Бронуен Уилямс
Неизбежен брак (19)

Деветнадесета глава

Отначало се чуваше само тежко дишане и тихи въздишки.

— Това ли е начинът? — започна Сара, но устните и ръцете на Джерико я накараха да се задъха. Едва сега осъзна колко малко знае. Тя беше интелигентна и разумна. Как можеше да не знае? Всяка жена трябваше да бъде наясно с тези неща, защото как иначе щяха да се появяват бебетата?

— Един от начините — отговори той е дълбок и суров глас. Обсипваше гърдите й с целувки и усещаше как плътта се втвърдява под устните му.

Част от него искаше да разбере какво точно й беше направил Рикетс, защото очевидно й бе направил нещо. Той обличаше дрехите си, когато законната му съпруга бе пристигнала, за да го отведе.

— Сара, кажи ми какво искаш — прошепна Джерико.

Тя го погледна безпомощно и отвърна:

— Но аз мислех, че ти знаеш.

Около него се носеше ароматът на тялото й. Той бе застанал на колене до леглото, макар че хиляди пъти би предпочел да бъде в него, върху нея или под нея, между разтворените й бедра.

Но всичко това можеше да почака. Беше й обещал, че ще й достави удоволствие, без да й причинява болка, без да я отвращава. Без да повтаря всички перверзни, които бе правил Рикетс. Освен ако те не й бяха харесали.

Не беше прието да се говори за такива неща. Дори за мъж е неговия ограничен опит това беше ясно. И все пак в него надигаше глава червеят на любопитството и непрекъснато глождеше мозъка му.

— Целуваше ли те тук? — запита и засмука втвърденото зърно.

Тялото й сякаш се надигна от леглото и тя бързо поклати глава.

— Не е правил това, но непрекъснато се ровеше в пазвата ми.

— Тогава ли те заболя?

— Не. Всъщност не. — Лежеше сковано, с плътно стиснати едно към друго бедра и мачкаше чаршафите с ръце. — Нощницата ми се бе омотала около гърдите и той не можеше да ме нарани.

Значи той дори не я бе съблякъл. Стар глупак!

— Къде точно те нарани, Сара? Ако ми кажеш, ще се опитам да не го правя… — Никога през живота си не се бе чувствал толкова непохватен. Тя бе толкова мъничка, толкова уязвима! Самата мисъл, че някой си бе позволил волности е нея, го вбесяваше. А това, че самият той се канеше да направи същото, го притесняваше още повече. — Ти си моя съпруга, Сара — напомни той на себе си и на нея.

— Знам. — Взираше се в тавана, сякаш се срамуваше да го погледне. — Щом толкова искаш да знаеш, в пръстите ми.

Пръстите?

— Как така в пръстите?

— Разбираш ли, коленете на Арчибалд… Неговите колене и нейните пръсти?

Исусе Христе, струваше му се, че слуша някоя монахиня, току-що напуснала светата обител.

— Съжалявам, Сара. Това не беше моя работа. Исках само да бъда сигурен, че няма да те нараня по същия начин и да те отвратя от… от това. — Знаеше, че не би могъл да използва пред нея грубия език, с който бе свикнал на кораба, щом се заговореше по този въпрос.

— Да, сигурно не би го направил. Имам предвид, че ти дори не си до мен в леглото, нали? Сигурна съм, че Арчибалд нямаше намерение да ме нарани. Но леглото не беше много широко, а той непрекъснато се въртеше насам-натам… Мисля, че беше прекалил е пиенето. Нощницата ми се беше омотала и когато му предложих да се отместя, за да му направя място, коляното му затисна пръстите ми и… и доста ме заболя. — Тя все още се взираше в тавана, но брадичката й беше вирната, сякаш искаше да каже: „Ако искаш, присмей ми се!“

Ала вместо да се разсмее, Джерико облегна чело върху завивките. И последната част от загадката му се бе разкрила. Беше се оженил за идиотка. За глупава малка наивница, която вярваше, че бебетата идват от притиснати пръсти. Не беше го излъгала. Въпреки че беше престъпно невежа, поне не го бе излъгала.

