Кристина Дод
Гняв (13)

Дванадесета глава

Вратата тихо се затвори зад Райс, Ангарад и Лайънъл. Мериън се загледа след тях и се усъмни дали са с всичкия си. Да им имала доверие, защото й били роднини! Що за лудост беше това?

Да, тя вярваше на Ангарад. Не беше възможно да не й вярва. Вярваше и на Райс… вярно, че ако за Лайънъл Арт беше приятел, Грифит — баща, то тогава Райс беше негов кумир. Лайънъл се беше лепнал за Райс като бодил за вълнен чорап. Мериън се засрами при спомена как обиди Райс, като поиска от него да се закълне, че ще пази тайната.

— Защо Харботъл е тук? — попита тя.

Грифит въздъхна и се отдръпна от прозореца.

— Явно е тръгнал по следите ти към Уелс и когато е изгубил дирите ти, е поискал да му покажат пътя към замъка „Пауъл“.

— Защо?

Той тръгна бавно и тихо към леглото.

— Защото иска да получи теб.

— Глупости — гласът й леко потрепери, но тя успя да го овладее. — Сигурно баща ми го е изпратил.

— Баща ти сякаш си е измил ръцете по отношение на него. Както и ние. Преди четири дни му дадохме сухи дрехи и предостатъчно храна, която да му стигне до Англия, ако върви достатъчно бързо. Но изглежда не се примирява със съдбата, която му пречи да сложи ръка върху теб, защото ни съобщиха, че някакъв човек тайно държи под око замъка — той прекрачи дървения подиум на леглото и седна на дюшека. — Всъщност неколкократно ни съобщиха за това.

Искаше й се да узнае повече подробности, но той изхлузи ботушите си и свали жакета. Посегна към връзките на панталона си, при което тя не издържа и прошепна.

— Какво правиш?

— Искам да узная истината за Лайънъл. Нали по този начин разбрах истината за теб? — той свали панталона си, съблече през глава ризата си и се освободи от долните си гащи само с едно извиване на тялото. На Мериън направо й прималя от непредсказуемите му действия. — Ти сама дойде и легна в леглото ми. Разговаряхме, любихме се и когато приключихме, аз вече знаех всички твои тайни.

Кръвта във вените й се нажежи. Вече знаеше за какво си е струвало да оздравее. Но въпреки това й се искаше да избяга.

— Не беше толкова…

— Толкова?

Може би единственият изход от това положение беше да се хвърли в обятията му.

— Толкова просто.

Той отвърна с плътен, гърлен смях.

— Това е най-простото нещо на света. И Господ точно за това е създал мъжа и жената различни — за да си пасват.

Излетна се в леглото до нея. Съвсем гол, с мускулесто и мургаво тяло. Прегърна я, при което тя се отдръпна към ръба на леглото, стегна се и сложи ръцете си отстрани, за да прилепне одеялото плътно около тялото й.

— Може да влезе някой.

— Намираме се в уелски дом, където на всички вече е известно, че в неделя ще бъде обявена сватбата ни — той се усмихна, придърпа възглавничката на Лайънъл до нейната и отпусна глава до рамото й. — Уелсците имат по-добри обноски, отколкото предполагаш.

Това обяснение като че ли беше съвсем достатъчно за него, защото той нито каза нещо повече, нито помръдна. В същото време с всяка следваща минута Мериън ставаше все по-напрегната. Дори си мислеше, че жилите на врата й ще се пръснат от напрежение. В един миг тя повече не можеше да издържа на мълчанието и избухна.

— Ти какво искаш?

— Няколко неща — той вдигна ръка и очерта с нея линията на гърдите й. — Първо, както ти казах, искам да узная историята на Лайънъл.

Завивките, за които беше разчитала да й бъдат защита, изведнъж й се видяха леки и тънки.

— Нищо не мога да ти кажа по този въпрос.

