Кристина Дод
Гняв (1)

Пролог

22 август 1485

Босуърд Фийлд

Предсмъртни стонове се носеха след Грифит от рода Пауъл всеки път, когато замахваше с окървавения си рицарски меч. Той раздра въздуха с бойния си вик, опъна юздите на коня, за да го извие настрани, и замахна с алебарда.

Първият рицар падна. Грифит нямаше и миг време да се занимава повече с него. Друг рицар зае мястото му, след това още един и още един. Никой от тези изнежени англичани не беше достоен противник за уелсеца, но воините от кралската армия на Ричард продължаваха да атакуват все по-мощно и по-мощно. Грифит пришпори коня си. Изтощеното животно затъваше в мочурището, около него се носеше вонята на смърт и разруха. В същия миг, в който жребецът усети твърда земя под копитата си и дочу кънтежа на мечовете, Грифит застана лице в лице с главния корпус на кралската армия.

С боздуган и брадва Грифит проряза пътека в гъстите рицарски редици. Стонове и писъци оглушаваха ушите му. Сладникава течност с вкус на метал и сол се процеждаше в устата му. Вятърът брулеше бедрата му, докато той покосяваше безмилостно нашественика. Кръв се стичаше от многобройните рани по тялото му и мокреше наметката на коня под доспехите, но не го беше грижа за това.

Беше успял да се добере до Хенри.

Утринните мъгли обгръщаха Грифит. Прорезът на шлема ограничаваше гледката пред очите му, но горе, на хълма, той виждаше знамето с кървавочервената роза на Ланкастър. Там той щеше да се срещне с Хенри Тюдор — последната надежда на рода Ланкастър.

Грифит покосяваше противника изневиделица, носейки се върху гребена на вълната, но нито за миг не забравяше своята цел. Той бавно и неотклонно напредваше и когато приближи съвсем до Хенри, стресна гвардейците му с внезапния си устрем.

— Хенри! Милорд, те ще са тук всеки момент — извика силно той на уелски.

По младежки самонадеяно, Хенри се обърна назад в седлото, кимна с глава и каза.

— Мислиш, че не знам ли?

Той посочи първо към тази част на полесражението, където едната войска беше застинала в очакване, после в обратна посока, към другата съюзническа армия.

— Изпратих съобщение и до двамата предводители. Поисках да атакуват, както бяха обещали, но те дори не се раздвижиха.

— Копелета! — Грифит свали шлема си и жадно отпи от водата, поднесена му от оръженосеца на Хенри.

— Те се заклеха, че ще ни помогнат.

— Предполагам, че по същия начин са се заклели и на Ричард — Хенри обходи с поглед полесражението.

— Те ще изчакват, докато разберат, накъде ще задуха вятърът.

Свирепа усмивка разкриви лицето на Грифит.

— Армията на Ричард е по-многобройна и по-маневрена от нашата, но ние й нанесохме сериозни щети. Убихме най-добрите му командири и техните части са обезсърчени. Но погледни натам, господарю, и виж какво съзират очите ми — той посочи с ръка право през Босуърдските поля. — Ричард от Йорк пристига за главата ти.

Хенри си пое дълбоко дъх, поразен от гледката, която се разкри пред него. Той се втренчи в почти два пъти по-многобройната противникова армия.

Самият Ричард предвождаше войската. Той знаеше много добре, че убие ли Хенри, родът Ланкастър ще бъде обезкървен. Отличен стратег и сам смел воин, Ричард също би могъл да бъде добър крал, ако не бе отнел трона от своите собствени племенници. Беше наредил да убият двамата младежи Бог знае как, а телата им бяха погребани неизвестно къде. Дори и в Англия, люлката на кралски предателства, това беше грях, който нито обикновените хора, нито благородниците можеха да простят.

През двете години, докато Ричард беше на трона, мракобесие скова страната. Слуховете за неговото вероломство се ширеха все повече. Говореше се, че е отровил кралицата и ухажвал Елизабет, своята собствена племенница, сестра на убитите от него престолонаследници. Ако тя приемеше да се омъжи за него, той щеше да остане на престола абсолютно законно.

След като всъщност тя беше обещана на Хенри.

Един съвършен съюз — червената роза на Ланкастър и бялата роза на Йорк. Грифит беше твърдо решен да се бие докрай за осъществяването му. Не защото самият Хенри не беше блестящ войн Грифит се бе присъединил към него. Хенри Тюдор беше законният наследник на трона. Ланкастър по майчина линия, Хенри беше уелсецът, обещан от древните легенди, потомъкът на Артур, който щеше да обедини Англия и Уелс, който щеше да даде на Уелс автономията, която му се полагаше. Грифит се биеше за Уелс, за своя дом, за надеждата за по-добри времена.

Покровителствено, като че ли той беше кралят, а Хенри негов любимец, Грифит го посъветва.

— Вземи шлема от оръженосеца и го сложи на главата си, сър. Приготви меча си, за да можеш лесно да го извадиш от ножницата. Отпусни се върху седлото и внимавай винаги да държиш щита пред гърдите си. Не губи самообладание и помни — той докосна покритото с метална ризница рамо на Хенри с боздугана си. — Не съм те следвал през целия този път от Уелс дотук, за да загубя.

— Радвам се, че чувам това, Грифит — отвърна Хенри.

На английски, с уелски акцент, Грифит даде разпорежданията си, подреди гвардейците на Хенри в една линия и ги предупреди да атакуват само след негова команда. Постави знаменосеца зад тях и намести шлема си. Върна се при Хенри и каза.

— Не се безпокойте, сър. Ще стигнат до вас само през трупа ми.

