Катрин Харт
Страст (28)

28.

След като премина първоначалният шок и умът на Чарити проработи отново и, тя се опита да утеши обезумялата жена. Когато се успокои достатъчно, за да им каже името си, те научиха, че тя е Ана Макгий. Тя и съпругът й Уил се били отправили на юг към Тексас да търсят работа в някое ранчо за добитък. Уил вече нямаше да пътува. Той бе мъртъв. Ана, на тридесет и две години, искаше само да го придружи в блажения му покой.

— Ако бяхте дошли няколко минутки по-рано… — плачеше Ана, а Люк и Чарити се чувстваха още по-потиснати. — О, какво ще правя без моя Уил?

Всички спаха много малко през дългата нощ, а Ана плака и притиска до себе си безжизненото тяло на Уил. Люк изправи каруцата и прибра разпилените им вещи. Той се погрижи за конете, стъкна огън и внимателно пазеше пленниците.

Макар че никой не бе гладен, Чарити приготви вечеря, но отказа да предложи на двамата мъже, които лежаха завързани само на няколко крачки и стенеха. Не се погрижи и за раните им. И Люк не предложи, а като забеляза изпълнените с омраза погледи, които им отправяше Чарити, не направи опит и сам да го свърши. Раните им не бяха опасни, макар че щяха да загубят много кръв. А ако умрат от загуба на кръв или пък раните се инфектират и ги втресе, кой го е грижа?

Не и клетата Ана. Със сигурност не и Чарити. Люк нямаше защо да пита. Само като я погледна, разбра, че са открили последните двама от убийците на Джон Приндъл, последните от шестимата, които я бяха изнасилили. Натъкването на тях при тези обстоятелства върна Чарити в спомените й и почти я накара да изживее всичко отново, а това я вбеси не само заради самата нея, но и заради Ана.

— Искаш ли да ги издърпам встрани и да ги убия? — сериозно я запита Люк.

За негова изненада тя поклати глава.

— Не. Изстрелите само ще изплашат Ана повече.

— Може и да не ги застрелям, скъпа — каза й той.

Тя отново отказа.

— Наситих се на убийства, ще ми стигне за цял живот — тихо призна тя. — Не искам да проливам повече чужда кръв, Люк. Не искам да ми тежи на душата. Сега трябва да мисля за детето ни и какво това насилие може да причини на мъничкия живот в мен. Ако нямаш нищо против, предпочитам да заведем тези двамата в Додж Сити и да ги предадем на шерифа. Нека ги осъдят. Нека ги обесят. Клетвата ми за отмъщение ще се изпълни дори ако умрат от други ръце, а не от моите или твоите.

Макар и да не бе сигурен, че собствената му жажда да отмъсти заради нея ще се утоли, ако уредят нещата по този начин, Люк се съгласи. Той нямаше представа какво трябва да правят бременните жени, но бе чувал някакви бабини приказки за бебета, които се раждат белязани или осакатени, ако майката е била свидетел на насилие, докато е била с детето в утробата си. Не бе сигурен дали трябва да вярва на тези глупости, но и не искаше да поема риска със собственото си дете. Ако Чарити иска законът да съди тези двамата, така да бъде.

Когато слънцето най-после разпръсна първите си топли лъчи над хоризонта, те вдигнаха бивака и се приготвиха да тръгнат към Додж Сити, който беше на два дни.

— Госпожо? — Люк клекна до Ана, като се затрудни да открие очите й на подутото от плач лице. — Госпожо, скоро трябва да тръгваме. Трябва да решите какво да правим с тялото на съпруга ви. Ще е по-добре за всички, ако го погребем тук сега, но ако настоявате, ще го закараме в Додж и ще го погребем там.

Както се надяваше, Ана го остави той да реши, тъй като бе твърде сломена от скръб, за да решава сама. Когато хвърлиха и последната лопата пръст на гроба, Чарити горещо се помоли за душата на убития и Люк за пръв път разбра колко набожна е била някога. Те положиха на гроба букетче есенни цветя от прерията и сложиха един груб кръст, скован от счупена дъска от каруцата, за да се знае къде почива в мир, Макгий.