В следващия миг усети, че тя гали косите му. Замръзна. Членът му, който се беше отпуснал по време на обяснението, започна да се втвърдява отново. Пръстите й се движеха предпазливо, сякаш не бе сигурна, че малката волност, която си бе позволила, ще му хареса.

Господи, наистина му харесваше! Мисълта, че тя желае да го докосва, го разтърси. Предстоеше му да я учи на много неща, но изведнъж разбра, че понякога да обучаваш абсолютно начинаещ можеше да се окаже и неочаквано лесна задача.

Седна на леглото и взе ръката й в своята. Започна да гали пръстите й един по един.

— Сара, сега ще легна до теб. Правил съм това и преди, ако си спомняш. Тогава не те нараних, нали?

— Не — замислено отвърна тя. — И този път никой няма да стреля по нас.

Много предпазливо той се настани до нея и се обърна така, че кракът му да докосва нейния. Кожата й беше гладка като коприна. Той беше много окосмен. Това беше една от разликите помежду им, която го вълнуваше невъобразимо.

Като се увери, че може да говори спокойно, той каза:

— Ако се приближиш малко, ще можеш да сложиш главата си на рамото ми.

— Мммм — измърка тя и се приближи.

Джерико се насилваше да бъде търпелив и да премисли всичко, преди да предприеме следващото действие. Но това не му се удаваше лесно. Слабините му отново се бяха напрегнали и се притискаха плътно към дюшека. Това го караше да се радва, че не й бе разкрил всичко наведнъж, защото му бе прекалено приятно, за да рискува да я уплаши.

Трябваше да я целува. Един мъж никога не бърка, когато целува жената. Надигна се на лакът и целуна устните, след това очите и слепоочията й. Позволи си да плъзне уста към малката вдлъбнатина на шията й.

Докосна я с език и се наслади на соления вкус на кожата й, което го накара само да закопнее за още. Окуражен от ускорения й пулс, плъзна длан надолу по корема й, като я разтвори така, че пръстите да докосват малките меки къдрици между бедрата й. Ръката му беше голяма. Но проблемът беше, че и някои други части на тялото му също бяха големи. Беше се заклел, че няма да я нарани, но все пак…

— Сара, можеш ли да разтвориш краката си?

Тя понечи да заговори, но се отказа. Започна да изпълнява молбата му, но внезапно притисна краката си плътно един към друг. Той дочу как дъхът й излиза със свистене между зъбите и изпита вълна на задоволство, защото разбра, че и тя изпитва същото вълнение.

Миризмата на възбудени тела се смесваше с аромата на косите й, на кожата, с неговия собствен аромат и това го зашеметяваше.

Търпение, повтаряше си отново и отново. Вече беше съвсем близо. А сега — бавно…

Плъзна ръка между стиснатите бедра.

— Хайде сега — прошепна, за да я успокои, докато продължаваше да я изучава. Очите й бяха затворени, сякаш искаше да прикрие някакво чувство, и той внезапно изпита съжаление към всяка девствена девойка, която поемаше това пътуване без компас и без опит.

Един Господ знаеше какво й бе разправила онази нейна приятелка от Илиной, но то със сигурност не я бе подготвило за простата истина. Рикетс изобщо не се броеше. Старият глупак сигурно дори не бе успял да протегне ръце към най-интимното й място.

Тя бе мъничка и топла и тялото й беше готово, въпреки че тя дори не го осъзнаваше. Намери мястото на удоволствието и започна да гали пламналата плът около него, като се стараеше да не го докосва, независимо че то упорито настояваше да му бъде обърнато внимание.

Влезе в нея само с единия си пръст и усети уплахата й като своя собствена. Спокойно, момче… Приготви я бавно и след това я обладай…

Бавно се наведе над нея, остави я да почувства тежестта на тялото му и се настани отгоре й. Това му беше познато, защото го беше правил много пъти през изминалите години.

