Катрин Харт
Страст (14)

14.

— Чакат ни неприятности — заяви Мейно сухо. Той пръв долови звука от приближаващи ездачи и застана близо до кухненската врата, като наблюдаваше с присвити очи и мълчаливо оплакваше вечерята си, която току-що бе започнал и която бързо щеше да изстине. Люк и Чарити веднага напуснаха масата и застанаха до него.

— Кой е? — запита Чарити, като хапеше долната си устна. — Можеш ли вече да познаеш?

Мейно кимна и се намръщи.

— Мастърсън, с него е и шефът на полицията Ърп, така че, предполагам, не е посещение на учтивост. Вероятно са открили, че живееш с двама мъже, и възнамеряват да те предупредят колко опасни са твоите квартиранти.

— Или ще ме арестуват за непристойно поведение — пошегува се тя неубедително. — Предполагам, твърде много е да очаквам да ми носят вести за онези убийци.

Макар че тя не разбираше защо й трябва защита, без да кажат нито дума, двамата мъже направиха преграда между нея и хората на закона, които вече влизаха в двора на фермата. Чарити безуспешно опита да ги отмести встрани и да ги заобиколи, за да поздрави неканените си гости. Когато опитът й пропадна, тя разбра, че никой от тях няма да се помръдне, затова бързо се наведе, за да се промъкне под дългата ръка на Люк, подпряна на рамката на вратата.

Мястото беше тясно и Чарити силно се натисна, при което гърдите й се притиснаха в ребрата на Люк. Тя замръзна, дъхът й заседна в гърлото, а очите й се разшириха от изненада, уплаха и нещо още по-тревожно и се впериха в неговите. Сърцето й блъскаше така лудо, че тя се зачуди дали няма да изхвръкне от тялото й.

Люк си мислеше за същото, когато стреснатият му поглед срещна нейния и стана по-мек в отговор на бързо сгряващата му се кръв. Дори през ризата си и роклята й той усещаше твърдите зърна на гърдите й, които пробождаха плътта му. В очите й видя отговор на вълнението си — онова малко пламъче на страстта, почти веднага удавено от страха — и в момента Люк бе благодарен, че тя не се намираше пред него, където надигащият му се член със сигурност щеше да се забележи, което за нея щеше да представлява заплаха за спокойствието й.

Това бе необикновена ситуация и за двамата, защото, когато се упражняваха в индианска борба, Люк се стараеше да избягва близки докосвания. Макар че вече не беше толкова плашлива, както в началото, той обикновено се стараеше да я предупреди, преди да я докосне. Така и той се стягаше. Този път обаче всичко дойде като гръм от ясно небе и за двамата.

Лицето й пребледняваше и поръсените около носа й лунички все по-ясно изпъкваха с всяка измината секунда. Ако веднага не започне да диша, сигурно ще припадне в краката му, осъзна изплашен Люк. Той се дръпна достатъчно, за да й направи път да се промуши край него и да застане на безопасно, според нея, разстояние.

Устните на Чарити трепереха, дишаше неравномерно, но се опитваше да успокои болката в гърдите си и донякъде да възвърне емоционалното си равновесие. Междувременно, физическото й равновесие все още бе застрашено, защото, скрити от погледа, под полата, коленете й буквално се удряха едно в друго и в съзнанието й изникна причудливата мисъл, че ако бяха от прахан, вече да е пламнала като факла. Ами че тя едва избегна тази съдба само преди секунди, притисната до мускулестите гърди на Люк Стърлинг, загледана в подкупващите му зелени очи!

Тези очи отново приковаваха нейните и мълчаливо я молеха да му вярва, когато той нежно и успокоително каза:

— Чарити, никога няма да ти причиня зло. Моля те, не се страхувай от мен. Аз не представлявам заплаха за теб. Вярваш ми, нали?

Тя кимна, макар че, ако съдеше по биенето на сърцето си, което скачаше в гърдите й като осмокрака жаба и се опитваше да тръгне в различни посоки едновременно, тя не бе съвсем убедена, че Люк не представлява истинска заплаха за нея. В емоционално отношение този мъж определено се превръщаше в опасност. Чарити все още не разбираше защо или как, но нещо ставаше и тя съвсем не бе сигурна, че е подготвена да се справи с него.

