Катрин Харт
Страст (13)

13.

Изглежда, бе в естествения развой на нещата Чарити да се събуди от гласа на Джони. Така се случи и преди, през онази злощастно дълга нощ, когато той умря и я остави сама сред цялата болка и мрак. Но сега не беше тъмно.

Защо ли? А и очакваната болка я нямаше. Или тя се спотайваше някъде и чакаше пак да я изненада неподготвена?

Чарити отново чу гласа на Джон, който тихо я викаше по име. Тя извърна глава и го видя седнал до нея. Но той не бе завързан за колелото на каруцата, не бе ранен и не умираше — и не бе сам. В ръцете си държеше бебе, повито в розово одеялце. В светлата пухкава косица на детето имаше малка розова панделка.

— Нали е красива, Чарити? — запита Джони, като й се усмихна. — Казва се Вяра — при тези думи той неловко сви рамене и добави: — Знаеш ли, приляга й някак си.

Тя се сети, но все пак трябваше да попита, трябваше да го чуе от устата на съпруга си?

— Кое… чие дете е тя, Джони?

— Нашето, разбира се. Тя толкова прилича на теб, Чарити. Има твоята коса и твоята уста.

— Аз също ли вече съм умряла? Как се озовах тук? — Чарити се изправи и се огледа в меката бяла светлина, която ги обгръщаше. Нищо друго не се виждаше — ни трева, ни дървета и небе, нито стени. — Къде е това, все пак?

Джони поклати глава.

— Не, Чарити, не си мъртва. В съня си ти ни призова с Вяра и ние дойдохме да се срещнем с теб тук. И аз като теб не го разбирам, но се радвам, че се случи. Често ми се искаше да се видиш с дъщеря си, исках да се сбогувам, както подобава.

Сълзи опариха очите й.

— Ти ме напусна, Джони Приндъл! Ти ме изостави в онази прерия съвсем сама! Чудно как вълците не ме изядоха жива, преди Мейно да ме открие.

— Не исках да те изоставя, Чарити — отвърна спокойно той, като потупа бебето по гърба, когато то се размърда. — Просто нямах власт над нещата.

— Ами сега? — запита тя и брадичката й се вирна към него. — Имаш ли власт сега? Можеш ли да се върнеш? Мога ли и аз да дойда с теб и бебето? Можем ли да живеем някъде заедно и пак да сме семейство, както трябваше да бъде?

Джони поклати глава със съжаление.

— Не, Чарити. Аз умрях, Вяра умря, ти остана жива. Ти трябва да продължиш да живееш без нас. Но ние винаги ще те обичаме и ще те чакаме тук, когато и ти наистина дойдеш при нас.

Тя протегна треперещи ръце.

— Мога ли да я поддържа, Джони, само за малко?

Той се усмихна и предаде бебето в очакващите го обятия на Чарити. Новороденото бе толкова леко, толкова мъничко, че Чарити почти не можеше да повярва, че е истинско. Но то бе топло и мекичко и чудесно прилягаше в гънката на ръката й. Очите на момиченцето бяха отворени и то се взираше в Чарити с топлокафявия поглед на Джони. Устата образуваше чудесна извивка, розовите устни бяха малки и съвършени. Едно малко юмруче се бе показало от одеялото и махаше. Чарити дълго време седя като омагьосана.

Накрая проговори:

— Знаеш ли, Джони, имаше моменти, когато почти те мразех, че ме изостави. Толкова ми липсваше и бях толкова самотна без теб. Знаех, че сте заедно с бебето, и така ревнувах, че ти можеш да си с нея, а аз не мога.

— Ти също ни липсваше, Чарити. Вече разказвам на малката Вяра за майка й — каква си била като дете. Между другото, мисля, че ще се радваш да чуеш, че видях майка ти оня ден.

Подсъзнателно Чарити разбираше, че този разговор граничи с лудостта. Никой, ама никой нормален човек не разговаря с умрели съпрузи и деца — дори в сънищата си!

— Добре ли е мама, Джони? Ами ти — здрав и щастлив ли си? Вяра има ли си всичко необходимо?

Той поклати глава и отново се усмихна:

— Това е моята Чарити, все за нуждите на другите се грижи. Ние нямаме никакви грижи, ти трябва да се погрижиш за себе си. Твърде слаба си.