Но това тук беше Сара. Неговата собствена съпруга, а не едно от онези тела, които можеха да бъдат купени евтино, да бъдат използвани и забравени веднага след това.

Сара започна да се задъхва. Отблъсна назад раменете му, като в същото време притисна тялото му между краката си. Джерико разбра движението като защитна реакция, която имаше за цел да му попречи да влезе в нея. Това едва не го доведе до края. Тя започна да се извива под него и той проникна в нея. Отначало внимателно, само за да я накара да остане неподвижна. Едва бе усетил топлината й, когато чувствителният връх на члена му докосна девствената ципа. Затвори очи и прошепна някакво обещание, борейки се е изкушението да я разкъса рязко.

Ти обеща, повтаряше си той. Закле се, че няма да я нараниш.

Сърцето му биеше толкова силно, че би могло да разтърси цялото легло. Насили се да се въздържи така цяла кратка вечност с надеждата, че няма да се изложи, като свърши прекалено бързо.

Тогава Сара буквално взе нещата в свои ръце. Той не можа да разбере дали искаше да му помогне, или да му попречи да влезе по-дълбоко в нея, но тя плъзна ръка между допрените им тела и докосна с пръсти члена му. Това го накара да изгуби и последната си трезва мисъл. С див вик нахлу в нея, влизаше все по-дълбоко и по-дълбоко, все по-бързо и по-бързо, забравил всичко друго, освен желанието за незабавно облекчение.

Краят беше невъобразим. Още от първия миг бе усетил, че го обзема опиянение. Искрящо. Пулсиращо като северното сияние. Най-сетне избухна в него и го заля със следващи една след друга горещи вълни.

Поемайки си дълбоко дъх, той се привдигна на ръце. Постепенно започна да забелязва онова, което го заобикаляше. Жената под себе си, почти смазана от тежестта на преситеното му тяло, потта, която обливаше и двамата, очите й, които го гледаха така, сякаш го виждаха за първи път.

— Това… Това ли беше? — най-сетне запита тя и гласът й се смеси е тежкото му дишане.

Джерико изруга. Притисна я силно и се обърна на една страна. Все още беше в нея и отново усети възбуда, но знаеше, че тя не е готова да започне отначало.

Може би никога вече няма да бъде, като се имат предвид обстоятелствата.

Съвестта му го караше да й се извини, но не можеше да намери подходящите думи.

— Предполагам — каза, което не беше нито извинение, нито обяснение, но беше единственото, което му дойде наум.

— Добре — отвърна тя и тази единствена дума отнесе онова, което беше останало от душата й.

Сара не знаеше дали трябва да се чувства горда или обидена. Това значи е истинският акт, мислеше си тя. Кери бе напълно права за болката, но не бе споменала нищо за всички останали чувства. За усещането да бъдеш част от друго човешко същество, да бъдеш свързана с него, без това да има нещо общо с тялото.

Беше фантастично. Сара не бе човек, който се отдава на фантазии. През целия си живот се бе гордяла със здравия си разум, но дори да имаше нещо разумно в това да не се отделяш от мъжкото тяло, докато мъжът прави с теб неща, които не можеха да бъдат нито описани, нито разбрани, дори да имаше нещо разумно в това да искаш той да го прави отново и отново, то тя не можеше да го намери.

Така че се сви в прегръдките му и се унесе в сън с чувството, че е в безопасност, затоплена и желана.

С чувството, че е желана. А това беше следващото най-хубаво нещо след това да бъдеш обичана… нали?

 

Джерико цепеше дърва. Не го биваше особено за тази работа, която не влизаше в задълженията на един моряк. Но беше тежък физически труд, а той се нуждаеше точно от това.

Времето беше прекалено топло за ноември. Променливо, но все още топло на слънце. Без вятър, пушекът от постоянните торфени пожари почти не се усещаше. Можеше да долови аромата на разораната земя и сладникавия мирис, който се носеше от хамбара, и смолистия дъх на боровете, на кедровите дървета и прашните орехи, които опасваха алеята редом е огромните дъбове, дали името на имението. Едва сега бе започнал да осъзнава колко много му бе липсвало всичко това през изминалите години, които не беше прекарал у дома.

