Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Halfway home, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Пепа Стоилова, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,9 (× 20гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Бронуен Уилямс. Неизбежен брак
ИК „Хермес“
История
- —Добавяне
Пета глава
Запътила се към тоалетната, Сара едва не стъпи върху проснатия пред вратата на стаята й мъж.
— Милостиви боже! — възкликна тя. — Вие сте мъжът в черно.
Той се изправи сковано. Беше много по-висок, отколкото изглеждаше отдалеч.
— Моля да ме извините, мадам. Нямах намерение да ви препречвам пътя.
— Да не би да сте изпуснали нещо? — Тя се взираше в ъгловатите черти на лицето му, в което липсваше каквато и да било мекота. Сигурно не бе надничал през дупката на ключалката. Нямаше вид на такъв човек.
— Да си кажа истината, спях. Тук е много по-тихо, отколкото в общата стая.
Мъжът се извисяваше над нея в тъмния коридор. Косата, очите и дрехите му бяха черни като греха, но тя не изпитваше никакъв страх.
— Е, да, предполагам, че е така.
Колкото и да беше странно, тя бе склонна да му повярва. Той наистина държеше одеяло. А дрехите му, въпреки че бяха леко поизбелели и протрити, изглеждаха направени от качествен материал. Ботушите от първокачествена кожа бяха лъснати до блясък. Подозирайки, че не разполага с пари, за да си наеме стая, но е прекалено горд, за да си го признае, Сара продължи по пътя си, за да не нарани чувствата му. Добре знаеше цената на гордостта.
С шапка в ръка, той, изглежда, взе някакво решение.
— Мадам, помислих си, че за една жена да отседне сама в… така де, на място като това, би могло да бъде изтълкувано погрешно…
Трогната от странната смесица от сила и нерешителност, Сара отвърна:
— Благодаря ви, сър. Ако ми предлагате да ме придружите през фоайето, то аз с благодарност ще приема компанията ви. Не бих искала да мина сама през шумния салон на път към…
Дали да не му предложи пари?
Не, това би го засегнало. Впрочем, след като беше дала част от парите си на Молси и Саймън, останалото едва щеше да й стигне да заплати собствения си престой тук, освен ако не подпишеше нов чек. Но ако го направеше, Тайтъс би могъл да я проследи чрез банката.
Истината беше, че ако Арчибалд не пристигнеше скоро, щеше да бъде принудена да спи в общата стая, където и да се намираше тя и каквото и да представляваше.
Едва ли някой друг би могъл да прояви подобно уважение като този мъж в черно. Когато излезе от тоалетната, той я очакваше встрани, до задната врата. И двамата се преструваха, че просто бе излязла навън, за да си налее прясна вода. Сара спомена нещо за времето и за слънцето, което блестеше над канала, и той кимна замислено:
— Да, мадам, денят наистина е прекрасен. — Изглежда, искаше да каже нещо друго. — Мадам, ще бъда поласкан, ако приемете поканата ми да закусите с мен. Името ми е Джерико Уайлд. Бих могъл да помоля собственика да ни представи.
Уайлд… Уайлд…
Защо това събуди някакво ехо в съзнанието й? Сара замислено стисна устни, докато мъжът очакваше отговора й.
— Случайно да познавате мисис Бест от Елизабет Сити? Предполагам, че си е тръгнала рано тази сутрин, но мисля, че снощи на вечеря спомена името ви.
За един кратък миг по лицето на мъжа премина паника.
— Не, мадам, не мисля, че я познавам.
— Е, няма значение. Колкото и да ми е неудобно да го призная, не обърнах особено внимание на приказките й. — Очите й блеснаха развеселено. — Закуска ли казахте? Да си призная, никак не обичам да се храня сама. Разбрах, че човек би могъл да поръча да му поднесат храната в стаята, което е много удобно, но ако обича студена супа и препържени яйца.
— Значи приемате?
С изключително елегантен жест той й предложи ръката си и я поведе към трапезарията, сякаш беше кралица. Или поне принцеса.
Или в края на краищата като че ли беше човек, който се намира на другия край на света, изгорил след себе си всички мостове.
Закуската беше великолепна. Между другото Сара научи, че той е капитан. Капитан Джерико Уайлд.
— Въпреки че в момента нямам собствен кораб — уточни той.
