Катрин Харт
Страст (4)

4.

Анди Нелсън прокара ръка по изнуреното си лице, като устоя на желанието да вкара кокалчетата на пръстите си в очните ябълки. Бе понеделник, късно сутринта — двадесет и четири часа откак започнаха усилията му да спаси живота на Чарити Приндъл. Двамата със сестра си бяха успели да поспят съвсем малко през това време. Сю бе поела последното бдение до леглото на Чарити, а той подремна малко.

— Как е тя? — запита той.

Сю поклати глава.

— Няма промяна. Треската й още бушува, независимо колко често я мия с гъбата. Тя все вика Джон, а през другото време мърмори нещо като „още баща“ или нещо такова. Просто си повтаря все тая фраза — челото на Сю се сбърчи, когато срещна погледа на брат си. — Какво, мислиш, означава това?

— Нямам представа — доктор Нелсън пусна ръката на сестра си и се наведе над Чарити да провери пулса й. — След като спряхме кръвотечението, сега е малко по-силен. Поне това постигнахме, не може да ни се отрече.

— Анди? Нямаше никаква надежда да се спаси бебето й, нали?

— Не, Сю — той поклати глава, споделяйки тревогата на сестра си.

— Тя вероятно е загубила детето миналата нощ.

— Мислиш ли, че знае? А дали знае, че Джон е мъртъв? Господи, Анди!

— Колко ужасно! Погребват съпруга й днес, а тя може би дори не знае, че е умрял!

Сякаш обезпокоена от думите на Сю, Чарити изпъшка, ръцете й немощно потрепнаха. Доктор Нелсън веднага се опита да я успокои.

— Тихо, тихо, Чарити! Не се вълнувай! Всичко ще се оправи. Сю и аз сме тук, за да ти помогнем — едрата му ръка отстрани влажната коса от челото й.

Сю въздъхна.

— Е, тя може би ще се омъжи пак някой ден и ще има други деца, макар да знам, че би искала детето на Джон като спомен за него и любовта им.

Като поклати тъжно глава, Анди каза:

— Не, Сю. Сериозно се съмнявам, че Чарити ще има други деца, поне не от нейната плът. Тя е толкова разкъсана отвътре и ще има много увреждания. Ако някога зачене отново, ще е чудо.

Чарити плуваше сред виеща се мъгла, като се опитваше да избегне болката. Сякаш бе хвърлена в центъра на голям куп току-що обран памук. Виждаше смътни, движещи се образи, но не можеше да се съсредоточи върху нищо. Чуваше неясни гласове, като че ли идваха от безкрайно далече. Колкото и да се опитваше, не успяваше да събере сили да отговори: бе твърде болна, твърде слаба, твърде изморена — изморена да се бори и да живее.

Странно, но тя дойде на себе си тъкмо да чуе доктор Нелсън да казва на сестра си, че тя вероятно няма да има свои деца. Никакви деца! Нито сега, нито някога — изобщо! Разбира се, бе се досетила, че бебето и няма да преживее многократните насилия. И сега, слаба и трескава, изпълнена със скръб по Джон и нероденото им дете, Чарити съжали, че е оцеляла.

Парещи сълзи се отронваха от ъгълчетата на очите, стичаха се по слепоочията и се спускаха в косата й. Внимателни пръсти — на Сю или на доктора — ги избърсваха. Чарити се опита да намокри устни с език, но устата й бе изсъхнала. Заболя я цялото лице, когато се опита да размърда устни.

— Оставете ме да умра.

— Чарити? — доктор Нелсън я извика по име, а пръстите му се опитаха да повдигнат клепачите й. От светлината я заболяха очите и тя се опита да отвърне лице. — Чарити? Каза ли нещо? Дадох ти нещо за болката, скъпа. Сега трябва да си по-добре.

Още веднъж, макар че й струваше огромно усилие да произведе този дрезгав шепот, Чарити накара думите да излязат от подутите й устни.

