Бронуен Уилямс
Неизбежен брак (3)

Трета глава

Преди да тръгне, Сара изчака отговор колкото може по-дълго. Както обясняваше в писмото, надраскано набързо на следващата сутрин, след като Тайтъс бе отишъл в стаята й посред нощ, беше се опитал да я изнасили и едва не бе подпалил къщата, ако Арчибалд все още има намерение да си намери съпруга, защо да не отиде при него по собствено желание? В замяна на покрива, тя щеше да му предложи компания, прилично наследство и двама предани слуги, които бяха живели със семейството й още преди да се роди.

Не беше необходимо да споменава известния му факт, че тя е работлива, може да чете и пише, здрава е и много разумна.

Тревожеше я необходимостта да остави Молси сама, но това нямаше да продължи дълго. Големия Саймън щеше да се върне веднага след като я откара до хотела, където си беше уредила среща с мистър Рикетс. „Лейк Драмънд Хотел“, известен още като „На половината път към дома“, защото се намираше на средата на самия път, беше познат и като Гретна Грийн на Юга. Там много младежи от Вирджиния, които още не бяха достигнали до необходимата възраст, съвсем законно сключваха брак.

За беда това беше още място за хазарт, дуели и бой с петли, както и скривалище за много криминални престъпници, защото при нужда винаги биха могли да се прехвърлят от единия щат в другия.

Въпреки лошата му слава, бе единственото място, за което успя да се сети, при това съвсем подходящо за случая. Там щяха да приключат набързо с венчавката и след като веднъж завинаги станеше мисис Рикетс, щеше да бъде в безопасност.

Разбира се, само ако Арчибалд все още иска да се ожени за нея. За да бъде напълно искрена със себе си, трябваше да си признае, че той никога не беше говорил за женитба, но тя бе уверена, че точно това бе имал предвид. Неведнъж й беше споменавал за самотния си дом.

Или пък може би бе имал предвид скромния си дом?

Е, съвсем скоро щеше да разбере. Междувременно щеше да има възможност да премине в другия щат, в случай че Тайтъс я последва. Сигурно в различните щати съществуваха закони, които защитаваха жените от насилие.

— Иска ми се вече всичко да е свършило и да е останало зад мен — казваше тя на Саймън за трети път, откакто бяха успели да се измъкнат от къщата, преди някой друг да се е събудил.

— Да, мис.

За разлика от Молси, Саймън не беше въодушевен от плана й, но нито един от тримата не можеше да измисли нещо по-добро. Сара искаше да вземе и Молси със себе си, но някой трябваше да остане, защото в противен случай Тайтъс щеше да се досети, че си е наумила нещо. Беше напълно уверена, че Норийн е накарала сина си да нахълта в стаята й предишната вечер. А след като веднъж се бяха провалили, те непременно щяха да опитат отново.

— Май трябва да се махнеш от таз къща, детето ми — бе я предупредила Молси на следващата сутрин, след като Сара й бе разказала за случилото се. Трябваше по някакъв начин да й обясни похабената възглавница и раната от изгорено върху лявата си ръка. — Не съм те отгледала, та да те провали тоз рус дявол.

Момичето въздъхна и поправи превръзката от мас и захар върху ръката си. Петънцето беше вече съвсем малко и почти заздравяло, но Молси бе настояла да го превърже за последен път. От очите на старата жена бликаха сълзи.

— Вероятно мистър Рикетс ще ме очаква в хотела, когато пристигна — каза тя на Саймън. Арчибалд сигурно се е досетил, че не трябва да изпраща отговор, за да не попадне в чужди ръце.

— Да, мис.

— Трябва да е получил писмото ми преди три дни, което сигурно е съвсем достатъчно да се уреди свещеник и… ами каквото там трябва. — Един венчален пръстен щеше да бъде нещо великолепно, но едва ли беше необходимо. Венчавката не беше по любов. Може би съществуваше някаква взаимна привързаност…

Което напълно я устройваше, разсъждаваше Сара. Като всяка практична натура, тя не беше романтичка.

