Бронуен Уилямс
Неизбежен брак (2)

Втора глава

На следващия ден след пристигането на писмото Големия Саймън я откара с двуколката в града. Заради сънливия ход на Блосъм пътуването им отне цялата сутрин. Когато най-после спряха пред красивата тухлена сграда на банката на Гренби Стрийт, Сара се зае да се приведе в по-приличен вид. Подобната й на кофа шапка — същата онази с перото — многократно се бе свличала от главата й, докато се друсаха по прашния път, и най-накрая тя я бе свалила. Какво още би могло да стори слънцето на лицето й?

— Стигнахме, мис Сара. Чакай тук, докато похлопам на вратата. Няма файда да седите в тоз пек повече, отколкото се налага.

И така Сара остана да чака, седнала върху, твърдата, неудобна седалка в колата. Няколко минути по-късно бе въведена в банката, съпроводена от уверенията на Саймън, че ще я чака точно тук, докато излезе.

— Ако нямаш нищо против, мис Сара, само ще разтъпча Блосъм из площада един-два пъти, да не го хапят мухите.

Сара би предпочела да се качи отново в двуколката и да се прибере вкъщи, но нали по този начин нямаше да си спести лошите новини? Ако, разбира се, новините бяха лоши, а тя нямаше причина да мисли обратното. Въпреки здравия й разум, едно писмо от банка, в която кракът й не беше стъпвал през целия й деветнадесетгодишен живот, беше нещо тревожно.

Четиридесет минути по-късно, все още замаяна, Сара излезе на улицата и се качи в двуколката, преди Саймън да успее да й предложи помощта си. Измърмори някакъв неясен отговор на учтивия му въпрос дали се чувства добре.

Боже мили, колко бързо можеше да се промени животът! Само една банкова сметка, открита за нуждите на мис Сара Ребека Йънг, и човек би могъл да си помисли, че е направена цялата от злато и обсипана с диаманти.

Дали беше добре? Небеса, беше повече от добре! Безличната, дребничка Сара Йънг, която лъскаше подове, миеше прозорци и копаеше в градината, без да се брои задоволяването на многобройните капризи на мързеливата й мащеха, внезапно се бе оказала богата!

Всичко, което й бе известно за нейния дядо, беше, че живее в Бостън и се бе отрекъл от дъщеря си, когато тя се бе омъжила за един пришълец от Вирджиния — очарователен, но без бъдеще. На прага на смъртта обаче старият джентълмен очевидно бе премислил и бе оставил на внучката си солидна сума, която, ако се управляваше разумно, би могла да й осигури нормално съществуване до края на дните й.

Сара не знаеше, че той изобщо има представа за съществуването й.

Големия Саймън си тананикаше тихо през целия път към дома, докато Сара се опитваше да осмисли внезапната промяна в съдбата си. След като си представи евентуалната реакция на мащехата си, тя реши, че е по-разумно да премълчи новината.

Но онова, което не бе взела под внимание, беше младият банков чиновник — мистър Уолъс, който тепърва щеше да се учи на професионална дискретност. За броени дни из цялата околност плъзна новината за младата жена, която бе наследила малко състояние от някакъв роднина.

Сара разбираше, че новината е прекалено вълнуваща, за да остане дълго в тайна. Въпреки това би искала да разполага с малко повече време, за да привикне към новото си положение. Докато простираше прането и събираше яйцата от полозите, тя се опитваше да измисли някакъв начин, по който да държи Тайтъс и Норийн далеч от парите си, за да не й бъдат отнети още преди да е свикнала с мисълта, че ги притежава.

Но веднага щом вестта се разчу, нещата коренно се промениха. Норийн изведнъж стана внимателна и мила. Неочаквано момчетата, които Сара не беше виждала от години — момчета, които вече се бяха превърнали в млади мъже, — започнаха да й правят посещения. Някои стигаха толкова далеч, че даже й носеха цветя. Макар и облечена в окъсаната си рокля, защото все още не бе имала време да си поръча нови дрехи, човек би помислил, че е красавицата на Норфолк.

Норийн настоя веднага да се направят някои покупки.

— Господи, дъще, не си си шила нова рокля от няколко години! — Дъще? — Време е да се научиш да показваш прелестите, които притежаваш.

Така че Сара получи своята нова рокля. Всъщност — дори две. Разбира се, Норийн купи плат за пет нови рокли за себе си, за който Сара с охота подписа чек, защото не искаше да спори насред универсалния магазин на Милър.

