Бронуен Уилямс
Неизбежен брак (9)

Девета глава

Младоженката бе облечена в кафяво. В кафявите й очи се четеше паника и решителност. Кестенявата й коса бе хваната на опашка, стегната високо на главата й с четири фуркета от черупка на костенурка. На върха на опашката бе прикрепена една от модните смешни френски шапки, която никак не подхождаше на дрехата й. Нито пък кожените й ботуши.

Съвсем неподходящ беше и жалкият букет от поувехнали цветя, прекалено скромни, за да имат дори имена, набрани набързо от насипа покрай канала.

Все пак нито шапката, нито роклята, нито цветята бяха същите като от първата й венчавка, което по някаква причина беше много важно за нея.

Застанала сковано на самия бряг на канала, докато пощенският кораб изсипваше новопристигналите и товареше багажа на онези, които имаха намерение да отпътуват на юг, Сара стоически понасяше втората си сватба за последните двадесет и четири часа, без още да се е възстановила от първата. Изпод жълто-зелената шапка лицето й бе застинало в маска. По лицето на застаналия до нея мъж, облечен целия в черно, се четеше същото изражение.

Нима и двамата бяха изгубили остроумието си?

Тайтъс. Милостиви боже, нейният доведен брат бе сторил нещо ужасно със сестрата на Джерико и бе на път да умре заради това, но Сара не можеше да изцеди от сърцето си капка съчувствие към този нещастник. Прекалено дълго го беше мразила и се бе страхувала от него.

После започна да се пита за законността на втората си женитба. Нима едва снощи не бе повтаряла същите тези думи? Не трябваше ли първо да ги премисли, преди да ги повтори пред някой друг?

Но Арчибалд и законната му съпруга сигурно също ги бяха произнесли. Може би въпросът се състоеше в желанието, а не в самите фрази.

— Шшшт, Сара — прошепна Джерико. — Внимавай! Любов, чест, подчинение?

Не беше сигурна дали може да му обещае всичко това…

— Попитах дали ти, Сара Ребека Йънг — нетърпеливо заповтаря свещеникът, ако изобщо беше такъв, — вземаш този мъж…

Краят на изречението бе погълнат от сирената на кораба. Двама мъже се втурнаха към него и едва не се сблъскаха с малката венчална процесия по пътя си.

— Е? Отговорете, мис! Вземате ли го или не? — Преподобният Аблернейти, който бързаше да приключи официалната част и по-скоро да получи парите си, погледна през рамото си раздразнено. Той също смяташе да отплава с кораба.

— Ами да. Разбира се. Искам да кажа — да.

— А ти, Джерико Джеферсън Уайлд, вземаш ли тази жена…

— Да, сър, вземам я. Сега се обявяваме за съпруг и съпруга. Благодаря ви, сър, ето ви парите. — Подаде му половин долар. — Сара, вземай чантата си. И запомни, Ренегар ще изпрати някого да доведе твоите хора. Най-близкият ни съсед е Рейф Търнбайфил. Той ще ти се обади веднага щом се прибере, за да види как се справяш. Аз също няма да се бавя, ако всичко мине добре.

Като че ли се събуждаше от някакъв кошмар само за да разбере, че той е действителност. Сара се вкопчи в ръката му, търсейки като обезумяла някакво успокоение в познатото лице.

— Чакай! Джерико, само за минутка! А аз как ще разбера?

— Шшшт, мълчи сега. Вече изпратих писмо, за да ги уведомя, че съм се оженил и им изпращам съпругата си. Рейф също скоро ще си дойде. Нали няма да забравиш да посадиш нещо на хълма? А, да, там е и кучето на Луиза. Казва се Бриг. Можеш да се държиш по-настрана от него. То не е много приятелски настроено към никого, но сърце не ми даваше да го прогоня.

Куче? За какво изобщо говореше той?

— Джерико, чакай, не тръгвай още! — О, за бога, само главата й да не пулсираше така!

Двама докери започнаха да разгонват хората, защото корабът се канеше да отплава. Джерико хвърли багажа на Сара на палубата и я вдигна, за да я качи на кораба, но след миг премисли и я притисна към себе си.

