Бронуен Уилямс
Неизбежен брак (20)

Двадесета глава

На около тридесетина мили по-далеч, в спалнята на вдовицата Джепърт, Тайтъс Смитърс отпиваше от своето бимбо — смес от бренди, лимонов сок и захар, и обмисляше отмъщението си. На масичката до него имаше купа с изстинало варено свинско и няколко резена царевичен хляб.

Храната не го интересуваше. Откакто беше разбрал, че няма да умре, той правеше планове за бъдещето, за които пиенето бе далеч по-полезно от яденето.

Продължаваше да се преструва на полуинвалид, който трябва да възстанови силите си. Ако вдовицата знаеше, че е вече напълно здрав, тя щеше да го замъкне в леглото си много по-рано. Алис, подобно на последния си съпруг, беше известна с гостоприемството си, но рано или късно на човек му се налагаше да заплати за него и Смитърс знаеше, че и на него няма да му се размине.

Той не бързаше. Умът му бе зает с много по-важни неща, но щеше да си понесе последиците, в случай че някога пак му се наложеше да играе по нейната свирка.

Поне майка му си бе заминала. Щеше да полудее, ако бе принуден да понася мърморенето и заяждането й още един ден. След дуела, при който Уайлд го бе ранил в корема, Лейдимор бе толкова убеден, че земните му дни са свършили, че го бе докарал в дома на Джепърт, където и двамата бяха прекарали много весели дни, вместо да си направи труда да го откара у дома.

Лейдимор беше глупак. Винаги си е бил такъв.

Тайтъс наистина беше в много тежко състояние. Беше по-скоро мъртъв, отколкото жив. Алис не бе харесала вида му повече от приятеля му, но поне бе засвидетелствала повече лоялност към младежа, който често бе споделял леглото й. Така че бе изпратила да извикат личния й лекар, а след това бе съобщила на майка му да дойде, за да прибере тялото.

Само че той ги бе измамил. Не беше умрял. Наистина бе прекарал треска, която бе в състояние да подпали дори леглото, но се бе оправил въпреки бульоните, сиропите и блудкавите отвари. Най-много му бе помогнало брендито. То беше най-доброто лекарство за един много болен мъж.

При това стимулираше мисленето. Дори докато изгаряше от треската, той си мислеше, че главата му никога не е била по-бистра.

Замисли се за бъдещето си: за онова, което трябваше да направи най-напред, и всичко, което идваше след това.

Още само един ден, пресметна той. Най-много два. Най-сетне бе се отървал от майка си, като я бе убедил да се прибере у дома и да приготви всичко за завръщането му. Бе й наредил да продаде двамата безполезни негри и да използва парите, за да наеме някаква млада прислужница, за което й даде името и адреса на един търговец на роби, с когото някога бе имал общи дела. Попаднала в добри ръце, информацията струваше пари, а Тайтъс винаги бе имал нужда от тях.

Що се отнасяше до двете стари отрепки, те години наред бяха живели за негова сметка. Дължаха му нещо в отплата. Нямаше да е за първи път да бъдат продадени освободени роби. Дъртаците едва ли щяха да струват много на пазара, но бяха единственото, останало за продан.

Нищо друго не му бе останало. До този момент Тайтъс само бе мечтал за живот, в който няма да му се налага да цепи на две всеки цент. Нито един джентълмен не заслужаваше това.

Но всичко съвсем скоро щеше да се промени. Веднага щом пуснеше в ход брилянтния си план, щеше да стане много богат. По-богат от Рейф Търнбайфил, по-богат и от президента Джаксън, и то благодарение на някакъв си стар глупак, чието име дори не знаеше, но който бе проявил неблагоразумието да остави цялото си състояние на глупавата си внучка, без изобщо някога да я бе виждал.

Тайтъс изгълта питието си, протегна се към каната, за да напълни отново чашата си, но откри, че е празна. Запрати я към вратата. Това трябваше да накара старата кучка да се дотътри дотук. Тя бе длъжна да се грижи да е винаги пълна.