И сякаш чул някакъв звук, който Чарити не можа да чуе, той извърна глава и се заслуша. После се протегна, за да вземе бебето.

— Трябва да тръгваме, Чарити.

За момент Чарити притисна топлото сладко вързопче.

После с нежелание я предаде на баща й.

— Мога ли и аз да дойда, Джони? Моля те! В края на краищата, стигнала съм някак до тук.

Той поклати глава и се наведе да я целуне по бузата, влажна и блестяща от сълзи.

— Не е възможно, Чарити. Ти трябва да се върнеш и да изживееш живота си докрай. Не знам какво те очаква в бъдеще, но се надявам да имаш друг любим, други деца. Трябва наистина да опиташ. Не можеш да се откажеш от живота и от любовта, защото не можем да сме вече заедно.

Чарити бе като зашеметена, и засегната.

— Не би ли имал нищо против, ако заобичам някой друг вместо теб?

— Скъпа, ние изживяхме нашата любов и тя бе сладостна. Няма да съжалявам за нищо, освен че те напуснах. Но нашето време изтече и аз не бих искал безкрайно да скърбиш. Остави сърцето ти да заздравее, Чарити. Остави ме да си отида, както аз те пуснах. Запази ме само като мил и утешителен спомен. Поплачи за мен и за Вяра, а после намери други на наше място и ние ще се радваме за теб, че не си сама и нещастна.

— Но, Джони… — пред невярващите й очи образът му вече бе започнал да избледнява, заедно с образа на бебето.

— Джони! Не постъпвай пак така с мен, Джон Приндъл! Чуваш ли? Да не си посмял пак да ме изоставиш сама!

Гласът му тихо долетя от мъглата.

— Върни се, Чарити. Аз вече не ти принадлежа, нито ти на мен. Върни се към живота.

Когато сънищата на Чарити свършиха и тя вече спеше спокойно и естествено, Люк се почувствува, сякаш го бяха вързали и влачили през кактуси, сякаш му бяха изцедили силата и чувствата. Бе почти като болен. До него, въпреки индианската му безстрастност, Мейно изглеждаше доста разстроен.

Сякаш бяха пътували с нея из сънищата й, споделяйки болката и загубата й, съпреживявайки ги. Всъщност това бе почти така, защото, докато се мяташе, крещеше и бълнуваше в несвяст, тя бе описвала какво вижда, чува и чувствува. Нещата, за които Мейно се досещаше, сега със сигурност знаеше. А това, което Люк не знаеше, сега научи и още по-добре разбра омразата й. Разбра и я сподели.

Почувствува болката й и я изпита дотолкова, доколкото мъж може да разбере женската болка. Имаше моменти, когато щеше да се разплаче само като слушаше обезумелите й викове. Гневът му непрекъснато растеше.

— Мейно, това животно наистина ли е забило шпорите си в нея или тя само сънуваше това?

— Сънят е истина, Стърлинг. Останали са й белезите за доказателство.

Люк преглътна силната омраза, която щеше да го задави.

— Ако тя все още настоява да преследва тези мъже, за да ги убие, отивам с нея. Просто реших, че трябва да знаеш.

— Така си и мислех.

Много внимателно Люк измъкна измъчените си пръсти от вкопчената здраво в тях ръка. През цялото време тя силно и отчаяно бе стискала ръката му, без нито веднъж да го пусне, дори и когато си представяше, че държи детето си. Като кършеше изтръпналите пръсти на тази ръка, Люк изнурено прекара другата по лицето си. Почувствува се със сто години по-стар, откакто влезе в палатката.

Чудеше се дали Чарити ще си спомни сълзите и дали са й донесли облекчение. Дали тази драстична мярка — да изживее всичко толкова ясно в сънищата си — ще й помогне или ще я ожесточи повече? И що за лудост бе това да говори с мъртвия си съпруг и да държи нероденото си дете, което явно бе щастливо бебе под грижите на баща си.

Какво са пиянските сънища в сравнение с това!

Люк нежно избърса последните блестящи сълзи от миглите й, като все още държеше отпуснатото тяло в прегръдките си.

— Спи, клето създание — прошепна той. — Спи и оздравявай. Бог знае, ще ти дойде добре.

