Бронуен Уилямс
Неизбежен брак (6)

Шеста глава

Мисълта за онова, което щеше да се случи след три дни, му пречеше да заспи. Търнбайфил бе успял да намери самостоятелна стая, която с готовност предложи да сподели с Джерико. Ала той предпочете общата. Трябваше да обмисли какво да прави, а не би могъл да го стори между хора, които познаваше. С непознатите беше по-различно. Те само вдигаха шум, но това беше нещо, на което просто можеше да не обръща внимание.

Така че лежеше буден в своя ъгъл на общото помещение, опитвайки се да не забелязва пияните гуляйджии, и размишляваше за живота си: за своя дом, за кораба си, за всичко, което щеше да остави след себе си, ако не успееше да се измъкне жив от онова, което щеше да стане след три дни сред тресавището.

Каква ирония имаше в това, че именно Рейф щеше да бъде до него в такъв момент! Когато бяха момчета, Джерико беше го ревнувал, че е с няколко години по-голям от него и следователно — по-опитен. Или поне така му изглеждаше тогава.

Ала преди всичко за това, че Рейф се беше разбирал с баща си. Беше завиждал на приятеля си повече за тези отношения, отколкото за всичко друго.

Странно как се бяха обърнали нещата. Старият Търнбайфил бе умрял от сифилис, въпреки че бяха казали, че е заболял от треска. Бащата на Джерико бе загинал, защото се бе опитвал да чете поезия, докато бе карал конете по опасен участък от пътя, вследствие, на което колата се беше обърнала. Според думите на Естер Ренегар, когато го били намерили, все още държал книгата в ръката си.

Шумът непрекъснато се усилваше, докато накрая стана непоносим. Джерико се обърна на една страна и покри ухо с шапката си. Но това не му помогна много.

— А, тъй ли? — предизвикателно извика един грубиян, съвсем малко по-трезвен от останалите. — Хващам се на бас, че ще се добера до кревата й, преди някой от вас да успее.

Един брадат здравеняк с усилие се изправи на краката си и се провикна заядливо:

— Ти ли бе? Та ти даже не можеш да стигнеш до стаята й! Залагам цял долар, че ще легна върху нея преди…

— Я по-кротко, дявол да ви земе, че ще ви скопя и двамата!

Спорещите се обърнаха едновременно и се втренчиха в стария морски капитан, който се опитваше да заспи.

Загледан към дима и мъждукащата светлина на лампите, Джерико се изправи на лакът и се зачуди дали би могъл да намери по-спокойно кътче в конюшните. Поне въздухът щеше да е по-чист. Предпочиташе миризмата на конски изпражнения пред вонята на две дузини мъже, които явно не се бяха къпали, откакто президентът Джаксън бе встъпил в длъжност.

— Стига, Кийлър — изръмжа един от мърлячите. — Сички знаем, че хич не те бива с женските, откак твойта старица те пипна в кревата с оня амбулантен търговец и ти потроши жълъдите с тигана.

Всред всеобщия смях Джерико изруга и се изправи. Беше уверен, че тези негодници са повече хора на приказките, отколкото на действията. Но във всеки случай, ако им хрумнеше да сторят нещо повече, отколкото да се хвалят с мъжествеността си, на въпросната дама щеше да й се наложи да прекара доста неспокойна нощ, независимо дали бе заключила или не.

Няколко минути по-късно, като използва дългата веранда, опасваща хотела, той се прехвърли през прозореца в стаята й. Нощният въздух беше влажен и студен, натежал от миризмата на пушека от горящия торф. Задиша дълбоко, използвайки времето, за да се ориентира.

При гледката, която се откри пред очите му, едва не скочи обратно през прозореца.

Това беше грешка. Последното нещо, от което имаше нужда в този критичен момент от живота си, беше подобна лудост. Защото онова, което се откри пред погледа му под мъждукащата светлинка на единствената свещ, наистина бе в състояние да го подлуди.

Сара, въоръжена с чадър, се бе отпуснала върху един стол пред барикадата зад вратата и спеше.

