключение само те очаква. Завиждам ти за възможността отново да посетиш Уелс.

— Струва ми се, че току-що идвам от там — промърмори Арт.