Катрин Харт
Страст (9)

9.

— Можеш да яздиш, нали? — Люк бе изчакал, докато Чарити и Мейно напуснат града, и ги настигна на няколко мили от фермата. Въпросът му бе отправен към Чарити.

Мълчанието й, както и глуповатият й израз, бяха отговор сами по себе си.

— Всъщност не — заувърта тя.

— Какво означава това? Или можеш да яздиш или не! — раздразнено отвърна той.

— Ами, когато бях малка, в Пенсилвания, яздех старото ни муле, когато татко не го използуваше.

Люк вдигна поглед към небето и тежко въздъхна. Щеше да е по-трудно, отколкото бе смятал. Но всяко зло за добро. Ако вдовицата Приндъл имаше да учи твърде много, докато усвои всичко, безумното й желание за мъст можеше да повехне и изсъхне още на лозата, така да се каже. Може би след първите неуспешни опити ще успее да я убеди да го остави той сам да преследва разбойниците.

— Не можеш да преследваш убийци в каруца, това е безспорно — каза й той. — Трябва да се научиш да яздиш, и то веднага.

Мейно, който седеше приведен на седалката до Чарити и държеше юздите в опитните си ръце, промърмори.

— Не бива да ги преследва изобщо. Не бива и на наемни стрелци да плаща — меко казано, индианецът се държеше намусено, откак Чарити му каза, че е наела Люк и защо го е наела. Той само мърмореше и ядосано гледаше ту Чарити, ту Люк с ясен укорителен поглед. — Глупава идея.

В себе си Люк бе съгласен с мелеза. Това бе най-тъпото нещо, което някога се бе съгласявал да прави. Обикновено — „Не!“ — бе една от най-лесните думи в речника на Люк и винаги му бе на езика. А когато веднъж кажеше „не“, твърдо държеше на това решение и рядко го променяше. Защо не бе казал тази простичка, чудесна дума и на тази жена? Какво му пречеше да го направи и сега?

— Тогава ще ме научиш ли да яздя? — запита го Чарити.

Какъвто си бе самотник, Люк не бе свикнал да се съветва с други или да ги включва в плановете си, но въпреки това усещаше, че трябва да се опита да привлече Мейно в своя подкрепа, макар и само за да му докаже, че не е някой използвач, намислил да измъкне паричките на вдовицата или да я отклони от правия път с порочните си навици.

Последното трябваше да е ясно и на едноокия, но знаеш ли? Може би за Мейно Чарити Приндъл е чудно хубава жена. Може би човекът ревнуваше от всеки, който се доближи до нея. Явно Мейно се смяташе за неин закрилник — може би защото бе спасил живота й неотдавна и не искаше тя да се излага на опасност в близко бъдеще. Това поне Люк можеше да разбере.

Имайки предвид всичко това, Люк предложи:

— Ти би трябвало да помолиш Мейно да те научи. Освен ако съм сбъркал, но смятам, че той по-добре познава конете от мен, а вероятно е и много по-търпелив — острият поглед на Люк огледа лицето на Мейно, като се опитваше да го прецени донякъде. — Освен това всеизвестен факт е, че индианците са отлични ездачи, нали така, Мейно?

— Точно така, Стърлинг — усмивката, в която се разтегнаха устните на Мейно, изведнъж разтревожи Люк, а блясъкът в сребристите му очи подсказа, че Мейно е разбрал и тайно му се присмива. — Ние също така много добре познаваме, когато някой изпраща фалшиви димни сигнали. С други думи, бледолики господине, ако си готов да паднеш толкова, че да целуваш задника ми, по-добре ми лъсни ботушите. В края на краищата, ще имаш повече полза.

— Мейно! Невероятно! Какъв език! — Чарити се почувствува унизена и не можеше да си представи какво си мисли Люк Стърлинг. Можеше само да се надява, че Мейно не го е обидил дотолкова, че да промени решението си да я обучава. — Моля те да простиш на приятеля ми, господин Стърлинг. Сигурна съм, че не искаше да те обиди.

