Бронуен Уилямс
Неизбежен брак (23)

Двадесет и трета глава

Сара сграбчи облегалката на един стол и едва не го преобърна. Опря се безпомощно на ръба на масата.

— Тайтъс, къде… Как дойде дотук?

— С онзи нещастен кон, който ти бе така любезна да върнеш на майка ми. Не се ли радваш да ме видиш, мила сестричке?

Той изглеждаше ужасно. Блестящите златисти къдрици, с които винаги толкова се беше гордял, сега висяха разбъркани и омазнени. Върху палтото му имаше петна. Лицето, винаги бледо, сега бе посивяло и с огромни сенки под очите.

— Мислех, че си… Исках да кажа, да не си бил болен?

— Болен? Да, точно така, прекарах ужасна треска! — възкликна той и плесна с ръце. Усмивката му, която бе очаровала толкова много жени, преди да разберат какво се крие зад нея, сега приличаше по-скоро на грозна гримаса.

— Но дуелът… Имам предвид, че доколкото разбрах…

— А, да, дуелът. Не знаеше ли, че любимата ти, обичлива майка бе съкрушена, когато разбра, че скъпата й Сара е избягала, а единственият й син е убит от някакво си мръсно копеле, което е било собственик на малък шлеп за въглища?

— На тримачтова шхуна, а не на шлеп за въглища — разсеяно промълви Сара.

— Не на шлеп за въглища! — изсумтя той. — Само това ли ще кажеш за свое оправдание? След всичко, което направи? Мама ти каза, че трябва да се омъжиш за мен! За мен, а не за Уайлд! Това са моите пари! Моите, моите, моите пари! И ти ще се омъжиш за мен, за мен, за мен!

След това закри уста с длан и започна да се смее. Очите на Сара се изпълниха с ужас. Той беше луд. Съвсем луд.

— Тайтъс — започна тя предпазливо, — не би ли искал да си легнеш? Предполагам, че си доста уморен след продължителната езда и всичко останало.

Погрознялото му лице, считано някога за най-красивото в цял Норфолк, придоби подозрително простодушен израз.

— Къде е Уайлд, Сара? Къде е съпругът ти? Нима той не знаеше, че си предопределена за мен?

— Но…

Като се облегна на масата, той се присегна и сграбчи високата яка на роклята й, задушавайки я.

— Ти принадлежиш на мен, проклета да е душата ти! Няма да ти позволя да ми измъкнеш онова, което по право е мое!

Сара се извиваше в ръцете му, докато пред очите й заиграха тъмни кръгове.

— Не! Тайтъс… не мога да дишам! — успя да прошепне.

— Ти ще се омъжиш за мен, Сара, веднага щом те направя вдовица и тогава всичко това ще бъде мое! — Отпусна ръце от яката й и направи широк жест. И отново се разсмя. Кожата й настръхна от ужас и тя се запита дали няма да успее да се добере до кухненския нож, който Естер държеше в едно от чекмеджетата на скрина.

И тогава го забеляза. Познатата посребрена дръжка се подаваше изпод купчина прани покривки до самата ръка на Тайтъс върху масата.

О, Господи, не! Моля те, не!

— Какво си сторил на Молси, Естер и Големия Саймън? Тайтъс се облегна отново на стола и сложи ръце на тила си. Вонята, която се носеше от немитото му тяло, предизвикваше гадене в стомаха й, но тя успя да потисне реакцията си. Тайтъс беше не само луд, но и много опасен. Единственият й шанс да му се изплъзне бе да го накара да повярва, че ще тръгне с него доброволно.

Ако успееше да се добере до отсрещния край на масата, вероятно би могла да се добере до ножа, преди той да я спре.

— Трябва да се приготвя, ако искаш да дойда с теб. Не можеш да очакваш да тръгна, както съм облечена сега.

— Да тръгнеш? Но защо трябва да си тръгваме, сестричке Сара? Сладка сестричке Сара!

— Не съм ти сестра! — отвърна тя, преди да успее да се въздържи.

Без да обръща внимание на изявлението й, Тайтъс започна да й разкрива плана си, който включваше женитбата му с нея, като по този начин щеше да получи не само нейното наследство, но и всичко онова, което принадлежеше на Уайлд.