Тъй като Ана само плачеше, Чарити се зае да кара каруцата, а нейният кон и тези на разбойниците вързаха отзад. А самите те, вързани и със запушени уста, понеже ме можеха да яздят, бяха неудобно натикани на дъното на каруцата, където друсаше най-много. Чарити се изкушаваше да прекарва каруцата през всеки камък и възвишение само за да ги чуе как ръмжат от болка. Единственото, което я спираше, бе Ана. Не искаше да й причини повече неудобство. Люк яздеше най-отзад като охрана.

Нощта ги свари на бивак при завоя на Крукид Крийк. Ако тръгнеха рано и нямаха други затруднения, щяха да стигнат Додж на свечеряване на другия ден. Чарити се зае с Ана — опечалената жена бе изпаднала в безмълвно вцепенение, а Люк подготви нощувката. Преди да си легнат, той заведе един по един пленниците да облекчат естествените си нужди. Първо заведе Уийзъл, с ранения крак, който не му създаде неприятности. После Уайти, на когото изведнъж му хрумна да прояви враждебност.

— Как ти харесва, като знаеш, че първо ние сме пробвали жена ти, Стърлинг? — подразни го злобно той. — Сладко парче, нали? И стегнато? По дяволите, тя май е най-стегнатата, която съм чукал.

— Продължавай, Уайти, и утре няма да се наложи да ти запушвам устата — предупреди го мрачно Люк, като грубо го блъсна напред.

— Кажи ми, Стърлинг — продължи Уайти, като не обърна внимание на заканата на Люк, — така ли страстно се чука с теб, както с мен? Гърчи ли се и вика, когато й го тикнеш?

Юмрукът на Люк изхвърча и улучи Уайти право в устата. Следващият удар уцели здраво носа му, като причини удовлетворително хрущене, когато костта се счупи. Ударите се сипеха бързо и ожесточено, докато лицето на Уайти се обезобрази и разкървави, а кокалчетата на Люк се обелиха.

Без да се церемони, Люк завлече пленника при другия и го блъсна до него, като ги завърза, без да обръща внимание на втренчения поглед на Чарити. Едва тогава се обърна към нея с победоносния вид на герой завоевател, на когото глупавата усмивка не отиваше.

Като й подаде подутата си ръка, той каза:

— Скъпа, необходими са ми нежни грижи, ако нямаш нищо против. Наложи се да дам урок по добро държание на стария Уайти.

— И ти любезно го направи — отгатна тя, като клатеше глава при вида на разранените му ръце.

Той сви рамене като малко момче, което са изпратили при директора.

— Това бе най-правилното решение одеве, а и трябва да призная, дойде ми добре.

— Надявам се да си му цапнал един и от мен — каза тя.

Той я прегърна и се засмя.

— Цапнах му. Тоя от тебе му разклати няколко предни зъби, така че утре няма да му слушаме нахалните приказки.

Тъкмо се здрачаваше, когато влязоха в Додж и те бавно се отправиха по Франт стрийт към кантората на шерифа. Баровете тъкмо започваха да се оживяват за вечерта, но когато хората разпознаха Люк и Чарити, на улицата започнаха да се стичат любопитни наблюдатели. Докато стигнат до затвора, ги заобиколи тълпа и хората очакваха да видят какво ще се случи.

Като чу врявата, Бат Мастърсън излезе от канцеларията си и присви очи, когато погледът му попадна първо на Люк, а после на Чарити и Ана.

— Какво става тук?

— Доведохме ти затворници, шерифе — осведоми го Люк, като слезе от коня и се запъти към задната част на каруцата. Не направи и опит да се държи внимателно с вързаните и ранени престъпници, а ги издърпа и ги остави да се претърколят на прашната улица, после ги изправи и ги бутна към отворената врата на затвора, когато минаваха покрай Мастърсън и зяпналата тълпа.

— Искаш ли ги, или да ги заведем на началника на полицията?

— Уайът замина. Напусна града преди около месец, така че, предполагам, няма как да се отърва от тях — каза намръщено Мастърсън. Самият той бе загубил доста от доброто си име и слава и ако не успееше да спечели повторни избори през ноември, също като приятеля си щеше да търси ново поле за изява.

— Кои са тези?

— Звучат ли ти познати имената Уайти и Уийзъл, шериф Мастърсън? — запита Чарити. — В случай, че си забравил, нека освежа паметта ти. Това са двама от онези, които ни нападнаха с Джони миналата година. Доведохме ги, за да ги съдят за убийството на Джон.