Тя бе сигурна, че го чу да ругае, но в следващия момент той я целуваше. Тълпата се развика развеселено и сърцето й запулсира в такт с ударите в главата й. Без да се замисли, обви ръце около врата му и светът се смали, изчезна, за да останат само те двамата и телата им, които плътно се притискаха. Все по-плътно и по-плътно до този непознат, който я целуваше така, сякаш имаше намерение да изтръгне душата й.

Когато Джерико най-сетне отдръпна устните си от нейните, за да я погледне, тя открито посрещна погледа му. Той изглеждаше поразен. Сара, търсейки опора в нещо от реалния свят, сграбчи кожения му колан. Пръстите й се свиха около напуканата кожа и тя мигновено осъзна две неща: втвърдената подутина под тънкия плат и тежестта на двата пистолета.

Задъхана, отдръпна ръката си, сякаш бе докоснала нажежено желязо, и едва не се свлече на земята, преди той да я улови за лактите и да й помогне да се качи на палубата.

Още преди да има време да го извика, той отстъпи назад. Преглътна с усилие — Сара забеляза тежкото движение на адамовата му ябълка, — след това й махна, сякаш бяха случайни познати.

Което в известна степен беше вярно.

— Благодаря ти, Сара — каза той и тя прочете думите по устните му, докато се напрягаше да чуе гласа му за последен път.

— Пази се! — извика тя, като се приведе, за да види още веднъж мъжа, който беше неин съпруг. — Джерико, моля те, пази се!

Разплисквайки водата с цвят на кафе, корабът набираше скорост.

— О, моля те, пази се! — прошепна към увеличаващото се разстояние между тях.

Ала високата фигура в черно вече се бе отдалечила от брега. Новият й съпруг не бе изчакал достатъчно дълго дори да й махне за сбогом.

 

— Изглеждаш така, сякаш някой току-що те е изровил и те е проснал да съхнеш — сухо отбеляза Рейф, щом видя загрижения вид на приятеля си. Беше го очаквал с нетърпение от момента, в който бе забелязал тъмната му глава сред тълпата до отплаващия кораб. За миг му бе минала забавната мисъл, че Джерико искаше да се измъкне, но тя отмря толкова бързо, колкото се бе появила. Двамата бяха прекарвали прекалено малко време заедно през последните двадесет години, но му се струваше странно, че Уайлд изобщо не се е променил. Доколкото бе известно на Рейф, той никога не се бе забърквал в подобни неща през живота си.

Когато, преди още корабът да се изгуби от погледа им, се усамотиха под навеса, Рейф изгуби желанието си да се шегува.

— Дявол да го вземе! Най-после открих оня негодник в един бордей близо до Гоуспорт, пиян до смърт. Набързо изтрезня, щом го повлякох навън, наврях главата му в коритото, където поят конете, и му припомних, че има ангажимент в хотел „На половината път към дома“.

Джерико се огледа наоколо, но никъде не забеляза Смитърс.

— Не е тук — бързо обясни Рейф. — Заедно с приятеля си отиде направо да огледа мястото. Казах му, че ще дойда да те взема и веднага ще отидем там. Тъй като вече наближава обяд, предположих, че ще пожелаеш да приключиш с всичко колкото може по-бързо, вместо да чакаш още един ден.

Джерико си помисли, че тази сутрин бе успял да свърши доста неща.

— Готов съм. Но, Рейф, преди всичко трябва да ти кажа нещо. — За самотен мъж като него винаги бе било трудно да споделя и почти невъзможно да моли за помощ. Преди обаче да успее да прехвърли товара си върху плещите на Търнбайфил, приятелят му измъкна нещо от джоба си.

— Не знам как се оправяш с ножа, като се има предвид, че вече не си моряк. Както и да е, купих това от един испанец, когото срещнах в една кръчма, докато търсех Смитърс. — Той разгъна доста заплашително изглеждащо оръжие с къса скосена дръжка и остро като бръснач острие, дълго около десетина инча. — Добре изглежда. Човекът, който ми го продаде, имаше вид на мъж, участвал в няколко побоя и успял да се отърве. Може би това ще ти донесе част от неговия късмет. Каза, че ако държиш ножа в дясната си ръка, а шапката — в лявата, би могъл да я хвърлиш в лицето на противника си, в случай че нещата не потръгнат в твоя полза. Това ще ти осигури достатъчно време да се справиш с него.