Големия Саймън прочисти гърлото си, изразявайки неодобрение, но тя се опита да не му обръща внимание. Всичко щеше да бъде наред. Трябваше да бъде.

— А сега помни, че двамата с Молси трябва да тръгнете с мистър Рикетс, когато дойде да ви вземе, независимо дали аз съм с него или не. — Вече бе дала и на двамата пари за път, въпреки че не искаха да ги приемат. — Трябва да си съберете нещата и да сте готови, когато настъпи моментът.

— Да, мис.

Сара въздъхна. С всяка измината миля съмненията й нарастваха, ала щом пристигнаха, си каза, че дори един толкова несигурен план е по-добър от липсата на план изобщо.

Хотелът — представителна постройка — се извисяваше на източната страна на канала и изглеждаше нов, препълнен и много оживен. Сара седеше сковано на твърдата седалка и внезапно изпита задоволство, че е облякла една от двете си нови рокли.

По-хубавата пазеше за венчавката си.

Като хвърли подозрителен поглед през рамо, Саймън й помогна да слезе от двуколката. Районът се славеше и като място за ловци на роби, идващи от двете страни на границата. Въпреки това, той отказа да си тръгне, преди да види повереницата си безопасно настанена, следвайки я почтително с шапка в ръка през цялото фоайе, докато тя крачеше към рецепцията.

Сара нае стая в крилото към Каролина, подписа се в регистъра и изслуша със зле прикрито нетърпение собственика, който хвалеше удобствата на хотела си.

— Ето там е трапезарията, мис, и най-хубавата храна, която можете да намерите между Чарлстън и Бостън.

Сара прие думите му с доверие, тъй като нямаше никакъв опит с храненето навън.

— А това тук е барът — продължи той с извинителен тон, тъй като по-неугледна клиентела от тази, която сновеше от двете страни на двукрилата врата, едва ли можеше да се намери.

През главата й мина мисълта, че цялото фоайе на хотела е изпълнено предимно с мъже и само тук-там се мяркаше по някоя жена, но преди да успее да спомене този факт, собственикът продължи:

— Ако ми позволите, мис, ще ви запозная с мисис Бест, която винаги отсяда тук, когато посещава децата си в Хамптън.

Облекчена да разбере, че наоколо има поне една уважавана дама, Сара измърмори нещо в отговор.

— И така, както ви споменах, разполагаме с осем отделни стаи — по четири във всяко крило — и всяка със собствена камина. През онази врата там — той посочи през рамото си — ще намерите външните тоалетни и самостоятелен, постоянно течащ душ само на няколко стъпала от задната врата.

Като се чудеше дали той репетира речта си всяка вечер, преди да си легне, Сара кимна.

— Всичко това звучи чудесно. А сега, ако обичате, бихте ли посочили стаята ми, моля. Прислужникът ми очаква да отнесе багажа.

Няколко минути по-късно, застанала до вратата на пренаселения хотел, Сара наблюдаваше Големия Саймън, който се отдалечаваше с разбитата двуколка. Заля я вълна на отчаяние и тя си наложи да потисне порива да изтича след него и да му каже да се върне.

Е, добре. Вече бе изгорила мостовете зад себе си. Каквото и да я очакваше, то едва ли щеше да бъде по-лошо от онова, което бе загърбила.

С тази съвсем навременна мисъл тя се извърна и се стегна под погледите — някои похотливи, други просто любопитни, — които й отправиха мъжете, сякаш нямащи никаква друга работа, освен да се размотават из фоайето.

Вечерята беше много по-приятна, отколкото бе очаквала. Наистина Арчибалд още не беше пристигнал, нито пък си бе запазил стая, но жената, на чиято маса я настаниха, се оказа вдовица на средна възраст от Елизабет Сити, която можеше да разговаря весело на всякакви теми и всъщност непрекъснато го правеше.

Наоколо имаше само още две жени — възрастни сестри от Ню Лебанон, които, според думите на Корделия Бест, били най-големите клюкари в съседните щати.

