Катрин Харт
Страст (23)

23.

Този непознат, тъмен свят, осветен само от призрачните мъждукащи пламъчета на факлите им, не приличаше на нищо, което бяха виждали досега. Не много навътре подът изведнъж стана стръмен. Галерията се стесни и това ги принуди да оставят конете, но Люк бе вече много любопитен и му се искаше да продължи без тях, поне за малко. Като си представи змии, мечки и какви ли не зверове да се спотайват в мрака, Чарити не бе така въодушевена. Но тъй като изгледът да остане сама й се видя по-страшен, тя неохотно го последва.

— Ще си вземем въжетата, за всеки случай — предложи Люк, като тръгна пръв.

Тъй като охотно се съгласи с всички мерки, които щяха да направят приключението не толкова опасно, Чарити провери дали камшикът е закачен на колана й и дали ножът е в ножницата. И за всеки случай, тъй като знаеше как Люк все ги въвлича в положения, където остават без вода, тя метна една манерка на рамо.

Колкото по-нататък отиваха, толкова по-студена и влажна ставаше пещерата, а по стените и пода се забелязваше влажен слой, който блестеше на светлината на факлите. Галерията отново се разшири и даде възможност на Чарити да върви редом с Люк. Макар че все още виждаше само на няколко крачки напред, това й вдъхна повече кураж, отколкото само да гледа широкия му гръб.

— Виж! — тихо възкликна Люк, като докосна с ръка стената. След като погали грапавината, приличаща на замръзнала тънка струйка вода, оцветена в розово, ръката му остана суха.

— Очарователно — язвително каза Чарити, като потри настръхналите си ръце. Мястото продължаваше да не й харесва и съвсем не бе сигурна дали кожата й настръхна от студ, или чисто и просто от страх. Тя пристъпи встрани, като го дръпна за ръкава, но не погледна къде стъпва, нетърпелива да приключи тази мрачна разходка и да се върне до входа, независимо дали продължава бурята.

Изведнъж краката й се подхлъзнаха. Като падна, тя дръпна и Люк след себе си. Плъзна се по задник и полетя надолу с главоломна скорост — Люк след нея. И двамата се спуснаха стремглаво по един широк, стръмен и гладък улей. Тя се приземи със силно тупване, Люк връхлетя върху нея и я завъртя зашеметяващо. Двамата продължиха да се пързалят още няколко крачки и се спряха до една купчина лед.

Но това изобщо не бе лед. Бе някакъв израстък, поникнал от пода на огромната зала, изпълнена с подобни купчини, всички с различна форма и цвят. Още такива странни израстъци висяха от покрива на пещерата. Други пък сякаш обграждаха стените в потоци от цветове. Гледката бе великолепна и те почти не вярваха на очите си. Сякаш бяха паднали в дупката на заек.

Това бе един от малкото случаи в живота й, когато Чарити остана безмълвна. Очите й станаха огромни от удивление, докато се оглеждаше наоколо. Застанал до нея, Люк също бе онемял. Бяха обградени от блещукащи и искрящи каменни образувания, сякаш бяха попаднали в някаква тайнствена приказна земя или в детската стая на някой гигант, осеяна с блестящи стъклени блокчета със странна форма.

Някои бяха толкова прозрачни, че се виждаше през тях. Други приличаха на оцветени. Спираловидни форми танцуваха по стените и й напомняха рози. Някои от формите бяха дебели като търбух на кон, други бяха невероятно тънки и нежни, като заплетени дипли от най-фината дантела. Сякаш пръснати от палитрата на художник, им се усмихваха всички цветове на дъгата, които можеха да си представят. Много от тях излъчваха собствена светлина и осветяваха цялата зала в мека светлина — много щастливо обстоятелство, тъй като Чарити и Люк бяха загубили факлите си при падането и те все още горяха в горната част на галерията, твърде далеч от тях.

— Сигурно сънувам! — прошепна накрая Чарити. — Така е!

— Тогава и аз сънувам същия сън, мила — промърмори той, а тихите му думи отекнаха от лъскавите стени и се върнаха при тях, при което една близка спирала затрептя.