 

 

Когато Чарити най-после се събуди, следобедът на следващия ден преваляше. Между пристъпите на плач тя си повтаряше, че всички тези, трептящи като живи, образи, които бе видяла, всичките тези ужасни неща, които отново бе преживяла, бяха само сън. Дори когато сълзите й се лееха като дъжд, дори когато се задавяше от хълцане, тя си повтаряше, че само част от това наистина се е случило. Само спомените от нападението. Всичко останало бе резултат от въздействието на кактуса. Сигурно на това се дължеше. Какво друго обяснение можеше да има?

И все пак тогава й се струваше действително — седи си там, разговаря с Джони и държи бебето. О, това сладко, мило момиченце, толкова мъничко и съвършено, така безценно! Вяра! Нейната дъщеря! Помисли си, че Джони я е кръстил така след онзи разговор за имената. Какво каза той? Че някак си й приляга? Е, би било така, ако нещата наистина бяха такива, ако Вяра наистина живееше при Господ и ангелите му.

„Чарити, приятелко, ти си откачила съвсем, ако възнамеряваш да повярваш на това, което мислиш, че си видяла — каза си тя строго. — Ти не си говорила с Джони. Няма начин това да е възможно. Няма начин да разбереш дали нероденото ти дете е щяло да бъде момче или момиче, камо ли, че се казва Вяра.“

И все пак й остана усещането, че е държала дъщеря си, но то бе последвано от чувството за болезнена празнота. В съзнанието й бе останал споменът за устенца като розова пъпка, миниатюрни пръстчета и пухкава руса косица.

А Джони, любимият й Джони, й каза да си върви!

Болката нахлу отново на опустошителни вълни, а с нея и порои от сълзи. Чувството за загуба се усилваше, докато Чарити реши, че просто ще се пръсне на милиони неравни парченца и ще престане да съществува. Мъката бе непоносима, сърцето й се късаше. Тя виеше, плачеше, удряше с юмруци по земята, докато ги насини. Тя плака тихо, ядосано, сподавено, силно. После си поплака още малко. Тя хълца, докато цялото тяло я заболя и очите й така се подуха, че почти се затвориха.

Изглежда, щом язовирът се спука веднъж, няма начин да се спрат потоците солена вода. И тогава, тъкмо когато Чарити се овладя, когато риданията й се сведоха до хълцане и тя се взираше със замъглен поглед през цепките на подутите клепачи, тя я откри. Бе лежала по корем, с глава върху ръцете си. Сега, когато се надигна, корсажът на ризата й леко се разтвори, достатъчно, за да зърне нещо розово.

Сърцето й лудо заби, макар че умът й я предупреждаваше. С разтреперани пръсти тя се протегна и измъкна малката розова панделка от пазвата на ризата си, където бе паднала. Сълзи замъглиха очите й, но те не й бяха нужни, за да се досети откъде е това парченце плат. То все още ухаеше на Вяра, точно като малката й дъщеричка, която тя видя веднъж и отново загуби.

Мейно бе прав: Чарити трябваше да скърби, да тъжи, да освободи цялата насъбрала се мъка и гняв. Пътуването до резервата и стария шаман се оказа полезно. Предизвиканите от кактуса сънища подействуваха като решаващ подтик, като допълнителен тласък в правилната посока и това послужи за облекчаване болката на Чарити.

През последните три седмици, след като се върнаха от резервата на арапахите, Чарити си възвърна апетита и започна да напълнява. Ключицата й вече не стърчеше така ужасно, а и раменните й кости не се подаваха като топки на креватна табла. Нямаше ги вече жалките кльощави ръце.

Процесът бе плавен и тя не го забелязваше в покритото с черна кърпа огледало или като се обличаше сутрин. Тя наистина не забеляза румените петънца по бузите си, блясъка на косата си и че дрехите й вече не висяха като парцали.

Без сама да го съзнава, след успокоението и утехата, които Чарити получи от шамана и сънищата, тя несъзнателно бе започнала да се отпуска, да не се чувствува така напрегната. Сега, когато кошмарите не я измъчваха през нощта, спеше по-добре. Чувствата й не бяха вече така изострени. Все така упорито работеше из фермата, но въпреки това в края на деня й оставаше мъничко сила. Тя готвеше, чистеше, упражняваше стрелба и езда, занимаваше се с градината и понякога минаваха часове, без да се сети за Джони и бебето.

Тя оздравяваше и дори не го забелязваше.