У дома…

Още една мисъл, която беше пуснала корени в съзнанието му. Беше ли негов дом фермата, където бе прекарал първите тринадесет години от живота си, или бе морето, сред което бе изживял следващите двадесет?

Или може би домът беше жената, чието легло бе напуснал съвсем наскоро, за да открие изненадано, че навън все още е светъл ден?

Сара. Всичко бе изглеждало толкова просто, когато бе започнало. Тя беше почтена жена. И имаше нужда от него. А той се нуждаеше от някой, който щеше да се грижи за Уайлд Оукс, след като Луиза я нямаше вече. Не беше мислил по-далеч от дуела. А ето че сега имаше съпруга.

Избърса потта от челото си и погледна към прозореца на спалнята, питайки се дали тя все още спи. Дали не се бе отвратила от него? Не би могъл да я обвини, ако бе така. Той беше груб, недодялан човек, който не знаеше как да се държи с жените. Липсваше му умението да си избира красиви жилетки, пъстри вратовръзки и всякакви украшения, което Рейф притежаваше. Целият му гардероб се изчерпваше само с два костюма — и двата черни, две вратовръзки — също черни, и пет ризи, от които две бели и три от груба черна вълна.

Имаше два чифта ботуши, които не бяха изработени от лъскавата разноцветна кожа — като на тези, които носеха контетата от двете страни на Атлантика.

Много го биваше да се разбира с мъжете. Умееше да разговаря с тях. Беше си извоювал уважение сред онези, които го познаваха, и другите, които само бяха слушали за него. Разбираше от кораби, от пури и уиски.

Ала когато станеше въпрос за жени, беше съвсем безпомощен. С изключение на онези от публичните домове. Знаеше какво очакват от него те. И те знаеха какво се иска от тях, така че без много суетене и сладникави приказки вършеха работата си.

Но този опит не можеше да му бъде от полза сега. Как един мъж трябваше да се отнася с жена като Сара? Не можеше да отрече, че тя го възбужда много по-бързо от всяка проститутка, облечена в модни френски дрехи, но едва ли можеше да я третира като една от тях. Тя беше почтена жена. Освен това бе упорита като муле.

От друга страна, разсъждаваше той, упоритостта й можеше да се приеме за добродетел, щом означаваше дадената дума да бъде изпълнена. Ако означаваше вярност, каквато тя проявяваше към двамата стари освободени негри, които я бяха отгледали от дете. Ако в нея се включваше настървението, с което се бе хвърлила да спасява съпруга си, който бе допуснал да бъде ранен на дуел и отначало нямаше никакво желание да приеме грижите й.

Упоритостта, заключи той, съвсем не беше лошо нещо, когато се отнасяше до толкова важни в живота неща.

Леко движение привлече вниманието му. Като заслони очите си с ръка, вдигна отново поглед към прозореца точно навреме, за да забележи как завесите се разтварят. Тя се показа с разпуснати по раменете коси. Погледите им се срещнаха и Джерико не за първи път си помисли, че съпругата му е красива жена.

Или поне красива за него — дори когато беше облечена в онази кафява рокля, която толкова често носеше. Деветима от десет мъже сигурно биха минали покрай нея, без дори да я забележат, тъй като тя беше дребничка и не правеше нищо, за да привлече вниманието им като повечето жени.

Десетият обаче — и в този случай той имаше предвид себе си — щеше да се вгледа в дълбините на тъмните й очи и да забележи как светлината струи през тях. Да забележи как брадичката й се повдига, когато е разгневена. Как устните й потрепват, преди да се разсмее, и как…

Въздъхна, без да откъсва очи от жената, която беше негова законна, а сега вече и обладана съпруга. Тя щеше да остане до него, това беше сигурно, защото беше човек, който никога не се отказва от дълга си.