Мисълта за предстоящата опасност изкриви появилата се върху лицето на Хенри усмивка в гримаса.

— Може и да се наложи — отвърна той.

Грифит зае позиция, прикрит зад хребета на хълма и зачака мига, в който да атакува превъзхождащия го многократно противник. Армията на Ричард настъпваше победоносно. Грифит изчакваше. Жребецът под него потръпна от влудяващо желание да се хвърли в боя. Грифит чакаше. Армията на Ричард доближи хълма. Грифит чакаше. Рицарите около него тръпнеха. Войската на Ричард забави ход при изкачването на хълма. Грифит вдигна ръка. Войните му сграбчиха оръжията си. Замахвайки с ръка напред и надолу, той извика.

— За Хенри Рой.

Войните на Грифит изскочиха иззад билото. Лицата им бяха вкаменени и изопнати от благороден гняв като на ангели отмъстители. Те препускаха все по-бързо, набирайки скорост по наклона, устремени срещу своите противници.

Ричард добре беше подбрал своите рицари. Войните му бяха също толкова верни, колкото Грифит на Хенри. Те се биеха за Ричард III, биеха се, за да остане той на трона.

Грифит развъртя оръжието си като луд, мушкаше, парираше ударите на противниците си и сееше смърт с всяко замахване на меча си, сякаш бе забравил, че също е човек от плът и кръв. Всяка схватка завършваше със смъртта на поредния враг и пред него веднага заставаше друг. Но рицарите на Ричард, превишавайки ги много пъти по брой, поваляха войните на Хенри. Грифит се опитваше да ги спре, опитваше се поне да ги задържи, но бойците на Ричард го притискаха все повече и повече. Силата, с която побеждаваха, беше численото им превъзходство.

Много пъти се бе изправял Грифит лице в лице със смъртта, така че не му беше трудно да я познае и сега, но нямаше намерение да се предава. Не можеше. Вярата в щастливото утре на Уелс и копнежът това утре най-сетне да дойде, бяха по-силни от него.

— За Хенри Рой! — изкрещя той отново, но виковете около него заглушиха дръзкия му зов.

Знаменосецът на Хенри падна. Рицарите на Ричард заобиколиха Грифит и пътят на Ричард към Хенри беше свободен. Единственото, на което се надяваше Грифит в този миг, беше Хенри да си спомни напътствията му. Изведнъж изтрещя гръмотевица. Земята се разлюля и той се обърна, готов да посрещне следващата атака, готов да изгуби последната битка в своя живот.

В един миг новопристигналата армия сякаш се сгромоляса върху тях. С все още непотопени в кръв мечове и с пресни сили те се насочиха към центъра на битката. Армиите, които бяха изчаквали досега, не можеха повече да чакат. Те виждаха кой се бие и кой побеждава — и препускаха, за да подкрепят силните и да разгромят слабите. Грифит се намести по-удобно на седлото. Уморените му очи съзряха Хенри. Той не можеше да се доближи до него в този момент, не можеше да му помогне. Само Бог можеше да му помогне, но изглежда той сега беше твърде далеч.

Грифит вдигна изморено алебардата и щита не защото мислеше, че може да се измъкне жив, а защото да се предаде беше чуждо на природата му. Но атакуващите рицари го подминаха и той с разтуптяно от вълнение сърце осъзна — те идваха в помощ на Хенри. По същите причини, в името на доброто на страната и законното право на Хенри, те атакуваха Ричард и неговите войни и ги громяха.

Пристигналите с пресни сили рицари като че ли вършеха всичко това за удоволствие. Те се смееха гръмогласно, когато поразяваха войните на Ричард, смееха се и когато убиваха конете им.

Като бесни са, помисли Грифит. Те не се бият нито за доброто на родината, нито в името на справедливата кауза на Хенри. Те си отмъщават за всичко на Ричард по най-ужасния начин.

Като внимаваше да не застава на пътя им, той поведе жребеца си назад, към Хенри.

— Хванаха го — извика Хенри. В гласа му не звучеше възторжено злорадство. — Виж, те убиват Ричард.

Единствен оцелял от всичките си рицари, Ричард се изправи сам срещу противника. Рицарите заобиколиха краля на Йорк и с вдигнати мечове се втурнаха да го съсекат. Той се бранеше и сам отвръщаше със силни и яростни удари. Без да може да си обясни защо, Грифит като че ли почувства облекчение, когато той обезглави един от нападателите си. Но моментната му победа само озвери още повече враговете му и те плътно затвориха кръга около него, като сечаха с мечовете си, мушкаха с алебардите си, размазваха с боздуганите си.

В един последен опит да се освободи, или по-скоро да умре достойно, Ричард заби шпори в хълбоците на коня си и опъна юздите. Жребецът изцвили и се изправи на задни крака. Разсече въздуха с ударите на копитата си и събори двама рицари от седлата им. Единият от тях прониза коня с меча си и благородното животно рухна с алена рана върху млечнобялата си гръд.

Ричард също рухна сред отломките на доспехите си. Рицарите отново го наобиколиха. Нагръдникът и шлемът му се отърколиха встрани от тълпата. Кръвта пръсна във въздуха като дъжд.

Добрата английска земя погълна потоци кръв. Кръвта на обикновени войни. Кръвта на рицари. И кралската кръв на Ричард III.

Хенри Тюдор не можеше да откъсне очи от клането. Лицето му беше пребледняло от ужас. Той се извърна към Грифит и произнесе клетвата, с която щеше да управлява Англия.

— Ако това е начинът, но който англичаните се отнасят с детронираните си крале, кълна се в раните на Христа, че нищо, никой и никога няма да вземе трона от мен!