Но понякога все още имаше моменти, когато ставаше умислена и много объркана. Сънищата я накараха да се замисли над много неща и не на последно място над съществуването на задгробен живот, точно както винаги я бяха учили. Джони, майка й и дъщеричката й живееха там. Непосредствено след тази радостна представа дойде неохотното отрицание. Да повярва, всъщност означаваше да приеме, че наистина е говорила с Джони, а да си мисли, че това наистина се е случило, означаваше да си признае умствена неуравновесеност.

И все пак, ако всичко това се дължеше само на въображението й, откъде се взе тази панделка? Тя бе достатъчна да обърка човек. Е, а колко хубаво би било да повярва, че наистина се е случило! Колко хубаво! А кой може да твърди, че не се е случило, в края на краищата. Кой знае наистина какво вълшебство притежава старият шаман, с кактусите си и тайнствените заклинания?

Чарити се пресегна да пипне малката панделка, пъхната на сигурно място в джобчето на блузата й. Усмивка се изписа на устните й, в очите й заблестяха сълзи. Да, колко хубаво би било да повярва.

Понякога бе ужасно мълчалива и Люк се чудеше за какво ли си мисли. Макар че не бе намеквала нищо и се упражняваше упорито и продължително, нима се бе разколебала относно преследването на шестимата — сега, когато гневът й се отприщи. Нима нуждата за мъст бе намаляла като скръбта й? Би ли се съгласила да остави него или закона да се заемат със задачата вместо нея?

— Не, Люк — отвърна му тя, когато я запита. — Не съм променила решението си. Дори повече от всякога съм решена да го сторя. Сънищата облекчиха кошмарите и болката ми, но те отново ми показаха колко много ми отнеха тези отвратителни зверове.

— Но ти тъкмо започна да оздравяваш, Чарити. Разумно ли е да отваряш раните толкова скоро? Да разровиш отново тая болка, като сама се изправиш срещу тях, когато и аз мога да свърша тая работа вместо теб?

— Може би не е разумно, но се налага. Да приема загубата си и да мога да я забравя, са две различни неща, разбираш ли? Гневът и омразата са все още в мен, а и ужасният страх. Как мога да се надявам да продължа живота си, ако постоянно се оглеждам от страх, че някой ден тези мъже могат да се появят отново. Понякога се чувствувам като дете, което трябва да успокояват, че караконджолът не се крие под леглото. За мен злото сега си има лице, шест определени лица, и никога няма напълно да се освободя от ужаса, докато не съм сигурна, че тези мъже вече ги няма, че са изпратени в ада.

— Те не са единствените живи злодеи — изтъкна Люк. — Като ги премахнеш, няма да направиш света съвършен. Няма всичко да стане чудесно и безопасно.

— Не става дума за съвършен, Люк — опита се да обясни тя. — Искам само да направя света малко по-добър — за себе си и за всеки друг нещастник — мъж, жена или дете, — когото тези животни могат да решат да нападнат. Искам вечер да заспивам, като знам, че никога вече няма да видя тези лица, че никога няма да чуя тези гласове и няма да усетя ръцете им по тялото си — силна тръпка я разтърси при този спомен. — Необходимо ми е да знам, че няма никакъв шанс да се натъкна на някой от тях на улицата някой ден. Или пък те изведнъж да се появят във фермата посред нощ. Ако някой друг се справи с тях, моите страхове няма да намалеят. Това е нещо, което трябва да видя сама, да свърша сама, ако искам някога душата ми наистина да се успокои.

— Душата ти? — повтори той тихо, като привлече погледа й и го задържа. — А помислила ли си колко ще си навредиш на душата, ако убиеш тези мъже, Чарити? Цената на отмъщението може да се окаже по-висока, отколкото можеш да платиш.

— Това, предполагам, е нещо, което сама ще открия скоро — подхвърли тя. — До миналата есен в живота ми не е имало насилие. Нито мъст. Моят хубав и удобен малък свят се разби тогава и аз се съмнявам дали някога ще съм пак така спокойна и наивна. Не очаквам отмъщението да ми достави удоволствие. Може би няма да получа и голямо удовлетворение. Може да се отвратя от себе си. Но това е нещо, което трябва да свърша, независимо от последиците.

Ако Мейно не бе решил да й каже, Чарити изобщо нямаше да разбере, че след два дена Люк има рожден ден. Когато тя го запита как е научил датата, Мейно се ухили глуповато и призна:

— Той говори на сън.

— Какво?

