Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Tempest, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Катя Живкова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 62гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Катрин Харт. Страст
ИК „Калпазанов“
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
11.
Когато Люк за пръв път видя Чарити облечена с риза и новите сини дънкови панталони, едва не си глътна езика от изумление. Света Богородице! Какви крака имаше тая жена! Най-дългите, най-очарователните крака, които някога бе виждал. Като преглътна с мъка, той се опита да успокои развълнуваното си тяло, но продължи да я поглъща с поглед. Под тези прикриващи широки поли от черна материя, които тя наричаше траурни, вдовицата Приндъл бе крила прелестно телце и макар и слабо, то бе с много повече извивки от свила се внезапно змия. Всяка от тези извивки съблазнително преливаше в друга и образуваше изпъкналости и вдлъбнатини, които молеха да бъдат проучени. Новата й пола панталон за яздене някак бе успяла да прикрие тайните й прелести, което бе цяло щастие, ако се вземат предвид особените му реакции тези дни.
Като спря пред него, Чарити стеснително подръпна шалчето на врата си, като се надяваше да си е на място и да скрива белега на врата й. В тези мъжки панталони тя се чувстваше почти гола. Сигурно не са ги правили така плътно да прилепват по задника. Или пък точно това са целели?
За пръв път Чарити осъзна нещо, което не бе забелязвала преди — и дънките на Люк прилепваха така плътно по тялото, като нейните, а и тези на Мейно… Може би наистина са замислени да залепват за човек по-плътно и от сянката му! Но, боже, по какъв безсрамен начин платът издайнически се опъваше по слабините на мъжа и буквално подчертаваше изпъкналия му член. А тя ужасно се опасяваше, че и собственият й задник се очертаваше така точно!
— Готова ли си за тренировки? — макар че набързо се прокашля, преди да проговори, гласът на Люк прозвуча дрезгав като нейния, само че по-дълбок, като ръждясала църковна камбана.
Чарити смръщи чело и си помисли да се върне в къщата и да си облече някоя пола панталон, макар че всички ужасно се нуждаеха от пране, което бе и причината накрая да обуе този панталон.
Като я забеляза да се мръщи, Люк се зачуди и попита:
— Има ли някакъв проблем, за който трябва да знам?
— Не… да — Чарити нерешително поклати глава.
— Е?
— Не съм сигурна за тези панталони… — призна тя най-после. — Мисля, че си сбъркал размера.
Тъкмо когато най-после успя да откъсне мисълта си от великолепните й дълги крака, тя взе, че му напомни! Господи, вечно щеше да се пържи в ада заради похотливите си мисли!
— Смята се, че трябва да са плътно прилепнали — успя да я осведоми той, — така че да не спъват и да не се късат така лесно, като свободните панталони. Всъщност много кравари и пастири си свиват дънките, за да прилепват по-добре.
— Така ли? — Чарити не бе сигурна, че трябва да му повярва. Не бе сигурна също, че й допада блясъкът в зелените му очи, който издаваше, че искрено харесва това, което вижда.
— Разбира се! Ами че аз познавам хора, които се гмуркат във водата с дънките и после лежат, докато изсъхнат.
— Хората или дънките? — запита тя скептично.
— Кой съхне ли питаш?
Тя кимна.
— И двете — отвърна той със закачлива усмивка и като оглеждаше нежно извитото й телце — Знаеш ли, казват, че дънките ти са твърде тесни, когато очите ти изпъкват, като ги обличаш.
— Моите са наред тогава — отсече тя, — но твоите са сигурно с няколко размера по-малки!
От отворения хамбар, близо до вратата, се чу пръхтене, което не бе на кон, и Люк бе готов да се обзаложи срещу седлото си, че грубоватият шум идваше от един глупак индианец на име Мейно. Някой ден…
Люк тъкмо стъпи здраво с единия крак на долното стъпало на кухненската веранда и умът му схвана това, което носът вече бе разбрал. Варено говеждо със зеле! Нямаше начин някога да не разпознае тази миризма, или да иска да седне на масата, когато знае, че това ще се сервира. Това винаги щеше да му напомня за онези злощастни четвъртъци в сиропиталището в продължение на десет дълги години от живота му.
Едно помирисване и Люк отново се превърна в дете — самотно, без дом, нуждаещо се до болка поне от един човек, който да го обича, една душа, която да го разбира и да съчувствува на тъжното, самотно момченце. Нямаше такъв. Години наред. Нямаше кой да го е грижа, когато го смъкваха от стола и го биеха с пръчка по тънките крачета, докато се покрият с червени белези. Нямаше кой да плаче за него, когато го пращаха да си легне, набит и гладен, и когато го караха да яде за закуска вечерята, която бе отказал, а тя бе студена и твърда. Нямаше кой да му разтрие стомахчето и да му измие лицето, когато от мазното ядене му се повдигаше.