— Глупости! — макар и груб, отговорът на Люк бе кратък и придружен с усмивка, подобна на тази на Мейно.

— Моля, господине? — възкликна Чарити възмутена. Все едно че говореше на себе си, защото двамата й придружители, изглежда, бяха погълнати от някаква загадъчна, мълчалива битка за мъжко превъзходство и изобщо не й обръщаха внимание. Те водеха някаква война на волята, която напълно я объркваше, макар и да я дразнеше.

Това, което наистина я ядоса, бе, че дори когато кимаха, когато се усмихваха едва-едва и накрая решиха да не се пронизват с погледи, объркването й не отслабна. Каквото и да бяха уредили помежду си, и двамата изглеждаха доволни от резултата, докато Чарити все още се опитваше да разбере какво става.

За няколко дни Люк се настани и уроците на Чарити започнаха сериозно. Всяка сутрин тя се събуждаше, обличаше се и бързаше да приготви закуска за тримата. Макар че тя нямаше апетит, Люк настояваше да яде колкото мъжете.

— Слаба си като вършина — направо й каза той. — По дяволите, жено! Ако ти и пуйката на Йов кацнете една до друга на телеграфна жица, доста ще се затрудня, докато ви различа! Ако не искаш револверът, конят или врагът да те свалят на земята, трябва да натрупаш малко месо по тия кости и да развиеш малко мускули в хилавите си ръце — Люк огледа облечената й в черно фигура от глава до пети и добави: — И направи нещо за тая коса, чу ли? Разхлаби малко тоя кок, така че да не е опънат толкова стегнато и да не ти разтяга клепачите. Освен че разкривява зрението ти, прави те ужасно старомодна. Жалко, че не можем да махнем и тия гадни очила, тъй като ще пречат.

Чарити не знаеше дали да се смее, или да му изкрещи. Ако само знаеше колко бе страдала и колко труд бе положила да постигне тоя вид на стара мома и вещица, който той явно не харесваше! Тя му отправи нещо като усмивка и язвително отговори:

— Какво ласкателство, господин Стърлинг! С тия златни уста интересно как не си проправяш път в света с думи, а не с револвер. Обаче — продължи тя, като видя, че очите му се свиха предупредително и разбра, че словесните й стрели попадат точно в целта — нито косата ми, нито очите ми са твоя грижа.

Усмивката му беше също така изкуствена, като нейната, когато подобаващо й отговори.

— О, извинете, скъпа госпожо, но те наистина са моя грижа! Не можеш да стреляш по това, което не виждаш, а не можеш да виждаш добре, ако очите ти така се напрягат. Това изкривява зрението ти и измества целта. А в сметката не влиза и главоболието, което сигурно получаваш от всичките тия фиби, които бодат кожата ти.

Фактът, че беше прав, още повече я ядоса.

— Имате ли да кажете още нещо, професоре? — подигра се тя раздразнително.

Усмивката му бе лукава и хубава и й се прииска да я изтрие с удар от злорадстващата му физиономия.

— Не мога да се сетя в момента, но непременно ще ти кажа, щом възникне нещо.

Люк реши, че Чарити първо трябва да се научи да язди.

И за неин ужас част от всеки ден бе посветена на уроци по езда. Дори ако животът й зависеше от това, Чарити не можеше да си спомни старото муле на баща й да е било толкова високо, колкото тоя кон, или пък да е имало толкова много зъби. Макар че Мейно неохотно се бе съгласил да помага, той избра кротка, послушна кобила, на която Чарити да се учи, но тя се страхуваше от животното и скоро всички разбраха, включително и конят.

— Трябва да й дадеш да разбере кой командува — учеше я Люк. — Ако животното разбере, че се страхуваш от него, по-добре се откажи, стой си вкъщи и плети!

— Тя се опита да ме ухапе, когато й слагах мундщука в устата.

Люк настояваше Чарити да се грижи за коня си.

— Това е неделима част от работата — осведоми я той. — Само защото си жена и си дребна, не можеш все да разчиташ някой друг да ти е подръка да ти оседлае коня. Трябва да се научиш сама да правиш тия неща.

