Катрин Харт
Страст (5)

5.

Бе изминал месец от нападението. Чарити стоеше до Сю Нелсън на сянка в конюшнята на Хам Бел и с ужас гледаше разпиляното съдържание на каруцата си. Устните й трепереха, трепереха и пръстите на ръцете й, които повдигна към тях да ги спре, краката й се подгъваха. Каруцата бе докарана в градската конюшня. Сега за пръв път след възстановяването си Чарити виждаше каруцата и покупките от тази съдбовна събота. Сега за пръв път й позволяваха да излезе от къщата на Нелсън.

— О, боже! — тя леко въздъхна, сякаш щеше да припадне. — О, боже господи! — очите й бяха огромни на сериозното бледо лице, когато бавно приближаваше отворената задна част на каруцата. Ръцете й толкова силно трепереха, че трябваше на два пъти да се опитва да хване парчето жълт плат, което издърпа от бъркотията. Когато нежно го доближи до бузата си и потърка мъхестата материя о кожата си, от болка лицето й се изкриви в гротескна маска. Тихи, животински стенания се изтръгнаха от безкръвните й устни.

Тихо и незабелязан от никого, Мейно наблюдаваше двете жени, докато оседлаваше коня си. Още щом жените влязоха в конюшнята, той забеляза Сю Нелсън и кръвта запя във вените му, а тялото му улавяше всяко нейно движение. И макар че всяка негова клетка копнееше за нея, нещо в Чарити привлече вниманието му. Тя бе толкова изтощена, толкова крехка, безпомощна като малко птиче, паднало от гнездото си.

Той я гледаше, когато тя се пресегна за нещо в каруцата. Треперещите й пръсти докоснаха някакво грубо парче тъмно дърво и благоговейно го замилваха. Дрезгавият й глас се чуваше от там, където стоеше, макар че думите й не бяха отправени към него. Той дори не бе сигурен, че думите й бяха отправени и към Сю, която стоеше до нея и тревожно я наблюдаваше.

— Джони щеше да прави люлка от това — проговори пресипнало Чарити. — Той бе толкова щастлив, толкова горд — гласът й секна, тя коленичи, ръцете й се вкопчиха в каруцата, когато дълбоки, мъчителни ридания я разтърсиха. Цялото й тяло, макар и толкова слабо, се тресеше силно от приливите на скръб. И въпреки това, като наблюдаваше в сянката, Мейно не забеляза сълзи в очите й, не видя солена влага по бузите й.

Той се намръщи. Това не бе добре. Жената плачеше от скръб и въпреки това нямаше сълзи, които да я облекчат. Крехкото й тяло се тресеше от ридания, но болката не намаляваше. Където писъци щяха да помогнат, само жалки стонове излизаха от гърлото й. Не знаеше ли тази жена, че ако нарежда и плаче, ако излива скръбта си, като вика до небето, ужасната й мъка ще се облекчи? Никой ли не бе й казал? Или тя бе една от онези нещастници, чиято скръб бе проникнала толкова надълбоко, че не бе възможно да я облекчи?

— Чарити, моля те! Мила, не се измъчвай така! — Сю почти не бе на себе си в усилията си да успокои приятелката си. — Хайде. Нека те заведа вкъщи. Можеш да се върнеш във фермата друг ден, когато се почувстваш по-добре — ръката й внимателно обгърна раменете на Чарити, сякаш не бе сигурна дали приятелката й ще приеме това докосване.

И наистина, Чарити сви рамене, за да избегне ръката й. Опитваше се да събере остатъците от разбитата си гордост с усилие, сякаш се загъва в желязно наметало.

— Отивам си вкъщи, Сю. Днес. Сама.

