Катрин Харт
Страст (26)

26.

Но не му каза. Не тогава. Не и през нощта, когато се любиха и той много внимаваше да не докосне ранената й лява ръка. Нито на следващия ден, нито на по-следващия. Ръката й заздравя достатъчно, за да може да язди, без да почувствува болка, а тя още не му бе казала за бебето.

Почти се страхуваше да му каже, за да не се окаже невярно или нещо да се случи, както стана преди. Тогава и двамата ще бъдат съкрушени…

Тя все си спомняше — с Джони тъкмо бяха научили, че ще стават родители, когато ги връхлетя нещастието. Колкото и неразумно да звучеше, не искаше да рискува нещо подобно да се случи пак. Според нейния особен начин на мислене, колкото повече изчакваше, преди да каже, толкова по-дълго й се струваше, че ще може да се предпази от съдбата. Освен това несъмнено знаеше, че щом каже на Люк, той ще настоява да се оженят. Не че не искаше да се омъжи за него, особено сега, когато можеше да му даде поне едно дете, освен себе си. Люк в крайна сметка щеше да има семейство, ако всичко се развиеше добре. А тя го обичаше безумно.

Но Люк също така щеше да иска тя да се откаже от намерението си да отмъсти. Вече неведнъж бе настоявал. А тя не бе готова. Ако наистина бе бременна, не й се искаше детето да се ражда в свят, в който още вилнеят Уийзъл, Уайти и Бронк. При всичките други злини и уловки, които можеха да я сполетят, тя не можеше да забрави тази неотложна нужда да продължи и да унищожи тези убийци. Ако не го направеше, трябваше да живее с постоянния страх, че ще се появят внезапно някой ден и пак ще разрушат щастието й.

Ако Люк се чудеше защо Чарити става понякога мълчалива и изглежда замислена, казваше си, че все още се възстановява от раната. Естествено бе раняването да я занимава известно време, тъй като почти се бе докоснала до смъртта. Или пък предишното й неразположение все още я измъчваше, макар че изглеждаше много по-добре. Много рядко стомахът й създаваше предишните неприятности, освен ако тя не се стараеше да ги скрива, за да не се суети около нея толкова. А може би упорито преценяваше къде е най-вероятно да открият останалите трима разбойници и как да ги заловят.

Но как да си обясни тази усмивчица, която се прокрадваше на лицето й от време на време? Докато яздеха, той я улавяше, че си тананика весело и безгрижно като птичка. Или пък добиваше този особен израз на ангелско излъчване, с искрящи очи, сякаш крие огромна тайна, която светът не знае.

Дразнеше се, защото може би криеше нещо и не искаше да сподели мислите си с него, но бе твърде упорита, за да я накара да проговори.

Щеше да го направи, ако сама пожелаеше да му каже какво я вълнува. А дотогава той ще си мълчи и няма да пита… и ще се пържи на бавен огън.

Когато пристигнаха във Форт Уърт, трябваше да вземат решение. Можеха да продължат направо на север — от Чишолм през Оклахома до Източен Канзас — територия, която не бяха претърсили, а можеха да свият на запад към Уичита Фолз и да следват Западния път на север до Додж Сити и да се върнат по пътя, по който бяха тръгнали. Времето беше важен фактор, тъй като бе средата на септември. Стадата добитък намаляваха. Зимата скоро щеше да настъпи и те имаха малко време да завършат диренето си, преди да им се наложи да се откажат до пролетта.

Разбира се, само Чарити знаеше, че дните им за път са ограничени не само от времето и стадата добитък. Скоро тялото й щеше да започне забележимо да наедрява около кръста. Люк щеше да разбере. Така тя нямаше да може да язди още дълго, освен ако не искаше да рискува и да загуби и второто си дете. Но за да предотврати това, тя бе готова на всичко.

Напоследък бе започнала да се чуди какво ли прави Мейно с фермата. Пшеницата сигурно е пожъната вече или скоро ще я жънат. Точно година, откакто тя и Джони бяха привършили последната жътва и бяха тръгнали за града в такова добро настроение. Измина година от смъртта му, изнасилването й и загубата на детето.