— Името им е Джоунс. Брат им е пътуващ проповедник. Разпространява клюките им с Божията благословия. Докато дойде да ги прибере, сигурно вече ще са събрали повече неща за разказване, отколкото братя Грим, при това със също толкова малко истина в тях.

Сара беше облечена по модата, с кафява вълнена рокля и широка дантела около врата. Най-красивата от всичко, което бе носила досега, но със сигурност не беше нещо необикновено. Тази мисъл я накара да се зачуди защо тяхната маса привлича толкова много внимание от страна на шумните мъжки компании.

Със сигурност не ставаше въпрос за външността й, защото никога не бе мислила, че е нещо особено. Баща й бе твърдял, че като порасне, ще стане красавица, защото имаше тъмнокестенява коса и кадифени очи, но това така и не се бе случило. Кафявото си беше кафяво, а безличното — безлично, независимо какви епитети слагаш пред тях.

— Не се обръщайте нататък, но ми се струва, че сестрите Джоунс си шепнат нещо за една от нас — измърмори мисис Бест. Тя потупа претруфената си шапка. — Навярно се чудят откъде съм купила новата си шапка. Освен ако, разбира се, не се чудят коя сте вие и какво правите тук.

Вдовицата умираше от желание да й зададе и двата въпроса, но бе прекалено възпитана, за да го направи. Развеселена, Сара се запита какво ли би казала сътрапезницата й, ако знаеше, че е направила предложение за женитба на мъж, два пъти по-възрастен от нея, когото при това едва познаваше, и е дошла да се срещне с него в хотела, без дори да изчака отговора му.

— Сигурна съм, че обсъждат шапката ви — прошушна в отговор. — Прекрасна е с тези панделки.

— Глупости! По-вероятно говорят за лицето ви — великодушно допусна вдовицата.

— Лицето ми?

— Вие сте доста хубавичка, но вероятно се питат дали нямате… — Тя се наведе и прошепна: — … чуждестранна кръв. На ваше място бих опитала маска с краставица. Някои предпочитат меда, но аз лично отбягвам да слагам на лицето си нещо, което привлича мухите, защото бихте могли да завършите по-зле, отколкото, преди да започнете.

Жената беше наистина много любезна и Сара е усилие потисна смеха си.

— Предполагам, че имате предвид тена ми. Продължително време се занимавам с градинарство. А с тази моя коса, шапката винаги ми пречеше…

Продължиха да обсъждат шапките и най-доброто лечение за болен черен дроб, от който страдаше мисис Бест. След доста воднистия оризов десерт, който вдовицата буквално изгълта, а Сара само поразбърка, тя се извини и се качи в стаята си.

Старателно разреса косата си със сребърната четка, която беше принадлежала на майка й. Нея заедно със същото огледало, съд за фуркети от синьо стъкло, покривката, която майка й беше избродирала малко преди смъртта си, и поставените в рамки изсушени цветя бе взела със себе си в картонената кутия. Тези малко на брой вещи й помогнаха да направи стаята по-уютна. А за момента тя беше единственият дом, който имаше.

Утре, прошепна тя, застанала до прозореца, който се отваряше към верандата. Утре Арчибалд ще бъде тук, уверяваше се Сара, защото не можеше да приеме вероятността той да не я желае и изобщо да не пристигне.

Той щеше да дойде и те щяха да се оженят, и тя щеше да изпрати да й доведат Молси и Саймън, и всички щяха да започнат нов живот. Може би той нямаше да бъде по-вълнуващ, но щеше да бъде поне по-спокоен. Това напълно я устройваше, защото Сара бе започнала да подозира, че не е създадена за приключения.

Шумът от бара й пречеше да заспи. Тревогите също не й помагаха много, защото съзнанието й бе обзето от съмнения, независимо колко упорито се опитваше да се убеждава, че всичко ще се нареди точно така, както го бе планирала.

Напълно изтощена, почти се бе унесла, когато удари по вратата й я накараха да се изправи.