— Защо поне не изчакаш няколко дни, докато уредя да дойда с теб? Още не си се възстановила напълно и аз те познавам — ще се опиташ да свършиш твърде много неща за твърде кратко време. Нужен ти е някой, който да се грижи за теб за известно време, Чарити — Сю забеляза упорития израз на лицето на Чарити и кимна: — Знам, че не ти е приятно да слушаш това, но то е вярно. За бога, днес ти вече преживя един голям сблъсък с шерифа, като го накара да освободи индианеца. Не е ли достатъчно? Освен това, ако наистина искаш да си отидеш вкъщи, първо ще трябва да изхвърлиш някои от тези развалени продукти. Изглежда, всичко е било просто нахвърляно обратно в каруцата и оставено да гние в безпорядък.

Чарити трябваше да се съгласи с това. Който и да бе събрал вещите им, бе го направил така небрежно, меко казано, че някои от покупките, изглежда, бяха похабени не от нападателите, а от този, който бе намерил и върнал изоставената каруца в града. Чувал с брашно се бе разтворил и то сигурно бе червясало. Чарити трябваше да си купи нов. А торбата със захарта бе срязана и не бе останало и прашинка. Кафето не се виждаше никъде, бобът също. Разбойниците сигурно ги бяха задигнали. Повечето от платовете и преждата бяха объркани и скъсани, сякаш нарочно бяха влачени през прахоляка и тъпкани от копитата на конете.

Чарити се овладя с усилие, като си наложи да огледа всичко от разстояние, сякаш тези неща принадлежаха другиму. Сякаш мекият жълт плат, който все още стискаше в ръка, не бе предназначен за нощна торба на бебето. Сякаш дебелият кариран мек вълнен плат не би намерил място под коледната елха във вид на топла нова риза за Джон.

— Ще купя новите продукти и ще потеглям — настоя тя, а дрезгавият й глас прозвуча твърдо.

— Трябва ти някой да кара каруцата, Чарити. Не можеш да пропътуваш този път сама. Неприятно ми е да ти казвам какво може да се случи в тази забравена от бога област, ти поне знаеш това. Първо ти, после госпожица Ханд. А миналата седмица тази певица, Дора Нант, бе убита в леглото си от напосоки изстрелян куршум — ами че вече не е безопасно да пресечеш улицата, да не говорим, да пропътуваш няколко мили вън от града сама.

— Аз ще отида с нея.

Когато тихо изговорените думи на Мейно се чуха в конюшнята, трудно бе да се каже кой бе повече изненадан — той или двете жени, които се обърнаха и го зяпнаха. Той със сигурност не бе възнамерявал да казва подобно нещо. Когато най-после го освободиха от затвора, единственото намерение на Мейно бе да си вземе коня, седлото и малкото лични вещи и да замине от Додж колкото може по-бързо и с по-малко шум.

Или съдбата наистина имаше други планове за него — някаква жизненоважна мисия, която трябва да изпълни, преди отново да може сам да командва волята си? По дяволите! Какво в тая дребна, съсипана жена го привличаше и го караше да забравя здравия си разум? Какво в хубавата й приятелка го караше да пожелае да забрави всичко друго в нейните обятия?

Очите на Чарити бяха като големи сини дупки в лицето й, а устата й бе отворена в уплаха и изненада. До нея Сю едва не подскочи от изненада при повторната си среща с мъжа, който бе спасил Чарити.

Преди някоя от тях да прояви достатъчно съобразителност, за да извика, с което несъмнено щеше да го върне обратно в затвора, Мейно отново проговори, тихо и спокойно, а думите му бяха отправени към Чарити.

— Ако исках да ви причиня зло, имах такава възможност преди месец. Но аз ви докарах в града, където докторът се погрижи за вас.

От очите й внезапно заизскачаха огнени искри.

— Ако очаквате да чуете „благодаря“ за това, много грешите — излая тя. — Не сте ми направили услуга, господине!

— Вие искахте да умрете — това бе твърдение, ясно и категорично.

— Да.

— Ако ви е било писано да умрете, щеше да стане. Може би все още имате някаква цел в живота, която трябва да постигнете, преди ангелите да са ви прегърнали — думите бяха произнесени тихо, а сребристосивите му очи гледаха в нейните и изпращаха послание за сила и разбирателство.