Понякога й се струваше, че бе вчера, особено след като научи за бременността си. Естествено бе мислите й да се връщат към първата й бременност. Но когато се сещаше за Люк и съзнаваше колко много държи на него, когато си мислеше колко неща изживяха заедно и колко още щяха да изживеят, нападението й се струваше много отдавна, в друг живот.

Старата поговорка, че времето лекува всички рани, изглежда, бе вярна. Само ако можеше да открие останалите нападатели и да се оправи с тях успешно, без да излага на опасност едно толкова щастливо бъдеще, щеше наистина да е доволна.

Отново изборът бе направен вместо тях сякаш от направляващата ръка на съдбата. Бронк бе напуснал Форт Уърт само часове преди тях и се бе отправил за Уичита Фолз. Без да губят време дори за попълване на запасите, те тръгнаха след него.

Настигнаха го на два дни път от Форт Уърт, на главния път, който пресичаше голямото открито пасбище, на мили от най-близкото ранчо. Приличаше на типичен говедар — от изцапаната с пот шапка до шпорите, само при вида, на които Чарити я полазиха тръпки, като си спомни силната болка, която й бяха причинили. Ботушите му бяха износени, дънките — избелели, шалчето на врата му служеше явно за бърсане, а не за украса. Седлото му го отличаваше, макар че Чарити би разпознала лицето му, където и да е, по всяко време, така ясно го бе запечатала в паметта си. Седлото бе онова от сънищата й при шамана — уникален модел от черна кожа, богато украсено с испанско сребро.

Когато се изравниха с него, той свали шапка и се усмихна широко, безобиден като ученик.

— Здравейте, пътници. Накъде сте тръгнали? — макар че погледна Чарити право в лицето, изглежда, не я позна.

Люк реши да го разиграва и да види накъде ще тръгнат нещата, затова отговори:

— Уичита Фолз. Жена ми има роднини там.

Чарити не можеше и дума да каже, дори ако животът й зависеше от това. Много трудно й бе да не поглежда непрекъснато тези ужасни шпори с много остриета.

— Хубаво място — каза Бронк. — И аз отивам там. Мислех си, че ще яздя все сам, но ще ми е приятно с вас, особено ако госпожата може да готви по-добре от мен. Чудно как още не съм се отровил.

Той се засмя на собствената си шега и хвърли лукав поглед на стройната фигура на Чарити. Тръпките се засилиха и се спуснаха по гърба й и тя полагаше усилия това да не се забележи. Искаше й се да му крещи, да го заплюе в доволното лице, да го смъкне от коня и да го стъпче, докато го разкъса на малки парченца!

— Чарити е добра готвачка — призна Люк, като внимателно наблюдаваше лицето на другия, търсейки знак, че си спомня името й или нея.

Изражението на Бронк не се промени.

— Хубаво име на хубава жена — бе всичко, което каза. Неочаквано един голям заек изскочи от храсталака и хукна през пътя, като стресна конете. Докато Люк и Чарити успокояваха техните с гальовни потупвания и успокоителни думи, като хванаха здраво юздите, Бронк взе да вика и ругае като луд. Съвсем злонамерено той впи здраво юздата в нежната уста на коня и заби шпорите ядно в задните му хълбоци, от които потече кръв.

— Дявол те взел! — ругаеше той. — Или ще запомниш кой е господар, или ще ти пратя един куршум в тая голяма и тъпа кратуна, както направих преди месец с оня глупак амбулантния търговец! Чу ли?

В следващия момент Бронк се разливаше в усмивка, сякаш изобщо не е бил разстроен или пък реакцията му не е била необикновена и безразсъдна.

— Много приятен ден за пътуване, нали? — любезно забеляза той.

Чарити го гледаше, бледа и разтреперана от неоправданата жестокост, на която бе станала свидетел. И каква бе тая безцеремонна забележка, че е убил някакъв амбулантен търговец? Люк се намръщи от нарастващата тревога.