Тя започна с оседлаването на кобилата — първоначално под зоркото наблюдение на Люк. Най-после сметнаха, че е готова да яха коня и сама.

— Сравнително лесно е — заяви Люк. — Първо вземи поводите в лявата си ръка — той я наблюдаваше, докато тя направи каквото бе наредил. — А сега постави тази ръка върху раменете на коня и се хвани за високата част на седлото с дясната си ръка. Постави левия си крак на стремето, подеми се нагоре и преметни десния си крак през гърба на коня и го сложи в стремето от другата страна.

Той постави ръцете и краката й на място и почувствува, че тя настръхна, щом я докосна, но си го обясни с това, че той, като наемен стрелец, я плаши, макар досега тя да не бе показала, че се страхува от него, както често се случваше с някои други. А може би нейната предпазливост се дължеше повече на нападението, което бе преживяла, отколкото на неговата близост. Разтревожи го повече това, което той самият изпита, а то приличаше на ухапване от пчела. Като отхвърли тези мисли, той продължи опита си да я качи на седлото.

— Господин Стърлинг! — извика тя изплашена, когато внезапно почувства голямата му ръка да подпира дупето й отдолу. — Какво си мислите, че правите, господине? — запита тя. Високомерната й реч напълно се провали, когато тя загуби равновесие, кракът й се подхлъзна несръчно от стремето и тя тромаво падна в краката му.

— Помагам ти да се качиш на коня, госпожо — отговори той с тази влудяваща негова усмивка. — Преди да се научиш да яздиш, ти трябва да се научиш да се задържаш на седлото. Няма друг начин.

— Моля за мен да е различен.

— О? — той я погледна и повдигна едната си вежда за десети път този ден. Това бе досаден навик, който Чарити бързо започна да ненавижда.

Тя въздъхна раздразнено.

— Знам, че трябва да се кача на коня. Не съм чак толкова невежа — тя предпочете да не обръща внимание на изражението му, което издаваше съмнение. — Просто исках да кажа, че бих предпочела да яздя настрани, както е прието от векове за жените. Просто не мога да яхна седлото в пола.

— А аз няма да те уча иначе — заяви той твърдо.

— Моля? — сега бе ред на Чарити да повдигне изискано вежди.

— Можеш да се молиш колкото искаш, и пак нищо няма да промениш, госпожо. Ще се научиш да яздиш яхнала седлото или въобще няма да те уча. Язденето встрани е за онези разглезени дами от източните щати, които искат веднъж-дваж да погалопират с хубавите си скъпи коне из парка, без да си измачкат дрехите и без да се изпотят. А ти ще трябва да яздиш много упорито, да преследваш онези убийци и най-добрият начин да останеш на седлото е да се държиш с всички крайници, което ще рече и с двата крака, и с двете ръце!

— Ами полата ми? — възропта тя.

— Махни я.

— Какво! — възмутеният й писък изплаши кокошките на двора, които се разкрякаха.

— Виж какво — или си увий полите около краката, или ги разцепи по средата и ги заший, както някои от жените във фермите правят напоследък. Можеш да обуеш и мъжки панталони. Безразлично ми е, госпожо Чарити. Прави каквото щеш, но си втълпи, че ще яздиш коня седнала здраво на седлото.

Люк настоя тя да се запознае с устройството на револвера, преди да е стреляла с него. Тя се научи да го зарежда и изпразва, да го разглобява, да го почиства и да го сглобява. Повтаряше го много пъти, като назоваваше частите, които Люк посочваше, докато й идваше да си скубе косите и Люк най-после бе доволен от нея.

Едва тогава започнаха истинските уроци как да се прицелва и да стреля. На закуска Люк я осведоми, че той и Мейно са поставили тренировъчна мишена зад обора.

— Сметнахме, че това е най-безопасното място — обясни той, като си размениха погледи с Мейно. — Дори да не улучиш целта, поне няма да уцелиш конете.