През следващите няколко седмици Сара се наслаждаваше на посещенията на младите мъже. Сутрин, облечена в старите си дрехи, тя плевеше зелето, защото, както бе споделила с Молси, градината беше нейна отговорност. Впрочем сега нещата можеха да й изглеждат розови, ала тя от най-ранна възраст бе разбрала, че бързо можеха да се променят. Колкото и богат да беше човек, той би могъл да изгуби всичко само за един миг. А добрата реколта от зеленчуци можеше да ги изхранва цяла зима.

От Големия Саймън бе научила, че Норийн е изпратила да повикат сина й малко след като вестта за наследството й се бе разнесла.

— Да прати да го търсят из цяла Каролина! — каза старецът, сякаш Северна Каролина беше на другия край на света, а не само на един ден път.

Три дни по-късно, облечен в дрехи, които сякаш не беше свалял цяла седмица, Тайтъс се завърна, разнасяйки около себе си миризма на ром, силен одеколон и мръсотия. Беше в лошо настроение и веднага се нахвърли върху Сара:

— Къде, дявол да го вземе, е оня проклет черньо? Ако цениш спокойствието си, глупачко такава, по-добре веднага да го намериш и да му кажеш да се погрижи за коня ми!

Блу беше конят на баща й, а не на Тайтъс, но това не беше въпрос, по който Сара имаше желание да спори. Не и когато доведеният й брат беше в такова настроение.

— Саймън отиде да изпълни някаква заръка на майка ти. Аз ще се погрижа за Блу. — Беше прекопала фасула под изпепеляващото августовско слънце, затова да поразходи жребеца под сянката на огромния чинар щеше да е благословена почивка.

— И провери подковите му. Проклетият чувал с кокали куцаше, откакто го възседнах тази сутрин.

— И изобщо не ти мина през ума да провериш защо? — Сара сложи напуканите си ръце на кръста и се загледа в красивия разпуснат мъж, който седеше в модерната карета. — Някои хора не заслужават дори костенурка — измърмори тя и отскочи назад, преди върхът на камшика му да я достигне.

Тайтъс спа през целия следобед и се събуди едва когато майка му връхлетя в спалнята и изви до болка ухото му. Молси, която събираше вонящите дрехи, за да ги изпере на следващата сутрин, стана свидетел на сцената.

— Събуди се, мързеливецо! Чуй какво ще ти кажа! Ние с теб трябва да…

— Ооо, мамо, я по-спокойно!

— Надявам се, че не си стигнал много далеч с някоя от онези жени, които ухажваш.

— Какво?…

Тайтъс седна на леглото и разтърка помътнелите си очи. От Молси, която чуваше отлично, когато пожелаеше, особено ако говорещите не си правеха труд да понижат глас, Сара научи, че Тайтъс не е бил особено любезен с майка си, нито пък тя много мила с него.

— Какво става с момичето, за което ми говореше последния път, когато си беше у дома? Достатъчно ли е богато?

— Коя точно? Луиза? Тя отдавна вече не е момиче, това мога да ти кажа със сигурност. Навярно е прехвърлила тридесетте. Щеше да си струва, ако местенцето изглеждаше толкова хубаво и отблизо, колкото отдалеч. Ама не е. Освен това всичко е собственост на брат й. Тя просто живее там, но не умее да го поддържа. Покривите текат, а полята вече не са толкова плодородни. Имат някакви проблеми с отводняването. Както и да е, забрави Луиза. Вече приключих с нея. Сега съм хвърлил око на една вдовица, която живее близо до…

— Забрави всичко това и ме слушай внимателно, нехранимайко такъв. Онази глупачка получи наследство. Нямам представа колко, защото не мога да измъкна нито дума от онази стипца — банкера, но хората разправят, че оня янки, дядо й по майчина линия, е умрял и й е оставил достатъчно парици, за да си осигури място във висшето общество.

— Сара? — неразбиращо я изгледа Тайтъс. — Нашата Сара има пари!

— Да, нашата Сара има пари! Не чуваш ли какво ти говоря? За какво, мислиш, изпратих да те извикат? Сега ставай от леглото и върви да се изкъпеш или да се напарфюмираш, защото вониш така, сякаш си спал в курник.

— Спрях по пътя, за да погледам боя с петли. Щях и да спечеля, ако оня мошеник не мамеше.