По гърба на Чарити полазиха тръпки, които накараха косъмчетата на тила й да настръхнат.

— Кой сте вие? — прошепна тя дрезгаво.

Полуусмивка заигра по устните на Мейно, но той просто сви рамене и каза:

— Казвам се Мейно. Аз съм този, който спаси живота ви, а вие твърдите, че не го искате. Ако приемете отново моята помощ, ще ви изпратя невредима до дома.

— Защо? — запита тя, като клатеше глава озадачена.

Той скръсти ръце на гърдите си и я изгледа с премерен поглед. Нещо неопределено ставаше между тях, нещо, което само двамата можеха да разберат.

— Може би не искам да гледам как рискувате живота, който съвсем скоро спасих от лапите на смъртта? Или може би, според културата на някои народи, се чувствувам отговорен за вас, след като съм ви спасил.

По-късно Сю щеше да мисли за тази необикновена среща като за среща с магьосник, когото наблюдава как прави магии. Струваше й се, че е на ръба на вълшебен кръг — наблюдава го и почти се улавя в него, докато Мейно тъчеше тънката мрежа на вълшебството. Това бе най-странното нещо, което някога бе изживяла. Накрая, без да спори повече, Чарити се съгласи Мейно да я придружи до фермата. Дори му позволи да я хване за ръката, за да й помогне да се качи на седалката в каруцата.

Докато купуваха провизиите и се сбогуваха, Мейно и Сю нерешително се запознаха. За Сю това наподобяваше безразсъдно бъркане в торба, без да знае дали там ще намери нещо приятно, или ще й ухапят ръката. Знаеше само, че когато Чарити и Мейно потеглиха заедно, почувствува някакво парване от ревност към най-добрата си приятелка, за което веднага се разкая.

За Мейно тази по-близка среща със Сю бе още една стъпка на сляпата вяра по дългия, криволичещ път, който съдбата му бе отредила. Само боговете знаеха какво ги очакваше в бъдеще. Само те знаеха как си съответстваха случайностите, как щяха да свършат — кога, къде и с кого. Засега Мейно знаеше само, че трябва да помогне на Чарити Приндъл. Бе й спасил живота, а сега може би му бе писано да й помогне да съживи сломения си дух. Щеше да опита.

Едно от първите неща, които Чарити направи, като се прибра вкъщи, бе да хвърли всичко свое в голяма тенджера с вряща вода и да го боядиса черно. Тъй като тя свърши тази работа на двора, Мейно видя всичко. Като я гледаше да бърка ръкавици, рокли, нощници, поли и блузи, дори фусти в мастилената боя, той поклати глава и въздъхна. Но когато тя продължи да хвърля покривки за маса, спално бельо, ръчно изплетени с кука покривчици и тишлайфери и се захвана със завесите, Мейно започна да се съмнява дали е разумно да я остави сама. Жената се движеше по тънкия ръб на умопомрачението и само бог знаеше накъде ще свърне.

Така че Мейно реши да остане известно време, а Чарити му позволи да остане. Нито дума не си размениха, когато достигнаха до това мълчаливо взаимно споразумение. То просто се случи. Срещу неговия труд и закрила Чарити го хранеше и му даваше подслон в обора — за него и коня му.

През следващите седмици Чарити опита да се скрие във фермата, като се затрупа с работа. Въпреки плевелите, или може би защото бе обрасла с тях, докато я нямаше, градината все още раждаше късни тикви. Мейно донесе отнякъде есенни боровинки. Чарити ги приготви и консервира, като се трудеше до пределите на крехката си физическа издръжливост, насилвайки се да работи и да не мисли за нищо.

Докато Мейно се грижеше за конете и вършеше по-тежката работа из фермата, Чарити се грижеше за кравата и няколкото пилета и патици, хранеше единственото прасе, което скоро трябваше да заколят. За щастие съседът се бе грижил за животните, докато я нямаше. Тя готвеше, чистеше, правеше всичко машинално, като в унес.