Чарити бе потресена и сигурна, че Мейно просто се шегува, но той добави:

— Да, чух го да си мърмори една нощ и любопитството ми надделя. Започнах да му задавам въпроси и щях да падна от изумление, когато наистина ми отговори — забелязал укорителния й поглед, той промърмори: — Нали знаеш колко е сдържан за миналото си?

— Прилича на друг, когото познавам — сухо отбеляза тя. — Сигурен ли си, че е бил заспал? Може би просто се е забавлявал и се е пошегувал с теб.

— Не, беше заспал — увери я Мейно. — Повярвай ми. Разказа ми неща, които не би и помислил да каже, ако е буден.

— Например? — не можа да се сдържи тя.

— Неща, които не ни е работа да знаем, докато не ни ги каже той — рязко отвърна Мейно. — Но мога да ти кажа, че няма семейство, обича шоколадова торта, курабийки и любимото му ядене е пържола със сос.

Не щеше и дума да става, че Чарити Приндъл разбираше от намеци! Вечерята на рождения ден на Люк щеше да е пържола със сос, картофи и задушени домати. Щеше да има пресен градински грах и толкова пухкави курабийки, че щяха да хвръкнат от чинията, а за десерт — шоколадова торта на три етажа, покрита с дебел слой глазура, от която със сигурност езикът и коремът ще са във възторг.

Чарити направи тортата предната нощ, доста след като двамата мъже си бяха легнали. Тя искаше да ги изненада, а не можеше да разчита Люк да не й се пречка в краката или пък да я остави свободна достатъчно дълго през деня, за да се справи.

Денят мина както обикновено — урок по езда за Чарити, тренировка по стрелба и новите уроци по търсене на следи, които Мейно преподаваше. През цялата сутрин и следобеда Чарити не можеше да се стърпи от време на време да не поглежда към Люк и се чудеше защо той по никакъв начин не показва, че този ден е по-специален за него от другите. Тоя човек сигурно си е забравил рождения ден!

Най-после настъпи време за вечеря и мъжете, току-що измили се, заеха местата си на масата. Като видя любимото си ядене на масата, Люк вдъхна с благодарност и се усмихна. Той учтиво изчака Чарити да свърши молитвата, което отново й бе станало навик, след като се върнаха от резервата. Той вкуси храната — направи го по-бавно от обикновено — и отправи към Чарити похвали за кулинарното й майсторство. За нейно огромно удоволствие, комплиментите му не бяха просто любезни думи, защото той прие да му сипят допълнително от всичко.

— Не си спомням да ми е било така сладко някога! — въздъхна Люк, когато най-после се отдръпна от масата. — Обикновено не се тъпча като прасе, но всичко бе толкова вкусно.

Мейно и Чарити си смигнаха и се усмихнаха, което накара Люк да се смръщи учудено. Той обаче не каза нищо, само занесе чиниите си на кухненския шкаф за миене, както правеше обикновено, и си наля още една чаша горещо кафе.

— Надявам се, че си оставил място за десерт — тихо каза Чарити. — Направих го специално за тази вечер.

Люк изпъшка и потупа издутия си стомах. Той наистина се бе нахранил обилно, но не искаше да разочарова Чарити.

— Ще опитам — обеща той и пак седна.

Когато Чарити отиде в килера за десерта, а Мейно застана близо до лампите в кухнята, движенията им сякаш бяха предварително репетирани. Когато Чарити отново влезе в кухнята, Мейно намали фитила на лампите. Само слабата светлина на свещите озаряваше стаята, когато Чарити постави тортата точно пред Люк и каза:

— Пожелай си нещо, Люк, и духни свещите.

— Какво става тук? — запита той, напълно объркан. Едва успя да постави чашата си на масата, без да я разлее. — Какво е това?

Лицето на Чарити бе нежно на светлината от свещите, усмивката й — възбудена и мила, очите й искряха.

— Едно птиче ми каза, че днес имаш рожден ден. Сбъркало ли е? Кога е?

Люк сключи вежди.

— Седми юни — отговори той колебливо, като се чудеше как, по дяволите, бе научила.

— Е, значи моето птиче е било право.

Той седеше и я гледаше доста неловко и тя пак му напомни:

— Хайде, Люк. Няма да те накараме да ни кажеш на колко си години. Затова сложих само десет свещи на тортата, защото не знаех още колко трябва да добавя.