— Луиза беше бедна. Бедната, бедната Луиза! Не беше само бедна, но и тъпа и грозна. От друга страна, ти, сестричке Сара, не си чак толкова грозна, а пък и сега, след като Уайлд продаде кораба си, си доста богата вдовица.

— Аз не съм…

— Не си богата? О, не, напротив — изръмжа той и светлите му очи проблеснаха яростно. — Мислеше си, че няма да науча за това, нали? Не можеш да измамиш Тайтъс, Сара. Досега би трябвало да си разбрала поне това.

Той вдигна пръст пред лицето й. Ноктите му бяха мръсни и изпочупени, което някак си беше много по-плашещо, отколкото всичко, което говореше. Тайтъс никога не бе имал склонност към чистотата, освен ако не се налагаше, но винаги се бе гордял с иначе спретнатия си вид.

— Нали разбираш, Лейдимор ми разказа всичко. Лейдимор?

Кой, за бога, беше този Лейдимор?

— Тайтъс, не искаш ли чаша чай? Или кафе? Или може би предпочиташ чаша бренди?

Ако можеше да отвлече вниманието му поне за миг, би могла да го удари по главата с тежкия метален чайник, което щеше да й даде възможност да изтича и да потърси помощ.

Джерико, ела бързо!

Тогава погледът й попадна върху ножа, втъкнат между купчината чисто пране, и си помисли: Не! О, господи, не, иначе щеше да попадне право в капана, без да подозира нищо!

Джерико вървеше по покритата с окапали листа пътека, доволен, че бе наел толкова способен човек. Отводнителните канали вече бяха изкопани. Когато дойдеше време за сеитба, полетата щяха да бъдат сухи, а Мойер разполагаше с още петима мъже, които трябваше да се заемат с разчистването за пролетно засаждане. Наети едва вчера, те щяха да пристигнат след около седмица, така че почти всичката работа щеше да бъде свършена още преди да настъпи зимата. Жените им щяха да работят в къщата и според думите на управителя, всички те бяха много силни и сръчни.

Не би могло да се каже същото за съпругата на самия управител. Малката птичка наистина беше хубавица и той разбираше как един мъж може да бъде запленен от външността й. Но беше капризна жена, чиито оплаквания бяха повече, отколкото бълхите в козината на Бриг. Още преди да му предложи гостоприемството на новия си дом, тя започна да се оплаква от комина, който не теглел добре, от вратата, която скърцала непоносимо. Тоалетната била прекалено далеч от къщата и въпреки че имало четири прозореца, всеки от тях бил или много висок, или на съвсем неподходящо място.

Сега му стана ясно защо Айвидейл се бе изнесла и се бе настанила в господарския дом. Дори оборът би бил за предпочитане. Млечните крави поне не хленчеха.

Рейф и Айвидейл, размишляваше той, докато подритваше листата. Ето още една интересна двойка. Или той щеше да я оправи, или тя щеше да го съсипе. Джерико не се интересуваше кое от двете щеше да стане, но цял живот щеше да бъде благодарен на приятеля си, че го бе отървал от нея.

Рейф бе искал Сара. Джерико бе забелязал начина, по който я гледаше, когато мислеше, че никой не го забелязва. Бе видял колко добре се разбираха двамата, докато бяха отседнали в хотел „На половината път към дома“. Въпреки болките и лауданума, той ги бе чувал да се смеят, да си шепнат, бе чувал пляскането на картите и смеха на Сара, когато смяташе, че е успяла да го измами.

Рейф я бе наричал „мила“. Старото конте се смяташе за много опитен с жените. Букет рози, ласкави обръщения. Джерико изсумтя. Ако Сара искаше цветя, щеше да ги получи. Джерико щеше да я обсипе с тях. И с бонбони. И с бижута. Но преди всичко венчална халка. Много широка, за да се вижда отдалеч и всеки мъж наоколо да знае, че е омъжена.

Под розовия залез той се поспря, за да погледа ятото кресливци, което прелетя над него. И тогава чу Бриг.

— Иска ти се да хукнеш след тях, а, момчето ми? — промълви Джерико.

Може би трябваше да почисти старата пушка на дядо си и сам да ги последва. От много отдавна не бе прекарвал деня си, приклекнал в старата лодка в очакване на възможност за добър изстрел.

Бриг щеше да бъде доволен. По дяволите, той също!