Той беше тук! Скачайки от леглото, тя посегна да запали лампата и извика:

— Идвам, идвам! Само секунда!

Щеше да бъде много по-прилично, мислеше си, ако той си бе наел стая и я бе посрещнал сутринта на закуска, но навярно действително беше необходимо да поговорят. Вероятно ставаше дума за някакви подробности, предположи тя, с които трябваше да се справят колкото може по-бързо.

Постави лампата на поличката до умивалника и отвори вратата, но веднага отскочи назад, защото двама пияни моряци почти нахълтаха в стаята.

— Извинете, господа, но сте сбъркали номера. Подпирайки се на касата на вратата, по-високият се заклатушка към нея. Тя го блъсна назад. Двамата се смееха, а по-дръзкият, с обица на едното ухо, успя да се приближи до нея и да я обгърне с ръце. Беше по-силен, отколкото изглеждаше — същински вол. За щастие беше и ужасно пиян.

Сара имаше опит как да отблъсне нежелано внимание, след като близо осем години беше живяла с Тайтъс Смитърс. Боса не би могла да му причини кой знае каква болка, но един юмрук в огромния нос и пръст в кървясалото око бяха достатъчни, за да накарат мъжете да се поколебаят.

Моментното объркване беше точно онова, което й бе необходимо. Грабвайки чадъра си от закачалката до вратата, тя го стовари върху главата на по-дребния мъж, удари грамадния в корема и успя да ги избута в коридора, преди да успеят да се съвземат. Умивалникът чудесно би могъл да изпълни ролята на барикада, но бе прекалено тежък, за да го премести. Вместо това придърпа единия от двата големи стола, подпря дръжката с облегалката му и постави легена върху седалката. Така, помисли си тя, като се отдръпна, за да се наслади на делото си. Може и да беше дребничка, но благодарение на Молси и Големия Саймън се бе научила да се грижи за себе си.

Утре щеше да помоли да й дадат ключ.

Шумът продължи цяла нощ. Само благодарение на крайното си изтощение Сара успя да поспи няколко часа. Събуди се рано, изпълнена с нови съмнения. Онова, което само допреди няколко часа й се бе струвало блестяща идея, сега бе изгубило блясъка си.

Както и да е, уверяваше се тя, заслушана в шума от постоянно пристигащи и заминаващи хора, Арчибалд трябваше да пристигне днес. Без съмнение той искаше да подреди дома си, преди да я отведе в него. Ергените, както подозираше, май не бяха от най-добрите домакини.

А може би е пътувал и току-що е получил писмото й…

Часовете минаваха. Мисис Бест намина, за да се осведоми как е, след като не я бе видяла в трапезарията на закуска.

— Не бях гладна.

— В такъв случай тъкмо поръчах да ми донесат в стаята кана топъл шоколад и малко макарони — съобщи дамата, очевидно опитвайки се да покани момичето.

— Благодаря ви, но имам леко главоболие — извинително промърмори Сара, казвайки самата истина. Очакването беше за нея истинска агония. То носеше множество съмнения.

— Което се дължи на тази отвратителна сбирщина простаци — компетентно заяви вдовицата. — Почтена жена не би могла да си почине спокойно, без да се страхува дали някой пиян глупак няма да нахлуе в стаята. Срещу шест цента бихте могли да си осигурите ключ, но тъй като ключовете са еднакви и отварят всички врати, не виждам каква е ползата.

— Подпрях дръжката на вратата с облегалката на един стол — съобщи Сара и остана доволна, когато възрастната жена одобри идеята й. — Наистина ужасно е любезно от ваша страна, мадам, но…

— Знам, знам, вашият млад мъж ще пристигне тук всеки момент и последното нещо, което бихте желали край себе си, е една досадна бъбрица.

Нейният млад мъж? След като отговори вежливо, тя затвори вратата, облегна се на нея и се запита дали всички в хотела знаят защо е тук и какво се е случило снощи.