Жени! Не можеше да ги понася повече. Дори от самата мисъл за тях започваше да му се повдига и да му се вие свят.

Търнбайфил трябваше да го предупреди за онази Уайлд. За онази повлекана — Луиза ли й беше името? Тя беше тъпа като умряло куче. Не, по-скоро мъртва като умряло куче. Ухили се на остроумието си. Нали заради това Уайлд го беше предизвикал? Защото сестра му беше гушнала китките. Понякога му беше трудно да си спомни. Друг път всичко оживяваше в съзнанието му. Всичко, което се беше случило, след като тя му бе казала, че е бременна и той трябва да се ожени за нея. Как бе вързал проклетото й куче и я бе поканил да се поразходят заедно в гората…

Бе изпитал много по-голямо удоволствие, когато я бе пребил, отколкото когато бе спал с нея. Тя си го заслужаваше, тази тъпа кучка, задето го бе излъгала за… задето го бе накарала да повярва…

За всичко, което го бе накарала да повярва. Често мислите му се объркваха. Сигурно се дължеше на продължителното време, прекарано на легло. И ето че бе станало отново! Защото без съмнение той бе много умен мъж.

А, да, къщата. Парите и прекрасната й голяма къща. Тя го бе впечатлила още първия път, когато бе успял да се отърве от Търнбайфил и да я огледа от гората. Изглеждаше като огромен замък.

Не беше обърнал никакво внимание на състоянието й, нито на това на фермата. Това бе задължение на слугите. На разните управители и всички останали. Къщата беше дворец, който бе покорил сърцето му, и той си представяше как ще се забавлява с всичките си приятели, които досега се бяха радвали на гостоприемството на Рейф. Щеше да кани и него. Така му се падаше заради…

Заради едно нещо. За нещо неприятно, което някак си все не можеше да си спомни.

Спомняше си и срещата с Луиза. Тя беше мълчалива и бледа. Но той умело бе успял да я въвлече в разговор и бе научил колко акра земя притежава, че е все още неомъжена и след смъртта на родителите си живее само с икономката.

Сара… Такъв шанс човек срещаше само веднъж в живота си. Още същия ден той бе решил да се ожени за нея заради състоянието й.

С нея всичко бе станало прекалено лесно. Беше девствена, разбира се. Много досадна, но поносима. Представяше си как веднага щом се добере до парите й, ще я затвори в таванската стая и ще заживее така, както си струваше да живее живота си. Ако се държеше добре, може би понякога щеше да й позволява да слиза долу и да го гледа. Жените толкова обичаха да го гледат. Да гледат дрехите му, косата му, лицето му. — Толкова се възхищаваха от него. Бог да благослови простодушието им!

О, да, беше планирал всичко. Ако Търнбайфил си бе въобразил, че неговите приеми са фантастични, той щеше да позеленее от завист, като видеше какви празненства може да предложи Уайлд Оукс.

Бързо премисляше как да промени името на Уайлд Оукс на нещо, в което се съдържа Смитърс, но не можеше да измисли подходящо. Но както и да е. Имаше достатъчно време. Предостатъчно…

Време. Докато установи, че единственото, което Луиза би могла да му донесе, е самата себе си, защото има брат, който е собственик на всичко останало, той бе стигнал твърде далеч в ухажването си. Опитвайки се да се измъкне, бе изпратил един от слугите на Рейф със съобщение, че спешно го очакват вкъщи.

Ала вместо у дома, бе отишъл за няколко дни в къщата на Джепърт. Точно по това време — спомняше си съвсем ясно — майка му го бе известила за наследството на Сара. Писмото го бе преследвало от място на място и най-сетне го бе заварило в дома на вдовицата точно когато се чудеше дали не е най-добре да се ожени за нея.

Или дали да не опита още веднъж с момичето на семейство Джеймс? Състоянието на бащата можеше да компенсира рибешката й физиономия.