Ботушите му бяха целите в кал, когато стигна до задната веранда. Земята все още не бе имала достатъчно време, за да изсъхне след последния дъжд. Точно се бе навел да ги събуе и да ги остави да бъдат почистени от икономката му, когато кучето притича край него, влачейки след себе си някаква връв, и нервно се спря пред вратата.

— Ела тук, момчето ми. Спокойно! — Постави ръка на главата му. Кожен ремък? Кой, по дяволите, би вързал кучето с кожен ремък? И на кого изобщо би хрумнало да го връзва?

Бриг втренчи в него малките си изпитателни очи, след това отново започна да скимти и да се върти пред вратата, опитвайки се да я отвори с муцуна.

Джерико усети, че косата му настръхва.

— Шшшт, спокойно, момчето ми. Каквото и да е станало, ние с теб ще се справим.

Безшумно вдигна резето. Кучето се втурна в кухнята, обиколи два пъти масата и тръгна към вратата, която водеше към коридора.

Джерико забърза след него. Кухнята очевидно беше съвсем празна. Дори лампата не беше запалена. Наплюнчи пръста си и докосна котлона. Беше топъл, но не горещ. Обикновено по това време върху печката къкреха тенджери.

Под краката му изхрущяха няколко зърна сушен грах. Един стол бе захвърлен на една страна, а друг бе подпрян на масата. В ъгъла безредно бе разхвърляна купчина пране.

— Естер? Молси? — тихо подвикна той.

Сара. Мили боже, беше я изпратил да се прибере сама!

Опита се да се върне обратно на верандата, за да провери дали двуколката е още там, но не можеше да помръдне. Нещо се бе случило. Но каквото и да ставаше, то ставаше тук, в къщата. И кучето знаеше. Трябваше да се довери на инстинкта му, а не да губи време.

Пристъпвайки безшумно с калните си ботуши, Джерико избута Бриг и постави ръка върху металната дръжка на вратата.

— Сега вече ще стане скоро — радостно съобщи Тайтъс. Сякаш вече се виждаше господар на Уайлд Оукс, седнал зад бюрото на Джерико, пиещ от брендито на Джерико и пушещ от тънките черни пури на Джерико. Пред него лежеше кухненският нож на Естер. Бе го използвал, за да отреже края на пурата си, после да изпили ноктите си и накрая, за да издълбае инициалите си върху махагоновата повърхност на бюрото.

До отсрещната стена на стаята, Сара отчаяно се опитваше да разхлаби въжетата, които болезнено пристягаха китките й към гърба на един стол. Глезените й бяха завързани към краката му, а връзката на Тайтъс бе натъпкана в устата й, което предизвикваше гадене в стомаха й.

Джерико, стой по-далече! Той иска да те убие!

— Чу ли това? Той се качва горе, за да търси хубавата си женичка. Не искаш ли да го повикаш, Сара? Не искаш ли да му кажеш къде си? О, няма значение. Съвсем скоро ще те намери, нали така, сестричке Сара? А когато това стане… — Тайтъс вдигна ножа пред лицето си и се намръщи. — Леко е изкривен. Ще се целя в сърцето, но бих желал да ти кажа. Сара… сладка сестричке Сара, че дори да не уцеля, ще бъда доволен да го улуча в корема и да видя как вътрешностите му се влачат по пода. Ще настане голяма бъркотия, Сара. Ти сигурно ще предпочетеш да затвориш очи. — Той се изсмя, след това притисна длан към устата си и прошепна: — Шшшт! И отново се разсмя.

На Сара й се стори, че наистина чува някакъв шум зад вратата, но сърцето й биеше толкова силно, че не можеше да бъде сигурна. И тогава Бриг излая силно и започна да скимти. Вратата се разтресе, когато грамадното куче се хвърли върху нея, но резето беше спуснато.

Сара се молеше мълчаливо. Джерико, моля те, моля те, чуй ме! Господи, не му позволявай да влезе тук! Рано или късно Тайтъс ще заспи. Както пие, не би могъл да издържи дълго.

Доведеният й брат изруга:

— Бях завързал проклетото животно в навеса!

Мили боже, къде бяха останалите? Какво ли бе сторил с тях? Дали и те не бяха под навеса? Бяха ли завързани като нея? Не смееше да помисли дори, че той може да ги е убил.