Известно време яздиха мълчаливо, а Люк премисляше разни планове, като се опитваше да прецени какъв ще е най-добрият начин на действие, особено като се имаше предвид странното поведение на Бронк. Изведнъж, явно без причина, той спря коня си. Чарити и Люк направиха същото, защото му нямаха доверие да го оставят зад себе си. Когато извади пушката си от калъфа, и Люк се хвана за револвера. Но Бронк не обърна внимание — взираше се в далечината и се целеше в нещо, което никой от другите двама не виждаше.

Като изстреля няколко патрона, той изкрещя:

— Хванах те, кучи сине! Това ще те научи да не крадеш добитъка ми, мръсен индианец такъв! — той пъхна пушката в калъфа, като през цялото време мърмореше. — Трябва да ги научим тия червенокожи диваци, че мястото им е в резервата, това е.

Само след секунди Бронк си свирукаше весела мелодия и яздеше съвсем безгрижно!

В погледите, които Чарити и Люк си размениха, се четеше предпазливост и невяра. Там нямаше никакви индианци, нямаше никой, а доколкото знаеха, Бронк нямаше никакъв добитък. Бе адски зловещо да гледат как си променя настроението бързо и лесно, както хамелеонът променя цвета си. По всичко личеше, че този е луд, много по-опасен от другите.

— Хубаво седло имаш — подхвърли Люк след няколко минути, за да завърже разговор. — Откъде го взе?

— Благодаря. Харесах го, щом го видях. Купих го от някакъв мексиканец към Ел Пасо.

Откраднал го е по-вероятно, помисли си Чарити, като преглътна омразата, която се надигна в гърлото й, сигурно след като е убил собственика му.

— Така ли? Искаш ли да го продадеш, а?

— Не. Това седло е моята радост и гордост. Повечето искат да ги погребат с ботушите. А аз? Аз искам да ме погребат със седлото.

Изведнъж гласът на Люк прозвуча хладен и страшен.

— Неприятно ми е да те разочаровам, Бронк, но няма да стане така.

Бронк повдигна изненадан глава и погледът му стана предпазлив.

— Откъде знаеш името ми? Срещали ли сме се някъде преди?

— Не сме. Но ти си имал някаква среща с Чарити преди около година. Около Додж Сити. Ти и петима от приятелите ти. Тя, естествено, не е харесала начина ти на представяне, нито особения ти хумор. Вече звучи ли ти познато?

Докато Люк говореше, Бронк се извърна към Чарити. Той втренчено се загледа и най-после я позна.

Тогава шибна коня и го подкара в галоп, като забиваше шпорите в хълбоците му.

— Я, я! — викаше той и ръгаше животното да бяга по-бързо.

Люк и Чарити нямаха намерение да оставят жертвата да избяга така лесно и пришпориха конете си след него. В продължение на няколко минути го следваха отблизо и неумолимо като собствената му сянка. После изведнъж конят на Бронк падна, сякаш са го застреляли.

Само бързите рефлекси на Люк ги спасиха от същата съдба, тъй като той дръпна юздите на коня на Чарити, както и на своя. Силното дръпване накара коня й да извърне глава встрани, докато носът му почти докосна ботуша й, а неговият кон се изправи изплашен, но Люк успя да ги спре. Намираха се непосредствено пред ужасната мрежа от ръждива бодлива тел, в която Бронк и конят му се бяха оплели.

Клетото животно се мяташе, като се опитваше да се освободи, но някои от бодлите вече се бяха забили дълбоко в кожата му. Бронк бе още на коня, десният му крак бе на стремето, здраво притиснат от тежкото, подскачащо животно. При всяко помръдване на коня Бронк изпищяваше от болка, кожата му бе разкъсана и кървеше, а кракът, ако не бе счупен, сигурно бе много болезнено смачкан.

От гърба на жребеца си Люк погледна Бронк с презрение. Този се бе смял, когато бе раздрал бедрата на Чарити с шпорите си, от което в нежната й плът бяха останали дълбоки белези, и Люк изобщо не го жалеше сега.

— Знаеш ли, досега не можех да реша какво земно наказание ще е достатъчно ужасно за теб.

Измъченото цвилене на коня събуждаше истинско съчувствие у Чарити и опъваше нервите й, но към Бронк в момента не можеше да изпита никакво съжаление. Тя смяташе, че той бе най-лошият от всички — умишлено жесток и присмехулен — че той изпита най-сатанинско удоволствие от изнасилването и й причини най-силна болка. Докато е жива, всеки път, когато се къпе или облича и погледне краката си, те ще й напомнят за тази безумна жестокост.