Дори и сега, след години, Люк усещаше как стомахът му се обръща. Пот изби по челото му. Не му трябваше огледало, за да разбере, че е пребледнял. Чувстваше се като изцапан с маджун. Инстинктивно той се обърна и тръгна по обратния път, като се отдалечи от къщата.
— Люк! — дрезгавият глас на Чарити прониза вечерния въздух, насочен към отдалечаващата се фигура. — Накъде се запъти? Вечерята е сложена. Ела яж, докато е топла.
Съзнанието му го върна петнадесет години назад. Сякаш отново чу гласовете на жените, които се грижеха за сиропиталището, но вършеха това с груби ръце и каменни сърца. „Виж какво, пикльо, или ще ядеш, или ще гладуваш, а едно скимтящо гърло по-малко в това място ще е облекчение!“
„Качи си задника обратно на стола и яж или ще те бия, докато кръв потече по краката ти, обещавам ти!“
„Такива като теб не заслужават омари и фазани, дръзко копеле такова, така че яж каквото ти е сложено и бъди благодарен и за това!“
Люк стисна здраво ръце в юмруци. Трябваше с мъка да преглъща, защото още му се повдигаше. Когато рязко се обърна и се изправи пред Чарити, очите му блестяха от потискан с години гняв.
— Няма да ям тая помия!
Стресната, Чарити просто го гледаше изумена.
— Люк… — започна тя.
— Мразя говеждо със зеле! И никой не може да ме накара пак да го ям! — той й обърна гръб и закрачи разсърден към хамбара. — Нито на закуска! Никой! Никога!
— Леле, боже! — възкликна тихо тя с ръце на хълбоците, като гледаше след отдалечаващата се фигура. — Човек би помислил, че се опитвам да го отровя!
Мейно се появи до нея с кисела усмивка на лицето.
— Според мен той не одобрява вечерята.
— Е, аз наистина не смятам, че трябва да се съветвам с него, преди да реша какво да готвя за вечеря! — изсумтя Чарити. Тя се фръцна обратно в кухнята и остави вратата да се тръшне след нея. — Не ми пука, да яде проклетото си седло!
По-късно, когато имаше време да помисли върху тази случка, реакцията на Люк още й се струваше необикновена. Мислено тя повтори думите му и се зачуди колко бледо бе лицето му, почти като на болен. Защо се противопоставя така силно на говеждото със зеле, за бога? Дори ако истински го ненавиждаше, бог знае защо, можеше учтиво да й каже, че не харесва тази гозба, вместо така да избухва като непокорно малко момче!
Тя откри, че се чуди какъв ли е бил като момче, но мисълта за това я стресна. Трудно й бе да си го представи иначе, освен като мъжа, какъвто бе сега. И все пак, някога е бил малък и несъмнено някой по-голям или с много повече власт го бе накарал насила да яде говеждо със зеле, а това той ненавиждаше и до днес.
По непонятни причини сърцето на Чарити изведнъж се затрогна от представата за малко момче с тъмна коса и зелени очи, което карат да яде гозба, която не обича. Във въображението си тя го виждаше седнал на твърде голям за него стол, брадичката му едва достига до ръба на масата, очите му — плувнали в сълзи, а устните — свити, за да не треперят.
И когато упорито бе отказал да си изяде вечерята, нима го бяха накарали да я яде за закуска? Това ли означаваха думите му, зачуди се тя. Чарити потръпна. Какви ли бяха родителите му? Дали просто бяха много строги, или се бяха отнасяли зле с него? Кой знае защо й се искаше да вярва, че просто са били строги. Неприятно й бе да мисли, че е имал нещастно детство. Може би защото тя щеше да направи всичко, ако детето й бе оцеляло, за да е спокоен и щастлив светът му!
Ако детето й бе оцеляло, тя щеше да играе с него всеки ден, да му пече сладкиши и да му запазва най-зрелите и червени ябълки. Щеше да му готви хубави, питателни ястия, за да порасне здрав и силен, и никога нямаше да го кара да яде нещо, което не харесва. Щеше да бъде много добра майка! Ако…
След известно време Чарити се отправи към хамбара, понесла кошница, покрита с ленена покривчица. Мейно не се виждаше никъде, но в края на яслите, върху бала слама, седеше Люк и смазваше седлото си. Усмивка заигра на устните й, като си спомни, че му пожела да замести вечерята си тъкмо с това седло, а сега тя като някоя квачка му носеше яденето в хамбара.