— Оставете ме да умра.

Чу се как Сю ахна в смълчаната стая. За момент Анди не каза нищо, сякаш и той бе потресен. После надделя неговото внимателно отношение с болните и опитът от лекарската практика.

— Е, Чарити! Нямаш това предвид, знам. Ние ще те излекуваме, а ти ще ни помогнеш. Животът ти е ценен, Чарити. Трябва да опиташ.

Чарити не отговори. Тя просто обърна главата си настрана и се остави отново мъглите да я погълнат.

Сякаш бяха получили съгласието на Чарити, Сю и доктор Нелсън неуморно работеха, за да не й позволят да се отдаде на примамливите обятия на смъртта. Повече от седмица се бореха с треската, която опустошаваше тялото й, отслабваше го и опасно изчерпваше всичките му течности. През повечето време Чарити не бе на себе си. Ако можеше, сигурно би благодарила на доктора за неколкократните дози опиева тинктура, която успокояваше болката й и я поддържаше в това унесено състояние, където нищо не бе достатъчно истинско, за да я засегне.

После сънищата й станаха твърде реални — човекоядци скачаха отгоре й на всяка крачка, биеха я с тояги и я ръгаха с нажежени ръжени, преследваха я и непрекъснато я измъчваха. Твърде често лицата, които й се хилеха, бяха тези на нападателите й, на тези същински демони, които разбиха щастието и превърнаха света й в истински ад.

Много пъти Чарити се сепваше и събуждаше, сърцето й силно биеше в гърдите, а дъхът й дращеше в гърлото. Страхът бе нещо живо, което я къпеше в пот и караше цялото й тяло да трепери. Независимо дали бе будна или заспала, животът й се бе превърнал в кошмар.

Когато започна да се оправя, някои от приятелите на Джон и Чарити се отбиваха да видят как се възстановява. Но те се чувствуваха неловко, когато съчувствено се приближаваха до леглото й с пресилени усмивки и окуражителни думи. Понякога в погледите им проблясваше съжаление и мрачно любопитство се прокрадваше в гласовете им. Повечето изпитваха неудобство и притеснение, не знаеха какво да й кажат, някои не можеха да я погледнат в очите, сякаш нападението над Чарити някак бе посрамило всички тях.

Това поне бе искрено и в повече хармония с чувствата на самата Чарити за срам и вина. С разума си тя разбираше, че няма за какво да се чувствува виновна: тя наистина не бе направила нищо, за да предизвика това злостно нападение и насилие. И все пак, самият факт, че тя бе оживяла, а Джон и бебето не бяха, бе достатъчен, за да я удави в угризения и чувство за вина, сякаш огромната й скръб по тях не бе достатъчно покаяние.

А и позорът, така похотливо да блудствуват с тялото й шестима непознати! О, господи, какво безчестие! Тя се чувстваше така омърсена, сякаш тяхната нечистотия и порочност бяха нахлули в тялото й и сега се спотайваха в нея. По-силно от синините по кожата, петното от зловещите им пръсти сякаш проникваше до самата й душа и я омърсяваше изцяло. Никакво количество сапун и вода не можеше вече да я изчисти, в това бе сигурна.

Нищо чудно тогава, че Чарити се стесняваше от загрижеността на приятелите си, затваряше се в себе си и инстинктивно използуваше болестта си като защита срещу общуването с когото и да било. Дори с доктора и сестра му не искаше да сподели мъката си. Тя се обгърна в мълчанието си като защита срещу всички. Често се преструваше, че спи, просто за да избегне нечие посещение.

Точно това правеше един следобед, когато дочу един разговор между доктора и сестра му.

— Шериф Мастърсън е решил с или без съдебен процес скоро да обеси индианеца — чу Чарити докторът да съобщава. — И половината град е готов и склонен да го подкрепи.