— К… какво имаш предвид, Люк? — запита тя, силно разтреперана, все още в лапите на мъчителните си спомени.

— Предлагам да освободим коня. После смятам, че трябва добре да увием Бронк в бодливото му гнездо и да го оставим на лешоядите. Естествено, от теб зависи, мила. Твой е и прави с него каквото пожелаеш. Но смятам, че е много странен обрат на съдбата след това, което причини на теб, да се оплете в нещо, наподобяващо на стотици шпори, нали? Сякаш съдбата отново се намесва и ни освобождава от неприятната задача ние да го убием. Не мога да измисля по-справедлива смърт от бавното мъчение.

— Просто ще го оставим тука ли? — колебливо запита тя, като претегляше предложението на Люк. — Ами ако някой мине и го освободи? — това бе най-лошото, което можеше да си представи, и последното, което й се искаше да стане.

— Скъпа, съмнявам се, че това ще се случи и след милион години. Най-близкото ранчо е на мили оттук, а да не говорим за населено място. Добитъкът е прибран и сме доста далече от главния път. Може да вика с всичка сила и няма кой да го чуе. Бога ми, няма да открият костите му и до следващата пролет.

За ужас на Бронк, тя се съгласи.

— Добре, но ти се погрижи. Моля те, Люк, не мисля, че мога да понеса да съм близо до него, камо ли да го докосна. Знам, че е глупаво, но колкото и да ми се иска да го видя мъртъв, се страхувам. Страх ме е, че налудничавата му проклетия ще ме зарази, ако се приближа. Ще отида да събера малко плевели, а ти ми се обади, когато свършиш.

Тя остави Люк загледан след нея с озадачен и тревожен вид на лицето си.

 

 

Марта Уайтинг се зарадва да ги посрещне отново в хотела си. И макар че се изненада, когато Люк помоли за единична стая за двамата, тя не се издаде. Но възкликна разтревожена заради раната на Чарити, чиято ръка бе още превързана и обездвижена, и се засуети около младата жена като квачка.

— Я се виж! Тънка си като вършина! Не знам какво сте правили, след като си заминахте оттук, но каквото и да е, явно не те е охранило — тя изгледа и Люк критично и рязко добави. — Теб също.

След тези думи тя забърза към кухнята, решена да им приготви вечеря, която дълго да помнят.

Късно вечерта, хапнала добре от пълнената дива кокошка с гарнитура, изкъпана и легнала в чисти чаршафи, които ухаеха на слънце, нежно сгушена до топлото голо тяло на Люк, Чарити се стараеше да се убеди, че е блажено доволна.

Но се лъжеше. Докато тялото й беше чисто и задоволено от любенето, в главата й бе цяла бъркотия, чувствата й бяха оплетени и й се искаше да запищи, за да намали напрежението. Съвестта ужасно й досаждаше поради много причини.

До нея Люк леко похъркваше и й се прииска да го удуши само защото той спеше, а тя лежеше будна.

— По дяволите! — измърмори тя, като раздразнено се премести в по-удобно положение.

— Какво има? — сънено избъбри Люк. — Ръката ли те боли?

„Не — отвърна си сама тя. — Съвестта. Ще имаме бебе, а аз се колебая и размотавам и не зная нито как, нито кога да ти кажа. Отгоре на всичко се опитвам да оправдая убийството на тези мъже и се чудя защо Господ сметна за нужно да ме възнагради с този чуден нов живот, въпреки безбройните ми грехове, и как ще постъпи, ако продължа да търся последните двама. Това е достатъчно да те държи буден.“

А на глас прошепна:

— Всичко е наред. Просто не мога да спя.

— Мммм — той си зарови носа във врата й и вдъхна дълбоко. — Хубаво миришеш.

На устните й заигра кисела усмивка.

— Интересно как малко сапун може да промени човек, нали?