Проклятие, проклятие, проклятие! Искаше му се мислите му да не препускат толкова бързо. Едно нещо беше да си умен, но съвсем друго бе да си толкова умен, че да не можеш да настигнеш собствените си мисли.

След това се бе прибрал у дома. И точно тогава всичко бе започнало да се разпада. Спомняше си много добре. Сара му се беше присмяла. Беше му се присмяла!

След това бе отишъл да се види с Рейф. Луиза бе разбрала, че е пристигнал и му бе казала за бебето. Бе настояла веднага да се ожени за нея.

Дали пък не бе станало по друг начин? Проклетата глава! Като че ли все още не беше в състояние да мисли разумно.

Проклетото й куче! Сара също някога бе имала едно малко паленце. Ха! Само че не за дълго!

Едно от първите неща, които щеше да направи, след като завладее Уайлд Оукс, бе да върже един камък на врата на проклетия помияр и да го удави в блатото.

Имаше нужда от едно питие.

— Алис! Къде, по дяволите, сте всички? Може ли човек да се надява на някаква помощ тук?

Отпуснат върху дебелия пухен дюшек, той проклинаше несправедливата съдба. Никога, никога не бе получавал онова, което бе заслужавал. Собственият му баща бе провалил живота му, а след това-онова лъжливо мекотело, за което се бе омъжила майка му, бе проиграло всичко и бе умряло. После пък Луиза го беше измамила…

Търнбайфил. Обвиняваше Търнбайфил, задето се бе забъркал с Луиза. Задето не го бе предупредил, преди да стане твърде късно.

И Уайлд. Не можеше да си припомни всички причини, поради които най-много мразеше Уайлд. Този проклет дявол не само бе собственик на Уайлд Оукс, но и се бе оженил за Сара и бе присвоил състоянието, което по право принадлежеше на Тайтъс. Лейдимор услужливо му бе донесъл тази новина.

— Алис! — изкрещя той. Проклета кучка, и тя не беше по-добра от останалите. Сара бе прекалено надменна и си бе въобразила, че го превъзхожда. Момичето на Джеймсови. Луиза и нейната превзетост. Алис, отпусната върху него, докато той бе почти мъртъв, Алис, която го възбуждаше и го повеждаше към ада и обратно, приемайки соковете му, като че ли имаше право върху тях.

И майка му. Проклета да е алчната й душа, тя също трябваше да отговаря за някои неща! Ако си бе въобразила, че ще се премести в Уайлд Оукс, след като той се ожени за Сара, значи я очакваше една малка изненада.

Или пък много голяма.

 

Сара бе просто неуморна, за да си остане вкъщи, въпреки че по всичко личеше, че ще завали. От три дни не беше разменила с Джерико повече от няколко думи. Той я отбягваше, което я смущаваше и я караше да стои далеч от него.

Дали не съжаляваше за онова, което бяха направили? Но, за бога, какво се очакваше да правят един съпруг и съпругата му? Тя все още не беше много добра в това, но изгаряше от желание да се научи.

Очевидно той нямаше никакво желание да я обучава.

— Естер, излизам за малко навън — провикна се Сара и се присегна да откачи износеното старо палто, което висеше на пирон до вратата, в случай че на някого му се наложи да притича до градинката, до кокошарника или до бараката за въглища.

Денят бе подходящ за садене. Можеше да изкопае нещо подходящо от двора и да го пресади на гроба на Луиза. Може би така щеше да достави удоволствие на близките й.

— Да се прибереш, ако завали, чу ли? — извика след нея Естер и Сара обеща. Поне някой вкъщи се притесняваше за нея. Вместо една жена, която постоянно да се суети около нея, сега разполагаше с две. Естер не беше по-добра от Молси. Единственото нещо, за което и двете бяха единодушни, бе, че Сара не умее сама да се грижи за себе си.