При тези думи хората от тълпата ахнаха от учудване и веднага започнаха да шушукат. Чарити злепоставяше шерифа, тъй като бе свършила сама работата и ги бе открила, а той не успя. За да си отмъсти, шерифът се засмя и подигравателно каза:

— Само двама ли, Чарити? Къде са останалите? Или ще съм прав, ако предположа, че ти си скандалната Вдовица Вещица, за която напоследък слушам толкова много? Тази, която уби Джеб, Кътър и Бронк, чието тяло откриха преди четири дни, а на всички намериха визитната картичка на вдовицата — букет плевели. Май се поставяш над закона, а?

— Ако се налага, за да се свърши работата… — спокойно отговори Чарити, която с облекчение научи, че Бронк не е избягал от клетката от бодлива тел и повече няма да причинява зло никому. Явно представителят на закона още не бе научил за смъртта на Данди.

Преди Мастърсън да успее да й зададе още въпроси, Люк отново привлече вниманието му към заловените разбойници, които трябваше да сложи зад решетките.

— Заловихме ги по пътя на юг от Додж, когато бяха нападнали госпожа Макгий и съпруга й. Погребахме господин Макгий в прерията, а нея доведохме с нас.

Той се обърна към Чарити.

— Скъпа, защо не заведеш госпожа Макгий при доктор Нелсън, докато аз свърша тук? Ще се срещнем там, щом приключа.

Тя кимна, като забеляза израженията на няколко заинтригувани лица, когато Люк я нарече „скъпа“. Като взе отново юздите, тя погледна Мастърсън право в очите.

— Шерифе, доста се потрудихме, за да заловим тези мъже. Те убиха съпруга ми и този на госпожа Макгий, и бог знае кой още. Не си позволявам да ти казвам как да си вършиш работата, но искам тези мъже осъдени и обесени. Ако по някакъв загадъчен начин избягат от твоя затвор, лично ще се погрижа да те прекарат през града намазан с катран и овалян в пера. И то ако съм благоразположена към теб. Надявам се, че се разбрахме?

Мастърсън й хвърли свиреп и ненавистен поглед.

— Чух те, госпожо Приндъл, ясно и точно. И те уверявам, че няма да отидат никъде, докато не нареди съдията.

— Стърлинг — поправи го Люк рязко и обърка всички, които чуха. За всеобщо учудване, той продължи с обяснението. — Сега тя се казва Стърлинг, не Приндъл. Съпруга ми е.

Вече цяла седмица си бяха вкъщи. Много неща се случиха през това време. Областният съдия бе свикал извънредно съдебно заседание, на което Люк, Чарити и Ана дадоха показания под клетва и престъпниците, които бяха довели в града, бяха осъдени на смърт чрез обесване. Вече издигаха бесилките на края на Франт стрийт и в събота Уайти и Уийзъл щяха да посрещнат справедливия си край. Чарити нямаше да присъствува на екзекуцията. Вече бе казала на Люк, че иска само спокойствие и тишина. Нищо не трябваше да помрачава завръщането й у дома и щастливите й планове за бебето. Люк, Мейно и изпълнената с желание за мъст Ана щяха да гледат обесването.

Ана бе започнала да се примирява със смъртта на съпруга си, макар че това не облекчаваше дълбоката й скръб. Отсега нататък щеше да жалее и много месеци щяха да изминат, преди да се излекува сърцето й. Да види, че убийците на съпруга й заплащат за коварството си, бе малка стъпка към изцерението.

Независимо от обстоятелствата, при които се запознаха, или може би поради приликите в тях, Чарити и Ана започнаха да се сприятеляват. Без деца, с баща пияница и четирима некадърни братя, Ана нямаше желание да се връща вкъщи след смъртта на Уил. Когато Чарити й предложи да остане при тях за постоянно, дори, ако пожелае, да отиде с тях в Монтана, Ана прие с готовност.

— Но ще работя за прехраната си — гордо каза тя. Ще ти е необходим някой да чисти, да готви и да ти помага в грижите за бебето. А щом купите добитъка и работата потръгне, ще наемете работници и ще има нужда от още помощ.