Той въздъхна. Топлият му дъх премина през рехавата тъкан на одеялото и опари гръдта й. Той печално каза.

— Точно от това се страхувах. Не мога да те накарам насила да ми кажеш нещо, което не искаш сама да споделиш с мен.

Думите му и начинът, по който ги изрече, я накараха да се почувства виновна. Потръпна от топлото му дихание. Ако действително беше онази обиграна жена, за която се представяше, сега щеше да призове на помощ своя опит. Но единственото, което изпълваше съзнанието й, беше споменът за онази нощ, която прекара в прегръдките му. И споменът за този ден беше толкова жив, че тя почти забрави надвисналата заплаха от разговора.

— На никого не мога да кажа.

— Дори и на своя годеник?

— Не мога да се омъжа за теб.

— Добре тогава. Това е следващото. Искам да обещаеш, че ще се омъжиш за мен.

— Не! — не прозвуча толкова категорично, колкото й се искаше, но само защото той я целуна леко зад ухото.

— Нашият брак има много достойнства.

— И недостатъци.

— Какви например?

— Ако се оженим, Лайънъл няма да бъде следващият… гласът й изведнъж замря. Почти беше разкрила истината и не можеше да не се възхити от ловкостта, с която той беше изкопчил това от нея.

Устните му се извиха в тъжна усмивка и Мериън се изкуши да обходи с език очертанията им.

— Най-напред Лайънъл ще се намира в много по-голяма безопасност при мен, отколкото ако не е при мен — тялото й се изопна и той надигна глава. — Не си ли съгласна?

Не знаеше какво да отговори. Сърцето й разумът й воюваха за победа над тялото й. В името на Лайънъл тя се беше отказала от женската си природа. Заради това, когато Грифит я завладя, тя избяга от него. Може би наистина Лайънъл щеше да е в по-голяма безопасност при Грифит, но Мериън беше дала клетва да бъде вярна до гроб на обещанието, дадено на лейди Елизабет.

— Ето че стигнахме и до втората тема. За брака ни — той го каза едновременно мило и любезно като кавалер, но и безпрекословно като крал. — Вече разговарях с нашия свещеник, който е мъдър човек. Клетвата за брак има преимущество пред клетвата за вярност, която съм дал на моя господар, въпреки че и двете клетви са свещени и са дадени пред Господа. Надявам се да не ми се наложи да избирам между жена си и господаря си. Надявам се да мога да продължа да служа на своя господар, докато в същото време остана верен и на съпругата си. Но ако се наложи да избирам, ще пазя тайните на своята съпруга, ще се грижа за имуществото й и за нейните деца…

Тя нервно дръпна завивките.

— Разбирам.

— А вярваш ли, че е така? — тялото му се стегна и мускулите му заиграха, когато се подпря на лакът и се надвеси над нея. — Искаш ли да чуеш третия ми довод в полза на брака?

— Мисля…

— Той е просто това — той обсипа лицето й с целувки. Нежни целувки, които й разкриха плътността на устните му, аромата на дъха му, гладката, избръсната кожа на страните му.

Тя затвори очи, за да се пребори с насладата, която я завладя, но почувства, че така тя става още по-силна.

— Ти ме беше изплашила, любима моя — промълви той почти в ухото й. — Мислех, че ще те загубя, а не можех да го понеса.

— Не трябва да правим това — тя искаше гласът й да звучи по-твърдо. Искаше волята й да бъде по-непоколебима.

— Правя това, за да те убедя, че трябва да се омъжиш за мен.

Тя широко отвори очи.

— Значи ако се съглася, ще ме оставиш сама?

Той се взря в нея и тя се потопи в очите му.

— Съгласна ли си? — попита той. Лицето му беше непроницаемо.

— Първо ти отговори на моя въпрос.

Разкъсван между плътта и разума, той мълчеше, но накрая се отпусна и суровата му усмивка надделя над горчивината в очите му.