Горкият човек. Сигурно се надяваше да бъде нает от някой от минаващите плавателни съдове, които спираха пред хотела. Опитваше се да измисли някакъв начин да му помогне, но не се сещаше за нищо подходящо. Разговаряха дълго, но когато по-късно застана до прозореца да изчака пристигането на Арчибалд, тя осъзна, че въпреки че й бе разказал за пътуванията си из различни страни и вълнуващите си срещи с чужди народи, тя всъщност не знаеше нищо за него.
От това начинът, по който той я привличаше, й се струваше още по-странен. Бе разбрала, че той притежава някаква сила. Баща й беше много слаб човек, а откакто се помнеше, майка й бе полуинвалид. Тайтъс и Норийн бяха още по-слаби. Сара се бе уморила да бъде най-силният човек в семейството. Би й харесало поне за малко да може да се облегне на някого, по-силен от нея.
Знаеше също, че от негова страна нищо не я заплашва. Може би това се дължеше на отчаянието, което струеше от дълбините на тъмните му очи. Отначало си бе помислила, че просто й се бе сторило, но после се увери, че не греши. Понякога се появяваше само като сянка, а друг път — с много по-голяма сила.
Но каквото и да го тревожеше, то не му пречеше да се отнася към нея така, сякаш е направена от порцелан и би могла да се счупи при някоя по-груба дума. Това беше нещо съвсем ново за нея и я бе заинтригувало. Само ако знаеше, развеселено си мислеше тя, че би могла да впрегне мулето и да изоре нивата по-добре от всеки мъж! Че би могла да се пазари и да получи най-високата цена за зеления си фасул и пъпешите и да изпъди невестулката от кокошарника само с помощта на върбова пръчка!
Не че бе възпитавана да върши всичко това. Някога бе разполагала с прислуга, която непрекъснато се бе грижила за удобствата й, но времената се бяха променили. Това обаче й бе дало възможност да разбере, че е в състояние отлично да се грижи за себе си.
Джерико прекоси двора и тръгна по пътя, успореден на канала. До една седмица, бе обещал Рейф. А вече бяха изминали пет дни. Или може би дори шест? Господи, беше изгубил всякаква представа за времето.
Зад него се носеше шумът от напрегнатото движение. Разсеяно наблюдаваше двете момчета, които гребяха в една лодка и се отдалечаваха надолу по канала, докато „Лима“ минаваше покрай тях, остро изсвирвайки със сирената си. След нея, теглен от два чифта волове, съвсем бавно плаваше шлеп, като едва разплискваше повърхността на водата покрай брега.
Помисли си за собствения си кораб и се запита дали все още стои закотвен, или е отплавал под командването на някой друг.
После си наложи да насочи мисълта си към издирването на Смитърс. Рано или късно проклетото копеле щеше да се появи. Дори негодник като него не би могъл да пренебрегне откритото предизвикателство, още повече, когато бе отправено пред свидетел.
Оставяйки настрана собствените си тревоги, Джерико реши да изчака в коридора, докато мис Йънг тръгне към трапезарията за обяд. Тя имаше нужда от закрила. А той имаше нужда да се поразсее.
Все пак не би могъл да не се възхити на смелостта й. Тя се намираше в неизгодното положение на млада благовъзпитана дама, отседнала в хотел с не много добра репутация. Отначало си беше помислил, че е прекалено невинна, за да схване опасността, ала сега започваше да се убеждава, че е съвсем наясно с нея, но е прекалено решителна, за да се уплаши.
Във всеки случай тя се нуждаеше от някого, който да застане между нея и тълпата от общата стая. И докато нямаше какво друго да прави, той би могъл да поеме това задължение.
Тя излезе от стаята, обърна се и заключи вратата, като се усмихна мрачно на лъскавия нов ключ, показвайки, че е съвсем наясно с безполезността му.
— Но е по-добре, отколкото без никакъв ключ — вметна той, докато мачкаше шапката си.
— Но не толкова полезен като някой тежък стол — отвърна тя, докато пускаше ключа в джоба си. Беше облечена във великолепна жълта рокля, която хвърляше златисти отблясъци върху косата й. Когато й направи комплимент, тя свенливо му призна, че това трябва да бъде венчалната й рокля.
— Бих предпочела нещо в синьо, но нямах достатъчно време, за да си ушия.
Венчалната й рокля?
Нейната венчална рокля. Той знаеше, че тя очаква някого. Всички в хотела бяха наясно с това.