Арчибалд беше напълно подходящ за нея. Малка къщичка, градинка е цветя и мил по-възрастен мъж й звучеше съвсем приемливо. И сигурно беше така.

 

Джерико нямаше настроение за оживената атмосфера, която завари, щом най-сетне пристигна в хотела. Точно след изгрева бе задухал свеж североизточен вятър и просто за разнообразие бе разпръснал мъглата, която обикновено обгръщаше като покров цялата околност. Наоколо бе пълно е коне — някои, отпочинали, мятаха гриви и риеха земята, нетърпеливи отново да поемат на път, а други уморено стояха, навели покорно глави, очаквайки да бъдат отведени в малката конюшня и нахранени. Из двора се навъртаха пийнали мъже, които приветстваха новопристигналите.

Джерико отведе Боун до навеса и подхвърли една монета.

— Разседлай го, след това му дай вода и храна — нареди той на момчето, което веднага скочи и пое поводите. — И внимавай за зъбите му. Обича житото.

Момчето отстъпи назад, нахлупи платнената си шапка до ушите и поведе жребеца, а Джерико уморено се облегна на стената. Доколкото му бе известно, Смитърс вече трябваше да го очаква тук. Надяваше се обаче, че все още не е пристигнал. Имаше нужда от здрав сън, преди да се срещне с негодника с оръжие в ръка. Толкова отдавна не беше спал, че почти бе забравил какво представлява сънят.

Не че имаше някаква надежда, че тази нощ ще бъде по-различно. Все пак смяташе да опита. Имаше да върши важна работа. Убийството на Смитърс нямаше да върне сестра му, но той бе твърдо решен да изпрати копелето в ада, дори ако му се наложеше лично да го придружи дотам. Което съвсем не беше изключено.

За миг шумът наоколо като че ли позаглъхна. Палещото слънце напичаше главата му и той свали обрамчената с черно шапка и прокара ръка през косата си. Господи, как му се искаше отново да е на борда на „Уайлд Уинд“ и да се разхожда по мостика, докато солените свежи пръски разхлаждат лицето му, и да няма никаква друга грижа, освен дали ще успеят да изпреварят следващата буря, която се надига откъм Карибите!

Но корабът вече не беше негов. Необходимостта да го продаде едва не бе разбила сърцето му, защото морето беше неговият живот повече от двадесет години, а Уинд бе за него дом. Но когато — осем месеца след случилото се — го бе настигнало писмото на Луиза, с което му съобщаваше, че родителите им са загинали, той бе тръгнал обратно, без дори да изчака да натоварят стоката.

Бе изминало доста време, откакто не се бе прибирал у дома. Това го караше да изпитва чувство на вина. Луиза често го бе молила да си дойде, в случай че има такава възможност, защото бе имала нужда от помощта му. Баща им бе оставил нещата в невъобразима каша.

Е, наистина беше така. Той почти не можеше да повярва.

Построена в най-северната част на провинция Паскуотанк, фермата бе принадлежала на рода на Джерико, откакто прапрадядо му бе заменил с Окиско, вожда на уепомеоките, един кон, едно прасе и буре със стриди срещу плодородните акри земя. Или поне така се говореше. След това старецът се бе оженил за жена от същото племе, на което се дължеше мургавата кожа на рода Уайлд.

Като дете Джерико често се бе карал е баща си, защото и двамата бяха прекалено темпераментни. Баща му беше и голям почитател на книгите, което съвсем не можеше да се твърди за Джерико. Той беше голямо разочарование за родителите си, защото притежаваше огромен талант да се забърква във всякакви неприятности. Луиза беше доброто дете в семейството, но Джерико никога не я бе ревнувал заради това. Съжаляваше само, че родителите му не могат да го обичат такъв, какъвто е, но, разсъждаваше той, това беше положението. Някои хора бяха родени да се харесват, други — не.

Във всеки случай това изобщо не попречи на здравия му сън. На тринадесет години тръгна по моретата с чичо си Адалберт и съвсем скоро откри смисъла на живота си.