— Чарити? — името й я върна към действителността и й напомни, че стояха на кухненските стълби. Като откъсна поглед от този на Люк, тя се обърна към смръщените представители на закона. Особено мрачен бе погледът на шериф Мастърсън. Той я бе извикал по име.

Бавно, сякаш излизаше от някакъв унес, Чарити кимна:

— Шерифе, господин Ърп. Какво ви води насам?

Бат на свой ред й отправи остър въпрос.

— Какво прави тук наемният стрелец, Чарити? Какво става тук? — Бат насочи вниманието си и забележките си и към Люк, който стоеше непосредствено зад Чарити на малката веранда.

Люк не обърна внимание на тона на Мастърсън. Очите му искряха и преди да разбере какво прави, бе започнал да се придвижва към горното стъпало и към Мастърсън. Когато се изравни с Чарити, тя го улови с две ръце и го дръпна здраво, за да го спре.

— Не, Люк. Остави аз да се оправя. Моля те.

— Май че проведохме същия разговор преди няколко месеца, когато Мейно остана да живее във фермата — напомни Чарити на шерифа и с присвити очи и стиснати до тънка права линия устни го загледа право в очите. — Май твърде много си пъхаш носа в моите работи, шериф Мастърсън, а не правиш нищо, за да уловиш престъпниците, които се разхождат на свобода.

— Е, ние просто се тревожехме за теб, това е всичко. Когато научихме, че Стърлинг живее тук, ние се обезпокоихме, че крои нещо лошо.

— Да — побърза да прибави Уайът, — и само с този индианец за закрила, ние решихме, че може би ще се зарадваш на малко помощ сега.

— Люк Стърлинг е моята помощ и допълнителна закрила, господа — Чарити направи изявлението си самодоволно, а неудоволствието, така явно изписано върху лицето на Мастърсън, я зарадва силно.

Въпреки това Люк така я стресна, че тя едва не изпищя, когато обгърна с ръка кръста й и я придърпа близо пред себе си.

— Имай ми доверие — прошепна той в косата й. Този жест и начинът, по който пръстите му нежно погалиха пламналата й страна, оставиха съвсем различно впечатление у тези, които наблюдаваха отдалеч и не можеха да чуят думите му.

— О, ето какво било… — изсмя се Уайът, като се завъртя на седлото.

Чарити мълчеше от изумление, когато Мастърсън направи същото заключение.

— Изглежда, съм сбъркал, госпожо Приндъл, като смятах, че ти трябва повече време да се възстановиш от скръбта си и от насилието над твоята особа — каза й той надменно. Сините му очи, изпълнени с подигравка, я огледаха с подчертано презрение, като се присмиваха и на високия мъж зад нея, който не я бе освободил от прегръдката си.

По-късно Чарити възнамеряваше здравата да нахока Люк Стърлинг, задето я представи за толкова развратна и така я злепостави. А можеше и дори да го свари в масло, след като го потопи в мед и го остави над мравуняк! Засега тя реши, че има няколко възможности — да участвува в играта на Люк и да извлече полза от нея, да се втурне с писък в къщата и вече да не се появи пред хората, да избие всички мъже от дома си до най-близкия метох, където ще потърси утеха. Доста неразумно, тя избра първата възможност, като към този избор я подтикна Мастърсън, когато й се подигра:

— Трябваше повече да се вслушам в приказките из града и да не се тревожа за състоянието ти, госпожо Приндъл. Казват, в крайна сметка, котка по гръб не пада.

— Не съм те молила за твоята загриженост, господине! — отвърна Чарити. — И още нещо, трябва да си доста нахален, за да хвърляш кал по моето име, а през цялото това време да живееш в една къща с известна проститутка и да плащаш наема!

От изписаното по лицето му изумление й се прииска да се засмее.

— Как разбра за Ани?

Тя му отправи самодоволна усмивка.

— Както сам каза, шерифе, трябва по-внимателно да се вслушваш в приказките из града. Всички в Додж ти се присмиват зад гърба близо година вече. Ако не ми вярваш, попитай някой друг. Попитай приятеля си, началника на полицията.

 

 

— Заслужаваш да те нашибат с камшик! — Чарити обвинително сочеше с пръст Люк и му крещеше с този особен пресипнал глас, от който тръпки го полазваха.