— Но той няма доказателства, че човекът е виновен, а и Чарити не беше достатъчно добре, за да я разпита шерифът — побърза да изтъкне Сю, като се чудеше защо сърцето й така се вълнува само при споменаването на мелеза — спасител на Чарити. — Освен това ти му каза, че подозираш, че не един, а повече нападатели са отговорни за това чудовищно деяние. Защо той и началникът на полицията Ърп не се опитват да заловят другите, вместо да съсредоточат цялото си внимание върху единствения човек, който се е опитал да спаси живота на Чарити?

— Ти не смяташ, че той има нещо общо с нападението? — запита докторът, като изгледа любопитно сестра си и забеляза червенината по бузите й.

— Честно казано, не знам какво да мисля — призна Сю. — Защо този човек ще я изнасили, ще убие Джон, а после ще се обърне и ще докара и двамата в града? Просто няма смисъл, Анди.

Усмивката на Анди бе мрачна.

— Знам, но знам също така, че шерифът мрази индианците, Сю, дори и тези, които са наполовина бели. Към това прибави факта, че областният ни съдия е решил да се прослави, като осъди колкото може повече престъпници, и този индианец може да се кълне в невинността си от тук до луната, но въпреки това Мастърсън ще иска да го види на въжето.

— Не! — заяви Сю неистово. — Не! Чарити знае какво се е случило в действителност и няма да позволи да обесят невинен човек. Когато шерифът я разпита, тя ще го оправдае. Ще видиш — продължи тя, без да поема дъх.

— Сигурен съм, че ще го оправдае — съгласи се докторът и прибави предупредително: — Ако може, нали? Осъзнаваш, че между шока и треската Чарити може би няма да си спомни много от това, което се е случило. Досега не е казала и дума за онази нощ.

Непролени сълзи смъдяха затворените клепачи на Чарити. О, тя много добре си спомняше! Де да можеше да забрави! Но подробностите от онази нощ в ада се бяха врязали в съзнанието й завинаги!

 

 

Ако другите се чудеха защо Мейно бе спрял и спасил Чарити през това съдбовно утро, самият той се питаше същото. В затворническата килия той многократно проклинаше собствената си глупост. Защо бе помогнал на жената? Особено на бяла жена? Какво бе направил някога някой бял за него? Собственият му баща, бял войник, бе напуснал майката на Мейно, преди той да се роди. Бе отгледан от племето на майка си, арапахо. За щастие това, че е мелез, създаваше по-малко проблеми в племето, отколкото в света на белите, но Мейно, със светлите очи и къдравата коса, все пак бе различен.

Когато мисионерите пристигнаха в селото и искаха да научат хората от племето на маниерите на белите, майката на Мейно настоя той да научи тия неща за света на баща си. Тя дори го изпрати със стария проповедник и съпругата му да живее в града и да ходи на училище. Природната любознателност на Мейно надделя над неговата предпазливост и той поглъщаше знанията както мечка — медена пита и с голямо нетърпение учеше урок след урок.

Обаче образованието му внезапно прекъсна, когато племенницата на неговия благодетел го обвини, че се е опитал да я обезчести. Напразно Мейно бе протестирал, че е невинен, и нямаше значение, че жената бе грозничка стара мома с няколко години по-голяма от него и бе апетитна колкото вкиснато мляко.

Достатъчно разумен още на четиринадесет години, за да схване, че животът му е в опасност, Мейно побягна. Вместо да излага на опасност племето си, той се присъедини за известно време към една банда от наемници — команчи. После прекара известно време в Мексико с банда от апачи. Накрая, дори за свое собствено удивление, той се завъртя на 360 градуса и се присъедини към армията на САЩ като разузнавач и преводач и облече същата униформа, която баща му бе носил преди толкова много години.

Когато племето на майка му най-после бе принудено да живее в резерват, той се опита да облекчи съдбата им, като служеше за преводач и на двете страни. До смъртта на майка си по време на епидемия от треска с част от армейската си заплата й купуваше храна, тъй като дажбите в резервата бяха оскъдни.