Оттогава рядко се отбиваше у дома, и то само за да види сестра си Луиза, която бе пораснала от малкото послушно момиченце в съвсем обикновена млада жена. Беше на двадесет и девет години, когато…

Господи! Дори и сега не можеше да повярва, че нея вече я няма.

През няколкото седмици, когато за първи път се беше заседял у дома, бе прекалено зает да сложи в ред нещата на баща си. Уайлд Оукс все още изглеждаше просперираща ферма, но при едно по-подробно проучване се установи, че покривите на къщата течаха, термитите я прояждаха и всичко е потънало във влага. Баща му бе посветил цялото си време в проучване на английската поезия и не се бе интересувал от нищо друго.

Повечето от полските работници бяха избягали и вероятно живееха като свободни хора някъде край тресавищата. Благодарение на мошеника, който бе изпълнявал длъжността управител, преди да забегне с единствения останал кон, страничните постройки имаха отчаяна нужда от ремонт, а дренажите бяха в състояние, което заплашваше всеки момент да превърнат земите на фермата в мочурища.

Нужни бяха пари. При това много. За нещастие всеки цент, който бе успял да спечели, бе вложен в кораба. Преди по-малко от година се бе наложило да вземе голям заем, за да го възстанови от пораженията след една буря, която ги беше застигнала край бреговете на Аржентина.

Невъзможността да намери друг заем, за да се заеме с възстановяването на Уайлд Оукс, го докарваше до отчаяние, фермата беше единственото, което притежаваше Луиза. Тя беше нейната зестра, в случай че реши да се омъжи. Беше също нейният дом и единственият източник на доходи, в случай че остане стара мома.

Иронията в положението бе достатъчна причина, за да го накара да завие от болка.

Докато се бе опитвал да въведе ред в състоянието на фермата, Луиза, много по-кротка от обикновено, но все така скъпа на сърцето му, бе прекарвала времето си в разходки с червеникавото си куче на име Бриг. То никога не се отделяше от нея, което му носеше някакво спокойствие, когато се налагаше да я оставя за по-дълго време само с прислужницата.

Той бе потънал в изучаването на различните сметки и книжа с надеждата да открие отнякъде приход, когато тя му призна, че напоследък често се среща с някакъв мъж от Вирджиния, който идвал да посещава собственика на съседната ферма — Рейф Търнбайфил.

Зарадван, че най-после си е намерила компания, въпреки изненадата си, че не му го бе съобщила по-рано, Джерико реши все пак да проучи младия човек.

— Да го поканя ли на вечеря? — запита я той.

Луиза свенливо сведе поглед към върховете на обувките си.

— Аз… Ние… Всъщност…

— Няма значение — махна с ръка брат й. Тя беше същинско дете. А сега беше още по-трудно. Най-удивителното беше, че изобщо бе успяла да си намери обожател.

Така че Джерико реши да се посъветва с Рейфъл Търнбайфил, с когото не се бяха виждали от деца.

— Боже мили, и това ако не е чудо! — бе възкликнал приятелят му. — Изглеждаш като истински пират! Сигурен ли си, че не си се занимавал точно с това, а, Рико? Влизай, влизай, ще изпием по едно питие и ще си поговорим. Ще те запозная с приятелите си. Точно организирам едно събиране — карти, лов, надбягвания с коне, няколко жени. Нали знаеш как е.

Джерико не знаеше. През последните двадесет години беше работил здравата. Рейф се бе превърнал в червендалест денди. Той все още беше приятен на вид, облечен целият в червен и златист брокат, но очите му бяха остарели. Изглеждаше уморен. За човек, който организираше увеселения, изглеждаше… тъжен.

Като дете Рейф бе бил голям побойник, но Джерико бе успявал да отстоява своето в честите им схватки.

Рейф повика младия човек от Вирджиния — Тайтъс Смитърс, и го представи на приятеля си. Смитърс изглеждаше учуден, може би дори малко нервен, но Джерико отдаде това на младостта му.