Въпреки бремето на тежките си мисли, Джерико бе завладян от деликатната й фигура още първия път, когато я беше видял на прозореца. Беше ниска, добре сложена и толкова крехка, че дори лек шепот би могъл да я събори. Оттогава, въпреки обстоятелствата, винаги когато бяха заедно, той изпитваше към нея някаква нежност. Нежност, примесена с желание. Никога преди не беше изпитвал подобни чувства и това го караше да се чувства неудобно.

Първия път, когато бе имал възможност да я огледа, тя бе облечена в пълния комплект дрехи: корсет, рокля с турнюр, шапка и наметка.

Тази вечер бе наметната само с чаршаф над поизносената нощница — и двете достатъчно тънки, за да се вижда през тях. Светлината струеше по косите й, които се спускаха върху раменете като водопад. Начинът, по който бе извита главата й, й гарантираше на сутринта схванат врат.

Като въздъхна примирено, Джерико прекоси тихо стаята и взе оръжието й. Отново отдаде необходимото уважение на смелостта й. Чадър с такива размери едва ли щеше да убие някого, но бе напълно достатъчен, за да го обезкуражи.

Носеше обувки, а не пантофки. Смъкна ги от краката й и усети грапавините по кожата им. Нямаше представа за размера на богатството й, но за наследница беше доста скромно облечена. Много внимателно я вдигна и я понесе към леглото, наслаждавайки се на усещането от притиснатото към гърдите му тяло. Тя не помръдна.

Миришеше на сапун. На домашно приготвен сапун, а не на новите, модни френски измислици. Докато косата й галеше лицето му, той долови някакъв полъх на лимон и подправки, който му напомни за тъмната орехова люспа, на която Луиза толкова се радваше като дете. Тя я разтъркваше върху китката си и му я поднасяше, настоявайки: „Помириши ръката ми!“

Дали и Сара е правела същото? Всички малки момиченца ли го правят?

Положи я върху леглото с неохота и придърпа завивките до брадичката й, опитвайки се да мисли за нея не като за жена, а като за човек, изпаднал в нужда.

Тялото му обаче отказваше да се подчини. То реагираше на докосването и аромата на жената. Преди да успее да потисне мисълта, той се запита какво ли би било да опита е нея. Възбудата му се засилваше и той си помисли, че това може да се окаже последната му нощ, прекарана с жена. Милостиви боже, каква загуба!

Мисълта беше достатъчна, за да охлади копнежа му, което беше много добре, защото щеше да му бъде неприятно да мисли, че е нищо не е по-добър от негодниците, от които се опитваше да я предпази.

Постави стола, на който беше седяла, така че да може да наблюдава едновременно прозореца и вратата, като в същото време не изпускаше от поглед жената. После седна, за да остане на пост до сутринта.

Постепенно глъчката, вдигана от среднощните гуляйджии, заглъхна. Откъм канала се носеше крякането на жабите. В тъмния ъгъл на стаята монотонно засвири щурец.

В тишината на нощта мисълта за онова, което щеше да се случи не след дълго, отново изплува в съзнанието му. Не че за първи път щеше да се сблъска със смъртта. Съвсем не. Но щеше да е съвсем различно от обичайния хазарт на моряшкия живот, когато опасността те връхлита изневиделица, без да ти дава време да разсъждаваш над собствената си тленност.

Сега имаше достатъчно време. Достатъчно, за да мисли за Уайлд Оукс — земята, купена толкова евтино и обичана така дълбоко от поколения от рода Уайлд. Време, за да осъзнае, че може би никога вече няма да се наслаждава на усещането да стои на палубата на свой собствен кораб и да чувства соления полъх на вятъра в ноздрите си, заслушан в плясъка на платната някъде на път към Западна Индия. Нито ще изпита радостта от завръщането у дома с пълен товар ром и меласа.