— Не. Няма да те оставя. Независимо от отговора ти — той развърза панделката на плитката й и освободи косите й. — Ти ми отне самообладанието, отне ми достойнството и в същото време събуди в мен мъжа, два пъти повече мъж от този, който бях преди — Грифит зарови лице в лъскавите червени кичури, разпилени по възглавницата, и прошепна. — Така че аз ще направя за теб това, което ти направи за мен.

Тя се засмя през сълзи и попита.

— Ще ме направиш мъж?

— Ще обсебя самообладанието ти — той вдигна глава. Приличаше на рицар, убеден в победата, още преди да започне битката.

Тя все още беше немощна, но не чак толкова, колкото беше преди час. Не толкова немощна, че да не може да се пребори с него. Той плъзна ръка към връзките на нощницата й и тя сграбчи пръстите му.

Той се усмихна.

— Къде искаш да я сложиш, мила моя? Твоите желания са закон за мен. Искаш ли да погаля раменете ти, скъпа моя? Имаш най-красивите рамене, които някога съм виждал — силни и стегнати, а в същото време най-женствените с тази нежна трапчинка при ключицата. Видях ги отзад и се възхитих на извивките, които оформят издължения ти тесен гръб и които се събират на кръста ти и се разширяват при ханша, като изкушават мъжа с неземни обещания.

Пръстите й се разтрепериха. Тя се отпусна на възглавницата, замислена за сладострастието, към което я тласкаха думите му.

— Тежи ли ти ръката ми, мила моя? — гласът му звучеше плътно и лениво, изпълнен с чувственост. — Ти я сложи там, където желаеш.

Тя събра сили и отпусна ръката му върху завивките, далеч от себе си.

Все така усмихнат, той се подпря на лакът, отпусна глава върху дланта си и погледна многозначително към ръката, от която тя се беше отказала.

— Постъпи разумно, мила моя. Трябва да обсъдим най-подходящото място, преди да започнем. За мое собствено удоволствие най-напред бих искал да погаля гърдите ти. Не са малки, нито пък прекалено големи, но са изключително отзивчиви. Никога няма да забравя онзи звук, който се отрони от устата ти, когато погалих с език гърдите ти. Простена като котка.

Мериън едва си поемаше въздух. Стаята се завъртя пред очите й. Дали отново не се разболяваше? Дали не беше изпила по-голяма доза от лекарството?

— Искаше ти се още тогава, но не знаеше точно какво. Сега вече знаеш, нали?

Зърната на гърдите й се втвърдиха и се устремиха към него, сякаш да му отговорят. Тя кръстоса ръце пред гърдите си, въпреки че и без това той не можеше да се възползва от това неопровержимо доказателство през дебелите одеяла.

Той се засмя.

— Нали си спомняш? Когато ги поех в устните си, ти за първи път се сблъска със страстта. Заби пръсти в косата ми и аз не разбирах дали искаш да продължа или да спра. Но когато се опитах да спра…

— За Бога!

— … ти обви врата ми и притегли главата ми към гърдите си, а аз ги галех и мислех, че ще умра от щастие — той погали своите гърди. Тя гледаше като омагьосана къдравите косъмчета, които отскачаха обратно нагоре, когато ръката му се отмести. — На един мъж също може да му достави удоволствие такова внимание.

Тя почти изживя — като в цветен сън — реакцията на Грифит, ако тя имаше дързостта да направи това с него.

Всичко ставаше точно така, както той искаше. В ъгълчетата на устните му заигра усмивка и тя се вбеси при мисълта, че той ще успее да я изкуши с думите си. Замята глава върху възглавницата и категорично отсече.

— Остави ме.

Той нежно отметна един кичур коса от челото й.

— Искаш невъзможни неща, скъпа моя — дланта му обхвана страната й, а пръстите му нежно докоснаха миглите й. — И в същото време съвсем незначителни. Много любовни ласки са ти непознати. И откъде би могла да ги знаеш? Нямах време да те науча. Например, знаеш ли, че един мъж може да целува една жена ето тук — и той положи ръка на венериния й хълм, — и да възбуди в нея такава наслада, че тя да вика от радост?