След първата им среща той си бе тръгнал обезпокоен. Не съществуваше нещо определено, в което би могъл да упрекне момъка, независимо че изглеждаше няколко години по-млад от Луиза. Беше доста красив и много добре облечен, ако човек харесваше модните кадифени костюми и екстравагантните вратовръзки.

Джерико си имаше своите резерви, въпреки че непрекъснато си повтаряше, че не той трябваше да избира. Луиза беше прехвърлила младостта. Ако се искаха и младият Смитърс беше в състояние да я направи щастлива, той щеше да им даде благословията си.

Все пак се надяваше, че това приятелче има солидна банкова сметка и някакво понятие от фермерство, защото в противен случай може би щеше да му се наложи да обяви Уинд за продан.

Три дни по-късно, след като бе направил някои допълнителни проучвания, му се бе наложило да се изправи с лице към истината. Мъжът, с когото сестра му се разхождаше, беше беден като църковна мишка и се славеше като женкар и развейпрах.

Което означаваше, че не само ще трябва да продаде кораба си, но и да съобщи новината на Луиза.

Някой ден, успокояваше се той, би могъл да си купи друг кораб. Или пък да работи като капитан.

Докато сестра му нямаше толкова късмет. Жената винаги има по-ограничени възможности за избор от мъжа.

Разговорът бе преминал ужасно. Луиза отказваше да чуе дори една дума против мъжа, когото си бе избрала, след това бе избухнала в сълзи и се бе заключила в стаята си.

Налагаше му се да напусне къщата. След като съобщи на Естер Ренегар, че ще се върне колкото може по-скоро, той се отправи към Балтимор, повери кораба си в ръцете на най-добрия брокер и накрая успя да го продаде за сума, която щеше да му бъде съвсем достатъчна, за да ремонтира Уайлд Оукс. Това му бе отнело повече време, отколкото бе предполагал, но най-после се отправи отново на юг, притеснен за Луиза, натъжен от раздялата с кораба, но твърдо решен да спаси семейното имение.

Но беше прекалено късно. Бе станало твърде късно още преди да бе напуснал Уайлд Оукс за първи път, въпреки че нито той, нито Луиза го осъзнаваха.

— Проклето да е онова копеле и нека душата му завинаги да гори в ада! — тихо изруга Джерико, долепил гръб до боядисаната в бяло ограда.

— Желаете ли да внеса чантата ви вътре, сър?

Беше конярчето, което се надяваше да спечели още някоя монета. Джерико имаше намерение да го направи сам, но бе впечатлен от блясъка в очите на момчето.

— Разбира се, синко. И внимавай да не я изпуснеш. Наеми една стая на името на Уайлд.

— Ще трябва да се настаните в общата стая, сър. Всичко е заето.

Джерико кимна и момчето се затътри навътре, приведено под тежестта на сака, в който имаше чифт пистолети. Тъй като Уайлд беше отправил предизвикателството, правото за избор на оръжие се падаше на Смитърс, но какво друго оръжие би избрал един мъж, за да убие друг? Нали вече никой не използваше саби?

Джерико би използвал с най-голямо удоволствие собствените си ръце.

Оттласна се от стената и уморено закрачи през двора. Едва беше изминал половината път до главния вход, когато нещо привлече вниманието му и го накара да вдигне очи към високия прозорец на крилото, построено към щата Каролина.

Лицето, което забеляза там, го накара да спре. Джерико се вторачи. Жената гледаше право към него. За миг нещо у нея му напомни Луиза. Но за нищо на света не можеше да си обясни какво точно. Нещо в очите й…

Луиза — Бог да я прости! — беше съвсем обикновена. А тази жена беше красавица, но не в общоприетия смисъл на тази дума. Неговата сестра беше бледа, с тъмни очи и тъмни коси. Имаше нежна уста и доверчиво изражение. Животните я бяха обичали. Дори и сега кучето й продължаваше да вие жално.