Но внезапно осъзна, че иска от нея нещо много повече, отколкото да изпълнява задълженията си. Искаше и тя да изпитва същото, което изпитваше и той. Лекомислие. Вълнение. Искаше и нейните слабини да изгарят от огън, когато си помислеше за него в леглото… и дори за тяхно дете.

Сара се отдръпна от прозореца, без дори да му се усмихне, и Джерико продължи да реди дърва. Ако продължаваше, сигурно съвсем скоро щеше да осигури подпалки за всички печки в окръг Паскуотанк.

 

На следващата сутрин Айвидейл сложи четката си за коса в джоба на най-хубавата си рокля, наметна раменете си с копринен шал и се отправи към страничния прозорец на втория етаж. Къщата гледаше на изток. Слънцето скоро щеше да се премести към южния ъгъл и да го направи подходящо място да изсуши косите си.

Веднага щом разбра, че Рейф ще дойде да поговори с Джерико за покупката на една кобила и чифт мулета, тя накара оня стар прилеп да й стопли вода за къпане, преди съдовете от закуската да бъдат измити.

Айвидейл беше много практична жена. След като вчера Джерико бе отнесъл на ръце в спалнята невзрачната си жена посред бял ден, тя най-после трябваше да приеме истината, че той ще остане при нея. Независимо че нямаше нищо против женените мъже, Айръм щеше да я убие, ако отново се забъркаше в скандал.

Впрочем защо трябваше да отнема съпруга на друга жена, след като е малко повече усилия можеше да се сдобие със свой собствен?

Седна на перваза на прозореца, разстла копринените си поли и започна да се реше. Изобщо не одобряваше тази глупост с миенето на косата. Да изсипе малко пудра върху главата си и да я разреше вършеше абсолютно същата работа, но нямаше нищо романтично в това един мъж да забележи белия прах върху раменете на жената.

Така че се бе измила, използвайки един от ароматните сапуни на Сара, избирайки подходящо време, за да е сигурна, че никой нямаше да забележи. Какво можеше да бъде по-невинно и по-съблазнително от една жена, която суши косите си на утринното слънце? Не беше като да замъкне стол пред парадния вход, където може да бъде забелязана от всеки случайно минаващ по пътя. Страничният прозорец на къщата беше нещо далеч по-дискретно, при това се отваряше към вътрешния двор.

Рейф не беше мъж по нейния вкус нито за съпруг, нито дори за любовник. Джерико беше съвсем друго нещо. Силен като бик, привлекателен и вълнуващ, той беше безпомощен като малко дете, когато ставаше въпрос за жени. Можеше да го улови в мрежите си за нула време, ако междувременно той не се бе оженил за онази безцветна, смачкана пикла.

Когато Айръм й бе описал мястото, всичко й се бе сторило съвършено. Съвсем близо до града, но доста усамотено и поделено само между двама съседи. Двете ферми — тази на Търнбайфил и Уайлд Оукс, се простираха на цялата площ от пет мили във всички посоки. При това и двамата собственици бяха ергени. За всяка жена това беше шанс, който нямаше да й бъде предоставен втори път.

— Ще разполагам с абсолютна свобода на действие — бе обяснил Айръм на жена си и сестра си по време на вечерята, след като се бе върнал от срещата с новия си работодател. — Уайлд е прекарал по-голямата част от живота си в морето и няма никакво понятие от фермерство, но това е още по-добре. Имам няколко идеи, които бих искал да приложа на практика.

Бес бе пожелала да разбере повече подробности за дома. Айръм подробно й бе описал господарската къща и тази, определена за управителя. Айвидейл веднага бе решила в коя предпочита да се настани.

— Мога само да ти кажа, че трябва да се радваш на възможността да напуснеш този град. Не обичам да давам ухо на слуховете, но когато човек не може да мине по улиците, без да чуе какво се приказва за жените от семейството му, значи е дошло време да си събере багажа и да се премести.