Докато й предаваха разговора, Сара се чудеше как някой би могъл да мами на борба с петли, но веднага реши, че не иска да знае.

— Проклетата жена имаше едно куче — истински звяр! — измърмори Тайтъс.

— Сара? — изграчи Норийн.

— Не, не Сара — отвърна Тайтъс. — Луиза. Проклетата гад ме захапа миналия месец и едва не съдра най-хубавото ми палто направо на гърба ми. Налагаше се да го заключва в обора всеки път, когато отивах да я видя, което беше още една причина да я… — Той се прозя.

— Да не си посмял да заспиш отново, Тайтъс Смитърс! Забрави за всички други жени, щом тази, която ни е нужна, е под носа ни. Нямам намерение да оставя тези пари да ми се изплъзнат, така че вземи да се измиеш и започвай да я ухажваш, преди да я е пипнал някой от онези глупаци, дето се навъртат край полите й, откакто се разчу новината. Ако тя се омъжи за Джо Бейкър или за оня Кълър, двамата с теб ще трябва да просим, за да се изхранваме, можеш да бъдеш сигурен. А както вониш в момента, не бих я обвинила, ако изобщо не пожелае да се приближи до теб.

Според думите на Молси, лицето на Тайтъс придобило едно от лукавите му изражения, което било сигурен знак, че или е планирал някаква подлост, или вече я е извършил.

Следващите няколко дни бяха истински кошмар за Сара. Където и да отидеше, Тайтъс я следваше по петите: държеше й стола, смигаше й, поднасяше й лимонада, ако неволно споменеше непоносимата жега, и я обсипваше с комплименти, които биха я карали да избухва в смях, ако не я дразнеха толкова много.

Тя не беше истински разтревожена, въпреки че знаеше какво цели той. Нито един мъж, уверяваше се Сара, не би могъл да я накара да направи нещо против волята й. Може и да не знаеше всичко за живота, но познаваше Тайтъс. И осъзнаваше собствената си сила.

Норийн непрекъснато й напомняше колко красив мъж е Тайтъс и как би могъл да спечели всяка жена, която пожелае.

Защо не го направи тогава?, искаше да попита Сара.

Така че приемаше всичко със съмнение. Мащехата й, изглежда, беше забравила, че е чувала всичко за жените, които бе ухажвал и от които нито една не бе приела предложението му. Сара не се съмняваше, че Тайтъс би се оженил дори за слоница, стига само да е направена от злато.

След това Норийн започна да я уверява, че нейният беден, скъп Тайтъс наистина се нуждае от някого, който да го разбира, и колко спокойно щял да почива в гроба обичният й татко, ако знае, че семейството му завинаги ще остане заедно.

— Сякаш изобщо ме интересува дали татко ще почива спокойно — сподели по-късно Сара с Молси. — Той сам си постла. Нека сега да лежи отгоре.

Обзета от чувство за вина, тя си повтаряше, че баща й не би могъл да бъде друг, освен слаб човек, както и Норийн не би могла да бъде друга, освен алчна и зла. Нито пък самата тя би могла да пречупи упорството си и да се отнася с повече търпимост към слабостите на другите.

За Тайтъс не можеше да намери никакво извинение. Той беше порочен и подъл, а едно от нещата, които Сара не можеше да понася, беше подлостта. Знаеше безпогрешно къде е най-уязвима и не пропускаше да се възползва от това.

Нейната най-голяма слабост бяха Молси и Големия Саймън. Тайтъс винаги надзираваше работата на Саймън. Бедният старец с всеки изминат ден ставаше все по-муден и сякаш за да направи нещата още по-лоши, непрекъснато се мотаеше пред очите на Тайтъс. Изглеждаше така, сякаш се подиграваше с по-младия мъж. Или пък не искаше да изпуска Сара от поглед.

Тайтъс клатеше глава и мърмореше нещо за двамата глупаци, които ги подяждат, без да са заслужили дори залък. След това прошепваше нещо на Молси и яростно я ругаеше, ако тя не изпълнеше веднага поръчката му.

Ясно като бял ден беше какво цели. Молси и Саймън отдавна вече не можеха да бъдат полезни, но те бяха единственото семейство, което й бе останало. А което беше още по-лошо, само една дума, пошепната на подходящ човек, и двамата щяха да бъдат продадени като роби, въпреки че не бяха такива. Подобни неща се случваха често.