— Вземи и туй животно — посъветва я Молси и момичето се съгласи. Подозираше, че прислужницата иска да се отърве от него. В последно време голямото куче постоянно обикаляше из къщата.

Истината беше, че то се навърташе винаги там, където беше и Сара. Това я радваше.

— Хайде, Бриг, момчето ми. Да вървим да се поразходим. — Поне някой се радваше на компанията й.

Според Естер, Джерико бе излязъл веднага след закуска с Айръм Мойер. Сара огледа горите и широките полета, редицата къщи за прислугата, чиито покриви съвсем наскоро бяха подменени, и обора, подготвен за нови млечни крави и няколко говеда.

Всичко върви чудесно, помисли си тя. Очевидно Айръм Мойер не бе направен от същото тесто като безполезната си сестра.

Въздъхна и обърна поглед към къщата на управителя. Дори пред себе си не би признала, че се надява да зърне съпруга си, яхнал огромния си жребец. Напоследък той яздеше така добре, както правеше и всичко друго, защото раната му беше съвсем заздравяла.

По-точно казано, той се движеше с повече грация и сила, отколкото бе допустимо за нормален човек. Особено за такъв, който бе прекарал по-голямата част от живота си на палубата на кораба, а не върху гърба на коня.

Господи, толкова е красив! Тази мисъл бе минала през съзнанието й още първия път, когато го бе видяла. И след това, когато бе принудена да се грижи за него, бе изцяло пленена от излъчването му.

Не че се бе възползвала от безпомощността му. Никога не би…

Впрочем Рейф винаги бе бил наоколо, за да се грижи за по-интимните му нужди. Ала тя бе тази, която бе изтривала с гъба гърба му — широк, мускулест и невероятно гладък при допир. Веднъж дори бе изтрила и бедрата му, след като той й се бе оплакал, че се е схванал от продължителното лежане в едно положение.

Тя не беше изненадана. Под мургавата кожа се очертаваха силни мускули. Бе споменала колко здрави изглеждат и веднага се бе изчервила от дързостта си, което не бе убягнало от погледа му.

— Дължи се на многото години, прекарани върху люлеещата се палуба — бе й обяснил той. — Тялото се научава да компенсира.

Сега, преметнала през рамо лопатата, която бе взела от навеса с инструментите, тя се чудеше как ли тялото би могло да компенсира липсата на нещо, за което току-що се бе научило да копнее.

— С тежка работа — измърмори, спомняйки си как бе обуздавала темперамента си с цепене на дърва или разоравайки с помощта на Блосъм лехите в зеленчуковата си градина. — С тежка работа и полезни мисли.

Избра един храст, който бе обсипан с малки розови плодове, но напролет щеше да се покрие с красиви бели цветове. Щеше да бъде подходящ за долния край на гроба. През пролетта, когато всичко разцъфне, би могла да подбере нещо и за горния.

Би могла, ако до пролетта все още е тук.

 

От разстояние Джерико наблюдаваше дребната, усърдно работеща фигура, която отъпкваше земята около корените на храста, който очевидно току-що бе посадила. Повдигнала леко полите си, тя се движеше така, сякаш танцуваше. Никога преди не беше виждал жена, която така всеотдайно се залавя с работата си. Щом веднъж вземеше някакво решение, вече нищо не можеше да я спре.

Очите му се стоплиха от усмивка, която изчезна толкова бързо, колкото се бе появила. Какво щеше да прави с нея? Или по-скоро, какво щеше да прави със себе си? Почти от двадесет години не бе усещал такава неувереност. Двадесет години, през които се бе пазил от чувства. Любвеобилната му майка открито бе показвала тревогата си от буйния му характер. За баща си винаги бе бил истинско разочарование, но тогава бе прекалено млад, за да промени нещо, дори да знаеше как. Единствено Луиза го бе приемала такъв, какъвто е, и в крайна сметка я беше изгубил.