Може би никога повече нямаше да изпита удоволствието да разсъблича някоя жена, да изучава тайните й и какво я кара да се задъхва и трепери от желание — дори когато то не е напълно искрено. Може никога да не усети как собственото му тяло се втвърдява, за да посрещне сладкото предизвикателство. И как се сблъсква с него.

Наистина ли му бе писано никога да не изпита радостта да се прибере у дома при своята собствена съпруга? Никога преди не му бе минавала през ума мисълта за женитба, но внезапно това му се стори най-желаното нещо, за което би могъл да мечтае един мъж. Да наблюдава как синовете му растат и възмъжават. Да гледа как червеникавото личице на неговата собствена плът се появява на бял свят.

Веднъж в Северния Атлантик, под напора на вълни, високи четиридесет стъпки, той беше помагал за израждането на едно бебе на борда на собствения си кораб. Детето на една пътничка без билет. Момиченцето се бе появило на света с вик, размахвайки малките си юмручета и крачета. Тогава това му се бе сторило нещо забележително.

Сега знаеше, че то е най-голямото Божие чудо.

Като си пое дълбоко дъх, той протегна дългите си крака към вратата и развъртя глава, за да разпусне напрежението във врата си. Докосна студения пистолет в скута си и отново се замисли за дуела. Опита се да си припомни всички трикове при боя с ножове, които бе научил на различните кораби, докато бе обикалял света.

Но колкото и усилено да се опитваше да се концентрира, мислите му непрекъснато се връщаха към жената.

Към Сара.

Тя спеше дълбоко, сякаш бе усетила, че няма от какво да се страхува. От колко време не му се беше случвало да спи така? От седмица? От месец?

Даже от по-дълго.

Какво ли не би дал, за да може да се отпусне в леглото до нея само за да се остави топлината и ароматът й да го приспят. Може би това беше последната нощ в живота му, в която щеше да лежи до жена.

Неканената мисъл го завладяваше все по-силно. Той не искаше от нея нищо повече, освен успокоителната топлина на тялото й. Леглото беше достатъчно широко, така че биха могли дори да не се докосват. Бог му беше свидетел, че не би я докоснал дори с пръст, докато спи — това би било непочтено.

Впрочем тя така и нямаше да узнае за услугата, която щеше да му направи. Той щеше да си отиде много преди да се е събудила.

В този късен нощен час, когато почтените мъже спят, а мислите на онези, които са все още будни, блуждаят из криволичещите пътеки, по които не биха се спуснали на дневна светлина, Джерико взе решение. Събу ботушите си и ги постави до леглото. След това свали колана, на който висяха пистолетите, и го пусна до таблото на кревата. Да спи облечен за него не беше проблем — беше го правил толкова често, но проклет да бъде, ако легне до нея с оръжието, което му убиваше всеки път, когато се обърнеше.

Чаршафите бяха просенени, но чисти. Бяха поели аромата на тялото й, на което той се опитваше да не обръща внимание. Въпреки очакването да остане буден, той се унесе за броени минути, успокоен от лекото дишане на Сара, което му доказваше, че тази нощ няма да се чувства самотен.

Защото — Господ му беше свидетел — никога през живота си не се бе чувствал толкова самотен, както през последните няколко дни.

Сара се събуди мигновено от трясъка на съборен на пода тежък предмет. Първата й мисъл бе, че отново се намира у дома и Тайтъс се опитва да отвори вратата, която обикновено затискаше с тежкия скрин.

После всичко се свърши изведнъж. Мъжът в леглото до нея се понадигна.

Мъж в леглото до нея?

Милостиви боже!

Скупчени край вратата, трима пияни се взираха към тях.

Единият залитна напред и веднага се препъна в преобърнатия стол. Вторият сочеше към Джерико, който по някакъв начин се бе озовал в леглото до нея, докато третият показваше нещо, захвърлено на пода.

— Божке, момчета, тая вече са я докопали! — Мъжете започнаха да се пляскат неистово по бедрата.