Мериън сви инстинктивно колене, за да попречи на пръстите му да поемат пътя, по който възнамеряваха да тръгнат, каза си тя — и наистина възбудата й сякаш намаля. Но това беше само за миг. После я връхлетя още по-яростна, почти болезнена възбуда, която породи някакво извисяване. Но не й беше достатъчна.

— Не.

— Кълна се, че е вярно. И една жена може да предизвика върховни усещания у един мъж.

— Ти би ли викал? — искаше да му се присмее, но вместо подигравка, в гласа й прозвуча копнеж.

— Опитай — той се претърколи по гръб, вдигна ръце и ги скръсти над главата си. Раменете, ръцете и гърдите му бяха със силно очертани, стоманени мускули, докато над кръста добре личаха ребрата му. Когато погледът й се плъзна по-надолу, тялото му се сгърчи. Стори й се, че краката му също потръпнаха. Но не беше сигурна. Нямаше да погледне към… Тя вдигна рязко глава и го погледна право в очите.

Блестяха като разтопено злато. И така й въздействаха, че тя потръпна по-силно, отколкото при докосването му, отколкото от думите му, защото нито докосването, нито думите можеха да й предадат цялото богатство от мисли и чувства, бушуващи в него. Сега тя се потопи в дълбините на съзнанието му и видя всяко едно от изкушенията, които той беше подготвил за нея.

— Представи си — прошепна той — моята безпомощност, когато ме изучаваш. Представи си как се гърча, когато докосваш зърната на гърдите ми, когато прокарваш ръка по корема ми. Представи си вкуса на устните ми, стоновете ми, когато ме целуваш. С разтворени устни, влажни и топли, ти ме поемаш…

Тя го прекъсна като постави длан върху устните му.

Не искаше да го докосва, но повече не издържаше на изкушението от думите му.

Кога непобедимият воин се бе превърнал в уелски поет? Кога се бе научил да прелъстява с думи?

Той целуна дланта й. Тя понечи да отмести ръката си и той хвана китката й. Докосна с палец чувствените хълмчета на дланта й и явно остана омаян от меката кожа, от извивките… Той стигна до върха на всеки пръст, погали всеки нокът, докато ръката й се свиваше, като че ли да я предпази от предателското усещане. След това, един по един, той пое пръстите й с устните си.

Искаше и тя да стори същото с него. Искаше, но вместо това рязко се отдръпна и се изправи. Одеялата се свлякоха и разкриха гърдите й, които прозираха под тънката нощница. Той простена от удоволствие, докато им се наслаждаваше с очи.

— Красиви са — каза дрезгаво той. — Те са мои.

— Мои са! — тя се надвеси над него с кипнала във вените й кръв. За първи път се чувстваше добре, откакто беше прекрачила прага на замъка „Пауъл“ и беше убедена, че ще живее вечно. — Но ако отново поставиш и двете си ръце зад тила, ще ти позволя да опиташ вкуса им.

Това беше добре премерен риск. Той винаги можеше да използва физическото си превъзходство и да я обладае. Дори без никаква съпротива, защото тя в действителност неудържимо го желаеше. Но това, което той искаше, беше тя да си признае, че го желае.

Като доказателство, че няма да се отметне от предложението си, тя нареди.

— Зад главата.

Свободната му ръка бавно се плъзна по лицето й. След това с израз на неохотно покорство той направи това, което тя му нареди.

Какво трябваше да направи най-напред? Този въпрос наистина беше много важен, след като той се беше изтегнал е цялата си дължина в леглото и й предлагаше тялото си сякаш беше царско угощение, приготвено за целодневен пир. Тя отпусна ръце на раменете му и проследи извивката на всеки мускул по гърдите, хълбоците и бедрата му. Разглеждаше спокойно и внимателно, с любопитство, породено от абсолютната липса на познания за устройството и реакциите на мъжкото тяло. Изгаряше от нетърпение да ги опознае, да разкрие тайните на благородната му сдържаност.