— Аз? — запита той невинно, като отстъпваше назад и провали опита си да мине за праведен с дяволитата усмивка, която подчерта дълбоката трапчинка на лявата му буза. — Какво съм направил?

Като неотклонно го следваше, тя закрачи с него през двора и размахваше пръста си.

— Знаеш какво си направил, змия такава! Трябва да ти забода назад ушите и здраво да ги зашия за главата ти!

Люк премигна, когато тя упорито продължи да върви след него.

— Трябва да ти вържа ръцете и краката и да гъделичкам ходилата ти с перце, докато се помолиш за милост! Жив ще те одера, сантиметър по сантиметър!

Тук тя спря и се замисли за миг.

— Чудя се дали Мейно знае как се прави и дали ще иска да ме научи — после сви рамене. — Е, ако не ще, ще се науча, нали? — в светналите й очи се бе прокраднало злостно пламъче. — Винаги мога да започна с изскубване на космите от ноздрите ти, един по един.

Наказанието чрез гъделичкане с перце не му звучеше толкова лошо, като поразмисли върху него, разбира се. Всъщност, колкото повече мислеше по този въпрос, толкова по-интригуващ ставаше той, но да дърпа космите от носа му? Е, това бе твърде жестоко!

Той вдигна ръце за самозащита и се опита да обясни:

— Виж какво, Чарити! Мога да обясня, ако ми дадеш възможност.

— Бас държа, че ще обясниш, господинчо! Само дето не се закле върху куп библии, че с теб делим едно легло! Ти нарочно ме злепостави и искам да знам защо или иначе…! — тук самата Чарити малко попреувеличи, защото името й се спрягаше из Додж още след нападението. Тя се почувствува оправдана заради думите си обаче, тъй като нито една от клюките не съдържаше грам истина.

Люк вече бе чул няколко от заплахите й и това бе достатъчно, за да се предположи какво се крие зад нейното „или иначе“. Не искаше да слуша и други поразяващи примери, докато не е станало късно.

— Наистина не исках да направя такова впечатление — започна той. — Поне не в началото. Ти стоеше от дясната ми страна, малко пред мен, ако си спомняш, и това те поставяше на най-неподходящото място, ако се наложеше да си извадя револвера. Ти скриваше обекта за прицел, Чарити. Просто исках да те преместя на по-удобно място, но не можех да го кажа просто така, нали?

— Така ли? — в искрящите й сини очи все още проблясваше ярост. — Това ли е цялото ти обяснение?

— Е, не — заусуква той. — Реших, че двамата са дошли да съберат информация — действително имат основания да си мислят, че си ме наела да преследвам убийците. Не смятах, че искаш да подушат истината. И когато те направиха погрешното заключение, аз видях в него чудесно прикритие. Хората са склонни да виждат това, което искат, Чарити, и ако смятат, че сме просто любовници, по-малко вероятно е да се досетят за истинските ни планове. Последното, което ни трябва, е тия двамата да си пъхат носа навсякъде.

— Е, трябваше ли да стигаш до такава крайност? — попита тя раздразнена, но ядът й бе попреминал малко. — Изкара ме проститутка! Не го заслужавам, макар че, ако пресееш нещата и започнеш да приписваш грехове на някого, предполагам, че прелюбодеянието е по-малък грях в сравнение с убийството. Може и да не съм паднала жена, както се иска на някои да вярват, но ето ме, замисляща убийството на шестима мъже.

 

 

Беше неделя и Чарити реши да сготви пиле и кнедли. Тя се спазари с Люк:

— Ако ти и Мейно ми уловите две кокошки, да не са носачки, ако ги заколите и оскубете, аз ще имам време да набера малко ягоди и да направя две плодови торти за десерт.

Предложението бе твърде съблазнително, за да се подмине. Уговорката бе направена и Чарити се отправи към мястото с ягодите с кошница в ръка. Люк отиде да уговаря Мейно да му помогне да хванат и очистят кокошките.

След няколко минути, като чу ужасната гюрултия, която се носеше от курника, любопитството на Чарити надделя. Когато тя се промъкна към задната част на къщата така, че да не я забележат мъжете, едва сподави хихикането си. От ругатните и кудкудякането, които се носеха из въздуха, почти се досещаше какво ще види. И не бе сбъркала. Кокошки подскачаха и обезумели размахваха криле на всички посоки, а Люк и Мейно тичаха след тях. Навсякъде хвърчеше перушина, чуваше се вулгарен език, а кудкудякането бе оглушително.