Мейно засега щеше да остане във фермата и още не бе решил да се мести с тях. Той не каза нищо, но Чарити си мислеше, че решението му се дължи на нежеланието му да остави Сю. Може би до пролетта двамата щяха да разрешат затрудненията си. Чарити се надяваше да стане така.

Още отсега Люк търсеше да купи земя. Почти всеки ден или през ден той изпращаше телеграми и писма на вероятни продавачи, като проверяваше пасбищата, които се обявяваха за продан в Монтана и Уайоминг. От полза му бе, че вече бе ходил по тези места в самотните си пътувания, преди да срещне Чарити, и доста добре познаваше земята там. Щом откриеше имот, какъвто търсеха, щяха да го купят и да започнат планове за купуването на добитък.

Рано една сутрин той целуна Чарити и се отправи към Додж, развълнуван като дете на Коледа.

— Трябва да се видя с един човек заради един бик — каза й той, като постави ръка на леко закръгленото й коремче. — Ще се върна до обяд, но ако не си дойда, не ме чакайте. Бъдещите майки трябва да се хранят.

Малко след това Чарити оседла кобилата си и тръгна сама, въпреки възраженията на Мейно. Имаше нещо, което твърде дълго бе отлагала — никой и нищо не можеше да я спре.

— Ще се справя — увери го тя. — Мога много добре да се грижа за себе си, а и няма да се бавя.

Тя тръгна по пътя към Додж, но целта на пътуването й се намираше на половината път. Когато стигна до мястото, тя дръпна юздите на коня и остана загледана наоколо.

Беше средата на октомври и есента вече леко се усещаше във въздуха, макар че дните бяха още меки и не бяха падали лоши слани. Прерията се простираше пред нея. Малко встрани от пътя, приблизително на мястото, където стана нападението, няколко слънчогледа се полюшваха на вятъра. Като пристъпи по-близо, Чарити се изненада, че те бяха напълно разцъфтели — нещо необичайно за този сезон. Още по-необикновено бе, че растат тук, насред прерията, само двадесет и четири-пет стъбла. Но все пак й се стори подходящо и тя им се зарадва.

Като слезе от коня, тя го остави и тръгна сред слънчогледите, докато стигна в средата им. Скрита от любопитни погледи от всички страни, тя коленичи във високата трева и затвори очи. Дълго време мълча. После заговори тихо, настойчиво:

— Вяра, моя скъпа, любима дъще, дойдох тук, на това място, защото искам да се почувствувам по-близо до теб, защото трябва да поговоря с теб още веднъж. Никога няма да забравя теб и радостта, която изпитах, когато разбрах, че те нося в утробата си. Винаги ще те обичам, макар че никога не успях да те опозная или да ти бъда майка, както исках. Исках да ти кажа това, защото… разбираш ли, аз очаквам друго бебе след няколко месеца и не исках да смяташ, че то ще заеме твоето място или ще ме накара да те обичам по-малко. Това бебе ще е част от мен, както и ти бе някога, и когато го държа в прегръдките си ще бъде, все едно че държа и малка част от теб. Моля се само да се роди здраво и бог да ми даде възможност най-после да позная майчинството истински и двамата да опазим този млад живот.

— Надявам се, че ме чуваш, скъпа. Надявам се, че разбираш. Аз не се отказвам от теб, а продължавам живота си. Като се запролети, ще се преместим да живеем другаде, но където и да отида, винаги ще те нося в сърцето си. Така че не казвам сбогом, разбираш ли? Може би само „прощавай“.

Заслепена от сълзи, тя бръкна в джоба си и извади малкото парче розова панделка. Нежно го повдигна до устните си и го целуна. После го задържа до гърдите си. С треперещи пръсти положи панделката на земята и я закрепи с малка буца пръст.

— Благодаря ти, че ми даде този спомен за вяра и надежда, когато ми бяха най-нужни, но любовта изцери сърцето ми и ме направи силна, така че ти го връщам, ангел мой сладък — нежно каза тя. — Бог да те пази и бди над теб.

Може би изминаха минути или часове. Чарити си спомняше само, че все още бе коленичила, сълзите й бяха изсушени от игривия ветрец, който шумолеше между стъблата на слънчогледите, а наболялото й сърце бе намерило най-после мир, когато на пътеката падна сянката на Люк.