През това време я посетиха четирима души. Докторът и Сю дойдоха да се уверят, че тя не се претоварва, и с облекчение откриха, че Мейно е останал да й помага във фермата. В своята потиснатост Чарити не видя заинтригуваните погледи, които Сю и Мейно си размениха, макар че Анди веднага забеляза и успя да ги остави една-две минути сами, преди той и сестра му да се върнат в града. Шериф Мастърсън също посети фермата, за да провери слуха, че Чарити и мелезът живеят заедно, да й каже за одумките, които това предизвиква в града, и да я предупреди, че си търси белята, ако остави индианеца при себе си. Пастор Гудхю се отби да провери как се възстановява, като й поднесе най-добри пожелания от някои енориаши и я покани на църква, щом почувствува, че има сили за това.

През целия си живот Чарити бе намирала утеха в молитвите и в разбирането, което й даваше църквата. Текстовете от светото писание и химните винаги успяваха да я изпълнят с чувство за благополучие. Но сега хвалебствените думи и молитвите сякаш засядаха на гърлото й като буца гняв — гняв към бога, че я изостави, когато най-много се нуждаеше от него, че остави Джон и нея в ръцете на тези луди, че й отне съпруга и детето. Но най-много му бе ядосана, че я остави сама и наранена, жива, но без желание за живот, със сърцебиене, но без сърце, скитница в мъглата на отчаянието, но без желание да промени нещата.

 

 

Гризеше я чувство за вина, в повечето случаи неоправдано, но винаги действително. Вина, че не е умряла, че е била изнасилена и омърсена, че така е ядосана на бога, че не може да се моли. Две седмици, след като се бе скрила във фермата, тя повече не можеше да понася това бреме. Въпреки срама, въпреки чувството, че е недостойна, последната неделя на октомври я свари седнала със Сю и доктор Нелсън на обичайното си място в църквата, а Мейно я чакаше в каруцата навън, като отказа да влезе в това християнско място за поклонение и богослужение.

Тя седеше вдървено, с изправена глава, с поглед, вперен право пред нея, и докато чакаше да започне службата, отчаяно се опитваше да не обръща внимание на шепота, който се носеше из църквата. Пристигането й, както и мрачното й държание, причиниха известно вълнение. Това кльощаво плашило, облечено в черно, никак не приличаше на веселата Чарити само отпреди няколко седмици.

Седнала до нея, Сю се намръщи и хвана ръката на Чарити в мълчалива подкрепа, когато до тях долетяха някои реплики от тихите разговори — повечето забележки бяха от жени.

— Вече не е толкова хубава, нали?

— Вероятно си е получила това, което заслужава. В края на краищата, почтените жени не ги нападат така.

— Тя винаги привличаше вниманието с този невинен кукленски вид.

— Знаех, че това набожно поведение е твърде добро, за да е искрено.

— Много жалко, че трябваше клетият й съпруг да плаща за нейното кокетничене.

— Е, това не е честно, Гертруд, не е виновна тя.

— Не е ли? Чувам, че сега се е захванала с този индианец. Това какво ти говори?

— Просто я съжалявам и благодаря на Бога, че не съм била аз или някоя от дъщерите ми.

— Какво смяташ ще прави сега? Никой свестен мъж няма да иска да има нещо общо с нея след тази случка.

Срам и омраза се надигнаха в гърлото на Чарити и заплашваха да я задавят. Пронизваща болка премина през нея на вълни и разтърси цялото й тяло. Лицето й пламна, а ръцете й станаха ледени. Когато богомолците се изправиха да запеят първия химн, краката й отказаха да я слушат. Тя мрачно стисна коленете си и се помоли господ да й даде сили да издържи тези злобни клевети от хора, които е смятала за свои приятели и може би, ако не се бе опитала да пее, щеше някак да се справи. Но когато си отвори устата и вместо мелодичния й глас се чу ужасен дрезгав шум, нещо се пречупи в нея. Тежкият сборник с химни изтрака на пода, когато Чарити си проправи път покрай Нелсънови. С тромави движения, поради бушуващите в нея чувства, тя бързо се отправи по пътеката към вратата. Положението се влоши, когато органистът спря да свири по средата на песента. Гласовете постепенно замряха. Всички погледи се насочиха към заминаващата си Чарити.