— Хванах я! Хванах я! По дяволите! Изпуснах я! — за момент й се стори, че Люк бе притиснал в ъгъла една от неуловимите птици, но кокошката избяга от грабливите му ръце и хвръкна пред очите му. Макар че той успя навреме да се дръпне и да избегне острите й нокти, шапката му хвръкна от главата и се цопна върху една мокра топка пера.

Мейно, от друга страна, се бе подхлъзнал в пресни курешки и сега лежеше по корем в мръсотията. Люк се пресегна да сграбчи друга птица, спъна се в протегнатите крака на Мейно и се просна във великолепен плонж до приятеля си.

— Еха! — изпъшка той, когато въздухът излезе от дробовете му.

— Точно така! — съгласи се Мейно, като обърна дланта на едната си ръка и се загледа в противната курешка, която се стичаше от нея.

— Пфу! Как ги понася Чарити тия глупави, вонящи птици?

— Не само това, но и как ги хваща?

— Тя сигурно чака, докато заспят, после ги грабва от пръта.

— Така ли мислиш?

Мейно кимна.

— Да, но сега не можем да искаме да ни покаже. Предлагам да се опитаме да ги издебнем едновременно — аз от едната страна, ти от другата.

— Приемливо е.

Започна вторият рунд. Кокошките пак победиха. Макар че стратегията на Мейно бе добра, имаше и някои недостатъци. Кокошка след кокошка успяваха да избягат, докато и последната се изниза така неочаквано, че Мейно и Люк си сблъскаха главите, когато се спуснаха към нея.

— Ух!

— Проклятие!

— По дяволите, имаш много твърда глава!

Чарити се смееше вече толкова силно, че едва издържаше. Сълзи се стичаха по бузите й. Страните я боляха и звънкият й смях отекваше във въздуха.

Люк спря да разтрива цицината на главата си и се заслуша невярващ. Мейно също замръзна на място. И двамата едновременно се обърнаха към нея.

Трудно бе да се правят на възмутени, когато радостният й смях им бе толкова скъп и толкова очакван. Беше ценен колкото злато, така че си струваше унижението. И все пак, тя се смееше на тях!

— Вие… вие… вие двамата бяхте толкова смешни — тя хлъцна, като ги сочеше с треперещ пръст. После я обзе нов пристъп на веселие. — Защо не използувахте куката за хващане на кокошки? — запита ги през смях.

— Какво? — повториха те след нея като малоумни близнаци.

— Куката за кокошки — като все още се държеше за стомаха, Чарити отиде до стълба в края на курника. Там висеше и се виждаше съвсем ясно дълъг железен прът, закривен в единия край. — Хващате ги с куката за краката, и хоп, те са в ръцете ви.

Люк гледаше така смръщено, че и буреносните облаци не изглеждаха толкова страшни.

— Би ли ни казала защо не ни даде този ценен съвет преди половин час?

— Да — промърмори Мейно. — Знаеш, че нищо не разбирам от фермерство?

— О, нямаше да е толкова смешно, колкото да ви гледа човек как гоните опашките си — засмя се тя, но след малко спря да си поеме дъх и да остави да премине болката в хълбока й. — Честно казано, мислех, че някой от вас знае как се ловят кокошки или поне сте ме виждали как го правя.

— Не — не й повярва Люк. — Мисля си, че ти просто искаше да се посмееш за наша сметка — погледът му шареше по лицето й. В нейните сини очи определено имаше дяволско пламъче. После, сякаш за пръв път, Люк наистина се вгледа добре и изведнъж онемя.

— Люк? — смущението пролича в гласа й. — Нещо не е ли наред? Зяпнал си ме.

Знаеше, че я кара да се чувствува неспокойна, но не можеше да направи нищо. Промяната в оная старомодна вдовица, която срещна за пръв път, бе изумителна! Скулите й вече не стърчаха така строго и не засенчваха лицето й. Макар че огромните сини очи все още бяха най-впечатляващата част от него, под тях вече нямаше торбички, които да ги загрозяват. Здрав тен розовееше по бузите и кожата й, косата й лъщеше с нов блясък, в очите й играеше живот.