— Видях коня ти и реших, че сигурно си тук.

Тя го погледна и се усмихна, като протегна ръка и го придърпа да седне до нея. Той забеляза панделката и веднага се сети какво е правила и защо е дошла тук, затова не намери сили да й се скара, че е тръгнала сама, както възнамеряваше да направи в началото. Не и докато следите от сълзите още личаха по лицето й.

— Просто исках да й кажа, че още я обичам — каза Чарити. — Трябваше да го направя. Особено сега, когато новото бебе е на път.

— Знам. Всичко е наред, скъпа — той я придърпа към себе си, прегърна я силно, като споделяше болката й.

— Да, Люк. Мисля, че най-после всичко е наред. Сега се чувствувам много по-добре, много по-спокойна. Мога да продължа, без да се обръщам непрекъснато назад. Без старите страхове, съжаления и гняв. Чувствувам се отново цяла. По-силна. Жива и жадна за всички бъдни дни, които ще прекараме заедно ти и аз — тя вдигна лице към него и устните й го докоснаха като въздишка. — Обичам те. Ти си моят живот, Люк. Ти си въздухът, който дишам.

— А ти си моето слънце — отвърна той тихо. — Не мисля, че наистина знаех какво е да си огрян от светлина, преди да дойдеш в моя живот. В мрака вървях пипнешком. И изведнъж се появи ти, поведе ме, показа ми как се обича. Това е най-големият дар за мен. Може би по-голям, отколкото заслужавам. Със сигурност е повече, отколкото очаквах.

— Съвсем справедливо е — увери го тя, — тъй като ти бе моят храбър рицар, който на всяка крачка убива огнени демони. И освобождава сърцето ми отново да обича. Но има още един дракон за убиване, скъпи. Още една заплаха за погребване, ако си съгласен.

— Знаеш, че за теб съм готов на всичко.

— Люби ме тогава. Тук. Сега. На това място, където животът ми бе най-мрачен, дари ме с радост. Помогни ми да заменя старите спомени с великолепни нови. Нека смехът ни прогони духовете. Нека радостта отнесе сенките. Моля те! Ако пак се сетя за това място, нека бъде с мир и любов в сърцето и със спомена, че съм била в прегръдките ти, обляна от слънчева светлина. Че тялото ти и ръцете ти са ме докосвали. Че устните ти са били върху моите и любовта ти ме е галила.

Не можеше да й откаже, както не можеше да спре слънцето да изгрее и вятъра на духа. Там, сред слънчогледите — скрити, пазени и благословени от тях — той нежно я положи на земята и се наведе над нея. Докато ръцете му се оправяха с дрехите, а тя в своето нетърпение ту помагаше, ту пречеше с нейните, устните му търсеха всяко току-що открито местенце от нежната й топла плът.

Тя ухаеше на слънце, имаше вкус на мед. Кожата й блестеше като редки свенливи перли, току-що извадени от морето, а пръстите му я усещаха много по-гладка. Всичко в нея го мамеше, привличаше, всичко в него откликваше на този чувствен, древен зов на жената към мъжа. Като обсипваше жадното му тяло с целувки и го боготвореше с устни, шептящият й дрезгав глас изпращаше чудни тръпки на страст през тялото му. Възбуждаше го, омагьосваше го, опияняваше го със звуците, които издаваше, и така разпалваше все повече страстта му.

Възнамеряваше да е нежен, обеща си да я дари с цялата нежност, която й е нужна. Но когато страстта оплете копринената си мрежа около тях и ги обгърна с плетеницата си, природата показа, че има други планове.

Слънчогледите благосклонно кимаха златисти глави. Земята бе топла под тях, въздухът се изпъваше от уханието на смачкана трева и любов, докато те се радваха на опиянението.

— Благодаря — прошепна тя и вдигна ръка да погали лицето му, очите й бяха огромни, сини и препълнени от любов, когато се взря в любимото лице. — Благодаря ти, че дойде в живота ми, спаси сърцето ми, върна вярата ми и прогони духовете от мен. Но най-много ти благодаря, че ме обичаш.

Той тихо се засмя, а очите му проблеснаха като смарагди на слънцето.

— Удоволствието е мое, любима. Сега и завинаги.