— Какво е това място? Сякаш е замък, осеян със скъпоценни камъни, или някаква фантастична омагьосана гора. Само че, вместо дървета, има… е, каквито и да са тези форми, те са най-красивото нещо, което съм виждала.

Тя бе изпълнена с такова благоговение, че Люк не можа да се стърпи да не насърчи въображението й.

— Означава ли това, че аз съм принцът и ще спася красивата принцеса от злата вещица? — засмя се той.

— Аз съм злата вещица, глупако! — закачливо се изкикоти тя.

— Не, ти определено си принцесата. Твърде хубава си, за да си истинска вещица — той я улови за брадичката и приближи лицето й, за да го огледа, като внимателно избърса няколко прашинки пясък. — Нямаш брадавици, по брадата ти не никнат косми, нямаш дълъг и крив нос. Само невероятно гладка кожа и най-прелестните устни, които бог е изваял на жена.

Преди устните му да се притиснат в нейните, тя прошепна.

— А ти си най-красивият принц, който една жена може да пожелае, Люк Стърлинг.

Тогава той я целуна и някакъв техен вълшебен свят ги обгърна.

Докосването му бе чисто вълшебство, което веднага я замая. Дрехите им сякаш се стопиха като от махването с пръчица на магьосник. Тя остана гола в жарката му прегръдка, обзета от копнеж, по своя воля пленница, обгърната отвсякъде от великолепие.

Ръцете им възбуждащо докосваха телата им навсякъде, като избърсваха и последния останал пясък и интимно се опознаваха. С всеки допир, с всяка изкусителна целувка, се градеше вълшебство, което унасяше и двамата и ги поглъщаше в някакъв осеян със звезди вихър на удоволствието.

Омагьосан от миризмата й, от вкуса й, Люк бе завладян от необузданото желание на устните си да открият най-властните й тайни. И ги откри.

Езикът му гъделичкаше, съблазняваше и превръщаше трепетното й тяло в разтопен восък, който се поддаваше само на неговото докосване и го караше да се чувствува като силен и могъщ всепризнат магьосник. Жаркият начин, по който му отвърна, разпали страстите му до чудни висини. Чувствените й стенания го възбудиха още повече, когато нежните движения на езика и устните му я доведоха до края на любовния акт.

Още я заливаха вълни на опиянение, когато той я покри с тялото си и се сля с нея с един плавен тласък. Той бе в нея, около нея, част от нея и с всеки удар така се сливаше с нея, че вече не можеше да каже къде свършва той и къде започва тя.

Раят бе при тях в цялото си великолепие. Към тях на огнени крила се втурна такъв възторг, че ги помете отвъд облаците, отвъд слънцето, където радостта е истинска, сладка и безкрайна. И когато не можеха да поемат повече, те се спуснаха бавно, върху нежната извивка на дъгата на мечтите, към великолепната утеха на обятията си.

Когато Чарити лениво отвори клепачите си, тя отново съзря чудната гледка, която бе породила този прекрасен момент. Сякаш бяха поставени в сърцето на скъпоценен камък. И вечно да живееше, не би могла да си представи по-зашеметяващо великолепие, никое място или момент от живота й нямаше да са по-красиви. Този спомен щеше да й е скъп завинаги.

 

 

Да излязат от това подземно вълшебство, се оказа малко по-трудно, отколкото да го открият. След като разгледаха огромната зала от край до край и възклицаваха над чудесата й като деца, те откриха, че единственият изход е откъдето бяха дошли. Чарити благослови предвидливостта на Люк да вземе въже и тя с тревога наблюдаваше как той преметна въжето през издадено парче скала близо до върха на хлъзгавия улей, по който се бяха плъзнали.

— А сега да се надяваме, че ще издържи тежестта ни заяви той.

По негово настояване тя тръгна първа, но направи само няколко непохватни опита. Въпреки упоритите тренировки, ръцете й не бяха достатъчно силни, за да се издърпа сама.