— Не сапунът. Ти — устните му лениво захапаха ухото й, от което към пръстите на краката й се втурнаха тръпки, а космите й настръхнаха. Пръстите му започнаха да шарят по голото й бедро и бавно се придвижваха нагоре към чатала. Мекичко. Меко и топло.

И той бе топъл, но изобщо не бе мек. Той бе твърд, възбуден и готов за нея. Но искаше и тя да е готова за него. Страстна, влажна и копнееща. Искаше да чуе задъханите й стонове, които винаги издаваше, когато се любеха, и да изпита опиянението как ръцете й го дърпат, а ноктите се забиват в гърба му, когато го поемаше в себе си.

Пръстите му разтвориха нежните като венчелистчета гънки и потърсиха онова твърдо местенце, което я подлудяваше. Те докосваха, възбуждаха, галеха, а тя се гърчеше в сладостно терзание и надигаше тяло да посрещне неговото. Тя ахна с плътен гърлен глас, когато пръстите му се плъзнаха в нея и се задвижиха.

— Люк! О, Люк! Моля те!

„Помогни ми да забравя поне за малко!“ С думи и ръце тя го накара да легне отгоре й, езикът й се вплете с неговия, зъбите й жадно се впиха в устните му, когато той се сля с нея. Чудната й въздишка му прозвуча като песен на сирена.

Любовната им игра започна бавно и спокойно, но завърши с безумна страст, двамата стремглаво препускаха към обетованата земя на желанието, яростно пълзяха по стръмните му брегове, няколко болезнени мига замаяно се задържаха на височината на пропастта, после се прекатуриха през ръба в световъртежно великолепие.

Чарити лежеше отдолу задъхана, а тъмнокосата му глава се гушеше върху нежните й гърди. Тя бе захапала долната си устна, за да не издаде неволно тайната, която така отчаяно копнееше да му каже. Чудно как не я изтърси, когато се любиха.

Сърцето й копнееше да му каже за бебето, но първо трябваше да е сигурна. Не можеше да събуди надеждите му и да ги разбие после само защото бе повярвала на някакъв си мил, свадлив старец. „След още няколко седмици — обеща си тя сънено, а в очите й напираха сълзи. — Когато се върнем вкъщи, когато знам със сигурност, че не е грешка или че тялото не ми играе номера, ще му кажа.“

— Омъжи се за мен, мила — промърмори той, като целуваше сенчестата долина между гърдите й и облиза една солена капка, която се бе стекла там. — Забрави за всичко друго. Омъжи се за мен и да заминем някъде, където никой не е чувал за нас.

Улучи болното й място. Можеше ли да направи това, когато още двама от убийците на Джони не бяха заловени? Можеше ли да погребе миналото така успешно и дълбоко, че да не преследва никого повече? Ако съдбата е благосклонна, ще има друго дете на мястото на нероденото и нова любов. Сякаш бе чудо, но смееше ли да му се довери все още? Искаше й се. От цяло сърце й се искаше.

— Ще видим — отвърна тя.

— Обичам те.

— Аз също те обичам, Люк. Повече от всичко. Дай ми, моля те, още малко време.

Тъй като не знаеше какво друго да направи и като си призна, че това е малко по-окуражителен отговор, Люк се съгласи неохотно и безмълвно. Поне този път не му каза направо не. Ще потърпи още малко. Ще се опита да й предостави времето, което й трябва, за да реши в негова полза.

 

 

Следващото утро бързо изтичаше. За пръв път Люк се успа. Чарити бе станала цял час преди него и когато той слезе, вече бе закусила и простираше току-що изпраните дрехи на простира на Марта Уайтинг.

Марта му сервираше на кухненската маса. Оттам, докато Люк се хранеше, а Марта месеше тесто за хляб, двамата можеха да гледат Чарити през отворените прозорци.

— Можеш да ми кажеш, че не е моя работа, но ще се омъжиш ли за госпожата, за да дадеш име на детето си? — попита внезапно Марта. — От теб е бременна, нали?

Люк едва не си отхапа пръстите, защото, като се опитваше да си отхапе препечена филия, не я улучи и зъбите му здраво стиснаха пръстите.

— К… какво каза?

— Няма нужда да повтарям и няма нужда да се правиш на глупак. Чу ме добре.