— Май че най-после си е пипнала мъж! Мърф, ти нали казваше, че е…

В същия момент мъжът до нея се хвърли към крака на леглото и веднага последва изстрел. От тавана се посипа мазилка и прах. Преди да успее да придърпа завивките до брадичката си, целият свят се завъртя пред очите й като в калейдоскопа, който баща й бе подарил за тринадесетия й рожден ден, а след това Тайтъс бе разбил с чука.

Забеляза тъмната сянка, която се хвърли към тримата пияни и ги изблъска в коридора. Това беше Джерико.

Наистина ли бе спал в леглото до нея или просто бе сънувала?

Някой запали лампата и тя примижа от внезапната светлина. В коридора вече бе започнала да се събира обичайната тълпа. Хора, които никога не беше виждала през живота си, и такива, които вече познаваше, си пробиваха път към стаята й.

Уплашена, объркана и засрамена, Сара се протегна към халата си, готова да ги изгони навън и да заключи вратата. Спусна крака от леглото и веднага попадна на чифт необикновено големи ботуши, които по някакъв начин се бяха озовали в стаята й.

— Никога… — задъха се една жена, която тя веднага позна.

— Е, нали ти казах! А се правеше на толкова надменна и студена, че ти се струваше, че дори маслото не може да се разтопи в устата й!

Сестрите Джоунс. Мили боже, бяха тук! Имаше да разправят, а брат им щеше да разнесе клюката нагоре и надолу по реката. Рано или късно Тайтъс щеше да я чуе и да се втурне след нея и тя никога вече нямаше да успее да се измъкне. Или поне докато не свършат парите й.

За първи път, откакто баща й бе донесен вкъщи вкочанен, Сара заплака.

Джерико успя да усмири тримата пияни с помощта на собственика на хотела и няколко цветисти заплахи. Мъртвопияни, те сигурно щяха да спят до сутринта и дори нямаше да си спомнят за среднощните си подвизи.

Но двете стари клюкарки бяха нещо съвсем друго. Не знаеше дали трябва да отиде до стаята им и да ги принуди да мълчат, или щеше да е по-добре, ако счупи сбръчканите им вратове.

Второто щеше да бъде далеч по-ефикасно. Но за нещастие те не бяха единствените свидетели на случилото се. Едва ли щеше да успее да принуди целия хотел да мълчи.

С най-добрите намерения на света бе компрометирал една жена. Ако нейният мистър Рикетс разбереше, сигурно щеше да я накара да изкупи греха си, като я захвърлеше.

Джерико стоеше в коридора с наведена глава и отпуснати рамене. Бог да му е на помощ, не бе имал никакво намерение да й стори и най-малкото зло, а ето че точно това бе направил. А проблемът беше, че тя все още бе прекалено уязвима. След като мълвата за случилото се се разнесе наоколо, което ставаше в този момент и на което по никакъв начин не би могъл да попречи, те отново щяха да започнат да я преследват. Беше само една самотна и беззащитна жена, при това толкова красива с изящните си черти и екзотичния си тен. Нямаше мъж, който би могъл да я погледне, без да я пожелае.

Прекоси коридора. Реши да отиде при Рейф и да го помоли за съвет, но веднага премисли. Приятелят му може и да беше с няколко години по-голям от него, но в подобен случай едва ли можеше да му бъде полезен.

Вдигна поглед към вратата на стая номер три. Тя беше съвсем сама вътре. Сигурно беше уплашена до смърт. Ключът нямаше да й бъде от полза. Те можеха да го избутат от ключалката. Всеки ученик знаеше този трик. В стаята нямаше достатъчно тежки мебели, за да си осигури защита, а освен това съществуваше и прозорецът. Нали самият той бе прекрачил рамката и се бе озовал вътре без никакъв проблем.

При това положение съществуваше само един начин, по който би могъл да постъпи достойният мъж. Доброто й име вече бе покрито с позор. Налагаше се да обясни на годеника й какво се беше случило и защо. Щеше да го убеди, че дамата е все още недокосната, каквато бе в първия момент, когато Джерико я беше забелязал, застанала в очакване до прозореца.