— Шшшт, сега отново слиза. Прескача стълбите през една. Надявам се, че няма да си счупи врата, защото имам други планове…

Бриг заръмжа — зловещ звук, който сякаш се изтръгваше от дълбините на масивните му гърди. След това започна да вие. Сара беше чувала това и преди, още първия ден, когато бе пристигнала тук. Тогава бе отишла на гроба на Луиза.

— Млъквай! Стига! — Тайтъс скочи и залитна, бутна гарафата с бренди и започна да кълне: — Трябваше да убия този помияр! Трябваше да го пробода с вилата! Всички трябваше да ги размажа с нея! Знаеш ли защо не го направих, сладка сестричке Сара?

Той залитна към нея с широко отворени и изпълнени с луд блясък очи.

— Защото искам да ти дам възможност да ме наблюдаваш, докато го правя. Спомняш ли си как веднъж си разрязах пръста и те опръсках с кръв? Никога не си могла да понасяш вида на кръвта, нали, сладка сестричке Сара?

Не беше кръвта, глупако! Не можех да понасям теб! Още от самото начало трябваше да разбера, че си чудовище!

Тайтъс бавно вдигна ножа пред лицето й и го допря до бузата й. С помощта на цялата тежест на тялото си Сара се опитваше да преобърне стола.

Внезапно вратата се отвори с трясък. Тя се опита да издаде някакъв предупредителен звук през плата, който бе натъпкан в устата й.

Извивайки се към вратата, Тайтъс се втренчи с широко отворени очи в дулото на пистолета на Джерико. С бързо движение взе ножа, вдигна ръка и тогава като че ли всичко се случи едновременно.

Във въздуха просветна яркочервена светлина. Последва оглушителен гръм. Някой изкрещя и след това Сара усети как полита назад, преди нещо тежко, влажно и лепкаво да се стовари върху нея.

 

Джерико, Сара, Естер, Молси и Големия Саймън се бяха събрали в предния салон. Беше съвсем очевидно, че старият негър се чувства много неловко. Не бе привикнал към подобна обстановка. Гледаше голямата кристална чаша с бренди, сякаш в нея имаше отрова.

— Значи се разбрахме, че няма нужда нещо да излиза извън стените на този дом, нали? — Джерико се бе изправил до камината, бе блед и мрачен, но изглеждаше като капитан на собствения си кораб.

Легнала на дивана, Сара прибра един паднал върху челото и кичур и отметна завивките, под които се потеше обилно. След като всички се отнасяха с нея така, сякаш бе на ръба на припадъка, тя се чудеше, че изобщо й бяха разрешили да слезе в салона.

Присъстващите изразиха съгласието си в нестроен хор. Нищо нямаше да спечелят, ако разгласяха из цялата околност, че Тайтъс бе използвал Сара като примамка, за да вкара Джерико в капан, хлопнал преждевременно, когато голямото куче, което имаше особени причини да го мрази, бе прегризало гърлото му, преди някой да успее да му попречи.

Изстрелът на Джерико бе разбил часовника върху полицата на камината. Беше се целил в Тайтъс, когато Бриг го бе блъснал и той бе загубил равновесие. Сара се надяваше, че нещата ще се наредят по възможно най-добрия начин. Що се отнасяше до закона, Тайтъс бе нахълтал с взлом в къщата и бе заплашвал Сара, при което кучето го бе нападнало. Бриг нямаше да бъде наказан. Всички знаеха, че тези животни не са жестоки. Защитаваха до смърт господарите и територията си, но не бяха кръвожадни.

Вече минаваше полунощ, когато всичко беше уточнено и тялото на Тайтъс бе изпратено в дома му. Саймън бе повикал Айръм, който, от своя страна, бе тръгнал да търси мистър Търнбайфил. С помощта на Джерико Рейф бе уредил всички подробности. Новата му съпруга не беше пристигнала.

Въпреки че бе само въпрос на догадки дали двамата са се оженили. Ако изобщо някой си правеше труда да си задава този въпрос.

— Бедният Тайтъс — въздъхна Сара. — Горката Норийн. Смяташ ли, че трябва да отида при нея?

— И какво ще й кажеш? Че скъпоценният й син е бил вманиачен убиец, който не е заслужавал да живее?

Сара отново въздъхна. Джерико я беше пренесъл на ръце до втория етаж и сега тя се намираше в леглото. Бе запалил огъня и буйният пламък стопляше и осветяваше стаята.

— За бога, Джерико, човек би си помислил, че съм преживяла цяла война! Чувствам се много добре!