В изпълнената с очакване тишина думите на Сю прозвучаха твърде силно:

— Чарити! Чакай! Моля те! Не си отивай!

Почти до вратата Чарити спря, но не се обърна. Остана гордо изправила гръб към богомолците.

— Не ми е тук мястото, Сю — отговори тя тихо, а пресипналият й глас леко потрепери. — Там, където потърсих утеха, получих повече болка. Вместо с разбиране, ми отвръщат с клюки и унижение. Сбърках, като смятах тези хора за мои приятели. Бъди сигурна, че няма да повторя тази грешка.

Пътя до вратата Чарити измина с цялото си достойнство. На края се обърна и отправи към всички един продължителен суров поглед.

— Не си правете труда да идвате с неубедителните си извинения и така наречената християнска загриженост, които само прикриват любопитството ви. Домът ми е затворен за вас.

Настъпи тишина, когато вратата се затръшна след нея. После, преди другите да успеят да си съберат мислите, Сю се изправи, а очите й блестяха от възмущение.

— Как можахте да постъпите така с нея? — извика тя и сълзите й се стичаха по лицето. — Как се осмелявате точно вие да я съдите? Не съм виждала такава пасмина от подли, ограничени хора! Къде е вашето съчувствие? Къде е християнското ви състрадание? Само преди няколко седмици всеки от вас можеше само добро да каже за Чарити. Всички я смятахте за мила и великодушна млада жена. Толкова бързо ли забравихте? Джо, кой ти почисти къщата и изпра прането, когато Хелън щеше да ражда? Хилда, кой ти помогна да си насадиш градината, когато си счупи ръката? Кой ти печеше сладкиши, гледаше децата и разведряваше дните ти с усмивка? И когато на нея й потрябва вашата помощ, вие се отвърнахте, като че ли тази клета, обезумяла от скръб жена ви е предала! Та поради едно нападение, което тя не е могла да избегне, вие изведнъж я сметнахте за омърсена и недостойна да бъде сред вас. Е, нека ви кажа — ако някой трябва засрамен да сведе глава, това сте вие! Не Чарити! И не бих я винила, ако никога не ви проговори.

С високо вдигната глава и пламнали страни, Сю последва Чарити. Брат й също излезе след нея.

 

 

Ноември свари Люк в Далас, съвсем вбесен и непостигнал успех в издирване на жертвата си. Преди месец Данди бе преминал през този град със същата банда, за която старият пияница бе споменал. Никой не можеше да каже накъде бе заминал. Това, което Люк със сигурност знаеше, бе, че разбойниците са дошли в Далас, след като бяха прекарали няколко седмици на път през Канзас. Бяха нападали хора и ограбвали всичко, което не е завързано. Подозираха ги, че сериозно са ранили няколко души и вероятно са убили един в Додж.

Люк не бе единственият, който търсеше Данди и приятелите му. Законът и Господ знаеха колко ли търсачи на награди за залавяне на престъпници също душат след него, но Люк искаше пръв да го настигне. С него имаше да урежда лична сметка.

Мислите му се върнаха към предишната пролет в Амарило и към сблъсъка, от който започна това пътуване, с цел да отмъсти. Люк бе отишъл с едно момиче от кръчмата до малката къща, която тя бе наела в една близка уличка. Те бяха в леглото и задоволяваха страстта си, когато изведнъж вратата на къщурката се хлопна и отвори. Винаги нащрек, Люк грабна револвера си и го насочи към мъжа, който стоеше на отворената врата с насочен револвер. На осветлението той разпозна комарджията. Казваше се Данди и играеше карти в кръчмата рано тази вечер.