— Госпожо Уайтинг, няма бебе. Грешиш.

— Разбира се — присмя се тя и сумтейки изрази невярата си. — И Джордж Уошингтън спи в момента в леглото ми!

— Надявам се да му е удобно — подигра се Люк с широка усмивка, после пак стана сериозен. — Чарити не може да има деца. Но ако разбере, че съм ти казал, ще ми откъсне главата. Много е докачлива на тая тема, нали разбираш.

Марта замислено се намръщи.

— Е, плуват ли тука корабчета? — запита тя. — Или ти лъжеш, или тя, или и двамата сте слепи като прилепи и тъпи като пънове. Че на това момиче му се пече кифла във фурната е толкова ясно, колкото, че аз съм си замесила ръцете в тесто. Тя позеленя още щом влезе в кухнята тази сутрин и помириса бекона, който се пържеше. Изхвръкна през вратата и се давеше като патица, глътнала бръмбар.

Люк поклати глава, с което изразяваше, че не е съгласен, но че се забавлява от цветистата реч на Марта.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, госпожо, но Чарити е такава от известно време. Лекарят в Сан Антонио й даде някакво лекарство за стомаха. Ние смятаме, че неразположението й се дължи на пътуването, защото, когато спрем за известно време, състоянието й се подобрява.

Марта го погледна право в очите.

— Така. Кога за последен път е имала мензис? — когато кръвта се качи в главата на Люк, тя се засмя. — Е, не ми казвай, че не си забелязал, когато нощните ти забавления са прекъсвали за кратко време — такъв жизнен младок си. И не си прави труда да отричаш, че вие двамата не използвате леглото само за спане. Не съм паднала от небето. Освен това стените в тази къща са тънки като хартия и почти всичко се чува — тя се усмихна по-широко. — А вие двамата така се забавлявахте, че щяхте да съборите гредите снощи.

— Няма да отричам — каза той и се учуди, че по врата му изби руменина. — Веднага бих се оженил за Чарити, ако се съгласи. Вече няколко пъти я молих и тя най-после каза, че ще си помисли.

— Е, по-добре да мисли бързо тогава. Защото ще люлее бебе през пролетта. Доста съм видяла и знам, макар че господин Уайтинг и аз не бяхме благословени със свои собствени деца. Оплаквала ли се е от напрегнати гърди? Раздразнителна ли е? По-уморена от обичайното? Лесно ли припада?

Очите на Люк се разширяваха все повече след всеки признак, който Марта изброяваше.

— Но тя ми каза, че не може да има деца — промърмори той повече на себе си. — Знам колко я боли и залагам живота си, че казва истината.

— Доколкото я знае — съгласи се Марта. — Не казвам, че нарочно те мами. Не изглежда такава. Може би няма представа, че е бременна.

Люк кимна.

— Но лекарите? Защо не разбраха те?

— Противно на това, което повечето от тях искат да мислим и ни карат да вярваме, лекарите не са богове. И те като обикновените хора грешат, а правят и големи гафове понякога. Ами че аз познавам един, който каза, че човекът е умрял, а старецът се изправи, изплю пилешката кост, с която се бе задавил, и нарече доктора лъжец и мошеник. Най-щурото нещо, което съм виждала!

— Не знам — каза Люк, а бръчката на челото му се вряза по-дълбоко. Колкото повече мислеше, толкова повече смяташе, че Марта е права, но как, по дяволите, да се увери? Нещо повече, как да убеди Чарити, че е възможно? — Просто не знам.

— Аз знам — твърдо заяви Марта. — Ако бях на твое място, щях хубавичко да си поговоря с тази млада особа и бързо да оправя нещата. Щях също да задвижа проповедника й… — тя спря и се загледа през прозореца с пресмятащ поглед. — Ето пак. Хванала се е за въжето, като че ли животът й е в опасност и изглежда сякаш ще припадне или ще си изповръща червата.

Люк хвърли един поглед през прозореца и изхвръкна през задната врата.

— Чарити!

Коленете й се подгънаха, преди той да я стигне. Хвана я тъкмо когато въжето се скъса и мокрото пране се разпиля около главите им.