Без да се обръща към жена си, която по нещо напомняше на Айвидейл за Сара, той бе отправил пълен с укор поглед към сестра си, сякаш тя беше виновна за всичко.

Ако имаше някой виновен, гневно си мислеше Айвидейл, то това беше именно Бес. Снаха й непрекъснато й бе натяквала да си намери съпруг още от момента, в който се бе настанила в дома на брат си, след като леля им Марта бе починала и бе оставила къщата на разхайтения си син вместо на племенницата, която се бе грижила за нея по време на боледуването й.

— Е, как бих могла да зная, че Едуард е женен? Моя ли е вината, че жена му прекарваше лятото при познатите си в Нова Англия, а той просто пропусна да спомене за съществуването й?

Тя бе обичала Едуард и се бе надявала, че той също споделя чувствата й. Поне така й бе казал. И тя му бе позволила да се възползва от тялото й по начин, за който нито една почтена жена не би си позволила дори да помисли, като при това се бе наслаждавала и бе изпитвала удоволствие, карало я да крещи от екстаз.

Съвсем естествено целият град бе научил за това и Айръм я бе заплашил, че ще я изгони през няколко щата и ще я омъжи за първия срещнат, който прояви достатъчно глупост, за да я вземе.

Разбира се, в действителност той нямаше такива намерения. Въпреки това, онова време беше истински кошмар за нея. Съпругата на Едуард се бе върнала и бе предизвикала нова вълна от клюки, така че брат й бе приел набързо работата, която му бяха предложили доста далеч от мястото, където можеше да се разчуе за безнравствената му сестра.

В мига, в който Айвидейл разбра, че собственикът на Уайлд Оукс е ерген, тя реши да се омъжи за него и да стане господарка на замъка, който Айръм беше описал. Само че нещата не се бяха развили така, както ги бе планирала. Къщата действително приличаше на замък, но имаше нужда от доста поправки. Всички тези махагонови и орехови мебели трябваше да изчезнат. Точно бе решила да започне с промените, след като Айръм й осигури достатъчно средства и прислуга, когато бе пристигнала тази малка, безлична натрапница и бе заявила, че е съпруга на капитан Уайлд.

Отначало Айвидейл бе помислила, че жената лъже. Бе искала да лъже. Всичко се бе провалило точно след като бе уговорила Айръм да й разреши да се настани в господарската къща.

Разбира се, Бес бе помогнала. Двете жени още от самото начало изпитваха взаимна неприязън една към друга.

За известно време Айвидейл се бе надявала, че нещата все още могат да се наредят. Тази женитба й изглеждаше много странна, след като съпругата се бе прибрала у дома два дни след венчавката, при това без мъжа си.

След това Сара беше заминала. Само след седмица оня глупак, който й беше съпруг, я бе донесъл вкъщи, метната през раменете му, сякаш не беше нищо друго, освен елен, прострелян по време на лов. Но най-лошото беше, че отказваше категорично да се отдели от леглото й.

Ала ударът беше дошъл, когато най-после бе спал с малката наивница. При това посред бял ден, когато всички можеха да ги чуят и да разберат какво става.

Съдейки по своя опит, Айвидейл знаеше, че тези неща отнемат само няколко минути. Вярно, че когато го правеше с Едуард, винаги се бе налагало да бързат. Бе спала с него три пъти, преди да открие, че е женен, но тогава вече го бе обикнала така силно, че можеше да го направи дори сред пътя в някоя пазарна събота.

Каква глупачка се бе оказала! Тя, която би могла да има всеки мъж, бе направила грешката да се влюби в женен мъж!

Вниманието й бе привлечено от тропот на конски копита по алеята и тя моментално се зае да разресва светлорусите си коси. Погледни ме, замоли се мислено. Тук, горе, мистър Търнбайфил, ти, с тоя всезнаещ поглед и модни дрехи! Може и да не си мъж като Джерико, но се обзалагам, че дори и такъв, знаеш какво трябва да правиш с жените. На твоята съпруга няма да й се наложи да те удари с нещо по главата, за да й обърнеш внимание.