Данди огледа със злобен поглед двамата на леглото.

— Ти и аз имахме уговорка, Пола — изръмжа той.

Момичето захленчи в отговор:

— Ти беше зает с играта, Данди. Как можех да знам, че ще свърши скоро? Едно момиче трябва да си изкарва прехраната, нали?

Люк, ядосан, че така грубо са прекратили удоволствието му, махна с барабана на револвера си:

— Измитай се! — изръмжа той. — И ако си умен, ще бъдеш по-внимателен, когато нахълтваш и изненадваш хората така. Знаеш ли, че си дяволски късметлия, дето не ти продупчих главата, глупаво копеле такова!

С един последен поглед, Данди си замина и Люк си помисли, че случаят бе приключен. Трябваше да бъде по-разумен. Трябваше да усети, че някой се спотайва в сенките, когато напусна къщата на Пола след няколко часа. Но куршумът, който се заби в гърба му като нажежено желязо, го завари напълно неподготвен. Той дори не чу звука от изстрела на Данди, докато не стана твърде късно. След секунди се строполи по лице на прашната улица, вторачен в острите върхове на ботушите на Данди, неспособен да помръдне, камо ли да извади револвер.

— Кой е копеле сега, а боецо? — злорадствуваше Данди, а злобният му смях отекна в нощта. Все още смеейки се, Данди влезе наперено в къщата на Пола и остави Люк да му изтече кръвта на няколко метра от вратата.

Но Люк не умря. Изпълнен с решителност, той драска и се влачи, докато стигна една от главните улици, където припадна. По време на обиколките си шерифът го намери и съобщи на доктора, който трябваше да положи много усилия, за да спаси живота му. Почти след седмица Люк дойде в съзнание и най-после можа да каже на шерифа кой го бе прострелял, но Данди вече бе напуснал града. Оттогава Люк вървеше по следите му и щеше да върви, докато го открие.

Данди бе непочтено копеле, на което не му пукаше да стреля в гръб, и скъпо трябваше да плати за коварството си. Никой нямаше да вини Люк, ако отърве света от такъв гад. В тази област имаше неписани закони, които се спазваха от всички почтени мъже. Не бива да крадеш чужд кон, не бива да крадеш чужд добитък, да мамиш на карти или да стреляш в гръб. Всеки, който ги нарушеше, сам си изкопаваше гроба и все някога някой щеше да хвърли жалкия му труп в него.

Когато Люк излезе от хотела и стъпи в прясно навалелия сняг, той изпсува. Остър вятър развя краищата на дългото му горно палто и той повдигна яката високо около врата си. „По дяволите! Проклет късмет!“ Този вятър тексасците наричаха „смразяващия северен“. Той се спускаше от север и докарваше мразовито време, което можеше да смръзне дори топките на месингова маймуна, а понякога довяваше и изсипваше достатъчно сняг, за да затрупа стълб с тотеми. Понякога вятърът беше толкова свиреп, че се усещаше чак в южните краища на щата — посевите измръзваха, а хора и животни бягаха да търсят подслон.

Люк усещаше, че заради тази буря ще му се наложи да остане в Далас по-дълго, отколкото възнамеряваше. Знаеше също, че бурята означава по-лошо време на север, големи снеговалежи и почти непроходими пътища не само в планините, но и в равнините. Зимата го бе сварила неподготвен и прекрати пътуванията му в търсене на Данди. За пръв път започна да се чуди дали някога ще го настигне.

След няколко дни късметът отново му се усмихна. Все пак имаше полза от продължителния му престой в Далас. От един пътуващ комарджия Люк научи, че Данди се е отцепил от бандата.

— Да, натъкнах се на Данди миналата седмица, на север, в Уичита Фолз. Данди, аз и други двама бяхме насред една игра, когато някакъв, на име Кътър, дойде и ни прекъсна. Недодялан тип — размахваше един нож, с който може и дъб да повали. Както и да е, Кътър попита Данди дали ще тръгва с тях или не и му каза да решава бързо, защото останалите ще напуснат града рано на другата сутрин и ако не е там, ще тръгнат без него. А Данди му отвърна да вървят — на него му писнало да се друса на седлото ден след ден.