Чарити неспокойно се размърда. Дори Мейно поглеждаше подозрително, когато Люк най-после проговори.

— Кога си станала толкова красива? Как го направи, че не съм забелязал?

Приличаше на изплашена кошута, която внезапно е уловила миризмата на ловеца.

— Красива? — тя насила произнесе думата през скованото си гърло. Очите й се разшириха, а зъбите й захапаха долната устна. Като гледаше странно промененото изражение върху лицето на Люк, тя неохотно се съгласи, че с нея незабелязано са станали промени. Тази Чарити, която стоеше пред него, много приличаше на малката невинна хубавица, на наивната жена — дете отпреди няколко месеца. Чертите й бяха почти същите, макар и малко угрижени и строги. Ако в очите й имаше нещо по-предпазливо и по-сериозно, ако ъгълчетата на устните й се извиваха по-изнурено надолу, ако лицето й изглеждаше по-мъдро — всичко бе напълно естествено, като се имаше предвид какво бе преживяла.

— Да, красива — тихо повтори Люк.

Когато той протегна ръка да погали златистата й коса, Чарити отстъпи назад и едва не падна в бързината да избегне докосването.

— Недей! — извика тя. Сърцето й неистово биеше. Люк се намръщи и поклати глава, сякаш отричаше това, което наблюдаваше.

— Чарити, аз те държах, когато плака. Бях ти приятел и учител. Борихме се и се смяхме заедно. Знаеш, че няма да ти причиня болка.

— Ти си ме държал? Кога?

— В палатката на стария шаман. Не си ли спомняш?

Тук трябваше да стъпва много внимателно и той го съзнаваше. Сънищата й бяха болезнена тема. Тя не бе сигурна какво бе разкрила и й бе твърде неудобно да запита.

— Спомням си, че ме държеше за ръка, когато шаманът ме приспа. Спомням си, че после се събудих и плаках, но тогава ти не беше с мен.

— Не, не тогава. Преди. Чарити, аз знам всичко. Мейно също. Ние седяхме там при теб и разбрахме всичко от думите ти, от писъците ти.

Чарити се осмели да хвърли бърз поглед към Мейно. Той просто кимна със суров израз на лицето. Ръцете й покриха пламналите бузи.

— О, боже! Колко ужасно!

— Съгласен съм — отговори Люк. — О, не че знаем! По дяволите, за по-голямата част от станалото се бяхме досетили. Искам да кажа, че е ужасно това, което си преживяла, ужасно е, че някои мъже се държат като животни, че невинни хора като теб и Джони попадат на пътя им.

— Толкова се срамувам, че ти и Мейно е трябвало да чуете всичко това! — тя сведе глава и с трудност преглътна.

— Не ми излизай с това отношение, Чарити Приндъл! — острият тон на Люк отново я накара да го погледне. В смарагдовите му очи проблесна предупреждение. — Не си направила нищо, от което да се срамуваш, госпожо, и ти го знаеш. Знам колко се ядосваш, когато някой дори само намекне, че имаш някаква вина, така че не прави тази хрисима физиономия на гузен човек. Изправи се, вдигни си красивата глава, погледни света в очите, а който не те харесва, да ти целуне…

— Люк! — изпищя тя в ужасно предчувствие.

— Копчетата — довърши той с дяволита усмивка, която отново подчерта трапчинката му. Очите му весело заиграха, като наблюдаваше как по бузите й се появи червенина. — Я, Чарити! Лошо момиче! Какво си помисли, че ще кажа?

Сега нейният светнал поглед посрещна смело неговия.

— Точно това, което си бе наумил, но не каза.

— Люк е прав, Чарити — подхвърли Мейно. — Движи се гордо! Дребосък като теб трябва да върви много изправен! А сега вие двамата можете да хванете тия проклети кокошки. Имам си по-благородни занимания — да си поговоря с коня, например — и като засвири весела мелодия, той бавно тръгна към обора.

Люк се засмя на възмутеното й изражение.

— Знаеш, че си доста ниска — после каза сериозно. — Кажи ми защо се дръпна, когато исках да те докосна? — докато чакаше отговор, изучаваше с поглед лицето й.

То помръкна.