Чарити не се зарази от веселото им настроение особено когато видя мишената. Мъжете бяха натрупали бали слама като малка планина и бяха прикрепили голямо платно отпред. То изглеждаше някак познато.

— Откъде го взехте? — попита тя.

— Беше сгънато на дъното на една от каруците. Тя поклати глава.

— Не можем да го използуваме. С него ще покрием зърното, когато овършеем, за да е сухо, докато го закараме на мелница.

— Е, смятам, че трябва да избереш — провлачено каза Люк, като дъвчеше една сламка, и отправи хладния си зелен поглед към нея. — Кое е по-важно за теб — да запазиш зърното сухо или да се научиш да стреляш?

Като изгледа Люк, а после и огромната мишена, тя запита подигравателно.

— Сигурни ли сте, че е достатъчно голяма?

Мейно се засмя:

— Планът беше или да направим такава мишена, или да построим нов обор и да те преместим до тоалетната, като напреднеш. Първото бе по-лесно.

— И по-безопасно — прибави Люк с кисела усмивка. — Защото, както ме гледа дамата напоследък, сигурно само ще изчака да отида до тоалетната, за да я направи на решето.

Люк й показа какво иска от нея. С незаредено оръжие той й обясни как да го държи, как да го стабилизира и да се прицелва, как да запъва револвера и да дърпа спусъка. Докато правеха това, големите му ръце непрекъснато докосваха нейните и всеки път Чарити неволно се стряскаше. След нападението единствените мъже, които я докосваха, и то рядко, бяха доктор Нелсън и Мейно.

Тя се опита да не обръща внимание на допира с Люк, като си каза, че е наложително, но когато той я хвана отзад за ханша, за да оправи стойката й, тя не успя да сдържи изплашения си писък. С разтуптяно сърце се дръпна рязко от него и продължи да трепери. Револверът падна от внезапно сковалите й се пръсти. Когато го погледна зад стъклата на очилата, очите й се бяха разширили и потъмнели от събудения страх — с ужас очакваше следващото му помръдване.

— Браво за писъка, жено! Няма да те ухапя! И ми се ще да спреш да подскачаш като уплашен заек всеки път, щом те докосна. По дяволите, ти наистина можеш да накараш човек да се чувствува долен мръсник дори когато не е направил нищо да го заслужи.

— Аз… аз съжалявам! — заекна Чарити. — Просто не мога да се спра понякога. Откакто онези мъже… — развълнуваният й глас затихна.

Люк въздъхна, а съчувствието му измести гнева. Поривът на състрадание, който все по-често се надигаше у него, започна да се превръща в навик и това го дразнеше, но в тази жена имаше нещо дяволски уязвимо, което събуждаше особено желание да я закриля.

— Разбирам — каза й той, — но не мога да те науча да се прицелваш правилно, без да те докосвам. Трябва да ти покажа как да държиш оръжието, как да стоиш и как да поставиш ръцете и лактите си, как да държиш главата и как да насочваш погледа си — тъй като и неговите вътрешности се напрягаха в очакване на тези странни вълнуващи усещания при всеки допир с нея, той си помисли, че и двамата ще са доволни, ако можеше да я обучава, без да се налага да я докосва, но това буквално не бе възможно.

— Обещавам да се поправя.

Тя се опита. Наистина се стараеше да прави всичко, на което я учеше. Упражняваше се с пушката, докато рамото й така се възпали и контузи, че не можеше да го мръдне, без да се разплаче. Най-после, слава богу, тя се научи да поставя оръжието правилно, за да не я рита, когато стреля. Но боравенето с револвера на Люк бе друга работа. Револверът „Колт“ бе тежък и неудобен за малките й ръце. В началото цялата сила на ръцете й отиваше само за да го вдигне пред себе си и да се опита да го стабилизира. Сега разбра защо той непрекъснато я караше да яде.

Да улучи мишената, колкото и голяма да бе, бе истински подвиг и тя скоро започна да се възхищава и да завижда на Люк за забележителната му сръчност с револвера. Той можеше да улучи всичко, което е в обсега на оръжието му. Имаше орлов поглед и удивителни рефлекси и за него всичко изглеждаше смешно лесно, а за нея — ужасно трудно.