Джерико не искаше да говори за сватби и венчални рокли. Не че не желаеше щастие на Сара, но мисълта за женитба на която и да било жена го връщаше назад — към неосъществените сватбени блянове на сестра му.
Пое си дълбоко дъх и захлопна вратичката на спомените.
— Ако нямате други планове, бихте ли ми позволили да ви придружа до трапезарията? — Той протегна ръка и тя постави малката си, добре оформена длан върху ръкава му. Внезапно се почувства с няколко сантиметра по-висок.
Пред купата със супа от зеле Сара обясни, че е в хотела, за да изчака годеника си, но е започнала да се притеснява, че писмото, в което уточнява мястото и времето, може би се е изгубило.
Джерико беше изумен. Тя бе определила мястото и времето? Не беше и помислял, че е толкова дръзка, но неговият опит с жените беше твърде малък.
— Просто не мога да се върна у дома — призна тя, след като съдовете от супата бяха прибрани и им бе сервирано задушено пилешко с кнедли.
— Изгорени мостове? — запита Джерико.
— Нещо подобно — кимна тя.
— Мостовете могат да се поправят.
— Но понякога не си струва.
Той си направи извода, че дамата не е била много щастлива в миналото. Но това не беше негова работа. Нито пък фактът, че тя отказа да му позволи да заплати обяда й. Вместо това грижливо отброи точната сума и върна остатъка в едно доста протрито портмоне.
Дамата беше и горда.
След като напуснаха претъпканата трапезария, двамата тръгнаха покрай канала. Джерико се опитваше да измисли някакъв тактичен начин да й предложи пари. Господ му беше свидетел, че сега, след като Луиза я нямаше, а собственото му бъдеще беше толкова неясно, той нямаше нужда от тях. Нямаше намерение да се връща в Уайлд Оукс. Поне засега. Не и преди да поникне трева на гроба на Луиза и самият той да се съвземе. А може би никога.
Загледан в нежната фигура е коса с цвят на есенни листа и топли кафяви очи, Джерико си каза, че докато мистър Рикетс пристигне, тя има нужда от покровител. Поне това би могъл да стори за нея. Луиза също бе имала нужда от закрилник, но той се бе провалил, защото беше прекалено зает с продажбата на кораба си, за да разбере какво става под собствения му покрив.
Този път не биваше да се проваля.
Докато „Албимаръл“ се отдалечаваше от брега, а новопристигналите се суетяха наоколо, за да си наемат стаи или в очакване на връзката за следващата спирка, Сара въздъхна замислено, но след това се усети и се усмихна.
— Е, това е, предполагам. Пощенският кораб пристигна и отново отплава, но Арчибалд все още го няма. Може би утре.
Джерико точно навреме овладя желанието си да я прегърне през раменете.
— Има още много време — каза той. — Следващият ще пристигне съвсем скоро. А пък и ездачи идват непрекъснато. Вашият годеник ще се появи всеки момент.
И точно това трябваше да направи, ако имаше поне капка здрав разум. Този мъж трябва да е голям глупак, за да остави такава жена сама в хотел, пълен с хора от най-нисшите слоеве на обществото.
По време на вечерята Сара разговаряше оживено и само от време на време падаше духом. Джерико развеселено осъзна, че тя се опитва да го разведри. Кога друг човек бе правил това? Кога някой друг се беше интересувал как се чувства?
Дали не трябваше да й каже, че вече е бита карта?
Не. Нека продължава да бъбри. Бог му беше свидетел, че имаше нужда да се поразсее, а докато Смитърс не се появеше, нямаше по какъв друг начин да прекарва времето си.
— Всичко е заради втората ми майка, нали разбирате — говореше Сара и той разбра, че е пропуснал част от думите й. — Случи се така, че получих в наследство малко пари. Бях решила да изплатя ипотеката, но така нямаше да ми остане много, а на мен ми се искаше да уредя Молси и Големия Саймън, така че да не им се налага да работят повече. Само че мащехата ми искаше да се омъжа за сина й и да задържи парите в семейството.
— Доколкото разбирам, не проявявате интерес към момчето?
Сара сви рамене:
— Боже мой, не! Само за една седмица щях да остана без пукната пара. Той е комарджия от най-долна класа, а освен това прекалено много пие. Наред с всичко е… как да ви кажа, доста ограничен.