— Добре — намръщи се той, като погледна замислено скалата и въжето. — Ще опитам сам. Когато се изкача до върха, завържи края на въжето около кръста си и аз ще те издърпам — и залепи бърза целувка на смръщеното й чело. — Пожелай ми късмет!

Тя направи повече — моли се с всичка сила. Нямаше да се нарани силно, ако паднеше, но ако се провалеше опитът му, щяха да прекарат остатъка от съществуванието си в този затвор — палат и да умрат от глад сред това поразяващо великолепие. Тя не искаше животът им да свърши така.

Той успя. На косъм, но успя. Щом стигна скалата, трябваше да застане върху нея, да се протегне силно, за да достигне горния край на галерията. Тъкмо се бе хванал, когато скалата се строши под краката му и надолу с грохот западаха парчета. Изплашеният й вик причини още такива порои от високия таван, където имаше по-нежни образувания, и тя трябваше чевръсто да отскача, за да не я затрупат падащите отломки.

— Чарити! Добре ли си? — извика той и причини нова лавина.

— Шшшт! — изсъска тя. — Всичко се срутва наоколо ми.

По шепнешком дадената команда тя извади от отломките скрития край на въжето и му го хвърли. После бързо завърза другия край около кръста си и рязко дръпна, за да му даде сигнал, че е готова. Бавно и равномерно, той я издърпа по стръмния наклон, като последните няколко фута я дръпна по-силно и тя връхлетя в разтворените му обятия.

Бързо, но тихо, за да не се събори всичко около тях, те се върнаха при конете, после се придвижиха до отвора на пещерата. Вън слънцето отново грееше, бурята бе преминала, като че ли не е била. За пръв път от дълго време Чарити приветства ослепителните лъчи на слънцето и знойната жега и предпочете безбрежното небе и откритата земя пред великолепието на подземната пещера.

Все пак, след като преодоляха опасността, съзнанието й отново се върна към онези чудеса, на които се бяха натъкнали, и любовното опиянение, което изпитаха сред блясъка на това странно и вълшебно място, което никога вече нямаше да посетят, освен в сънищата си.

И мислите на Люк бяха подобни, когато се качи на коня си. Като се настани на седлото, нещо го бодна неприятно в крака. Той се наведе и извади голямо парче блестящ камък от горната част на ботуша си, където бе попаднало. Големият колкото яйце скъпоценен камък излъчваше бледа синьо-виолетова светлина, улавяше слънчевите лъчи и ги връщаше като пурпурни.

Потайна усмивка премина по устните му, като прибра скъпоценния камък в дисагите, без да казва нито дума на Чарити за този ценен спомен, който по блестящ начин щеше да им напомня за рядкото и великолепно очарование.

 

 

Сан Антонио бе уникална смесица от испанска, американска и немска култура, очарователно място, което Чарити би се радвала да разгледа няколко дни. Но Люк приличаше на кон, отправил се към вратата на обора, нетърпелив да стигне Галвстън и Данди, и само смъртта би го забавила. Всъщност пътуването им по-нататък щеше да е по-лесно и доста по-бързо. От Сан Антонио до Хюстън имаше железопътна линия, а до Галвстън се отделяше друга, по-малка. Взеха билети за първия влак и трябваше да чакат само някакви си два часа.

Като се изхвърлиха и взеха хотелска стая, която почти нямаха време да ползват, Чарити прекара половината от времето да се кисне в гореща вана. За да пестят време, Люк се присъедини към нея с дяволит блясък в очите и закачливото предложение да си помогнат в къпането.

— Ама ти наистина си много порочен, Люк Стърлинг — каза тя, а пръстите й шареха из пяната по гъстите косми на гърдите му. — Абсолютно покварен.

— Няма да ме харесваш друг — ухили се той, доволен да се остави в ръцете й, като вкусваше удоволствието от всяко гъделичкащо движение на пръстите й, докато те лениво галеха мокрото му хлъзгаво тяло.

Той бе и не бе прав, размишляваше тя, като за момента запази тревожните мисли за себе си. Колкото повече го опознаваше, колкото повече го оценяваше, толкова по-сигурна ставаше, че би го харесала всякакъв. Очарователен. Деспотичен. Издръжлив. Нежен. Нямаше значение.