Ако не я разстройваха така и ако не бяха толкова наложителни, първите й несръчни уроци щяха да са смешни. Тя изглеждаше и се чувстваше като глупак, особено когато неволно прищипа края на кожата си между палеца и показалеца в петлето на револвера. Цели три дни изминаха, преди нежната подута кожа да зарасне, за да могат да продължат уроците, но след този случай тя се научи да бъде по-внимателна. Уроците по езда и стрелба бяха достатъчно болезнени, за да си навлича още болка поради собствената си несръчност.

Когато тя най-после започна да улучва платното всеки път, Люк реши, че могат да сложат по-малка мишена. Той извади от хамбара няколко чувала и ги закачи на сламената стена. После, сякаш да й внуши колко сериозна е целта й, той нарисува очертанията на тела върху тях.

— Представи си, че това са мъжете, които ще убиеш — посъветва я той направо, като с поглед изучаваше реакцията на думите си.

Чарити се чувстваше като потопена в ледена вода и знаеше, че е ужасно бледа, но стисна зъби и внимателно се прицели. Върху зебления чувал тя си представи лицата на всеки от шестимата, които я бяха изнасилили. Познатото чувство на ярост я изпълни, ръцете й се разтрепериха и барабанът на револвера опасно се размести. Тя с усилие овладя чувствата си и стреля.

С всеки следващ изстрел на револвера дълбоко от нея се изтръгваше измъчен скръбен стон. Когато урокът свърши, зеблените чували бяха направени на решето, а Чарити бе изтощена напълно.

Люк пак се почувствува като подлец.

— Пак! — заповедта бе изречена отривисто, с този нетърпящ възражение тон, който тя бе започнала да мрази. Люк стоеше там като някой всемогъщ владетел, спокоен и сдържан, със скръстени на гърдите ръце. В сравнение с него Чарити се чувстваше като градински работник, от всяка нейна пора се стичаше пот. От кока й се бяха изтръгнали кичури коса, а очилата й непрекъснато и раздразнително се смъкваха на края на носа й. През този ден за стотен път се прицели и стреля, като си представи Люк пред мерника на револвера.

— Стреляш много наляво! Поправи се!… Съсредоточи се, по дяволите! Прибързано стреляш… Пак… Отново… Ще ме слушаш ли, или искаш да се откажеш и да забравим за тая работа? — подигра се той.

Тя му отвърна със свиреп поглед.

— Ще се откажа, когато тези мъже си платят за стореното, или когато отида в гроба, ако това се случи по-напред.

— Тогава се упражнявай, по дяволите! И да има резултат! Не съм те учил така! Направи го както трябва!… Пак!… Кълна се, че ще стоиш тук до среднощ, но ще го направиш както трябва, ако ще да те уморя…

И така продължи, докато Чарити започна да се съмнява дали тези безкрайни, ужасни уроци няма да я довършат. Както я бе предупредил, Люк бе взискателен учител, неумолим в стремежа си към съвършенство. Колко ли пъти й се искаше да захвърли револвера, да избяга и хубаво да се наплаче! Колко пъти си бе представяла как насочва оръжието срещу него, когато й крещи! Или как го прегазва с коня си. Като, разбира се, изключим факта, че не бе се научила да язди в галоп. Да заслужи и най-незначителната похвала от него, се равняваше на чудо, макар че й бе по-скъпа, когато я получеше. Тя вече и в съня си чуваше резките му заповеди, но дори и това бе желано облекчение в сравнение с ужасните кошмари, които още тормозеха съня й. Когато към края на деня бе толкова изтощена, че бе готова да падне от умора, когато умът й преставаше да разбира всички нови неща, които той настояваше да научи, когато я болеше и на места, които не знаеше, че притежава, когато мисълта за гореща вана й се струваше божествена, но нямаше сили да си донесе и стопли необходимата вода — тогава той й напомняше рязко, че тя самата искаше да придобие тези умения, така чужди за нея.