Когато я забеляза, Люк не помръдна. Той просто си седеше там и чакаше, повдигнал въпросително вежда.
Тя безцеремонно тръшна кошницата в краката му.
— Вечерята ти — каза лаконично.
Той се намръщи:
— Аз ти казах.
— Чух какво каза. Не съм глуха — без да каже нищо повече, тя се обърна и си замина така тихо, както бе дошла.
С нежеланието на човек, който отваря кошница със змии, Люк предпазливо повдигна края на покривчицата, като се сдържаше да не вдъхне очакваната воня на сготвено зеле.
В продължение на минути той просто се взираше в кошницата, леко зяпнал в безмълвно учудване. Вътре, загънати в салфетка, имаше няколко пухкави златисти курабийки, току-що извадени от фурната. Внимателно закрепена в ъгъла и подпряна с варени картофи, се мъдреше купичка сос. В другия ъгъл, изправена до порция хрупкаво опечени ябълки, стоеше кана черно горещо кафе.
Люк тихо изруга и като не вярваше на тази неочаквана проява на любезност, поклати глава. Защо бе направила това? Ако плащаше за храната си, щеше да го очаква, разбира се. Но той не плащаше и не можеше да разбере защо Чарити ще си навлича допълнителна работа и ще си прави труда да му приготвя отделна вечеря само за него, особено след като той така грубо отказа гозбата, която тя вече бе сготвила.
Господи! Кога за последен път някой се бе интересувал дали бе гладен? Кога някой си бе дал труда да го зарадва или да се погрижи за удобствата му, без да го прави от страх, или защото му плащат добре? Не можеше да си спомни — ако наистина изобщо е имало такъв момент.
— Да ме вземат мътните! — промърмори той, като се усмихна накриво и се пресегна за една топла курабийка. Люк безмълвно се дивеше на прилива от благодарност, който го изпълни. „Чарити Приндъл, под бодливата ти външност се крие чудесна жена!“
Чарити разхвърля остатъка от храната на кокошките по двора и затвори портичката след себе си, като излезе. Чудеше се кога ли, ако изобщо такъв момент настъпи, ще има отново прилично ежедневие. При всичките тези тренировки, задълженията около фермата трябваше да се изпълняват или много рано сутрин, или след вечеря. А имаше и домакински задължения, но за тях отделяше време, когато имаше сили и успееше да ги вмъкне между другите задачи. Никога преди не оставяше неизмити чинии след ядене и мръсните дрехи не чакаха толкова дълго да бъдат изпрани, а и не можеше да си спомни кога за последен път е бърсала прах от мебелите или е чистила дневната.
Добре че Мейно помагаше, а и Люк бе започнал да върши някои неща, сякаш да компенсира загубеното й в уроци време. Една сутрин я събудиха ударите на чук и тя свари Люк да сменя изгнила дъска на задната веранда. Друга вечер той и Мейно оправиха вратата на обора, която все се изкривяваше. Поправиха и прозореца на кухнята, който започваше да заяжда след всеки дъжд, масата, на която единият крак бе нестабилен, кепенците на прозорците, на които заковаха няколко разхлабени дъски. Дребни неща, но дразнеха — ако Джони беше жив, щеше да ги оправи.
Погледът на Чарити се насочи към ябълката, където Люк закачваше един чувал, пълен със слама. Това бе последната му идея за мишена.
Той държеше въже, завързано около чувала, дърпаше го рязко и мишената се залюляваше. При даден от него сигнал Чарити трябваше да извади револвера, колкото може по-бързо, и да стреля по мишената. А понякога тя заставаше с гръб към нея, после изваждаше оръжието, обръщаше се и стреляше по негова заповед.
Примижала срещу яркия залез, на който не можеше да се порадва от умора, Чарити се приближи, като се чудеше дали Люк е избрал тези чували, защото наподобяват размерите на човешко тяло. Явно той непрекъснато се опитваше да й внуши факта, че тя се учи на всички тези неща, за да се подготви да отнеме човешки живот, защото, когато настъпи този момент, на мушката няма да е чувал със слама.
Заета главно с тези мисли, тя го погледна сериозно и запита:
— Какво е да убиеш човек, Люк? Знам, че се опитваше да ме предупредиш, но никога не си ми казвал точно какво е. Трябва да знам.
Той мълчаливо я гледа толкова дълго, че тя се зачуди дали въобще ще й отговори. Накрая кимна.