Сара прекопаваше лехите на малката си градинка, мръщеше се, мислеше за проблемите си, бършеше потта от челото си, след това отново копаеше и пак мислеше.

Само ако можеше да се махне оттук. Ако имаше къде да отиде. Където и да е! Сега вече би могла да си позволи да изплати ипотеката на къщата, но по никакъв начин не би могла да принуди Норийн и Тайтъс да се изнесат.

Никога не й хрумна, че би могла да си намери малка къща, където да прибере Молси и Саймън, за да се грижат за нея. За разлика от мъжете, една жена не би могла просто да отиде и да си купи къща. Законно или не, нито един мъж не би се осмелил да сключи сделка с нея. Необходимо беше да има баща, брат, чичо или съпруг, който да я извърши.

Съпруг.

Боже мили, колко изкусителна беше тази мисъл! Съществуваше Джо Бейкър. Той й беше донесъл цветя от градината на майка си. Само да не беше толкова досаден. Горкото момче не би сторило зло дори на муха, но тя не би могла да привикне към безкрайното му мълчание, нарушавано само от самодоволно хихикане.

Тео Кълър не беше така отчайващо досаден, но имаше нещо отвратително в начина, по който забиваше поглед в гърдите й и го задържаше там, докато тя се почувстваше обгърната от него като от одеяло.

Освен това вонеше на сланина. Особено в горещите дни. Тя би могла да се закълне, че той използва свинската мас както за косата, така и за ботушите си. Върху покривката на единствения хубав стол в приемната след него обикновено оставаше доста голямо мазно петно.

Тя се подпря на мотиката и се загледа към дърветата в далечината, замъглени от пушека, обхванал цялата околност и предизвикан от малките торфени пожари, които се палеха от горещината.

Не, няма да бъде Джо Бейкър. Нито Тео, нито някой от другите, които й се надсмиваха години наред, когато пъхтеше със зачервено лице по пътя към църквата. Нито един от тях не се интересуваше от нея, в противен случай щяха да я поканят в каретите, за да я закарат на неделната служба, вместо да й се подиграват, когато най-после пристигнеше потна, прашна и останала без дъх.

Да си беден бе неприятно, но не беше лесно и да си богат. Човек дълго трябваше да привиква и към двете. За първи път й мина през ума, че би могла да си купи карета и собствен кон.

Проблемът беше, че трябваше да купи три. Една за Норийн и още една нова за Тайтъс. И още два коня, което щеше да доведе до постоянни разправии кой кой кон ще получи.

Най-добре беше да се омъжи за Арчибалд. Поне щеше да разполага с фургона му, за да обикаля наоколо, и с къщата, където би могла да прибере Молси и Големия Саймън.

Струваше си да помисли върху това, защото ако правилно беше разбрала мистър Уолъс, по-голяма част от наследството й щеше да отиде за погасяването на ипотеката на собствеността на баща й. А къде щеше да я отведе това, след като Тайтъс и Норийн похарчат останалото, ако не към приюта за бедни?

Решения, решения…

Навън беше съвсем тъмно, когато Сара внезапно се събуди. Легнала в тясното си легло с биещо до пръсване сърце, тя се заслуша в звука, който я беше стреснал.

Ако онази проклета лисица отново се опитваше да се добере до кокошките й, жива щеше да я одере!

Едва тогава забеляза слаба светлина по тавана на стълбището.

— Молси? — тихо извика тя. Старицата не се бе качвала тук, откакто й бе помогнала да се настани.

Показа се краят на стъклото на лампата и веднага след него — светлите къдрици на Тайтъс. Беше готов за лягане, но още не беше навил косата си.

— Да не би някой да е болен? — Това беше единственото, което би могло да обясни появата му в таванската стая. — Да не се е случило нещо с Норийн? Почакай за минутка. Сега ще сляза.

Щом изкачи и последните стъпала, Тайтъс се облегна на прозореца, извади глава навън и вдиша дълбоко студения, изпълнен с мирис на пушек нощен въздух.

— Мама е добре. Но аз не мога да заспя.

— О, за бога, идването ти тук с нищо няма да ти помогне. Какво очакваш от мен, да ти изпея приспивна песен? — Тя забеляза, че нощницата му е от най-фин лен и далеч по-хубава от нейната, но нали Норийн не преставаше да натяква, че момчето й е с много чувствителна кожа.

— Помислих си, че бихме могли да си правим компания.

— Посред нощ? — изуми се Сара.