Сара не можеше да разбере защо споделя тайните си с този напълно непознат мъж. Не беше в характера й да стоварва тревогите си върху раменете на другите, а пък и никой не й бе предложил да ги поеме доброволно. Хрумна й мисълта, че двамата с капитана приличат на два кораба, които са се срещнали случайно в нощта, след което всеки е поел по пътя си, за да не се срещнат никога повече.
Това беше тъжно, защото тя бе започнала да го харесва. Обичаше да го наблюдава, защото — въпреки че не беше особено красив или поне не по начина, по който беше красив Тайтъс — в ъгловатите му челюсти и сурови тъмни очи имаше нещо успокояващо.
Но въпреки това трябваше да бъде по-предпазлива и да не споменава повече имена. Не беше прекалено далеч от дома и рано или късно повечето от пътуващите из Тайдуотър минаваха оттук, тъй като това беше най-прекият път на юг и на север. Тайтъс също се движеше по този път. За щастие той рядко имаше възможност да си позволи да се настани в хотела и обичайно отсядаше у приятели или дори у приятели на приятелите.
— Но дори и да го харесвах — продължаваше тя, — никога не бих се омъжила за пари. През цялото време мистър Рикетс беше много внимателен към мен, въпреки че бях бедна като църковна мишка. Той ме харесваше такава, каквато бях.
Джерико измърмори нещо в отговор, а вниманието му бе приковано от начина, по който се движеха устните й, докато говореше. Тя имаше невероятно изразително лице. То не можеше да пази тайните й дълго. Но тя ги пазеше. Или поне се опитваше. Нямаше представа какви бяха те, нито пък искаше да узнае.
— Така че си казах — продължаваше тя и той отново осъзна, че бе пропуснал част от думите й. — Сара Ребека, този човек е самотен, но ако чакаш да ти направи предложение, ще има да чакаш до… — Закри уста с ръка. — О, нямах намерение да ви казвам това. Нали няма да кажете на никого, че аз съм направила предложението?
Очите на Джерико блеснаха весело. Виж я ти, госпожицата! Значи тя беше направила предложението и бе определила мястото и времето! Оцени по достойнство дързостта й, надявайки се, че и преценката й е точна.
Малко по-късно той я изпрати до стаята й, изчака, докато ключът се превъртя в ключалката и тежкият стол бе поставен под дръжката на вратата, след това се върна във фоайето. Бе съвсем наясно с любопитните погледи, които го съпроводиха. Същите, които ги бяха следвали в трапезарията и по време на разходката им.
Не можеше да им попречи. Дамата имаше нужда от закрила и докато пристигнеше нейният годеник, за да се погрижи за нея, двамата трябваше да се примиряват с клюките и подозрителните погледи.
Отправи се към летящите врати, влезе в бара, поръча си уиски и едва тогава се обърна към тълпата. Беше облечен в обичайното си облекло: обикновена черна риза и поизтъркан черен костюм. Черният цвят му придаваше много сериозен вид. Когато, само на двадесет и три години, беше поел командването на първия си кораб, бе счел за необходимо да се опре на нещо ново, за да въведе ред. Сега, на тридесет и две, подобни неща не му бяха нужни. Да командва за него бе нещо просто като дишането, но тъй като беше човек, който държеше на навиците си, продължаваше да се облича в черно.
Хладнокръвно местеше поглед от един към друг грубоват посетител в задимения салон. Постави ръце на кръста, вмъкна палци в колана и отметна сакото си така, че да извади на показ двата пистолета. Преди да напусне Уайлд Оукс, се беше упражнявал няколко дни, докато успее да пробие карта от двадесет крачки и да загаси свещ от десет. Чувстваше се глупаво, задето носеше пистолетите — никога не бе имал нужда от оръжие, за да упражнява властта си, — но на подобно място разумният човек не оставяше ценностите си, които биха могли да станат жертва на нечии чевръсти пръсти. Впрочем чифт пистолети можеха да разубедят всеки, който би искал да му създаде проблеми.
Рано на следващата сутрин, докато отвеждаше под ръка Сара към трапезарията, пристигна Рейф Търнбайфил. Той се спря до вратата и Джерико плъзна поглед покрай него, очаквайки да види женственото лице на Смитърс. По дяволите, не сега, помисли си той и се извърна да влезе с момичето в трапезарията с надеждата, че приятелят му не ги е забелязал.
Но, уви, по-възрастният мъж бързо прекоси претъпканото фоайе и свали шапката си.
— Добро утро, Рико. Ще си направиш ли труда да ме запознаеш с приятелката си?