А сега съществуваше Сара. Щеше ли и тя като другите да започне да мисли, че е груб дивак, който няма място сред цивилизованите хора? Отдавна беше надраснал буйния младежки дух, който го бе отдалечил от майка му, но все още си оставаше недодялан и рязък. Баща му беше наистина много образован. Джерико бе на петнадесет години, когато се научи да чете и пише. Мъж в неговото положение не виждаше никакъв смисъл в музиката, сладникавата поезия и изисканите салонни маниери — нещата, които правеха впечатление на дамите.

А Сара беше дама. Бе му казала, че е орала след мулето си. Бе заявила, че може да бръкне в дупката на невестулката и да я измъкне оттам с голи ръце. Ала си оставаше дама. Мъничка, изящна, деликатна, е нежно сърце, невинна и вярна до мозъка на костите си.

Щеше ли да допусне да му нанесат рана, която можеше да се окаже фатална? Какво щеше да стане, ако след като тя го опознае по-добре, реши, че не го иска? Той не умееше да се държи с дамите — или поне не така, както го правеше Рейф. Приятелят му без всякакво усилие я наричаше „мила“.

Езикът на Джерико не можеше да се обърне, за да изрече подобна дума. „Мила“. „Любов моя“. „Съкровище“. За бога!

Рейф й бе поднесъл букет рози. За сватбата им Джерико бе набрал някакви полски цветя, поникнали край канала.

Сара, помисли си мрачно. Тя заслужаваше някой джентълмен, който щеше да я оцени. Някой, който щеше да е в състояние да й даде всичко необходимо за една дама, за което Джерико не знаеше нищо.

Какво щеше да прави с нея? Колко време щеше да продължава да се пребива от работа, докато капне от умора, и да пие вечерта, за да се пребори с изкушението да се върне в леглото й?

 

— Я виж, та това е мистър Търнбайфил — каза Естер и отвори широко вратата. — Можеш да влезеш и да поседнеш, защото тях ги няма. Джерико излезе някъде с управителя, а Сара отиде да се поразходи с Бриг.

— Съвсем скоро дъждът ще ги подгони към къщи — каза Рейф и поласка икономката, като млясна с устни набръчканата й буза. — Всъщност аз дойдох да се видя с Айвидейл. Не ми казвай, че и тя е излязла.

Естер изсумтя. Рейф се разсмя. Айвидейл се появи на вратата, насилвайки се да изглежда колкото може по-спокойна, след като го бе забелязала да пристига, яхнал коня си. Забързано бе пригладила косите и полата си и бе предизвикала според възможностите си малко розовина върху страните си.

— Вие искате да ме видите? И за какво, за бога? — Айвидейл почувства, че отново започва да се превзема. Бе прекалено възрастна за това, но не можеше да се въздържи. Присъствието на мъж я караше да се държи като петнадесетгодишна девица на първия си бал.

В очите му отново заискри познатият присмех. Искаше й се да може да го изтрие завинаги от лицето му, но той й беше прекалено необходим.

— Как се чувствате в тази прекрасна сутрин? — започна да любезничи жената.

— Мокър. Дъждът ме хвана точно по средата на пътя.

— О, боже, бихте ли желали… Искам да кажа, да стъкмя ли огъня? — Ръцете й литнаха встрани за миг, но под всезнаещия му поглед отново се отпуснаха край тялото й. Този мъж никога не пропускаше да се вмъкне под кожата й. И като че ли го правеше съвсем умишлено. — О, но вие не сте чак толкова мокър!

Рейф реши, че с малко повече упражнения би могла да се научи да се държи добре. Харесваше я много повече, когато не се преструваше на нещо, което не е. Една жена, която е все още красива, но отдавна не е млада и е съвсем наясно с това. Жена, чиято снаха й бе отнела възможността да живее със собственото си семейство. Жена, чиито планове да си намери преуспяващ съпруг бяха завършили с провал.

— Дойдох да ви направя едно делово предложение. Преди да ми отговорите, бих желал да ме изслушате.