Малко по малко, ден след ден, тя се влюбваше и нищо не можеше да се направи.

Приятел. Любовник. Учител. Той навлизаше във всяка сфера на живота й и тя го намираше за правилно и приятно.

За нея бе новост да се наслаждава на чувствената свобода, с която го докосваше навсякъде. Да прокарва ръка по всяка част от голямото му мускулесто тяло без страх, вина или срам. Открито и с любов да го изучава с ръце и устни и собствената й плът да го допуска в себе си. Да се чувствува уверена в женската си власт над него, да го гали и усеща тръпките, които преминават през тялото му при нейния допир. Да знае, че му доставя удоволствие, усилва желанието му и го кара да я иска така, че да стане и да я люби.

Когато върнаха ключа и се отправиха към гарата, в стаята им бе разплискана вода и чаршафите на леглото бяха мокри. На рецепцията зад тях някакъв мъж се оплакваше високо на управителя на хотела, че от тавана на стаята му тече вода. Чарити не обичаше да залага, но сега със сигурност би се хванала на бас, че стаята му е под тяхната. Засмяна, чиста и сияеща не само от сапуна и водата, дръпна Люк, току-що избръснат и ухилен, и го поведе към изхода.

Тя все още се смееше, отморена и освежена, когато качиха конете на влака и се отправиха към местата си. За нейно удоволствие, Люк бе успял да вземе луксозно купе, а не просто места в големите вагони, където бе по-евтино. Тук пейките бяха меко облицовани, на прозорците и на вратата към коридора имаше завеси.

Когато се чу силно изсвирване и влакът бавно започна да потраква на излизане от гарата, към тях още не бе се присъединил никой. Или хората, които си бяха купили билети за това купе, бяха изпуснали влака, или никой не бе пожелал да похарчи повече пари за по-удобно пътуване. След като изчакаха известно време и никой не се появи, Люк стана и спокойно заключи вратата. На безмълвния и въпрос черната му вежда се стрелна нагоре, а зеленото око неприлично намигна.

— Пак? Тук? — изписка тя, макар че разбра отговора още щом той хвърли каубойската си шапка на отсрещното място.

— Защо не? — ухили се той. — Тук сме си на много удобно място и нямаме какво да правим в продължение на шест часа, освен да се забавляваме.

Шапката й се приземи до неговата с леко тупване. Ризите и кърпите им се намериха върху бързо нарастващия куп дрехи.

— Можеш да ме учиш да играя покер — предложи тя кокетно, като потръпваше от удоволствие, докато пръстите му си играеха с връзките на долната й риза, върховете им докосваха голата част на гърдите й, а едната му ръка възбуждащо се промъкна в пазвата.

— Е, защо да губя ценно време заради това? — запита той, с гръб към нея, като й събу ботушите и ги хвърли на пода.

— Ами че ти ме научи на всичко друго — изтъкна тя.

Усмивката му бе много дяволита.

— Не съвсем.

— Ами прислужникът във вагона?

— Какво прислужникът?

— Може да се отбие за нещо.

— И като намери вратата заключена, дискретно ще си намери работа другаде.

— Ще се сети.

— Може и да се досети. Тревожи ли те това?

— Не. Но няма ли да ядем нещо днес? Като пътувам с теб, трябва да си поддържам силата.

— По-късно.

Часове по-късно, след няколко блажени изживявания, заситени от любов, те се присъединиха към другите пътници във вагон-ресторанта. Като засищаше куркащия си стомах, Чарити усещаше как лицето й гори при спомена за порочните, но чудни неща, които Люк бе правил с тялото й, и срамните неща, които я научи да прави с неговото. Любовната им игра бе необуздана и страстна, яростна и нежна и никой нищо не криеше. Тя не знаеше, че любовта може да е толкова безумна и великолепна, но сега, когато знаеше, нямаше доброволно да се примири с нищо друго.