Това бе преди една година. Малко след това Мейно върна униформата си, взе си коня и десетгодишната пенсия и се уволни от армията. Оттогава скиташе, пътуваше безцелно в търсене на собственото си аз.

Досега. Допреди няколко дни, когато глупаво бе оставил състраданието да надделее над здравия разум. И все пак, суеверен, както повечето хора от племето на майка му, Мейно не можеше да не се чуди дали това е трябвало да се случи. В края на краищата, като спаси бялата жена на име Чарити, той се срещна с другата, на име Сю, и сега знаеше, че тя е сестра на доктора и не бе нечия съпруга. Нима съдбата се е носила с вятъра тази сутрин и го е довела до това място, до този град? При тази жена с очи на пума, която събуждаше такава нежна мелодия в душата му?

 

 

На единадесетия ден от възстановяването й — първия ден, когато Чарити можеше да седи подпряна в леглото — доктор Нелсън най-после я сметна за достатъчно силна, за да позволи на шериф Мастърсън да я разпита.

— Само за няколко минути, Бат — предупреди Нелсън. — Бог да ти е на помощ, ако я разстроиш и влошиш състоянието й. Жив ще те одера. Преди няколко дена настъпи инфекция и едва успях да й спася крака. Един нов пристъп на треска и можем да я загубим.

Високият представител на закона почти на пръсти се приближи до леглото й, бомбето и бастуна държеше учтиво пред себе си. Като се вгледа в нея, Мастърсън не успя да прикрие едно неволно потръпване. Красивото преди лице на Чарити сега бе покрито с многобройни синини. Бе отслабнала — скулите й изпъкваха, страните й бяха хлътнали. Сю беше вчесала косата на Чарити в една дълга стегната плитка, която висеше през рамото й, но косата й нямаше предишния блясък, както и очите й. Потънали дълбоко в орбитите, те се взираха в него, сериозни до безжизненост.

— Чарити? — Бат се изкашля смутено. Той притегли стола по-близо до леглото, седна и взе ръката й в своята.

Подскочи изненадан, когато Чарити рязко си дръпна ръката, и я погледна въпросително.

— Предпочита да не я докосват — побърза да обясни Сю.

Бат кимна, като си мислеше, че след всичко, което бе преживяла, нищо чудно, че не искаше да я докосва мъж. Той продължи разговора делово, за което бе дошъл.

— Колкото и да не искам, ще трябва да ти задам няколко въпроса относно това, което се случи с теб и Джон — когато тя продължи да го гледа безизразно, той запита: — Разбираш какво казвам, нали, Чарити?

Бавно, неохотно, тя кимна. „Да.“ Тази едничка дума се чу дрезгаво, сякаш гърлото й бе ръждясало от дългото мълчание.

Бат веднага се пресегна за чашата с вода на шкафчето до леглото, като почти я събори във вълнението си.

— Заповядай — каза той и поднесе чашата до изсъхналите й от треската устни. — Може би това ще помогне.

Доктор Нелсън бързо взе чашата, преди Чарити да се е измокрила.

— Бат, водата няма да помогне много. Гласните струни на Чарити са увредени и гласът й може да остане дрезгав за известно време, може би и за цял живот.

Погледът на Бат се спря върху бялата превръзка, която опасваше шията й.

— Не разбрах. Съжалявам.

Настъпи дълбока тишина, после Бат отново шумно се изкашля и каза:

— Чарити, спомняш ли си нещо от онази нощ на нападението?

Тя открито срещна погледа му.

— Всичко — изграчи тя. Грубият й глас го накара да потръпне, сякаш собственото му гърло го заболя само като я слушаше.

— Можеш ли да разпознаеш мъжа?

— Мъжете — поправи го тя. — Шестима мъже.

— Шестима? — повтори Бат, като повдигна учудено вежди. — Сигурна ли си?