Но какво у тази жена, която беше почти момиче, му напомняше толкова за Луиза? Дали не беше начинът, по който стоеше там, сякаш очакваше някого или нещо, но същевременно и се страхуваше от него?

— Исусе Христе! — измърмори той, като се насили да откъсне очи от лицето на прозореца. Тази проклета мъгла замъгляваше разума му.

Докато прекосяваше фоайето, за да стигне до рецепцията, Джерико едва не се сблъска с ниска възрастна жена, на чиято глава беше кацнала най-грозната шапка, която някога бе виждал. Тя разговаряше с две дами с прошарени коси, които попиваха всяка нейна дума.

Ако имаше нещо, което най-малко желаеше в момента, бе да налети на групичка стари клюкарки. Беше дошъл тук да убие човек и колкото по-малко хора знаеха това, толкова по-добре. Нещастието на Луиза бе погребано заедно с нея. Беше уверен, че никой друг не знае, но дуелите винаги събуждат подозрения, а той не искаше да поема излишни рискове.

От чиновника научи, че Рейф все още не се е регистрирал. Нито пък Смитърс или хората, които щеше да доведе като свои секунданти. Джерико влезе в трапезарията с приповдигнато настроение, защото твърдо бе решил да се наслади на последното си хранене, ако съдбата бе отредила така. Без да осъзнава, че го прави, той се огледа наоколо, надявайки се да види мистериозната красавица, но тя не беше сред посетителите.

Това беше добре дошло. Точно сега не му се искаше да се срещне с две големи доверчиви очи.

Сара учтиво слушаше мисис Бест, която неуморно разправяше кой кой е в Паскуотанк и как точно са свързани родствено. Въпреки че живееше в Елизабет Сити, очевидно беше наясно с всичко, което ставаше по източното крайбрежие.

— Аз обичам да пътувам — призна Корделия Бест по време на вечерята, която бяха поръчали в стаята на Сара. — Знаете ли, почти съм сигурна, че забелязах долу младия Уайлд — същия, който навремето тръгна по море с чичо си!

Сара си имаше много по-сериозни грижи от някакво си момче, диво или питомно, но Корделия не се нуждаеше от особено насърчение, за да продължи монолога си.

— Чух, че горкото момиче, сестра му, се поминало съвсем наскоро. Разправят, че хванала треска и припаднала още преди доктор Уитърс да успее да пристигне. Звучи невероятно, нали? Родителите им загинаха преди близо година при пътна злополука. Питам се дали момчето не е пренесло треската от някоя от онези горещи чужди страни…

Това беше най-странното нещо, мислеше си Сара, докато си играеше с вилицата. През масата гласът на Корделия продължаваше да нарежда все нови и нови неща за хора, които ни най-малко я интересуваха.

Вместо това, напук на всякаква логика, мислите й се връщаха към мъжа, който се беше взирал към нея от двора.

И за неин срам, тя също се бе загледала в него. Дължеше се преди всичко на начина, по който се движеше, но не само на това. Сара никога не бе обръщала внимание на това как се движат мъжете, а още по-малко на… Е, на някои други неща.

Но този беше различен. Движенията му, начинът, по който дрехите прилягаха към тялото му, сякаш бяха част от него. Нещо в походката му я караше да мисли, че е яздил продължително време. Като че ли не беше съвсем сигурен в земята, по която стъпваше.

Дълго след като бе изчезнал от погледа й, тя бе мислила за него. Беше се опитала дори да имитира пред огледалото гъвкавата му грациозна походка, но или краката й бяха много къси, или раменете много тесни, или пък и двете заедно.

Но не беше заради походката му, нито, защото беше облечен целият в черно. Имаше нещо в лицето му. Нещо в очите му. От мястото, откъдето наблюдаваше, тя не можеше да определи цвета им, но бе напълно убедена, че ако отново види тези очи, дори след години, би ги разпознала. В тях имаше някаква безпределна тъга.

Сара импулсивно реши да помоли Арчибалд да се погрижи за този млад човек веднага след като пристигне, в случай, разбира се, че би могло да се стори нещо за него.