Като слязоха от влака в Галвстън, първото нещо, което Чарити усети, бе солената миризма във въздуха, но дори миризмата на риба, която вятърът довяваше, не отне от удоволствието й.

— Чудесно е! — възкликна тя, без да се дразни от шума и мръсотията непосредствено около гарата. — Никога не съм била така близо до океана. Мислиш ли, че ще го видя?

— Залива — поправи я Люк разсеяно, като я дърпаше след себе си към вагона с конете. — Това е Мексиканският залив, а не океанът. А градът се намира на островче, широко само две мили. Дръж си шапката, скъпа. Скоро ще видиш брега.

След като прибраха конете, първата им работа бе да обиколят кръчмите и заведенията за комар, за да търсят Данди.

— Да, беше тук преди известно време — осведоми го един комарджия, като спря да играе. — Но, като си помисля, не съм го виждал от две седмици.

Като поразпитаха и другаде, оформи се предположението, че Данди сигурно е отишъл на юг, към Корпус Кристи или Браунсвил.

Люк веднага запази места за следващия кораб по този маршрут, но бе разочарован, като научи, че корабът ще отплува чак след два дни. И все пак това бе по-бързо, отколкото на коне, особено когато нямаше междинно място, което да привлече Данди да спре, при това във вътрешността на страната. Забавянето и пътуването с кораба щеше да даде възможност на тях и конете да си починат и да съберат сили след дългите седмици на трудно пътуване.

Люк нае единична стая в един от най-близките до брега хотели. След вечеря те пояздиха по твърдия пясък, като шляпаха през разпенения прибой, намокриха се със солена вода, смяха се и се забавляваха. При залез-слънце слязоха от конете и Люк я обгърна с ръце, докато гледаха как залязващото слънце оцветява с променливи отблясъци на оранжево, червено, розово и златисто водите на залива и няколкото пухкави облачета.

Небето се смрачи, когато здрачът отстъпи на нощта. Звездите заблещукаха над главите им. Луната надвисна на хоризонта, пълна и натежала, като сливаше меката си светлина с тази на звездите, превръщаше морето в сребристо блещукане и разпръскваше диаманти по гребените на хиляди вълни. Прибоят пееше вечната си еднообразна мелодия в сладостна хармония с красотата на нощта.

Някакво спокойствие обгърна Чарити и Люк го наруши, като прошепна в ухото й:

— Хайде да поплуваме.

Тя поклати глава и изтъкна първото извинение, което й хрумна.

— Нямам бански костюм.

— Не ти трябва. Можеш да плуваш по долно бельо или най-добре гола — той посочи безлюдния бряг. — Никой няма да те види, освен мен.

Докато говореше, той си съблече дрехите, свали и тези на Чарити, като я остави по долна риза.

— Но не е ли опасно? — възрази тя. — Няма ли акули тук?

Той тихо се засмя.

— Ще те пазя от всяка акула, която иска да си гризне от вкусната ти плът. Ще им кажа, че си моя и не искам да те деля с никого.

Тя също се засмя, като си представи такъв разговор.

— Предполагам, че те ще те послушат и ще си заминат — сухо подхвърли тя, — като видят, че ти самият си акула.

Като не я остави да спори повече, Люк я грабна и я понесе, а тя пищеше и се гърчеше. Когато водата стигна до гърдите му, той я завъртя в кръг и без да предупреди, я хвърли в тъмните води.

Само за секунда тя потъна в мрачния, безмълвен свят, загубила ориентация, неспособна да различи къде е горе и къде — долу. Не бе успяла да си поеме дъх, като падна, и сега бе твърде късно. Тя се мяташе й риташе, а в гърдите й се надигна писък, който не смееше да изкрещи, защото никой нямаше да чуе. Обзе я пълен ужас, който й отне способността да мисли и я изпълни с такава паника, каквато бе изпитала само през нощта, когато Джони умря.