През съзнанието му мина мисълта, че там, в стаята й, след като бяха започнали неприятностите, тя се бе облегнала на него като на стена, сякаш бе усетила, че той ще я защити. Това го караше да се чувства горд.

Но и виновен.

Отново мина покрай вратата й. Лек шум го накара да спре. Какво беше това? Котенце? Или мишка?

О, по дяволите, тя плачеше! Ако съществуваше нещо, с което никога не бе успявал да се справи, то това беше разплакана жена. Но тъй като беше почтен човек, не можеше да стори нищо друго, освен да се опита да й помогне.

— Сара? — Натисна дръжката на вратата. Малкото глупаче бе забравило да заключи. Не че това щеше да помогне, но все пак… — Да не би да очаквате други посетители? Затова ли не сте си направили труда да заключите?

Тя изхлипа и той се прокле заради нетактичността си.

— Не можах да намеря ключа, а пък столът е счупен…

Той прокара ръка през косата си и си пожела да се намира някъде другаде, където и да е…

— Сигурно са го ритнали някъде. Хайде сега, не го преживявайте толкова, всичко свърши. Вече сте в безопасност.

Тя хлипаше и подсмърчаше шумно като малко дете. Внезапно му хрумна мисълта, че от всички жени, които бяха плакали в прегръдките му, само две бяха проливали искрени сълзи. Всички останали бяха искали нещо от него. Пари. Бижута. Или карета. Бог беше свидетел, че той обикновено им ги даваше.

На тази подаде носната си кърпа.

Какво друго му оставаше след това, освен да й предложи утехата на прегръдките си?

— Хайде сега, момичето ми, не е толкова страшно. — Отпусна се на леглото до нея, притисна я към себе си и сложи главата й под брадата си. — Годеникът ви ще разбере, след като му обясня, че просто съм защитавал интересите му. Дори ще ми благодари, а вас ще похвали, задето сте проявили достатъчно здрав разум да намерите някого, който да ви пази, докато спите.

— Вие не разбирате — изхлипа Сара.

Това, което той не можеше да знае, а и самата тя не разбираше, бе, че не дава пукната пара какво щеше да си помисли Арчибалд. Едва сега започваше да осъзнава, че иска от женитбата си нещо повече от удобство и сигурен живот с един възрастен мъж и покрив за двамата си приятели.

Истината беше, че искаше да има до себе си някой по-силен мъж, който да мирише на сапун, пури и скъпа вълна, отколкото един немощен старец, който вонеше на масло за коса, евтин тютюн и ром.

Въздъхна дълбоко и ръката му се обви около нея — топла, успокояваща…

— Благодаря ви. — Гласът й бе поизтънял, но и укрепнал. — Сега съм много по-добре.

Все пак не се отдръпна от него, а пък и не изглеждаше той много да бърза да я пусне. Долови ударите на сърцето му: туп-туп, туп-туп, туп-туп.

— Знаете ли, че сърцето ви бие така, че ударите му могат да разрушат Йерусалим? Добре ли сте?

Той я увери, че е много добре, но на нея съвсем не й изглеждаше така. Гласът му й се струваше пресипнал. Като че ли бе в началото на някаква много опасна треска, защото седеше до нея на леглото и трепереше като лист, носен от вятъра.

— Е! — възкликна тя. — Аз се чувствам много по-добре, макар и малко неразположена.

Ръката върху раменете й се придвижи нагоре. Усети пръстите му по кожата на врата си и потрепери.

— Да не ви е студено? Бих могъл да запаля огъня…

— Не, чувствам се много добре — отвърна тя, останала без дъх. — Какво разправят? Че някой се е опитал да нахълта в стаята ми?

Джерико сгъна мократа кърпа и изтри с нея челото си. Не му беше работа да мисли онова, което мислеше. Ако не се измъкнеше оттук веднага, може би щеше да приложи мислите си на практика.

— Капитан Уайлд, мислите ли, че…

— Джерико — поправи я той. Беше в леглото с жена, за бога! — Или Рико. Някои ме наричат Рико.