Можеше да си спести думите. Освен това той я бе отнесъл в своята спалня, а не в нейната. Бе заявил, че отсега нататък ще спи тук, което напълно я устройваше. Каза й, че има намерение да направи стаята й удобна баня с двойна вана, като преди това я застеле с една от новите, модни настилки.

Сара прие съдбата си. Изглежда, той искаше да я убеди в едно нещо. Беше й обещал цветя във всяка стая и тя му бе отвърнала, че ще си отгледа свои. Бе й обещал бонбони, на което тя бе възразила, че от прекалено сладкиши получава обриви. Бе й обещал и скъпоценности, но тя го бе уверила, че ще се задоволи само с венчална халка, което, изглежда, много го бе зарадвало.

Но една чудесна, широка вана беше нещо различно. При това съвсем разумно.

Докато очакваше да й разкрие какво го тревожи в момента, мислите й се върнаха към изминалата вечер. Тя беше ужасна и за първи път Сара се чувстваше изтощена. При това никой от двамата не беше спал достатъчно предишната нощ.

— Боже мой, нима това беше едва снощи? — измърмори тя и той застина.

— Какво е било едва снощи?

— Ами… нали знаеш? Снощи.

— Дали снощи е било едва снощи? Сара, по-добре придърпай това одеяло до раменете си, защото в противен случай ще настинеш.

— Ооо, за бога! Никога през живота си не съм настивала. А сега, ако обичаш, би ли разбутал тези въглени?

Вместо да придърпа завивката по-нагоре, тя я смъкна до кръста си, а след това до коленете.

— Рико, престани да се отнасяш с мен като с болник. Не се нуждая от нещо друго, а от един здрав сън. А що се отнася до всички ужасни неща… — Тя въздъхна и се загледа в отражението на огъня върху стъклото на прозореца. — Най-добре ще бъде да ги оставим зад нас. Не виждам друго, което да направим, а ти?

Джерико се приближи до леглото. Беше все още облечен, но бе свалил палтото си, ризата му бе разкопчана, а ръкавите — навити до лактите. Мускулите изпъкваха ясно изпод тънкия плат.

Сара дръзко сложи ръката си върху неговата. Поради някаква причина, която не можеше да си обясни, внезапно се почувства много сигурна в положението си на негова съпруга. Обичаше го прекалено много, за да не отвърне и той на чувствата й. Господ не би могъл да допусне подобна несправедливост.

Той обърна длан и сплете пръстите си в нейните.

— Всичко свърши, Сара.

— Зная. Но досега не беше, нали? Поне не напълно.

Той поклати глава и отвърна:

— Не, не беше. Знаеш ли, Луиза щеше да те хареса. — Отпусна се на леглото и се облегна на възглавницата. — Сара, вярваш ли в духове?

— Какво имаш предвид?

— Моряците са много суеверни. Аз не съм, разбира се, но познавам хора, които не биха се качили на кораб, ако докато е бил строен, някой е умрял. Други не биха тръгнали на път, ако на борда има жена. Веднъж пък срещнах един човек, който се кълнеше, че някаква дама е черен воал идва при него всяка нощ по време на нощната му вахта.

— Среднощна вахта? — Тя сви рамене.

— Дежурството от полунощ до четири сутринта.

— Нищо чудно, че са му се привиждали такива неща.

— Смятам, че човек не може да знае всичко, което трябва да знае.

Сара очакваше да продължи, без да смее да се надява.

— Не, разбира се — промълви тя.

— Като например какво го кара да разбере, че без подходящ човек до него вятърът, който трябва да движи кораба, ще затихне, а звездите, които трябва да го ръководят, ще избледнеят. О, може би той не го разбира веднага, но ако изобщо не го проумее, ще се носи по вълните през остатъка от живота си като изоставен, лутащ се кораб.

Тя си помисли, че никога не е чувала нещо толкова красиво. Струваше й се, че сърцето й ще се пръсне. Помисли си също, че у човека, за когото се беше омъжила толкова набързо, съществуваха дълбини, които тепърва щеше да й се наложи да изучава.

— Чудесно е — започна тя, — че не бързаме особено да намерим отговорите на всички въпроси, нали?

Когато той се обърна към нея, тя забеляза в тъмните му очи блясък, който никога преди не беше виждала.

— Предполагам, че е така. Предполагам също, че пред нас е целият живот, а след това…