Лицевите му мускули болезнено се сгърчиха и изражението му стана умолително. Пръстите на краката му се свиха, прасците му се напрегнаха. Изведнъж кожата му се зачерви и ръцете й вече опипваха стоманена плът.

— Нали ти поиска това — напомни му тя.

Той дрезгаво промърмори.

— Да, дай ми ги.

— Всяко нещо с времето си — тя кръстоса крака по турски, сложи ръцете си от двете му страни и се наведе. — Всяко нещо е времето си.

Долови аромат на чисто мъжко тяло и силен сапун.

— Ти си се къпал? — попита тя.

— Традиция в моето семейство — той шумно пое дъх, защото тя близна ухото му, и поясни. — Да се къпем в навечерието на сватбения ден. И твърдо бях решил… не мога да говоря, когато ме облизваш като котка.

— Овладей се — посъветва го тя. Вкусът му беше също толкова приятен, както и външността му. Тя навлажни зърното му с език, след това с почти въздушно дихание го изсуши и той потръпна.

Той заби поглед в тавана, молейки се вътрешно да се овладее, сякаш гредите щяха да му помогнат, и рече.

— Бях решил на всяка цена да превърна този ден в сватбен. В крайна сметка, правим точно това, но в обратен ред.

— Правим какво? — тя отърка страни в стомаха му, малко под ребрата.

— Ами женим се. Правим всичко, което се прави в първия ден на един брак, но не в обичайната последователност. Първо консумирахме брака, сега обявяваме сватбата… и най-накрая ще отидем пред свещеника и ще се закълнем.

— Консумацията е предостатъчна — тя обгърна бедрото му и прокара език по изпъкналия мускул. — Защо е необходимо да правим останалите неща?

Закачливият й смях заглъхна, потопен от страданието му.

— Мислех, че съм те открил. Красива, здрава, кипяща от живот — в дома на баща ти, само за да те загубя — той измъкна ръцете си и ги протегна към нея. — Люби ме! Искам да усещам единствено твоята жизненост. Прогони сенките.

Молбата му стигна до дълбините на душата й.

Този мъж — скала имаше нужда от нея. Желаеше я толкова силно, че желязната му воля се беше прекършила пред силата на копнежа му.

Можеше ли да остане безразлична към една толкова настойчива молба? Той молеше за много повече от това тялото й да лежи до неговото. Той я молеше да постави живота си редом до неговия.

Никой мъж преди това не беше успявал да я изкуши да му се отдаде. Тя беше отишла при Грифит от рода Пауъл, без да мисли, и не съжаляваше за това. Тя му имаше доверие, че няма да й стори нищо лошо? Можеше ли да му се довери, че няма да стори зло и на Лайънъл? Можеше ли да му вярва, че неговата преданост към нея стои по-високо от тази към краля?

Да, отвърна тялото й, въпреки че разумът й продължаваше да се раздира от съмнения.

Тя обсипа с целувки протегнатите му пръсти и той ги присви, сякаш искаше да обвие целувката й в шепата си, да я задържи като безценен талисман. С разтреперени пръсти тя отново върна ръцете му зад тила. Гърдите й докосваха лицето му и той изви глава, за да поеме зърното й е устни. Тя застина, когато той го засмука жадно заедно с плата на нощницата, който отделяше зърното от устните му. Не я докосваше, това не беше необходимо. Възбудата кънтеше в тялото й като църковна камбана на празник и тя остана застинала и неподвижна един дълъг, сладък миг, след като той пусна зърното.

Мигът отмина и тя се оживи. Усмихна се дяволито. Той я беше предизвикал и тя прие предизвикателството, възпламенявайки в него онзи живот, за който той настойчиво я бе умолявал.