Тя се обърна да му се усмихне с разтворени влажни устни и натежали от сълзи ресници и това беше достатъчно, за да го погуби.

Не я целуна силно, за да не я уплаши. Бе в състояние да мисли поне дотолкова, че да действа внимателно. Но когато се отдръпна, целият трепереше. Тръпнещите й устни имаха вкус на сълзи, дива мента и мед. И не се бе извърнала. Широко отворила очи, докосна с пръст устата си и се загледа в него. Джерико прикри напиращото проклятие с дрезгава кашлица.

— Ето, виждате ли? — отбеляза тя. — Нали ви казах, че гласът ви е пресипнал? Сигурно ви има нещо!

— Сара, ако не сте наясно какво точно ми има в момента, то не аз съм човекът, който ще ви го обясни. Мистър Рикетс трябва да има тази грижа. — И веднага допълни мислено: „Проклетият късметлия!“

Сара отново се извърна, за да го погледне. Джерико упорито гледаше встрани, но не отмести ръката си. Нито пък тя стана от леглото.

— Но как би могъл Арчибалд да знае какво ви има? О, имате предвид това, че той продава и лекарства?

Джерико измърмори нещо под носа си за невинните деца, но Сара беше прекалено заета със собствените си мисли, за да му обърне внимание.

— Знаете ли, че той направи някаква отвара за жлъчните кризи на мащехата ми, която, изглежда, доста й помогна. Бих могла да го помоля…

— По дяволите, Сара!

Пръстите върху рамото й се впиха в плътта. Неочаквано той се наведе над нея и очите му пламнаха яростно. Сара почувства слабост в крайниците си и присвиващо усещане в стомаха, което не можеше да оприличи с нищо, изпитвано до момента.

— Може би… — започна тя, но той я прекъсна.

— Може би — нищо! Сигурно ще го приемете за неуважение, Сара, но ако не ви целуна още веднъж, преди да си тръгна, това ще тежи на съвестта ми, докато съм жив, което може и да не продължи…

Но не довърши изречението. Положи я върху леглото и се наведе над нея, притискайки я с гърдите си, докато единият му крак се движеше бавно върху нейния. Очите й се разтвориха още по-широко. Дъхът й спря в очакване на онова, което щеше да се случи. Не би могла да помръдне дори ако леглото избухнеше в пламъци.

То би могло да се случи, малко налудничаво си помисли тя. Изведнъж й стана непоносимо горещо.

Този път в целувката му нямаше нежност. Устата му се притисна към нейната и тя усети зъбите му върху устните си, след това езика му… Милостиви боже, езикът му беше в устата й и правеше неща, които бяха съвсем нелогични, но затова пък толкова приятни! Някаква магическа сила я караше да копнее да се притисне към нещо, но тя нямаше представа към какво и защо.

Тогава той докосна гърдите й и тя едва не извика. Откъде ли би могъл да знае, че иска да бъде докосвана точно там, след като тя самата не беше наясно? Но бе толкова приятно! Заливаше я болезнено облекчение и й се струваше, че няма да издържи нито минута повече.

Усещаше спиралите на пружината през пухения дюшек. Едва тогава осъзна, че тялото му е върху нейното. И не само това. Почувства уголемените и втвърдени места, които никога преди не беше забелязвала — дори когато бе оглеждала масивната му фигура през онзи първи ден, защото винаги бе изпитвала неудобство и се стараеше да не обръща внимание на тези места у мъжете.

Ала в този момент точно те се притискаха към нея така, че я караха да изпита желание да отвърне на натиска. Тя повдигна ханша си.

Джерико изстена.

След това раздвижи таза си и двамата простенаха заедно.

Сара помисли, че може би той изпитва болка. Но и същото забележително усещане, което изпитваше и тя, от което дъхът й секваше и я караше да очаква нещо… нещо, което би могла да постигне само ако протегне ръка.

— Исусе!

Прошепнатата дума прозвуча като трясък сред внезапната тишина. Запаленият през нощта огън мъждукаше мъгливо. До умивалника свещта потрепна и угасна. За няколко мига единствените звуци, които можеха да се чуят, бяха проскърцването на пружината и тежкото дишане.