Помисли, че той навярно има проблеми с дишането си. Зачуди се дали това се дължи на пушека, на усилието от изкачването на стълбите или на клаустрофобията му. Тайтъс не можеше да понася тесни помещения и това беше една от причините, поради които Сара се настани в малката таванска стаичка.

Не го искаше тук, независимо от всичко. Това си беше лично нейно място. Беше го направила свое с прясно боядисаните мебели, е поставените в рамки изсушени цветя и тоалетните принадлежности на майка й. В никакъв случай не го искаше тук.

— Тайтъс, върви да си лягаш! — настоя тя.

Обръщайки се, той неочаквано залитна към нея и наклони застрашително лампата.

— О, за бога! — извика тя и улови назъбената купичка точно преди стъклото да се разбие на пода. Маслото се разплиска върху ръката й и Сара бързо я постави върху малката ракла до леглото си. — Какво се опитваш да направиш? Да подпалиш къщата? Махай се оттук, глупак такъв! Върви там, откъдето си дошъл, преди да съм извикала Големия Саймън да те изхвърли!

Това беше празна заплаха, което беше ясно и на двамата.

Когато ръката му се плъзна по коляното й, тя я отблъсна, но преди да успее да се изтърколи към другия край на леглото, ръцете му се вкопчиха в нощницата й. Докато се боричкаха, той не спираше да мърмори:

— Да видим какво ще остане от гордостта ти, когато ти надуя корема! Ооо! Кучка! Ухапа ме!

— И ще направя нещо много повече, ако не ме оставиш!

Той не беше донесъл ножа си. Ако го беше направил, тя не знаеше как щеше да се справи с него. Може би щеше да го удари е лампата по главата.

Като се извърна рязко, Сара успя да сложи крака си върху гърдите му и да го ритне. Той полетя към пода, повличайки лампата със себе си. Разлятото масло бързо пламна и тя потуши пламъците е помощта на възглавницата си. Изправи се върху леглото, приведе се под ниския таван и яростно изшептя:

— Ако някога още веднъж ми посегнеш, ще те напъхам в един сандък и ще те заровя под най-голямата купчина тор, която намеря! А сега изчезвай оттук, преди да съм разказала на майка ти за това!

 

Две седмици по-късно, на двадесетина мили по на юг, един мъж със сурово лице, облечен целият в черно, се движеше на север по главния път. Възседнал мършав кон, отговарящ на името Боун, Джерико Уайлд се взираше с невиждащ поглед към задимената далечина. Очите му горяха, но това се дължеше повече на факта, че не бе спал отдавна и напълно бе изгубил представа за времето.

Преди да тръгне, отново се бе отбил до гробището и бе изпълнен с мъка и гняв. Земята беше все още рохкава. Бе си помислил да завие гроба с одеяло, но това нямаше да помогне.

Кучето й също беше там. Господи, това го разкъсваше от мъка. Горкото животно виеше всяка нощ, откакто се беше случило нещастието. Предишната вечер Джерико едва се бе въздържал да не грабне единия от дуелните пистолети, които почистваше, и да сложи край на мъките му.

И на него самия му идеше да вие. Но вместо това, бе си налял чаша чисто уиски, бе отместил гарафата и се бе заел да сложи в ред делата си.

Когато небето на изток започна да светлее, движението взе да се оживява. Два шлепа, натоварени с трупи, бавно се плъзгаха по канала, дърпани от няколко вола, крачещи по успоредния път. Алигейтър Ривър, разсеяно забеляза Джерико, докато се насочваше към Норфолк. Самият той беше пренасял трупи, повечето от Хондурас.

Когато дневната светлина стана достатъчно силна, за да се вижда през пушека, движението съвсем се оживи. Подминаха го двама ездачи и няколко екипажа. На около миля по-нататък се натъкна на две момчета, които пасяха гъски. Боун изпръхтя презрително, докато те освобождаваха пътя, и се спусна към границата.

Стомахът на Джерико се сви и му напомни, че не беше ял от вчера. Или може би от завчера. Скръб, примесена с гняв, присвиваше гърдите му. Ако това беше усещането за тъга, той се молеше никога повече да не губи близък човек. Не че му беше останал някой.

Присвил рамене от утринния хлад, той отиваше на среща със съдбата си. Отиваше да се изправи в лице с негодника, който беше ухажвал сестра му, беше й направил дете и след това я беше убил.