— Знаеш защо. Не обичам да ме докосват.

— Чарити, мислех, че си започнала да ми вярваш. Дадох ли ти през цялото това време основание да се страхуваш от мен?

— Не, но тогава не ме смяташе за красива.

— И сега, когато осъзнах колко си красива, изведнъж ще се превърна в някакъв ненаситен звяр и ще те нападна? Хайде, Чарити. Наистина ли смяташ така?

— Не знам. Знам само, че това някак си променя нещата.

И пак зъбите й захапаха долната устна, като привлякоха вниманието му към нея. Изведнъж му се прииска и той да я опита. Тя видя, че в очите му лумна желание и при този факт нейните се разшириха.

Той веднага разбра безпокойството й.

— Не се тревожи, Чарити, не съм някое слабоумно животно, което не може да овладее нагона си. Аз съм мъж, който управлява действията си.

Когато пристъпи по-близо и хвана брадичката й с върха на пръстите си, Люк се молеше да е казал истината. В този момент повече, отколкото си спомняше да е искал нещо друго, му се искаше да я целуне. Другата му ръка се плъзна по гърба й до кръста, за да не й даде да се отдръпне.

— Една целувка, скъпа — каза той напевно. — Това е всичко. Само една целувчица.

Чарити настръхна в очакване, очите й ставаха все по-големи с приближаването на лицето му, после то загуби очертания, когато устните му нежно докоснаха нейните. Дъхът му бе топъл шепот, който произнесе името й. Устните му се движеха леко, едва докосваха и гъделичкаха нейните, но дори и осъзнала тази нежност, дробовете й сякаш се сковаха в гърдите й. Сърцето й лудо биеше, което правеше дишането й още по-трудно. Изби я студена пот, тя силно затрепери, неизказан вик се надигна в нея.

Когато страхът й се превърна в нещо живо, когато Чарити вече се опасяваше, че ще припадне от липса на въздух, Люк си отмести устните. Като осъзна колко е изплашена, той задържа ръката си на кръста й, за да я подкрепи, докато можеше сама да стои на краката си. Тя се бе подпряла с разтреперана ръка на гърдите му, точно над сърцето му, и под дланта си го усещаше да бие учестено като нейното. Смарагдовите му очи се взираха в нейните, усилваха вълнението между тях и говореха красноречиво за неудовлетворени желания, за обуздан копнеж.

— Знам, че си изплашена, Чарити — той говореше тихо, като че ли да не я прогони. — Знам, че искаш да избягаш и да се скриеш от това, но мисля, че си по куражлия. Ще се постарая да съм търпелив и да не те притеснявам. Обещавам никога да не ти причиня болка — само удоволствие, ако позволиш. Някой ден, скоро, искам да те прегърна, да те целуна, да се любя с теб, когато си готова да се отпуснеш дотам.

За един кратък миг, преди той да я докосне, Чарити се бе осмелила да се надява, че поне този път доверието й в него ще е достатъчно, за да овладее страховете си. А после, когато съжали, че не е могла да откликне по друг начин, имаше и кратък миг, когато й се искаше усещането от прегръдката да не бе толкова ужасяващо. Но спомените за мъчението бяха дълбоко врязани в тялото и съзнанието й и твърде силни, за да бъдат лесно победени.

Като се бореше със страха, Чарити прошепна разтреперано:

— Прав си, страхувам се. Ужасена съм! Когато почувствувам мъжка ръка върху себе си, кръвта ми замръзва. Става ми лошо, иска ми се да се измъкна и да се скрия далеч от болката. Иска ми се да пищя от ужас. Това е най-простият начин, по който мога да се изразя, и най-искреният. Честно, не знам дали ще дойде ден, когато няма да се плаша до смърт от мъжко докосване — дори от твоето.

— Знам, че са ти причинили болка — отвърна той тихо. — Знам, че не можеш да не потръпваш, когато те докосвам, а не искаш да го правиш. Разбирам това и мисля, че с времето ще изчезне. Ако позволиш. Ако го искаш достатъчно силно. Ако се стараеш много и дълго. Моля те само да ми позволиш да ти помогна да опиташ. Позволи ми да ти помогна да оздравееш.

С върховно усилие той се обърна и се отдалечи от нея, но продължаваше да усеща горещия й поглед в гърба си.