А сега и тя щеше да умре. Тя със сигурност го знаеше, както си знаеше и името, както разпознаваше лицето си в огледалото. Гърдите й пламтяха, дробовете й се молеха за въздух, очите й бяха широко отворени и се взираха в непрогледния мрак. Кракът й докосна нещо твърдо и тя изплашена се дръпна. За кратко пръстите й докоснаха песъчливото дъно на морето, но вълните я тласнаха, преди да успее здраво да стъпи, като я дърпаха и блъскаха, сякаш е парцалена кукла. Мрак, по-гъст и от този, в който се носеше, нахлу в нея през очите й. След една последна безмълвна молба за помощ, тя отстъпи пред нуждата на дробовете си, до болка жадуващи въздух, и вдиша вода през носа и устата.

Люк оглеждаше повърхността на водата с тревожен поглед. Когато я хвърли във водата, той очакваше да я види да си подава главата и да се смее или да го ругае. Но тя не се показа. Или пък, ако се бе показала, нарочно мълчеше може би, за да му даде заслужен урок. А секундите се нижеха бързо и той обезумя от тревога. Може би е попаднала в измамното течение, което я е отнесло по-нататък.

Нещо се отри в крака му и веднага изчезна, преди да успее да го сграбчи. Той пак се взря в пенливите вълни, като проклинаше и тях, и мрака, и себе си, че постъпи така глупаво.

Още веднъж нещо погали крака му, нещо фино и мрежесто като паяжина или коса! Като се гмурна под повърхността, той стисна неистово и уви пръстите си в дългите кичури, които се опънаха и едва не се изплъзнаха от ръката му, когато приливът ги повлече.

„Не! — извика съзнанието му, като че ли морето бе живо същество. — Няма да ти я дам!“

Сантиметър по сантиметър той я придърпваше по-близо, докато ръцете му усетиха лицето й, а отпуснатите й ръце се размятаха от вълните. После той успя да я улови здраво и издърпа безжизненото й тяло на брега.

Солена вода се изцеждаше от косата му, очите му смъдяха от солта и сълзите, които се стичаха по лицето му. Като я сграбчи здраво в ръцете си, той я раздруса напред — назад, с наведена до нейната глава.

— Моля ти се! Моля ти се, господи! — молеше се той. Не ми я отнемай сега! — той я стисна по-силно, обви тялото й като в железен обръч.

Тя изпусна някакво слабо, задавено кашляне. И пак. После я разтърси конвулсивна, давеща кашлица, от която плюеше вода върху двамата, сякаш никога нямаше да спре. Изведнъж Люк започна бързо да действува. Като я преобърна върху едната си ръка, той започна да я тупа по гърба, без да обръща внимание на слабите й протести.

— Хайде, скъпа! Ха така! Изхвърли водата! Дишай! Дишай, мила!

Най-после спазмите спряха, тя се отпусна в обятията му, като дишаше тежко и трепереше като трепетлика в буря. Когато най-сетне успя да проговори, тя яростно изграчи.

— Идиот такъв! Не… мога да плувам!

Сега, когато кризата бе преминала, той изкрещя като израз на смесица от облекчение и гняв, които го изпълниха.

— Защо не каза, глупачка такава? Не, ти бръщолевиш за бански, акули и тем подобни, а и дума не казваш, че не можеш да плуваш. Ще те раздрусам така, че зъбите ти ще затракат.

— Те… вече… тракат! — преглътна тя в шок.

— По дяволите! — това бе най-безобидната ругатня, която той изрече, и като грабна дрехите от пясъка, успя някак да се качи на коня, без да я изпусне, и препусна в галоп към хотела.

— Глупава, тъпа жена! След всичките потоци, които прекосихме, след всичките реки, в които стоя почти до кръста във вода да переш дрехите ни, сега избра да ми кажеш, че не знаеш да плуваш. Но едно ти гарантирам, мила! Ще се научиш! Няма да преживявам пак това, което току-що ми мина през главата. И ти няма!

Той продължаваше да й се заканва, като минаваше гол през фоайето на хотела и събра сепнатите и невярващи погледи на всички, с които се размина. Качваше се нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж и все още я носеше облечена само в прозрачната риза и гащи, а косата й висеше на мокри кичури. Така Чарити много напомняше на мокра до кости лейди Годайва.