Самата тя така настоятелно искаше мъст, искаше да се научи да убива.

От своя страна Люк се учеше на търпение — но му беше трудно. Никога преди не се бе опитвал да научи някого на уменията, които той самият отдавна знаеше. Когато се съгласи да научи Чарити, не бе осъзнал напълно колко трудно ще е това. Много пъти трябваше да прехапва езика си, за да не направи някои остри забележки, но и много често се улавяше, че й крещи.

Със съзнанието, че работи с жена, която неотдавна е преживяла нещо ужасно и е станала много по-чувствителна след това, той се опитваше да ограничава псувните и критичните си забележки. Но винаги когато тя сякаш нарочно пренебрегваше съвета му, цветистите фрази се изсипваха от устата му. А тя неизменно насочваше кръглите лъскави стъкла и укорителни сини очи към него и той се чувстваше като червей, това обаче след време пак се повтаряше.

Но тя никога не плачеше. Мърмореше и се оплакваше, вбесяваше се като оса, но сълза никога не пророни и Люк й се чудеше дори когато започна да й се възхищава с всеки изминат ден. Тя имаше повече смелост, отколкото се полага на толкова дребен човек, и повече издръжливост, отколкото той си представяше. Той я гонеше жестоко.

Осъзнаваше го и се чудеше как още не е взела метлата да го наложи с дръжката по главата, но тя трябваше да се научи бързо и добре, и колкото повече време отнемаше това, толкова по-далеч бягаха Данди и другите.

— Искаш аз да свърша това? — възкликна Мейно невярващ, като гледаше Люк, сякаш току-що е изпълзял изпод някой камък.

— Ти чу. Чарити вече е готова да започне с подвижни мишени, тъй като се съмнявам, че жертвите й ще стоят мирно и ще я оставят да ги застреля. Ако не иска да й разбием всички чинии на парчета, ще ни трябват говежди лайна.

— И ти искаш да се разтичам наоколо като някоя индианка и да ги събирам? Е, помисли си пак, господине. Ако толкова ти трябват, събери си ги сам.

— Имаш ли по-добра идея?

Мейно се замисли. После се ухили, белите му зъби светнаха на мургавото лице.

— Да. Ще се върна.

Той закрачи към къщата и се върна след половин час с голяма чиния изгорели и твърди палачинки. Изглежда, докато се противопоставяше твърдо на всичко, което щеше да урони достойнството му в собствените му очи, Мейно не възразяваше да готви, когато се наложи.

Като гледаше овъглените палачинки, Люк се намръщи и поклати глава.

— Какво е това?

— Твоите мишени — отговори Мейно с усмивка на превъзходство. Те са твърди, достатъчно тежки, за да не ги носи вятърът, когато ги хвърлиш, и лесно се правят, когато ти трябват още. А пък и ще спести на всички ни да тичаме из пасищата да събираме говежди тор.

Макар че Люк неохотно призна, защото не искаше Мейно да си вирне носа, идеята бе находчива и чудесно подхождаше за целта. Люк се отправи към полето зад обора, Чарити вървеше след него и Мейно ги придружи, за да помага.

— Добре — каза Люк на Чарити. — Първо ще ти покажа как се прави. Гледай внимателно.

Когато Мейно хвърли във въздуха първата мишена, Люк проследи пътя й и стреля. Палачинката веднага се разкъса. Мейно подхвърли друга. И този път Люк разби мишената, после продължи и улучи три от парченцата, преди да паднат на земята.

— И ти очакваш аз да мога да правя това? — Чарити възкликна, зашеметена от скоростта и точността, макар че вече бе взела револвера в ръка, когато започнаха. От изражението върху лицето на Мейно се виждаше, че и той е впечатлен силно.

— Улучи я веднъж, при първия опит, и ще съм доволен — чу се резкият отговор. Люк й подаде револвера. — А сега, номерът е да следиш мишената. Предугаждай къде ще е, докато куршумът ти я настигне.