— Каза ли накъде ще запраши?

Усмивка презрително изкриви устните на комарджията.

— Не спомена точно, но каза, че ще отиде там, където слънцето грее цял ден, а игрите и дамите са вълнуващи цяла нощ.

Люк въздъхна:

— Това може да се каже за много места, включително и за по-голямата част от Мексико.

— Не и ако имаш пари за харчене и копнееш за френска храна и хубави французойки — поправи го с лукава усмивка комарджията.

Преди да измине и час, Люк бе на път към Ню Орлийнз.

 

 

Дойдоха снеговете. Понякога затрупваха пътищата така, че Чарити и Мейно оставаха откъснати с дни наред от света. Двамата заклаха прасето и окачиха месото да се опушва. Докато наглеждаше нея и се грижеше за фермата, Мейно кротко бдеше и внимаваше да не пречи на скръбта й. Чарити му бе благодарна за това и се чувстваше в безопасност, защото знаеше, че Мейно е винаги до нея, когато й потрябва. С тихо съчувствие той я наблюдаваше и се тревожеше. С усилие се сдържаше от забележки, когато тя продължи да отслабва и скулите остро изпъкнаха на слабото й лице, от което очите й изглеждаха огромни. Като че ли натежали от отчаянието, краищата на устните й се извиха надолу в сурово намръщване. По челото й започнаха да се очертават бръчки и тя гледаше на света с недоверчиви сини очи, които изведнъж бяха остарели и помътнели. Прекрасната й коса бе загубила блясъка си, раменете й често се отпускаха, сякаш бяха загубили опората си.

И макар че си мълчеше и не се опитваше да я съветва, много бяха нощите, когато Мейно се промъкваше тихо и незабелязано в спалнята на Чарити, за да се увери, че не се е поддала на изкушението да сложи край на живота си. Често я чуваше да плаче в съня си, кошмарите я измъчваха с ужасни видения.

Непосредствено преди Коледа времето се оправи достатъчно, за да може Анди Нелсън да доведе сестра си Сю на гости. Те донесоха коледен подарък на Чарити, поща от дома в Пенсилвания и пакет, който бе поръчала по каталога. Донесоха и два пресни хляба с орехи за Мейно, които той прие с удоволствие. Това накара Сю да се изчерви до корена на косите си.

И братът, и сестрата бяха еднакво ужасени от вида на Чарити.

Косата й, която напълно бе загубила блясъка си, бе опъната назад и свита в стегнат кок на тила — прическа, която изобщо не подхождаше на отслабналото й лице. Бе отслабнала невъобразимо, роклята й висеше на кокалестото й тяло като черен чувал, плътно прибрана около врата, за да скрива белега й. Приличаше на самата смърт.

— Господи, жено! — възкликна Анди, като я зяпна ужасен. — Нарочно ли се опитваш да се умориш от глад? По костите на оглозгано пиле съм виждал повече месо!

— Никога не си се отличавал с умение да ласкаеш, докторе — кисело отвърна Чарити.

— И къщата! — прибави Сю, като махна с ръка, когато влязоха в хола. — Не очаквах да си украсила за Коледа, но това място е весело като миньорска шахта. В тъмницата би имало повече светлина, а може би и повече цветове.

— Аз съм в траур! — рязко им напомни Чарити.

— Това не означава, че трябва да живееш като прилеп в пещера, скъпа. Господи! Нищо чудно, че хората започнаха да говорят, че се държиш особено! Дори и децата шушукат. Точно вчера чух Джими Сийд да казва на Скийтър Манинг, че си вещица. Скийтър искаше да знае дали имаш черна котка. Завършиха, като се предизвикваха един друг да дойдат тук през нощта при следващото пълнолуние!