Бавно, с чувствени движения, като следеше изражението му, тя развърза връзките на нощницата си. Докато я събличаше през глава и оголваше сантиметър по сантиметър плътта си, тя наблюдаваше и най-малката промяна върху лицето му. Издърпа нощницата и я захвърли на пода.

Тогава посегна към онази част от него, която досега беше пренебрегвала и избухна в буен смях, когато видя изражението му.

— Наистина е като камък — пошегува се тя, макар че той едва ли беше в състояние да я чуе. А когато го приласка с устни, той простена като мъж, който е загубил разсъдъка си.

Но той все още можеше да говори. Думите му трудно се разбираха, заекваше, но все пак говореше.

— Сега… Трябва да дойдеш при мен сега.

Очите му се бяха превърнали в две цепки, като че ли гледаше срещу слънцето. Тя се надигна.

Той усети нейната неувереност и й помогна.

— Седни върху мен.

Тя мигновено разбра. Разгаряйки страстта в него, тя самата изгаряше — възбудена и влажна. И го прие бавно в себе си. Заболя я, но болката отстъпи пред възбудата, когато той потръпна и с усилие се овладя да не помръдва.

Тя беше жена. В краката й лежеше един истински воин и дали ще изпита наслада зависеше от нея. Това й даваше власт, която тя възнамеряваше да използва във висша степен.

Преструвайки се, че не знае, тя попита.

— Какво трябва да направя?

Той отвори очи и я изгледа, сякаш не й вярваше.

— Движи се.

— Така ли?

— Да.

— А така?

— Да.

— По-бързо?

— Да. Не… О, Господи! Както искаш.

Тя продължи да се движи, но се отпусна назад, като потърси опора за ръцете си в бедрата му.

— Така харесва ли ти?

Той простена.

— Опитваш се да ме убиеш ли?

— За мен ще бъде истинско удоволствие — тя придвижи ръцете си нагоре, като леко забиваше нокти в ритмично потръпващите му мускули, сякаш искаше да бележи тялото му със знака на притежанието. — Ще те убия с най-голямо удоволствие.

* * *

— Разбойничка — промълви Грифит, като усети, че се размърдва.

— Какво? — гласът на Мериън прозвуча толкова сънен и смутен, че го прониза чувство за вина.

Тя беше все още немощна за такава страстна любовна нощ, но какво можеше да направи той? Ако я беше чакал да се съвземе напълно след болестта, тя щеше да прибегне до изобретателното си мозъче, за да му избяга, а той не можеше да пренебрегне и най-малкото предимство. Щом забеляза, че лежат голи в леглото, в Мериън нахлу споменът за нейната дързост и изпитаната от него наслада. Тя започна бавно и внимателно да крои планове как да развали годежа. За да я изпревари, той повтори.

— Ти си една обиграна разбойничка. Ти ме уби от удоволствие и аз не мога да измисля някоя по-приятна смърт — той прибягна до мекия и прелъстителен уелски изговор, за да придаде чувственост на думите си.

Тя застина в мълчание, след това отново се размърда и зарови глава в гърдите му. Той се усмихна. Трябваше да я заблуди — да я накара да си мисли, че е по-добре да стои близо до него, отколкото да го гледа в очите.

— Мислех си — той внимателно отдели няколко кичура от великолепните й червени коси и ги подреди на гърдите си, вплитайки ги в своите къдрави черни косъмчета, — че можем да свикаме ейстевод за нашата сватба.

Притворната й свенливост се изпари за миг.

— Ейстетвод — той произнесе думата внимателно, като че ли единственият проблем се състоеше в това, че тя е непозната за нея. — Това е събор на музиканти и поети, дошли да пеят своите песни и да рецитират своите стихове.

Тя дръзко се вгледа в очите му.

— Не съм казвала, че ще се омъжа за теб.

Дързостта, с която я погледна, не отстъпваше на нейната.