Чарити въздъхна, като разбра, че това ще е най-трудният й урок досега. Ако успее да направи това, ще може да прави всичко. И никога вече няма да й се налага да разчита на друг за закрила.

Примирена, тя подготви оръжието си и се приготви за още един дълъг и изморителен ден.

Сега, когато Чарити свикваше да борави с револвер, време бе да започне да го носи. Трябваше й колан, кобур и собствено оръжие. Като се нагърби със задачата да достави тези неща и някои други, които щяха да й трябват сега, пък и после, когато тръгнат на път, Люк набързо отскочи до Додж Сити.

Безбройните му покупки не събудиха съмнение, но внезапната му поява в Додж Сити накараха началника на полицията Ърп и шерифа Мастърсън да си зададат някои въпроси. Заклели се да поддържат закона и да пазят спокойствието в града, те се опитваха да държат под око скитниците, наемните стрелци и всички потенциални смутители на реда. Защо се бе върнал Стърлинг в Додж? Дали някой го бе наел и с каква цел?

— Последния път, когато беше тук, задаваше много въпроси за убийците на Джон Приндъл — замислено отбеляза Мастърсън. — Мислиш ли, че Чарити го е наела да ги преследва, а?

Уайът сви рамене.

— Винаги можеш да се отбиеш при нея и да провериш.

— Може би ще го направя. Следващия път, когато минавам оттам.

 

 

Докато Люк яздеше по пътя към фермата на Приндъл, той се оглеждаше и се чудеше какво ли изпитва човек, когато нарича някое място „дом“. Бе живял на тази земя тридесет години и никога не бе имал истински дом, никога не бе живял на едно и също място за дълго, след като избяга от сиропиталището.

С поглед обгърна акрите земя на Чарити, които съседите й бяха обработили, и поклати глава. Не, ако тази земя беше негова, не би я обработвал. Не мислеше, че от него ще излезе добър фермер. Ако този имот бе негов, щеше да отглежда рогат добитък, а може и няколко коня.

Това бе неговата мечта за бъдещето, и причината, поради която спестяваше всеки цент, който можеше да отдели, в една банка в Далас. Ако живееше достатъчно дълго и спестеше достатъчно, някой ден щеше да може да си купи земя и да осъществи мечтата си. Може би… Ако не го убият преди това. Бог знае, че вероятността за дълъг живот на наемния стрелец не е голяма, и макар и доходна, това не бе най-лесната професия. Винаги имаше някъде някой готов да докаже, че е по-бърз с оръжието, да го предизвика дори когато той не желае предизвикателства.

Понякога, както и сега, Люк се чудеше защо ли се е захванал с точната стрелба „като професия“. После си припомни, че не е имал богат избор, освен да остане в армията. Още тогава, макар че беше много млад, сръчността с револвера му бе спечелила слава. Ако бе останал, и там сигурно щеше да се намери някой, който да го предизвика. Само че тогава или щяха да го обесят, макар че е бил принуден да убие някого, или щеше да го съди военен съд и да свърши в затвора, което също не бе за предпочитане.

Като взе това предвид, Люк сметна, че нещата са се развили добре, тъй като, изглежда, му бе предопределено да си проправя път в света с револвер. Естествено, последната му работа, за която бе нает от Чарити Приндъл, излизаше от рамките на обичайните му занимания. Той се чудеше дали тя има представа на какво се излага и дали е разбрала, че никога няма да я пусне да тръгне сама срещу шестимата разбойници. Ако изобщо тръгне, то ще е с него, и той ще направи всичко, на което е способен, за да не й се случи нищо лошо.

Но как можеш да опазиш да не бъде наранен някой, който толкова е решен да отмъсти? Как можеш да му внушиш, че да убиеш друг човек, независимо колко е зъл и си заслужава смъртта, е нещо, което остава в теб за цял живот? Че това ранява душата ти и те гризе като червей, който си пробива път към сърцевината на ябълка. Че осакатява духа ти и те превръща в закоравяла самотна кухина — като Люк Стърлинг.

Как можеше да каже всичко това на Чарити, особено когато и той като нея бе така решен да отмъсти?