— Няма да използвам никакви трикове. Или ще спечеля честно, или няма да печеля изобщо!

— Да не би да си въобразяваш, че Смитърс дава пукната пара за някакви правила? Ти ще се биеш заради Луиза, човече! Нали не си забравил това?

— Значи шапката, а? Ще се опитам да го запомня. Но, Рейф… — Джерико хвърли разсеян поглед към канала, по който сега не се забелязваше обичайното движение, изкашля се и започна отново: — Това, което се опитвах да ти кажа, е, че се ожених, докато очаквах Смитърс да се появи. Точно я изпратих на юг с писма, в които давам инструкции на прислугата и на стария Кайнфийлд в Елизабет Сити. Той беше адвокат на баща ми. Ще се погрижи тя да се оправи с фермата, но ще ти бъда много задължен, ако се погрижиш за нея, като се върнеш у дома. Тя е доста разумна, но аз оставих всичките си дела в такава каша, а пък и новият управител и семейството му още не са се преместили.

Рейф се взираше в него с уморените си очи, а ножът незабелязано падна на земята.

— Какво си направил? — провлече той.

Джерико сви рамене:

— Ами да, няма какво повече да се каже. Случи се така, че тя бе в доста неизгодно положение, а пък и аз нямах какво друго да правя, докато очаквах ти и Смитърс да се появите.

Търнбайфил изруга. Прокара ръце през косата си. След това въздъхна примирено.

— Не знам защо изобщо си давам толкова труд.

— Нито пък аз — откликна Джерико със студена усмивка. — Все пак, ако нещата потръгнат зле, ще лежа спокойно, след като знам, че фермата ми е в добри ръце.

— В добри ръце? По дяволите, Рико, ти си най-големият глупак, когото съм срещал през живота си. Нима не знаеш, че когато една жена бръкне в джоба ти, рискуваш да се окажеш последният бедняк? Коя е тя? От колко време я познаваш? Как успя да се докопа до теб за толкова кратко?

— Върви по дяволите, Рейф! Сара не е такава! Ти си я виждал. Говори ли ти нещо името Сара Йънг? А колкото до това, че може да стана последният бедняк, има голяма вероятност съвсем скоро изобщо да не съм жив, така че това едва ли има някакво значение!

— Господи! — измърмори Рейф.

— Това още не е дори половината. По една случайност Сара и Смитърс са роднини. Не кръвни, но той е неин доведен брат.

Рейф отново изруга. Джерико му обясни как Сара е избягала от дома си по същото време, когато той бе тръгнал на север, за да търси Смитърс.

— Тя се страхува от него. Ще ти бъда много задължен, ако се погрижиш за нея, в случай че нещо се обърка с мен тази сутрин. Той ще тръгне отново след нея и този път ще получи нещо много повече от наследството й, колкото и голямо да е то. Не сме говорили по този въпрос.

Сивата коса на Рейф, винаги прилежно сресана, сега стърчеше на всички страни. Красивата му ленена яка бе измачкана и той крачеше в кръг из мръсния двор.

— Не вярвам на нито една дума от тази история. На нито една!

— И аз. Но проблемът е в това, че е истина.

Рейф вдигна ножа от мястото, където беше паднал, и го избърса в ръкава на палтото си.

— Човек не може да рискува нито за миг да те изпусне от погледа си. Ето, вземи проклетото нещо. Щом се налага да откарам трупа ти до вратата на вдовицата ти, бих предпочел да свърша с това колкото може по-скоро. Смятам, че ако до един час се измъкна оттук, бих могъл да пренеса останките ти, да си отида у дома и да се напия до смърт още преди полунощ. И, да, разбира се, че ще се погрижа за вдовицата ти.

Джерико никак не хареса човека, когото Смитърс бе довел за свой секундант. Но негодникът сигурно не бе имал достатъчно време, за да го избира. Двамата се бяха облегнали на едно червеникаво лаврово дърво, обвито цялото в имел. Смитърс, облечен в измачкано и мръсно кадифено палто и бежови бричове, чистеше зъбите си с върха на ножа. Мъжът до него надигна една кана и наоколо се разнесе бълбукащ звук.

Двамата все още успяваха да се държат на краката си. Никой от тях не продумваше. Джерико не бе уверен дали вторият изобщо е в състояние да се изправи.