— Би ли се любила с един мъж, на който не се доверяваш по отношение на сина си? Нима инстинктите ти са толкова опърничави, че не можеш да разчиташ на тях?

Тя отметна падналите по челото й коси с жест, който издаваше нейната неувереност, и каза.

— И по-мъдри жени от мен са разчитали на инстинктите си и са губели. Да, вярно е, че ти имаше възможност отдавна да ни сториш зло, ако искаше, но може би… изчакваш да сториш това по нечия чужда воля.

Заболя го дори само от това, че й бе хрумнала подобна мисъл. Той бавно се надигна и усети болка в ръцете.

— Не съществува човешка воля, която да ме принуди да отнема живота на едно дете.

— Дори да те набият на кол? Дори да те обявят за предател и да отнемат земите ти? Ако ти отнемат всяка възможност да се издигнеш?

Неотстъпчив като планинско муле, той отвърна.

— Не и заради деца.

— Възможно е дори в този миг да си мислиш, че като се появят други деца, твои деца, съдбата на Лайънъл няма да ме интересува повече.

Беше повторила думите на Харботъл необяснимо дословно и той се притесни от мисълта, че тя може лесно да прозре намеренията на другите хора и да ги припише на него.

— Ако се оженим, ще очаквам да се отнасяш достойно с мен, но не мисля, че за един мъж е трудно да пренебрегне очакванията на жената до себе си — добави тя.

— Не е трудно, ако тя не се омъжи за него само заради очакванията си.

Тя продължи, сякаш той не беше казал нищо.

— Животът ме научи да не се осланям на добронамереността на баща си и недоверието се загнезди дълбоко в мен. Става въпрос за нещо извън мен и теб. В кралския двор станах свидетел на деяния, които бяха ужасяващи дори за самите извършители. Познаваш ли крал Ричард, чичото на лейди Елизабет?

— Не.

— Аз го познавах! — тя го отблъсна, седна и притегни одеялото пред гърдите си, обръщайки към него гърба си, покрит единствено от алено медния водопад на косите й. — Той беше добър чичо за Елизабет и за братята й и добър брат за крал Едуард. И в най-кошмарните си сънища не бях сънувала за зверствата, на които се оказа способен.

Грифит отметна дългите й коси и сложи ръка на рамото й.

— Нито едно от тези сравнения не ме ласкае.

— Аз не те сравнявам с Ричард. Нито имам намерение да те сравнявам с баща си — гласът й беше развълнуван, но тя не се обърна да го погледне в очите. Защото нямаше да понесе мъката, изписана върху лицето му? Защото собствените й подозрения я объркваха? — Просто ти казвам, че в мъжката душа има тъмни и ужасяващи кътчета и не знам къде е светликът на истината.

— Разбирам.

Той наистина разбираше. Съкрушен, свали ръка от топлото й рамо. Нямаше смисъл да остава в леглото на тази жена, която смяташе, че е замесен със същата мая като злодеите, които внасяха смут и бъркотия в нейния живот.

Докато се измъкваше от леглото, тя хвана ръката му.

— Мислиш ли, че трябва да се доверя на инстинктите си?

Надеждата му се възроди.

— Да, аз постъпвам така.

— Е, добре тогава. Инстинктите ми казват, че ти криеш нещо.

Като каза това, надеждата му отново се стопи и в него нахлу ярост, която се разрази стихийно като морска буря. Той сякаш загуби равновесие, сякаш силата й се стовари върху него и го завари неподготвен. Опита се да я обуздае с трезва мисъл.

Беше предал самия себе си. По някакъв начин, отнякъде, до нея бе достигнала старата мълва. Тя го стисна като с клещи. Той погледна надолу към ръката й — дълги, тънки пръсти, заоблена длан, издаваща сръчност. Беше стиснала здраво китката му, като че ли ръката му беше някоя от нейните шпаги, която трябваше да бъде използвана, умело насочвана от нея. Почувства се засегнат. Направо беше огорчен.