— Да, знам, че трябва, но не съм сигурен дали и милион думи могат да те накарат напълно да разбереш. Мисля, че това е едно от нещата, които сам трябва да изпиташ, за да го осъзнаеш. Нещо като да се опитваш да си представиш, че си птица и летиш, или пък, че раждаш или умираш. Разбираш ли, Чарити, мога да те науча да се целиш точно, да дърпаш спусъка със сигурна и стабилна ръка, да преценяваш скоростта и разстоянието. Мога да ти покажа всичко, що се отнася до револвери и стрелба, но не мога да те науча да убиваш или да ти обясня какво чувство изпитваш, когато убиваш. Никой не може да ти обясни това. А когато научиш този особен житейски урок, твърде късно става да се откажеш и да промениш решението си. Стореното не може да се върне. Не можеш да върнеш кръвта в сърцето на мъртвец и да го съживиш. Можеш само да се опиташ да живееш със себе си и съвестта си, а за много хора това е почти невъзможно. Така че, провери, госпожо! Увери се дали можеш да се справиш с чувството за вина, преди да дръпнеш спусъка и да сложиш край на нечий живот.
От друга страна, ако си изправена срещу дулото на чуждо оръжие и нямаш голям избор, не губи време да се чудиш кое е правилно и кое — неправилно. Първо стреляй, а въпросите запази за после, защото може да не доживееш, за да съжаляваш, че си убила.
Чарити сериозно го изгледа, а лицето й бе смръщено и тъжно.
— Съжаленията са ми познати — осведоми го тя решително. — Всеки ден живея с тях. Научи ме на необходимите умения, господин Стърлинг, и ми повярвай, че когато настъпи моментът, ще съм готова, ще искам и ще мога да изпратя всеки от шестимата в ада вовеки веков.
— Не можеш да си сигурна в това. Виждал съм мъже, два пъти колкото теб и дяволски решителни, как се вцепеняват в най-решителния момент и съм виждал как плащат с живота си заради колебанието в последната минута да пръснат черепа на някого.
— Може би не са имали такава причина да убиват, каквато имам аз — подхвърли тя със своя дрезгав глас.
Той поклати глава, като с жеста признаваше, че разбира, но и че съжалява.
— Противно на това, което може би си чула, отмъщението невинаги е сладко, Чарити — зелените му като листа очи я изгледаха сериозно и продължително. — Може да е горчиво като злъч.
— Говориш от личен опит, предполагам — запита тя.
— Разбира се.
— Колко хора си убил?
— Искаш да кажеш — като наемен стрелец, а не във войната. И в двата случая отговорът е един. Повече, отколкото ми се ще да си спомням.
— Съжаляваш ли?
— Повече, отколкото можеш да предположиш.
А сега Люк сметна, че е негов ред да задава въпроси.
— Какъв беше съпругът ти?
Изненадана, Чарити се стресна. После, сякаш току-що осъзнала колко лични въпроси бе задавала, реши да му отговори.
— Джони бе добър човек, честен, внимателен и нежен — рязко отвърна тя. — Успяваше сам да се справи, макар че работата във фермата е по-трудна, отколкото повечето хора могат да си представят — докато говореше, мислите й се връщаха към по-щастливи времена и тя не разбра колко меки бяха станали чертите й и как се насълзиха големите й сини очи. — Семейството му имаше ферма близо до нашата в Пенсилвания и ние израснахме заедно. Не си спомням някога да не съм искала да стана негова жена или да не съм го обичала.
— Много ти липсва, нали?
— Той бе най-добрият ми приятел. Всичко можех да му кажа и той винаги разбираше. Звучи глупаво, но дори и сега се сещам за неща, които искам да споделя с него. После си спомням, че него вече го няма. Понякога се събуждам нощем и се чудя защо не е до мен в леглото. Друг път, когато чуя някакъв шум — отивам да го извикам. Най-много ми липсва, когато забравям за момент, че го няма, а после си спомням какво се случи. Тогава болката оживява отново.
Мекотата бе изчезнала от лицето й, заменена бе със скръб, с мъка, по-дълбока и по-истинска от всичко, което Люк бе виждал някога. Тя докосна в него нещо, което той отдавна смяташе за загубено, и събуди мъчителна болка. Макар да съжаляваше, че с въпросите си бе причинил мъка на Чарити, не можа да потисне леката завист, която изпита към съпруга й. Приживе този човек бе имал щастието да бъде обичан по начин, който Люк не познаваше. Дори и след смъртта му тази любов бе жива в сърцето на вдовицата. Люк си помисли, че въпреки преждевременната си смърт, Джон Приндъл бе късметлия.
— Съжалявам, Чарити — каза тихо Люк, като не бе сигурен дали думите му се отнасят за нея или за него.
— Аз също — каза дрезгаво тя, а очите й горяха от непроляти сълзи.