— Уреди ли гробаря? — провикна се Смитърс и злобната му усмивка изглеждаше някак неприлична под ярката слънчева светлина.

— Лекарят ще пристигне всеки момент — отвърна Търнбайфил. — Няма вятър, с който да се съобразяваме, но трябва да имаме предвид слънцето. Рико, ти ще се обърнеш с лице към оня голям кипарис и слънцето ще ти свети откъм лявото рамо. Смитърс, на теб ще блести отдясно. Последен шанс да се помирите, без това да накърни достойнството ви. — Едно от задълженията на секундантите беше да се опитат да уредят нещата без кръвопролитие, ако съществуваше възможност.

Но такава нямаше. Преди двамата мъже да успеят да стигнат до определените им места, пристигна лекарят. Каретата му спря точно по средата на поляната и той се запрепъва навън. Търнбайфил отново грубо изруга.

— Прекалено много ли съм искал, като съм се надявал да видя поне един трезвен човек, замесен в тази история? — възнегодува той.

Секундантът на Тайтъс — с необичайното име Лейдимор, залитна напред и заговори:

— Десет крака… крач-чки… стъпки и после се стреляте, кат ви изброим до три. Ясен ли съм?

— Не така бе, глупак! — яростно му кресна Смитърс.

Рейф пристъпи напред и вдигна помирително ръка.

— Заставате в средата на поляната с прилепнали един към друг крака. Ще участва само едната ръка. След като изброя до три, започвате боя. Борбата завършва при първото проливане на кръв.

Лицето на Тайтъс бе жестоко като на палач. Движейки пръст по острието на ножа си, той започна:

— Като предизвикана страна, аз избирам оръжието. Онзи, който прави избора, определя и правилата. Доколкото знам, няма определени правила при борбата е ножове. Така че, смятам, можем да се задоволим с обичайните: десет крачки, след това се обръщаме, прицелваме се и хвърляме ножовете.

— Боже господи! — прошепна Рейф. — Той има намерение да те убие, Рико. Бъди готов да хвърлиш ножа, когато кажа девет. Или още по-добре — на осем.

Нито едната от страните не предяви претенции за преглед на оръжието. Ножът си беше нож. Той можеше да убие човек само от едно хвърляне. След кимване от страна на Търнбайфил двамата се отправиха към центъра на поляната. Миризмата на пушек беше тежка, но въздухът бе достатъчно чист.

Изправиха се е гръб един към друг, всеки с намерението да убие съперника си. Джерико и преди се беше бил, при това по-често, отколкото можеше да си спомни, но рядко с нож и никога с желанието да види противника си мъртъв.

Броенето започна. Секундантите произнасяха числата едновременно: Лейдимор — неясно и провлечено, а Рейф — отсечено и някак гневно.

При числото три Джерико усети как мускулите на дясната му ръка се напрегнаха. На шест си пое дълбоко въздух и сви ръката, с която щеше да се прицели. При произнасянето на осем почувства как косата на врата му настръхва.

Рейф изкрещя, след него се чу нечий друг вик — на лекаря, който се бе обърнал точно в този момент.

Преди двата вика да заглъхнат, усети пронизващ удар в гърба си.

— Не, дявол да те вземе! Неее! — крещеше някой.

Олюлявайки се, Джерико се обърна. Свличайки се на колене, неестествено спокоен, той вдигна дясната си ръка, в която държеше ножа за острието, и го хвърли, преди да изгуби съзнание. Преобръщайки се във въздуха, ножът летеше във вярната посока, но доста настрани от целта си, като непрекъснато се снижаваше към земята.

Тайтъс наблюдаваше параболата, която летящото към него острие описваше по пътя си. Твърде рано отскочи встрани, което вероятно бе причината ножът да се забие в корема му, вместо да мине покрай него, без да го докосне.

Загледан невярващо в кръвта, бликнала през бричовете му, той изруга. На двадесет стъпки встрани, Джерико лежеше по лице в рядката кал.

Последната му съзнателна мисъл беше за Сара.

 

Първата съзнателна мисъл на Джерико беше за Сара. Тя бе последвана от удивителното откритие, че адът беше много по-студен, отколкото бе очаквал.

— Вода! — прошепна.