Внезапно Джерико се отдръпна и тя усети хлад на мястото, където досега бе лежал. Той се изправи от леглото и без да я гледа, започна да натъпква ризата в панталоните си.

А Сара дори не беше забелязала, че е била измъкната. Не можеше да го вижда ясно, но различаваше силуета му на светлината на огъня. Не за първи път през тази нощ се почувства объркана, разгневена и засрамена. Или по-скоро ограбена, сякаш й бяха отнели в последния момент нещо много ценно.

— Е… — започна тя накрая, както правеше често, когато й се налагаше да събере мислите си, но той се извърна към нея и я накара да замълчи.

— Трябва да ви се извиня, Сара, и точно това правя. При това най-искрено. Аз отнех… Исках да отнема… Искам да кажа, че не трябваше да ви обръщам внимание, след като разбрах, че вече сте дали дума, и нямам право да ви правя непочтени предложения.

Сара започна да му обяснява, че всичко е наред; че не я е насилвал по никакъв начин да прави нещо, което тя не иска, но той отново я застави да замълчи.

— Ще бъда точно пред вратата ви, мадам. Необходимо е само да ме повикате, ако нещо ви обезпокои — отсече той и напусна стаята, преди тя да успее да продума.

Джерико дори не се опита да заспи. Вече бе забравил какво е това. Седна, опря гръб на хладната стена, кръстоса обутите в ботуши глезени и се замисли над това, което току-що бе направил.

Или по-скоро за това, което бе на път да направи. Съвестта му не се облекчаваше от факта, че тя не се бе опитала да го спре.

Сара беше съвсем невинна. Един моряк не попадаше често на жени с толкова чиста душа, особено на места, каквито са пристанищата на всички градове по света. Мъжете, прекарали в морето седмици, а понякога дори месеци наред, бяха истинска златна мина за жените, които изкарваха прехраната си, като задоволяваха техните нужди.

Тъй като се страхуваше от сифилис, Джерико винаги бе отбягвал домовете близо до доковете, но дори навътре в страната рядко бе срещал толкова невинно момиче.

Само след два дни трябваше да се срещне с човека, когото смяташе да убие. И щеше да остане жив или да умре сред тресавището. От това начинът, по който го бе привлякла жена като Сара, му се струваше още по-изумителен. Или може би не беше?

Не, не жена като Сара. Самата Сара. Бе привлечен от нейната топлина, от остроумието й, от нейната гордост. От силата, която струеше под деликатната й външност.

Най-добре щеше да е, ако този Рикетс пристигнеше незабавно, за да я отведе оттук, в противен случай можеше да остане безкрайно разочарован. Без дори да го бе виждал, Джерико го презираше, задето я бе оставил тук съвсем беззащитна.

Или по-скоро му завиждаше, ако трябваше да бъде откровен пред себе си. Истината беше, че не желаеше нищо повече от това да се грижи за нея до края на живота си, но тя заслужаваше мъж, на когото му бе писано да живее повече от два дни. А това той не би могъл да й обещае.

Все пак можеше да й предложи закрилата на почтеното си име. Просто в случай че Рикетс направи сцена заради слуховете, които щяха да достигнат до него още при пристигането му. Би могъл да й осигури дом. Уайлд Оукс се нуждаеше от господарка, щом не можеше да има господар. Беше уверен, че Сара и Луиза биха се обикнали, ако имаха възможност да се запознаят.

Почти бе решил да се върне в стаята и да й направи предложението само за да я увери, че няма от какво да се страхува, ако Рикетс се откаже от нея. Но можеше да го направи и утре. В случай че тя се съгласи, той би могъл да уреди бързо работата със свещеника и да приключи с всичко. Преди да се изправи лице в лице със Смитърс…

Взел това решение, Джерико почувства как някакъв тежък товар се свлича от раменете му. За първи път от много време насам очакваше с нетърпение утрото на новия ден.