Редом с Рейф, облечен в красивото си палто, брокатена жилетка и излъскан цилиндър, Джерико се почувства като просяк. През стиснати устни претупа процедурата по представянето. Каза си, че негодуванието, което го изпълваше, се дължи единствено на нежеланието му да въвлече Сара в мръсната работа, която го бе довела тук. И не даваше пукната пара за интереса, който бе блеснал в очите на приятеля му.
— Доколкото разбирам, тъкмо отивате да закусите? В такъв случай съм дошъл точно навреме. — Търнбайфил говореше толкова весело, сякаш не беше дошъл тук, за да наблюдава как ще умре един човек. Защото и двамата бяха наясно, че Джерико няма да отстъпи. Законът рядко наказваше отрепки като Смитърс. Това задължение се падаше на мъжката половина от засегнатото семейство.
— Ще тръгваме ли? — Рейф протегна ръка към Сара. — Това кафе ухае божествено.
Божествено?
Джерико му отправи унищожителен поглед.
— На твое място първо бих се погрижил да си наема стая. Изглежда, всичко е заето.
— Надявах се да ме поканиш в твоята.
— В такъв случай ще трябва да се задоволиш с общия салон. Но би могъл да провериш на рецепцията. Междувременно може нещо да се е освободило — с тези думи Джерико се обърна натам, където допреди минута стоеше Сара.
— Ако търсиш птичката, тя току-що влезе вътре. Точно в този момент я настаняват на една маса с две стари клюкарки, които сигурно са пристигнали тук, яхнали метли. Твои приятелки ли са?
— Проклятие! — изруга тихо Джерико. Достатъчно му беше, че се бе наложило да я представи на Търнбайфил. Но още по-неприятно му бе да я гледа в компанията на двете кикимори.
— Ела за малко навън — каза Рейф, като неочаквано отново стана сериозен. Закуската и божествено ухаещото кафе, изглежда, бяха забравени. — Трябва да поговорим насаме.
Нито единият от двамата не продума, докато не се усамотиха под листака на една слива от другата страна на пътя. Рейф посочи към едно голо място между дърветата.
— Струва ми се, че това е мястото. Пътят минава точно под онзи кипарис там. Достатъчно е широко, за да може да мине колата, която ще… — Той се изкашля и съсредоточи цялото си внимание върху края на пурата си.
— Която ще отнесе трупа — завърши вместо него Джерико. А само като си помислеше, че на стотина крачки оттук Сара закусваше, като отпиваше изтънчено от чая си, опитвайки се да отклони въпросите на онези две квачки, които беше забелязал още при пристигането си! А той стоеше тук и говореше за превозването на трупа на човека, когото имаше намерение да убие най-хладнокръвно!
Не че това щеше да бъде убийство. Убийство беше да убиеш някого без причина. Или за изгода. Или от гняв.
Джерико вече не изгаряше от гняв, но бе твърдо решен да раздаде правосъдие. Смитърс бе отнел живота на Луиза. Справедливостта изискваше да заплати за него със своя собствен. И ако трябваше да носи това петно в душата си през целия си живот — нека бъде така.
— Срещата е уредена за след три дни, но, Рико…
— Три дни от днес нататък? Ти каза седмица, а тя вече измина.
Сред дърветата, изпъстрени щедро с есенни краски, се носеше песента на птиците. Ароматът на кубинската пура се смесваше с този на сивия испански мъх и с мириса на изгорял торф. Рейф изучаваше пепелта, която се образуваше на върха на дългата му пура.
— Приятелите, които обикновено му помагат в такива случаи, трудно могат да бъдат открити, а още по-трудно — да бъдат опазени трезви. Има нещо, което трябва да знаеш, Рико.
— Има нещо, което трябва да узная преди всичко останало. Кажи ми, Рейф, как е възможно ти и този лъжлив прелъстител и кучи син да бъдете приятели? Ние с теб отдавна не се движим в едни и същи кръгове — поне откакто Луиза беше малка, падна във водоема и едва не потъна, преди да успееш да я измъкнеш. Но не си спомням да съм те виждал в компанията на отрепки като Смитърс. Боже милостиви, Тюби, ако не го беше довел…
— Рико, кълна ти се, не съм имал представа що за мръсник е. Имам предвид — как се е държал към Уизи. Знаех, че се срещат: през миналата зима и през пролетта се организираха доста приеми. Уизи не ги посещаваше много редовно, но тя и момичето на семейство Скот бяха приятелки. Точно там са се срещнали за първи път.