Чарити продължи да налива чая, привидно незасегната от това, което Сю разказваше.

— Можеш да ги предупредиш, че ако ги уловя да се навъртат около къщата ми, майките им ще вадят сачми от дъното на панталоните им. И ако се окаже, че наистина имам черна котка, то е, защото хвърлях всичко в тенджерата с боя толкова бързо, че може неволно да съм хвърлила и котка — по погрешка, нали разбирате.

И двамата не разбраха веднага, че Чарити се бе пошегувала, макар и за своя сметка. Силният смях на Анди внезапно избухна, последван от плахото кикотене на Сю. Макар че Чарити не се присъедини към веселието им, сините й очи заискриха за част от секундата — може би просто така им се стори, защото го желаеха, или бе само трик на светлината.

За голямо разочарование на Сю, тъй като тя очакваше, че Мейно ще придружи приятелката й, Чарити отказа поканата да прекара Коледа с тях. Наистина нямаше настроение за празнична прослава на радостта, мира и божествената любов, особено след като прочете писмото от сестра си.

Чарити бе писала на роднините си и на семейството на Джон за смъртта му и за загубата на бебето. Бе омаловажила своето страдание, отчасти, поради навика си да не причинява на другите повече болка, отколкото е необходимо, и отчасти защото не можеше да намери думи, за да изрази това, което бе преживяла. Освен това темата за изнасилването ужасно смущаваше всички. Това бе нещо, което просто не можеш да обсъждаш спокойно, а камо ли с подробности, освен ако не е абсолютно необходимо.

А сега сестра й Зоуи бе отговорила на писмото, като изразяваше съчувствие към нещастието на Чарити и загриженост за състоянието й. В краткото послание бе включена обаче и тревожната новина, че майка им е сериозно болна. Макар че внезапната реакция на Чарити бе да си отиде вкъщи веднага, непредсказуемото време правеше пътуването през зимата — на каквото и да е разстояние — почти невъзможно. Макар и неохотно тя осъзна, че може само да чака, да пише и да се надява, че майка й ще се оправи. Може би напролет ще може да продаде фермата и да се върне в Пенсилвания.

По-потисната от всякога, Чарити наблюдаваше как зимните дни отминават. Празниците незабелязано дойдоха и си отидоха. Януарски ветрове шибаха във всяка пролука и процеп на къщата, като трупаха сняг на дълбоки преспи. Февруари се влачеше до безкрайност. Първи март донесе лед и по-силни ветрове, достатъчни, за да издухат човек от пътя му, а старата къща се тресеше като от треска. Чарити направи дюшек, който постави на пода на кухнята и затвори другите стаи, за да пести топлината.

Тя пишеше писма до дома и ги пазеше, за да може, когато се оправи времето, Мейно да отиде до града да ги пусне и ако е получила поща, да я донесе. С всяко негово пътуване Чарити очакваше някакво съобщение от шериф Мастърсън за арестуването на убийците на Джон, но месеците минаваха без никаква вест. Просто за да мине времето тя готвеше и четеше с очилата, които бе получила по пощата, кацнали на върха на малкия й нос. Лещите им почти не се различаваха от обикновено стъкло и съвсем слабо увеличаваха образите, но й помагаха да скрива очите и мислите си от любопитните.

Тъй като нямаше много за четене, Библията й се запълни с прегънати страници и сама се отваряше на тези пасажи, които Чарити най-често четеше. Сега тя предпочиташе главите от Стария завет, в които се призоваваше към отмъщение и справедливо наказание за злостни деяния, а не опрощаващите писания от Новия завет. Лесно можеше да цитира наизуст Изход, втората книга от Стария завет, глава 21:

Око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, крак за крак…

„И живот за живот — прибави Чарити като обещание пред мъртвия си съпруг и дете. — Някога, по някакъв начин, ще се погрижа тези ужасни зверове да платят за всичко, което са извършили, дори ако трябва аз да ги преследвам!“