За пръв път, след почти две седмици, усмивка заигра в крайчеца на устните й, но не весела, а подигравателна.

— Аз бях там — изтъкна тя.

Горещина пропълзя по врата на Бат и заля лицето му.

— Дааа, била си. Можеш ли да опишеш някого от тях? Спомените за тази адска нощ внезапно я заляха, дъхът й секна. Капки пот избиха по челото й. От страх очите й се разшириха, а пръстите й се вкопчиха в завивките. От гърлото й се изтръгна хленч, последван от други.

Доктор Нелсън веднага мина покрай Бат, който седеше като замръзнал на стола си и не знаеше какво да прави.

— Достатъчно, шерифе. Трябва да си тръгваш.

Анди се наведе над нея, измери пулса й, провери зениците й, избърса потта от челото й.

— Няма нищо, Чарити. Всичко е наред. Тук си в безопасност. Никой няма да ти причини зло. Чуваш ли ме, Чарити? Никой няма да ти причини зло.

— Все пак трябва да я разпитам — настоя Бат, като изви врат, за да погледне зад гърба на доктора.

— По-късно. Друг път. Не виждаш ли, че още не е в състояние да отговаря на въпросите ти? А сега излизай, преди да съм те изхвърлил.

Измина доста време, преди тя да се успокои и да започне да разпознава действителните неща, и много повече — преди да спре да трепери.

Чарити се ужаси от собствената си слабост и се срамуваше, че не е успяла да се овладее пред шерифа. Бе позволила страхът да я екове и по този начин отново бе станала жертва на онези зверове. Докато не овладее страха си, победата щеше да е все тяхна.

— Не! — извика тя, като стресна и себе си, и Сю, която седеше при нея.

— Чарити? — попита колебливо Сю. — Какво има? Погледите на двете приятелки се срещнаха.

— Няма да ги оставя да победят! Няма да ги оставя да се измъкнат! Просто няма!

— Кой, Чарити?

— Онези животни! Онези свине! Сю, моля те, донеси ми хартия и молив. После искам да отидеш да намериш шериф Мастърсън и да му кажеш, че искам да говоря с него.

Челото на Сю се сбърчи.

— Сигурна ли си, мила? Знаеш какво се случи последния път?

— Сигурна съм. Поне трябва да опитам. Убийците на Джон трябва да платят, а аз съм единствената, която може да помогне това да стане.

Листът хартия, който Чарити подаде на шериф Мастърсън малко по-късно, съдържаше имената и описанията на шестимата мъже, които бяха нападнали нея и Джон. Намираше за твърде неудобно да обсъжда с него подробностите от изнасилването, но бе успяла да овладее страха си достатъчно, за да изброи имената на нападателите и физическите им особености.

— Джеб — зачете Мастърсън. — Кестенява коса, кестеняви очи, обикновен на ръст, липсват му първите два пръста на лявата ръка. Уийзъл. Дребен, слаб, късоглед, близко разположени очи. Оплешивява, името му подхожда — усмивка раздвижи устните на Бат. — Добре. Мисля, че това много добре описва гадината. Данди. Млад, с мустаци, хубав, облича се спретнато. Спретнато? — Бат намръщено погледна Чарити, която седеше в леглото, гледаше го как чете и несъзнателно късаше усуканите нишки по юргана върху скута си. — Какво, по дяволите, означава това?

— Хубаво — като конте или франт — тя се поколеба малко, после сухо добави. — Малко като теб, шерифе.

— Като мен? — Бат не беше сигурен дали тя го хвали, или го критикува. — Би ли дообяснила това изявление, моля?

— Той имаше по-хубави дрехи от другите, малко като комарджия, ако щеш. Спомням си, че носеше бродирана жилетка и златна верижка на часовника.

— Успяла си да видиш доста неща у тия разбойници, а, Чарити?