Мистър и мисис Търнбайфил. Защо пък не? Ако застане зад гърба му, нямаше причина той да не стане доста по-влиятелен в този нещастен, затънтен край на страната.

 

Джерико се опитваше да се съсредоточи върху всичко онова, което искаше да обсъди с управителя си тази сутрин. Отвън Бриг залая. Изглежда, Айръм беше подранил. Кучето предано охраняваше хората, които смяташе за близки. Проявяваше поносимост към Рейф, но все още не можеше да определи отношението си към семейство Мойер. С изключение на Айвидейл. Но стопанинът си имаше прекалено много други грижи, за да обръща внимание на това как кучето на Луиза се отнася към неканените гости.

Помисли си, че то все пак бе успяло да се сприятели със Сара и това го изненада. После помисли за самата Сара и моментално забрави за Рейф, за Бриг, за управителя, спомняйки си само онова, което се беше случило в спалнята вчера.

Бе объркал всичко. Като непохватен новобранец бе връхлетял с насочено оръжие, бе изстрелял патроните си и след това бе свил знамето още преди битката да е започнала.

Нищо чудно, че тя не бе останала във възторг от брачния акт. На нейно място и той би се чувствал по същия начин. Бе започнал много предпазливо, бе я възбуждал бавно, докато я бе подготвил да го приеме. И след това бе избързал.

И двамата имаха още много да учат. Но във всеки случай той щеше да бъде учителят, а тя — ученичката. Нали в края на краищата той беше по-опитният? Но, от друга страна, едва ли щеше да сбърка, ако започнеше да я ухажва. Макар че изобщо не го биваше в това отношение.

Вино… Би могъл да й поднесе вино. Жените обичат сладки вина.

И цветя. Рейф не беше единственият, който можеше да поднесе букет на една жена. Щеше да накара Естер да поръча някакъв. Тя сигурно знаеше как да го направи.

И трябваше да говори с нея, да я опознае. Да й казва неща като: „Харесва ми как ухаеш.“ Или дори: „Обичам косите ти.“

Не, най-добре да започне с нещо по-малко интимно. „Харесва ми начинът, по който се движиш.“ Или: „Харесва ми да гледам как се поклащат бедрата ти, когато се изкачваш по стълбите, въпреки че зная, че не го правиш умишлено.“

„Харесва ми нежността ти, силата ти. Начинът, по който защитаваш приятелите си. Харесва ми начинът, по който приемаш нещата такива, каквито са, вместо да се окайваш за това какви биха могли да бъдат.“

Той й се възхищаваше заради това. Тя бе стабилна като стар дъб, но това едва ли бе подходящ начин да се ухажва една истинска дама.

Дали трябваше да й каже, че му харесва как въздиша, когато я целува, и за кратко време забравя да затвори очите си, а след това ги стиска толкова силно, че ресниците й хвърлят тежки сенки върху страните й? Че той едва не се разпада на части, когато усети върху себе си ръцете й като птици, изпуснати от клетка?

Трябваше да обмисли всичко това, дори да си го запише, за да го запомни.

Докато я бе наблюдавал как спи, обърната на една страна, с ръка под бузата си, той бе усетил как отново се възбужда и се бе запитал какво ли би отговорила тя, ако й кажеше как се чувства, когато е вътре в нея? Сякаш стои над целия свят и се готви да скочи надолу.

Бе обзет от изкушението да се отпусне до нея и да опита отново, но тя бе прекалено уязвима.

Навън се чу гласът на Рейф, последван веднага от този на Айвидейл, и това му напомни за още нещо, което трябваше да бъде уредено. Преди да започне да ухажва съпругата си, трябваше да махне тази жена от къщата си. Трябваше да я откара до Елизабет Сити и да я настани в хотел „Индианската кралица“. Вчера, когато бе излязъл от спалнята, естествено бе налетял направо на нея. Изразът върху лицето й беше…

Не можеше да определи какъв точно беше. В момента разбираше само, че поради една или друга причина тя си отиваше.