Той още се колебаеше.

— Люк? Моля те! Свещите се топят бързо и ще има восък по цялата торта. И не си казвай желанието на глас, защото няма да се сбъдне.

Той се взря в сгрените й от свещите очи и видя нежното внимание. Усети, че ако в тази минута Чарити го помолеше, щеше да скочи от най-високата скала.

— Добре — заключи той.

Той си пожела нещо, после духна свещите наведнъж. Чарити бързо ги махна и отряза големи парчета торта за всички. Като даде първо на Люк, тя се пошегува.

— Бих искала да знам какво си пожела.

Когато той отвори уста да й каже, тя развълнувано размаха ръце и възкликна:

— Не! Не! Не ми казвай! Няма да се сбъдне — а после, като се усмихна хитро, прибави: — Но ако позная, ще признаеш, нали?

Докато ядяха тортата, тя и Мейно правеха чудати догадки за желанието на Люк.

— Харем!

— Домашен ринозавър!

— Пола за канкан!

— Трикрак състезателен кон.

— Коса от жаба!

— Зъби от кокошка!

От толкова смях Чарити я заболяха страните. Много отдавна не бе се забавлявала така.

Накрая сметна, че е време да дадат на Люк подаръците.

— Съжалявам, че не е по-богато украсена — каза тя, като му подаде малкия загънат пакет. — Ако бях предупредена по-навреме, щях да имам повече време да шия.

Оказа се, че бе извършила малко чудо. Сред пластовете хартия лежеше черна памучна риза, чийто маншети, краищата на яката, платките и капаците на джобовете бяха украсени със сиво-син ширит. Люк остана мълчалив много дълго, като леко плъзгаше пръсти напред-назад по плата. Чарити започна да мисли, че не си харесва подаръка.

— Черна е, естествено. Изглежда, съм боядисала всяко парцалче в къщата в тая боя. Имаш късмет, че успях да открия този ширит, скрит в кошницата ми за ръкоделие. По някакъв начин се е спасил от боята — тя усещаше, че бърбори като глупава сврака, но, изглежда, не можеше да спре думите. — Надявам се да е по мярка. Разбира се…

— Чарити…

— Ако не е, може би…

— Чарити…

— Мога да я поправя.

— По дяволите, Чарити! Опитвам се да ти благодаря за ризата, ако си затвориш устата за малко.

Тя премигна и спря.

— Така ли? Наистина ли ти харесва?

— Да, много ми харесва. Всъщност това може би е най-хубавата риза, която съм имал — вратът му вече бе почервенял и руменината пълзеше към лицето му. — Ти си ушила това сама? За мен?

— Разбира се, че я уших за теб! Кой друг има рожден ден днес, гъсок такъв!

Грубоватичко и стеснително, Мейно също поднесе подарък на Люк — кожен колан, украсен на ръка с мотиви на племето арапахо — за късмет. Люк бе развълнуван и благодарен.

— Никой не е правил такова нещо за мен преди — каза той на двамата.

— О, дрън-дрън! — възкликна Чарити, като отхвърли думите му като дребна, учтива лъжа. — Ако това е вярно, сигурно си раснал в пещера през целия си живот.

Люк настръхна, устните му се изтъниха и образуваха права линия.

— Не, просто в сиропиталище, докато стана на четиринадесет. После избягах, за да се бия във войната — той го каза така безстрастно, думите му прозвучаха така сурово и унило, че направиха още по-силно впечатление на Чарити.

— Съжалявам! — възкликна тя смутена и ужасена от нетактичната си забележка. — Не знаех.

— Така ли? Това е изненада за мен — каза той насмешливо, — след като успя да откриеш кога е рождения ми ден. А как откри това, ако нямаш нищо против да те запитам? И не ми ги разправяй тия врели-некипели за „птичето“.

Мейно определено се чувстваше неудобно, но след всичко, което бе направил за Чарити, тя нямаше намерение да го издава. Бе сигурна, че Люк няма да оцени метода на Мейно за събиране на сведения.

— Не си ли чувал старата поговорка „На харизан кон зъбите не се гледат“ — запита тя настойчиво.

Думите й попаднаха в целта. Като се призна за победен, Люк реши да не настоява повече. А нима бе от значение? Двамата му бяха приятели. Те се бяха постарали да организират първото чествуване на рождения му ден и той просто искаше да се отпусне и да му се радва.