Изведнъж гласът му прозвуча строго, в тона му се прокрадна съмнение. Тя посрещна пронизващия му поглед открито, без да трепне, а отговорът й бе кратък и прям:

— Да.

— Не мислиш ли, че е малко странно за човек, който е бил подложен на такова насилие?

— Как бих могла да знам, шерифе. Никога преди не са ме нападали и ако има някакъв протокол на поведение в подобни случаи, трябва да си призная, че съм невежа в това отношение. Не трябваше ли да забелязвам как са облечени и как изглеждат? — дрезгавият глас на Чарити бе започнал да трепери, тя развълнувано ръкомахаше. — Какво искаш да кажеш, шериф Мастърсън?

— Мисля, че си си измислила описанието на шестимата мъже. Може би е било просто за да отговориш по някакъв начин на въпросите ми, да ме накараш да спра да ги задавам. Или може би защото не можеш да си спомниш нищо за лицето на мъжа или лицата на мъжете, които всъщност са те нападнали — тонът му се смекчи и той леко й се усмихна. — Няма нищо срамно, че не си спомняш, Чарити. Понятно би било, при тези обстоятелства.

— А, така ли? — тя повдигна тънките си кестеняви вежди, носът й се вирна високомерно, което хем го забавляваше, хем го дразнеше. — А да си ги спомняш, не е — така ли да го разбирам? Всъщност ти ме наричаш лъжкиня, нали, шерифе?

Бат вдигна ръце, с длани към нея, сякаш пледираше за невинност.

— Е, хайде, Чарити…

— Нямам навик да фабрикувам измишльотини нито заради себе си, нито заради другите — тя спря, за да си поеме болезнено дъх. Гърлото й негодуваше срещу толкова дълга реч и тя почувствува, че видимо клюмва. Това посещение, с цялото му вълнение, бе изтощило силите й по-бързо, отколкото предполагаше. — Аз видях тези мъже, шериф Мастърсън. Те са такива, каквито ви ги описах. А сега бих предпочела да прекарвате времето си в търсене на убийците на Джон, вместо да се опитвате да ме накарате да променя разказа си.

— Ами индианеца?

— Този, който ме намери и ме докара в града?

— Да — усмивката на Мастърсън разкри бели зъби под черен мустак.

— Съжалявам, но не си го спомням.

Той рязко се изсмя.

— Но ясно си спомняш другите шест? — той размаха хартията пред нея.

Очите на Чарити заблестяха, макар че гласът й остана хладен.

— Мога само да предположа, че дотогава съм загубила съзнание, господине. Повтарям — не си спомням индианец.

— Той не е един от шестимата, за които се смята, че са ви нападнали?

Чарити направи нещо, което рядко бе правила през целия си живот. Избухна. В опита си да му изкрещи гласът й прозвуча като чакъл под острието на лопата — не бе приятен звук.

— Няма никакво „смята се“, шерифе! — тя дрезгаво избълва. — Дори и ти би трябвало да разбираш това! Съпругът ми е мъртъв! Прострелян на две места! Загубих нероденото си дете — от него остана само кърваво петно в земята на Канзас, някъде по пътя към дома! Аз едва оцелях, и то само защото някакъв индианец не взел да си гледа работата, ами спрял и се нагърбил с ролята на самарянин — свитите й юмруци удряха по юргана, а лицето й бе изкривено от мъка. — Той постъпи несправедливо с мен, като не ме остави да умра, шерифе, но не е нападал нито Джон, нито мен. А сега, ако си свършил да ме тормозиш, ще съм ти благодарна да си заминеш и да се захванеш със залавянето на истинските убийци!

Като гледаше как раздразненият шериф напуска стаята, на Чарити й хрумна мисълта, че смъртта я е пощадила само, за да може да види убийците на Джон осъдени. Наистина нямаше друго на тоя свят, което да й достави удоволствие. А щеше да й достави удоволствие да гледа как тия шестимата умират и това щеше да е целта на живота й отсега нататък.