Джерико свали шапката, прокара ръка през косата си и изруга.
— Първия път, когато го срещнах, бях поканил неколцина приятели на надбягвания с кучета. Доведе го по-малкият син на семейство Джеймс. Тогава изглеждаше съвсем благовъзпитан. Беше добре облечен. Не мамеше в играта на карти — или поне не повече от останалите. Не беше особено добър с конете, но, дявол да го вземе, това не е причина да изриташ някого от дома си. По-късно започна да показва някои страни от характера си, но тъй като бях съвсем сам в къща с толкова много стаи, не можех да намеря подходящ предлог да го отпратя. — Рейф смачка угарката с тока на ботуша си. Внезапно изглеждаше притеснен. — Рико, как се справяш с ножа?
— С ножа ли? — Джерико сви рамене. — Като всеки друг, предполагам. Защо, да не искаш да ти отрежа върха на друга пура?
— Става въпрос за тази работа със Смитърс.
— Знам правилата. Никога преди това не съм участвал в дуели, но съм се бил няколко пъти и в повечето случаи съм побеждавал. Този път, за разлика от юмручните боеве, ще си нося пистолет, но ако се притесняваш, че няма да успея да го извадя…
Рейф го прекъсна с нетърпелив жест:
— Знам дяволски добре колко точно можеш да стреляш! Не в това е проблемът. Чуй ме, Рико, този човек е участвал в пет дуела! Познай в колко от тях е бил победен?
Джерико очакваше да чуе резултата. Смитърс може и да беше добър, но той бе сигурен, че е по-добрият. Трябваше да бъде.
— Нито един! Нито дори едничък! Това бледолико изнежено конте е убило най-хладнокръвно петима мъже и си е тръгвало от полесражението без драскотина!
Джерико си пое дълбоко дъх, за да се успокои.
— В случай че си забравил за какво става дума, същото конте прелъсти сестра ми, направи й дете, след това я преби до смърт, при което тя пометна. Не давам пукнат грош за това колко души е избил. Дори и да ми се наложи да изляза от гроба, за да изтръгна черната му душа, ще го направя!
Рейф се извърна и се загледа в кипарисовата горичка. Пушекът се стелеше като лека мъгла над блатистата повърхност и се виеше на влажни кълба около високите до коленете му ботуши.
Внезапно се обърна рязко.
— По дяволите, Рико, той се бие е нож! Случвало ли ти се е някога да убиеш някого е нож?
Джерико усети как тънка струя пот се плъзна по шията му и се спусна към гърдите. Никога не беше убивал човек, но беше виждал много пъти как умират хора. Ако се наложеше, щеше да го направи. Трябваше да го направи.
— Е? Отговори ми, дявол да те вземе! Убивал ли си някога човек?
— Последния път, когато използвах ножа, едва не прободох с него черния дроб на един, докато се опитвах да му попреча да пререже гърлото ми със счупена бутилка. Но не го убих. Не, никога не съм убивал.
— Знаеш правилата — уморено каза Рейф.
— Знам правилата. От един до трима секунданти уговарят условията. Присъства лекар. Вземат се под внимание слънцето и вятърът. Изборът на позиция се определя с помощта на монета. Десет крачки, секундантите преглеждат дрехите и оръжието на двамата участници, за да е сигурно, че имат само по един патрон, в присъствието на всички…
— Съвсем вярно, с едно изключение. Този, който предизвиква дуела, определя мястото и времето, но другият избира оръжието.
— Господи! — прошепна Джерико.
— Това е самата истина, така че молитвата ти е съвсем навременна. Веднъж момчето ми бе споменало, че се е упражнявало с ножа, като е отсичало краката на лястовиците, докато те се разхождали. Онова, което не ми каза, но което аз успях да науча, докато слухтях през последните няколко дни, е, че старецът му бил обесен, задето убил някакъв човек с нож само защото се бил изплюл върху ботуша му. Това е станало в Тенеси. Вдовицата му си променила името, взела момчето и се преместила във Вирджиния, след което се омъжила повторно.
Джерико изруга отново и думите му прозвучаха като нещо средно между проклятие и молитва. За първи път му хрумна мисълта, че може да не оживее след дуела. Беше се забавлявал с подобна мисъл преди, но тогава това нямаше значение.
А сега имаше.