Някой повдигна главата му и той извика от болката, която разтърси тялото му. Усети чашата да се допира до горната му устна. Водата потече по брадата му и някой внимателно я попи.

Опита се да благодари, но се отказа и се предаде на успокоителната прегръдка на безсъзнанието.

Гласове? Значи не беше единственият обитател на ада. Но нима имаше право да очаква привилегията да разполага със свое собствено място сред пламъците? Вярно, че никога не е бил особено лош, но пък и никога не бе проявявал необикновена доброта…

— Бедният дявол, страхувам се, че няма да издържи тази нощ.

Дяволът умираше? Но тогава кой, по дяволите, щеше да управлява кралството му?

— Никак няма да ми е приятно да съобщя на съпругата му.

На съпругата на дявола? Не, на Сара. Аз така и не успях да опитам с теб, нали, любов моя? Но може би така е по-добре — възможно бе прекалено много да ми хареса…

— Оставил ли е някакъв наследник? — запита гласът, който не можеше да разпознае.

Отговори друг глас, този път познат:

— Не, доколкото зная. Само съпругата си и нейното дете, ако правилно съм разбрал.

Исусе! Нима детето на Рикетс щеше да наследи Уайлд Оукс?

— Само през трупа ми! — изстена бледата фигура в леглото. Но детето на Рикетс беше също и на Сара. Не би могъл да лиши от нещо нейното дете.

Джерико се чувстваше така, сякаш лети някъде близо до тавана и гледа надолу към мъжете в стаята. Думите им бяха почти неразбираеми, но имаха наелектризиращ ефект.

— Рико? Можеш ли да ме чуеш? За бога, човече, не се опитвай да говориш! Само ме слушай!

— Всичко е твое — прошепна отново раненият. — И Сара също. Добра жена. Обещай ми, Тюби! Обещай ми, че ще се погрижиш за нея и за детето на Рикетс. Ще го направиш ли?

— Бълнува — каза по-възрастният мъж.

— Лауданум?

Лекарят, по-трезвен, отколкото е бил от няколко години насам, поклати тъжно глава:

— Вече е съвсем изтощен. Понякога става така. Човек не може да се примири с мисълта за смъртта и витае наоколо. Стори ми се, че току-що наследихте къща и жена. Не съм сигурен какво точно означава това дете, но, изглежда, той държи да го остави на вас.

Търнбайфил нетърпеливо поклати глава. След като се бе грижил за приятеля си цял ден и цяла нощ, видът му бе такъв, сякаш бе присъствал на един от известните си из цялата околност приеми.

— Какво стана със Смитърс? — осведоми се той.

— Лейдимор ще го откара при майка му. Момчето няма да преживее нощта. Раните в областта на корема винаги са смъртоносни.

Отчитайки, че Уайлд има някакъв шанс да оцелее, тъй като сърцето му все още биеше и кръвта само се процеждаше през раната, докторът бе изоставил ранения в корема мъж на поляната, а Джерико бе откаран в хотела. Рейф бе платил на две възрастни дами, за да освободят стаята, и я бе превърнал в лазарет.

— Собственикът на хотела ще намери жена, която да се грижи за Уайлд.

— Надявам се, тя няма да очаква да направи кариера от това — отвърна лекарят. — Момчето наистина е в много тежко състояние. Може да си отиде всеки момент.

Рейф бе напълно съгласен с преценката на лекаря. Не бяха били много близки през последните години, но в името на старото приятелство той се разкъсваше между дълга да остане и да изпрати Джерико в последния му път и необходимостта да потегли на юг и да занесе тъжната новина на съпругата му.

Преди да успее да вземе решение, вратата се отвори рязко и на прага застана едра чернокожа жена с голям червен вързоп. Застанала е широко разкрачени крака и ръце на кръста, тя огледа двамата мъже, след това се обърна към Рейф:

— Аз принцеса Ан Каунти. Аз свободна кат дъжда, минала през холера и не вземала участие в бунтове. Иска получава десет цента за ден да гледа и няма слуша заповеди на никой.

Рейф изненадано погледна към доктора, който му кимна.

— Тя е честна и добре си гледа работата. Мис Каунти е най-добрата милосърдна сестра по тези места, докато не я попитате какво носи в този вързоп.