Той не искаше жена, която разпалено се опитва да освети дълбините на неговата същност. Искаше жена, която да бродира у дома, да се грижи за градината, да ражда деца и да се подчинява сляпо на неговата воля. Искаше жена, която да не оспорва привилегията на мъжа да получава отговори на своите въпроси и правото му да подрежда живота така, както той намира за добре. Искаше жена, която да знае, че не е нейна работа да мисли и която да не обсъжда загадъчното поведение на своя мъж. И в същото време той искаше Мериън.

Дръзката Мериън. Любопитната Мериън.

— Храбрата Мериън — каза той на глас. — Която е достатъчно глупава и не знае, че за последен път подлага на съмнение моето право.

Тя изскочи от възмущение от завивките. Беше готова да се бие.

— Не трябваше да обсъждаш с мен предложението да се оженим. Не съм някоя глупачка, която ще се подчини на желанието на някой мъж, без да го обмисли.

Той сложи длани на раменете й и леко я натисна, за да изравни очите си с нейните.

— Щом си искала до себе си мъж, който няма нищо против да го разиграваш като пощръкляла кобила, тогава не е трябвало да лягаш с мен. Но вече е късно и за двама ни. Аз съм обявил сватбата ни, ти носиш в утробата си моето семе и по Божия воля двамата с теб ще се оженим и аз ще ти дам да разбереш къде е твоето място.

Очите му искряха с непоколебима решителност. Беше точно толкова самонадеян, колкото и първия път, когато го бе срещнала. Но при първата им среща и двамата бяха облечени, и двамата стояха на краката си и зад гърба им нямаше легло с изпомачкани чаршафи, което гостоприемно продължаваше да им предлага своята топлина.

Ако беше разумна, сега щеше да си затвори устата, а когато й се отдадеше възможност, щеше да се измъкне от замъка „Пауъл“. Но тя никога не беше постъпвала разумно.

— Внимавай да не съм аз тази, която ще ти даде да разбереш къде е мястото ти — каза тя. — Възможно е…

Целувката му задуши наполовина думите й и той страстно я върна в леглото. Дали го направи от ярост? Може би, но с някаква частица от себе си тя усещаше вкуса на обзелото го чувство на безпомощност пред страстното желание.

Той искаше спокоен живот, за който му трябваше традиционна съпруга. В същото време, следвайки нормите на собствения си морален кодекс, той сам беше попаднал в капан. Беше събудил в нея жената, беше я научил да желае страстно и считаше за свой дълг сега да се ожени за нея. Тя го отблъсна и каза.

— Не е необходимо.

Той я погледна смаян.

— Какво?

— Да се ожениш за мен. Аз не съм жената, която ти е необходима…

Той простена и прекъсна думите й с поредната от своите необуздани, ненаситни целувки. Тя зарови лице в ръцете му, при което той сурово я погледна и каза.

— Ти си моя. Без значение как и защо, но си моя.

— Мисля…

— Не мисли — той я целуна и тя потръпна.

— Ама ти…

— Никакво „ама“ — той отново я целуна.

— Ти…

— Никакво „ти“. Никакво „аз“. Само „ние“.

Вече не си спомняше какво беше искала да каже. След като движенията не гонеха определена цел, страстта му стана по-нежна. Продължаваше да я притиска в прегръдките си и да я желае още в този миг, но искаше и тя да го пожелае. Яростната й съпротива премина в страстно олюляване и тя залитна, готова да отстъпи, когато вик в коридора ги сепна и ги откъсна един от друг.

— Не можете да влезете там! — извика Арт.

Непознат глас му отговори.

— Значи това е мястото. Смятам да сторя това, което е мой дълг.

Грифит изруга и в същия миг вратата с трясък изхвръкна от пантите. Мериън изпищя. Един гробовен глас съобщи.

— Нося ви поздрави от вашия господар, крал Хенри.